Стив Байн
Годината на Демона (49)

49.

Черните петна пред очите й се сгъстиха, увеличиха се, въртяха се като пияни. Тя виждаше повече мрак, отколкото светлина. Това, че бе най-силната плувкиня сред връстниците си, означаваше единствено, че освободено от товара си, тялото й щеше да изплува на повърхността, дори да беше мъртво. Поне баща й щеше да получи възможността да й осигури нормално погребение. Майката на Шиоко не можеше да каже същото.

Дробовете й отдавна бяха спрели да болят. Дори диафрагмата й бе спряла предсмъртните си гърчове. Кайда се оттласна за последен път от корпуса на кораба, след което се остави единствено на способността на тялото си да се издига към повърхността. Но не вярваше, че на това може да се разчита.

Напълно й причерня. Вече не чувстваше движещата се около тялото й вода и затова не беше сигурна, че изобщо се издига нагоре. Повърна в устата си. Изплюването на нечистотиите вкара вътре солената вода. Кайда знаеше, че това е първоначалният вкус на удавянето.

В този миг изскочи на повърхността. Звукът, който издаде при поемането на въздух, дори не й заприлича на човешки. Пред очите й все още тъмнееше и тя едва не потъна отново, но някакъв животински инстинкт я накара да зарита с крака.

Скоро дневната светлина си проправи път към зрението й. Лодката на Гензай не беше далеч. Тя подскачаше като луда върху вълните — или може би причина бе нейното люлеещо се съзнание, което се отразяваше върху всичко наоколо? Той й говореше нещо, но за да го чуе, първо трябваше да успокои дишането си.

— Къде е маската? — излая Гензай. За пръв път го чуваше да повишава глас.

— Долу — отвърна Кайда, задъхана, пляскаше към лодката като ранено животно. — Там долу.

— Въжето се скъса — каза той. Тя видя зад гърба му Тадааки, който държеше в ръцете си капещото въже. — И е отрязано. Ти ли го сряза?

— Трябваше. — Кайда все още дишаше накъсано. — Не можех… не можех да се гмуркам с него.

— Срязала си въжето на маската — рече Гензай. Беше овладял гнева си. — Ако си я изгубила, ще те убия. Знаеш го много добре.

— Котвеното въже — изхриптя Кайда. Най-после бе успяла да стигне до лодката. Не искаше да доплува до Гензай, но той се намираше най-близо и тялото й инстинктивно избра неговата лодка въпреки нежеланието й.

— Говори смислено, момиче.

— Котвеното въже — повтори тя и се вкопчи в планшира. — Издърпай го.

— Почувствах момента, в който го сряза — заяви Гензай с такава жежка ярост, че на Кайда й се стори, че я вижда как се излъчва от тялото му подобно мараня над нагорещения пясък. Но може би жадният й за въздух мозък й играеше номера. — Предполагам, че си го направила от проклетия. Но не заслужаваш да те убия заради това. Тадааки, издърпай въжето. А ти, момиче, ми разкажи какво става с моя меч и маската.

Първоначално Кайда не можеше да отговори. Облекчението, че е намерила нещо твърдо, за което да се хване, причина, заради която да смята, че е избегнала удавянето, я бе изцедило напълно и тя успя единствено да се усмихне изтощено.

— Е? Говори! Първо ще те накарам да ми кажеш къде си оставила маската, преди да изпратя трупа ти долу при нея.

— Беше твърде тежка — обясни Кайда. — Както и мечът. Не можех да изплувам обратно с тях. Затова ги завързах за котвеното въже.

Още докато говореше, във водата се появи демонската маска. След нея се влачеше парче от дървената мачта, за което бе завързано котвеното въже, свързващо лодката на Гензай с кораба; счупването й беше последното съзнателно действие на Кайда, преди тялото й да се отправи към повърхността. След мачтата и маската се носеше мечът, известен като Славна победа нетърсена.

Кайда наблюдаваше как светлината танцува върху тях. Това беше най-странният рибен пасаж, който бе виждала.

Гензай избоботи нещо като далечна гръмотевица и гневът му сякаш се поуталожи. Поне дишането му вече не беше толкова шумно и раменете и челюстта му се отпуснаха. Може би просто бе изпитал облекчение при вида на меча, а гневът му все още не беше утихнал. Кайда се чудеше дали все още възнамерява да я убие.

Най-накрая той изрече с неохота:

— Сега сигурно очакваш да спазя думата си.

— И още нещо — отвърна Кайда.

Той отново изръмжа.

— Не си насилвай късмета, момиче.

— Казахте, че който извади меча, може да избере наградата си. И обещахте да ме вземете със себе си, ако ви кажа как да се гмуркаме по-добре. Аз го направих. Казах ви да завържете въжето за маската, а не за глезените ни.

— И какво от това?

Странната риба почти бе стигнала до повърхността и Кайда вече можеше да различи зъбите и рогата на демонската маска.

— Това, че се заклехте да ме вземете с вас дори ако мечът остане на морското дъно, докато океанът пресъхне. А сега ми дължите и наградата.

Той отново изръмжа. Тя не го погледна, но чу как се почесва под брадата.

— Тази тук е твърде умна — рече Тадааки.

— Така е. И проклето да е всичко, но аз държа на думата си. Кажи каква награда искаш, Кайда-сан.

— Не тук — прошепна тя. — Твърде много хора ни слушат.

Кайда беше права. Всички селяни я гледаха със зяпнали уста, зашеметени и мълчаливи. Тя не само бе спасила селото от гнева на Гензай, но беше успяла да изпълни непостижимото, гмуркайки се по-надълбоко и за по-продължително време от всяка една ама. Кайда не ги погледна в отговор и продължи да мълчи, докато всички лодки не поеха към брега. Изчака, докато рошавият старец отново стисна в ръцете си желязната маска, а Тадааки привърза острието на Иназума към тялото си, така че дори да бъде убит, то да не потъне отново в дълбините на океана. През цялото време Гензай я гледаше намръщено и мълчаливо.

Накрая тя го попита:

— Вие сте шиноби, нее? Магическите хора?

— Не съществуват магически хора. Единственото място, където можеш да откриеш шиноби, е в приказките.

— В приказките и в тази лодка. Сами го споменахте преди малко: „Казано като истински шиноби“.

— Твърде умна — промърмори той, гледайки я намръщено. — Ако бях някой друг, досега да съм те удавил на място.

— Но не сте. Вие държите на думата си.

Гензай продължи да я гледа намръщено с присвити очи.

— Кажи каква награда искаш.

— Искам да стана една от вас. Шиноби. Искам да ме обучите.

Той се почеса под брадата.

— Не знаеш какво искаш.

— Че какво толкова трябва да знам? Знам, че не мога да остана тук. Знам, че за баща ми ще е по-добре да ме види как заминавам, вместо да ме види убита от ръката на собствената му доведена дъщеря. И знам, че ако тръгна с вас, при първа възможност ще ме продадете като проститутка. Нее?

— Подобна мисъл ми мина през ума.

— Значи трябва да стана една от вас. Не мога до края на живота си да се гмуркам и да ловя риба. Сега вече виждам колко много други неща са възможни. Не искам повече да ме тормозят. Никой не тормози вас. Вие надвихте цялото ми село само с шестима мъже. Искам да се науча и аз да го правя.

Гензай още повече се намръщи и гърлено изръмжа.

Най-накрая рошавият мъж наруши мълчанието.

— Тя може да ни е от полза — рече той, галейки маската. — Доказа ни, че е корава. А сакатите не се приемат като заплаха. Можем да я поставяме недалеч от мишени, които иначе не бихме могли да приближим.

— Глупости — сопна се Гензай. — Няма място, където Вятърът да не може да проникне.

Кайда нямаше представа какво иска да каже той. Не й оставиха време да го разгадае.

— Тя наистина извади меча — напомни Тадааки, който сякаш улови погледа й с липсващото си око.

— И ти ли ще ми говориш за това? Дълг? Морал? — Гензай пак се смръщи. — Вятърът не признава нито едно от тях. Мечът е в ръцете ни. Миналото няма значение.

— Твоята дума има — рече Кайда. Всички тези приказки за Вятъра нямаха никакъв смисъл, но тя разбираше достатъчно добре моралния дълг. — Дадената дума може и да е в миналото, но има значение в настоящето. Ти каза, че мога да определя наградата си. Държиш ли на думата си или не?

— Внимавай какви ги говориш или ще ти затворя устата — изсъска Гензай. — И повече не ми дръж такъв тон.

Възцари се неловко мълчание, нарушено най-после от стареца с рошавата бяла коса.

— Има и нещо друго. Ние постигнахме целта си, да. Със или без момичето, можем да предоставим този Иназума на всеки, на когото пожелаем. Но когато той загине или амбициите му вече не съвпадат с нашите, тогава трябва да предадем меча в други ръце.

— И какво от това? — попита Гензай.

— Тогава отново ще имаме нужда от маската. Останалите гмуркачи не постигнаха успех с нея. Можем ли да кажем със сигурност, че знаем защо? Все още не сме узнали дали това сакато момиче е най-силният плувец, или може би духът му е в синхрон с маската. За нас то може да бъде просто инструмент, каквито са маската и мечът.

— Тогава ще си изковем друг инструмент. Няма да се превръщам в бавачка.

— Маса имаше много добро мнение за нея — заяви Тадааки, който като че ли отново я гледаше изучаващо с празната яма на окото си. — Остър слух и силно сърце, така каза той.

— Вярно е — кимна Гензай.

В съзнанието на Кайда проблесна образ: трупът на удавения Маса се отпуска безжизнено на пясъка. Последва нов образ: Маса се строполява на пясъка, превит надве от пристъп на смях. Тогава тя се бе смутила, но сега разбираше, че той не й се беше подигравал; просто се бе изненадал от неопитността й. Ако се подиграваше на някого, то това беше цялото Ама-мачи.

Изпълни я гордост, когато разбра, че той я е защитил. Изпълни я и надежда. Маса бе осъзнал истинската същност на Ама-мачи. Беше разбрал защо тук никога нямаше да е истинският дом на Кайда. Гласувал й бе доверие, заявявайки, че тя би могла да намери дом сред тези мъже. А Маса и Гензай бяха добри приятели. Кайда беше убедена в това — бе видяла потреса на Гензай, когато Маса умря. Гензай приемаше на сериозно думите на Маса. Той просто трябваше да вземе Кайда при тях. Това беше единственият й шанс да оцелее.

— Не — поклати глава той. — Не мога. Няма да го направя. — И макар да искаше думите му да прозвучат като нещо окончателно, Кайда си помисли, че долавя съмнение в дълбокия му дрезгав глас.

— Погледни го от тази страна — рече Тадааки. — Не е изключено да извадиш късмет. Тя може и да загине по време на обучението си.

Думите му накараха Гензай да кимне одобрително.

— Какво ще кажеш за това, малко момиче? Той е прав: може и да не станеш една от нас. Далеч по-вероятно е да завършиш като труп.

— По-добре, отколкото да умра в Ама-мачи.

— Нима? — Той се почеса под брадата. — Предполагам, че сигурно е така. — После тръсна глава, сякаш прогонваше някакъв кошмар. — Не. Ти няма да намериш място сред нас.

— Тогава няма да изгубите нищо, ако ме вземете — сви рамене Кайда.

— Няма да ти предложим мек футон, само мръсен под. По-скоро ще ти даваме кожа от обувки за храна вместо риба. Смяташ, че сестрите ти са те измъчвали? Нашият сенсей е още по-ужасен. Смяташ, че гмуркането за Славна победа нетърсена е било трудно? Ние ще те тласнем до дълбините на ада. Не подценявай удобството на дома.

— Едно сакато момиче никъде не се чувства като у дома си. Майка ми я няма, а баща ми ми обърна гръб. Селото ми е затвор, а домът ми е клетка с хищници. Ако единственият дом, който можете да ми предложите, е ъгълче от мръсния ви под, това все пак е повече, отколкото може да очаква едно сакато сираче.

— Някой ден може и да съжаляваш за тези думи.

— Тогава ме накарай да съжалявам. Вземи ме със себе си.

Дълго време двамата не сваляха очи един от друг. Кайда не можеше да каже със сигурност по какво го разбра — дали по лекото отпускане на раменете, или по намека за примирение в дишането му — но го знаеше в мига, когато той промени мнението си.

— Не можеш да ме убиеш преднамерено — каза Кайда. — Трябва да се закълнеш, че ще положиш всички усилия да ме обучиш. Ако така или иначе умра… е, значи такава е била съдбата ми.

— Скоро ще разберем. Добре дошла във Вятъра.