Стив Байн
Годината на Демона (32)

32.

Дайгоро замахна с бокена си и пропусна. Мишената му беше твърде бърза.

— Опитайте отново — каза усмихващият се Томо и Дайгоро стисна здраво дръжката на меча. Томо хвърли следващата топка. Дайгоро се напрегна и замахна към нея с бокена. Нов пропуск.

— Не разбирам — изпъшка той. — Ти успяваш всеки път да удариш проклетото нещо, а не си хващал меч през живота си.

— Може би всичките ви упражнения по кенджуцу са били напразни, господарю — отвърна през смях Томо. — Поне когато става въпрос за удрянето на малки торбички, пълни със сухи бобчета. Хайде, Окума-сама, сменете се с мен.

Дайгоро му подаде бокена и отиде да вземе няколко платнени топки. Те бяха напълнени със сушени зърна от боб азуки и бяха доста по-тежки, отколкото изглеждаха. А сега вече бяха и мръсни, покрити със ситен бял прах, след като почти цяла сутрин ги бяха подхвърляли насам-натам по чакъла в двора. Дайгоро направи нужните осем крачки и хвърли първата топка.

Томо нанесе сечащ удар с широк замах. Ако това беше дуел с мечове, противникът му щеше да го е убил три пъти, докато острието му достигне целта. Но за разлика от Дайгоро, Томо удари онова, в което се целеше. Малката топка излетя от върха на бокена бързо като стрела и удари Дайгоро право в гърдите.

— Хиляди извинения — рече Томо, но момчешкият му смях разкри истинските му чувства.

Дайгоро също се засмя.

— Кълна ти се, че може би ще успея да открия в тази игра някоя полезна хватка, стига да й хвана цаката. Дай да опитам пак.

— Не бързайте толкова. Дължите ми още две хвърляния, господарю.

Томо отби и двете топки, едната в праха пред краката на Дайгоро, а другата с шумно пляскане в гръдната му кост. Той отново се изкиска и двамата си размениха оръжията или играчките, или каквото там беше правилното име за тези дразнещи приспособления.

— Как каза, че се нарича тази игра?

— Посичане на лястовици — отвърна Томо. — Не мога да повярвам, че не сте я играли досега. Всяко момче в селото я знае.

Да, ама аз не съм селянин, помисли си Дайгоро. Но пък веднага се досети откъде идва името на играта. Косуке Цуцуи, един от по-нисшите братовчеди на клана Шимоджо, беше прочут с уменията си. В допълнение към заслепяващата му скорост той имаше и свръхестествена точност, каквато никой не бе виждал досега. Говореше се, че като малък се обучавал, като посичал пеперуди на лунна светлина. Когато навърши пълнолетие, се носеха слухове, че може да отсече крилете на лястовица в полет. Това го изстреля към небесната твърд. Години наред той бе местният герой, докато Цуцуи не се изправил срещу бащата на Дайгоро в битката при Микатагахара. И днес възрастни мъже продължаваха да пеят кръчмарската песен, чийто припев беше: „Смело се би Посичащия лястовици, но Червената мечка от Изу му подряза крилцата“. И въпреки това детската игра бе кръстена точно на Цуцуи.

Дайгоро опита метода с широкото замахване на Томо и въпреки че пропусна първите две топки, успя да удари третата.

— Ха!

— Много добре, господарю! Хванахте му цаката!

Когато Дайгоро се наведе да събере малките, пълни с бобени зърна топки, той видя Акико, която вървеше към него по сенчестата веранда.

— Аки-чан — извика той, — и ти трябва да опиташ.

— О, не знам…

— Хайде де, не е нужно да си фехтовачка, за да играеш — макар че според мен всеки, който покаже такава точност в играта, ще се окаже опасен противник.

Тя стоеше на сянка, скръстила ръце на корема си.

— Горещо е.

— Значи след това ще отидем да поплуваме. Смили се над мен, Аки. Поне веднъж не ми се налага спешно да разрешавам политически кризи. Нека се позабавляваме.

Акико повдигна леко ръцете си и отново ги скръсти върху корема си.

— Бих казала, че вече достатъчно си се позабавлявал, любовнико.

Дайгоро не схвана веднага намека. Погледът му се плъзна по ръцете й, корема, а след това към лицето й. Усмивката й изглеждаше контролирана, сякаш се опитваше да прикрие сдържания прилив на радост.

— Сериозно ли говориш? — попита той.

— Да.

— Ти си…?

Усмивката й грейна.

— Да.

— Томо! — Дайгоро го сграбчи за раменете. — Ще ставам баща!

Томо се засмя и Акико се присъедини към него. Дайгоро се втурна към нея и я повдигна от верандата. Като по чудо — дали защото беше заякнал от тренировките с меча му, или просто защото радостта от новината го изпълни със сила — слабият му крак издържа тежестта й. Не се подгъна дори когато я завъртя около себе си.

— По-внимателно — притисна главата му към гърдите си тя, — по-внимателно със спалнята на бебето.

— О, да. Извинявай.

Той я пусна на земята, но продължи да я притиска към себе си. Някак си изобщо не му беше минавало през ума, че след цялото време, което прекарваха в леглото, тя може да забременее. Сега се чудеше кое го бе изненадало повече — фактът, че Акико носи дете или радостта, с която бе посрещнал новината. По правило бащинството би трябвало да го уплаши. Трябваше да се грижи за семейство, да стабилизира провинция, а смъртният му враг нашепваше злобни думи в ухото на императорския регент. Животът му приличаше на водовъртеж, който не беше място за появата на дете, и въпреки това той бе толкова зашеметен, че дори усещаше как лицето му изтръпва.

Кацушима се появи иззад ъгъла на къщата; над веждите му се забелязваха ситни капчици пот. Когато се приближи, Дайгоро го посрещна с разперени ръце.

— Кацушима, чу ли? Тя носи дете!

— Имате посетители, Окума-сама.

— Не ме самосвай. Ще ставам баща!

— Да. Много хубаво. Имате посетители.

— Хубаво, хубаво, всичко е хубаво. Покани ги вътре. Ще разпространим новината навсякъде.

— Вече се намират в двора. Въоръжени са.

Едва тогава Дайгоро забеляза сериозното изражение на Кацушима. Челюстните му мускули бяха изпъкнали, от очите му като че ли струеше студена светлина. По навик палецът му леко измъкна катаната от ножницата й, после я бутна отново вътре, само за да я издърпа отново.

— Въоръжени? Кой?

— Познайте.

Дайгоро кимна и вдигна собствените си мечове, които лежаха на верандата, докато той играеше. Един спокоен ден, помисли си той. Твърде много ли искам? И само като си помисля, че по-късно смятах да отида да поплувам.

Когато зави зад ъгъла, следван по петите от Томо и Кацушима, той видя банда прашни, облечени в брони мъже, които се потяха под слънцето. Изглеждаха така, сякаш бяха марширували усилено дотук. Според Дайгоро бяха поне петдесетина; всички имаха еднакви мечове и самурайски прически. Всеки десети носеше червено знаме с цветето кири на Хидейоши Тойотоми. Под струящите слънчеви лъчи знамената хвърляха червени сенки върху лицата на мъжете.

Самураите се бяха строили във формация точно до дворната порта. Дайгоро веднага осъзна, че може да излезе от собствения си дом единствено ако мине през тях. Не му убягваше и единствената причина някой гост да се появи непоканен и въоръжен. Законите на гостоприемството бяха ясни. Дори най-недодяланите грубияни знаеха, че трябва да обявят пристигането си пред вратата, ако не искат да бъдат приети за врагове.

— Търпение и предпазливост — посъветва го тихо Кацушима. Отрядът на Хидейоши все още се намираше на петдесетина крачки от тях, но въпреки това той предпочиташе да говори по-приглушено. — Намираме се на една погрешна дума от кървавата баня.

— Знам — отвърна Дайгоро. Той си пое дълбоко дъх и забави крачка. По мъжете не се виждаше кръв, което означаваше, че или не са убили пазачите при портата, или навън бе останал втори отряд, който беше водил битката. Сега, като се замислеше, Дайгоро беше уверен, че докато се бе занимавал с Посичане на лястовици или се бе радвал заедно с Аки, той непрекъснато бе чувал звънтене на мечове. Каквото и да се беше случило, ситуацията все още не се бе влошила дотам, че да не може да се използва дипломация.

Все още.

А той очакваше бебе. Чудесен ден да предотврати една инвазия.

— Командире — Дайгоро вложи в гласа си всичката радост, която успя да изцеди от тялото си, — на какво дължим удоволствието от вашата визита?

Командирът на отряда имаше гъсти вежди и слабоволева брадичка. Благодарение на брадичката устните му бяха вечно нацупени и в комбинация с гъстите вежди му придаваха постоянен намръщен вид. Без да сваля очи от младежа, той измъкна един свитък от бамбуковата кутийка, прикрепена към колана на меча му.

— Негова светлост господарят регент Тойотоми-но-Хидейоши ви изпраща нов указ, господине.

Господине, помисли си Дайгоро. Това беше добре. Мъжът проявяваше някакво уважение. Не мислеше за Дайгоро като за мишена — или поне не само като за мишена. И все пак, предположи той, ако това бяха убийци, вече щеше да го е разбрал. Досега щяха да са започнали да убиват.

Той погледна към указа, който беше адресиран не само до него или дори до всички даймьо на Изу, а по-скоро до цяла Япония. В него се обявяваше началото на нов Лов на мечове, който в същността си не се различаваше особено от онзи, който бе обявен от Нобунага Ода няколко години по-рано. Целта на този бе разоръжаването на селячеството и също като предишния, и този забраняваше метателните оръжия и мечовете. Несъмнено и този указ щеше да бъде също така ефективен, както и предшественикът му; селските бунтове се организираха много по-трудно, ако само самураите ходеха въоръжени. Самият успех на Хидейоши беше постигнат вследствие на селски бунт, факт, който той нямаше да забрави скоро. Очевидно нямаше никакво желание да бъде изместен от някое парвеню с подобни на неговите амбиции.

И този Лов на мечове, също като предишния, се прилагаше в цялата страна, но в настоящия указ бяха посочени по име три планини: Коя, Тономине и Сошитаке. Макар Дайгоро да не ги бе виждал никога, той познаваше репутацията на планините Коя и Тономине. Те бяха монашески убежища навътре в Кансай; Коя се простираше недалеч от Сакай, а Тономине се издигаше близо до Нара. От стратегическа, икономическа и политическа гледна точка Сакай и Нара бяха толкова важни, колкото и Киото. Ако намиращите се в съседство монаси пазеха арсенал от оръжия, напълно нормално беше регентът да ги приема като заплаха.

Но Сошитаке изобщо не се намираше близо до Кансай. Собственият дом на Дайгоро се издигаше на склоновете й. Както и Като-джи, домът на игумена, който бе породил такава омраза и страх в сърцето на пауна на Хидейоши, Шичио.

Ето защо е всичко това, помисли си Дайгоро. Новият Лов на мечове служи като прикритие за нападението над игумена — и над самия мен, предполагам. Той бързо прочете останалото. Указът за началото на лова беше придружаван от заповед за преброяване на населението, забрана за преселване по време на преброяването, указ за прогонване на южните варвари и обещание всички оръжия, заловени по време на Лова на мечове, да бъдат претопени в пирони и метал за изработването на голяма статуя на Буда. Типично за претенциозността на Хидейоши. Но Дайгоро откри лесен изход от този екстравагантен капан.

— Командире — заговори той, — сигурно сте забелязали, че домът ми се намира върху Сошитаке. Регентският Лов на мечове обаче забранява на селяните да притежават оръжия. В този дом няма да намерите въоръжени селяни.

— Заповедите ми са недвусмислени, господине. — Тонът на командира беше остър, без да е груб. Дайгоро долови леко колебание в него. — Недвусмислени. Трябва да обезоръжим всички жители на Сошитаке.

Дайгоро се насили да се усмихне и положи всички усилия да вложи някаква топлина в усмивката си.

— Регентът едва ли ви е наредил да обезоръжавате самураи. Самурай без меча си не е никакъв самурай.

— Разбирам, господине. Но указът остава в сила.

— Разбира се, че остава. Искате ли да поседнем? Вие и хората ви сте извървели дълъг път. А точно тази сутрин научих, че ще ставам баща. Нека отворим няколко бъчонки саке за хората ви, а ние, офицерите, да поседнем за малко на сянка.

— Не, господине. Заповедите ми са недвусмислени. Недвусмислени. Трябва да потеглим към следващото имение колкото се може по-бързо.

Следващото имение. Значи все още не бяха посетили Като-джи; бяха преминали покрай него, за да стигнат дотук. И никакъв друг отряд не беше минавал по-рано оттук; този бе получил задачата да разоръжи и двете имения. Какво си мислеше Хидейоши? Или по-точно какво си мислеше Шичио? Дайгоро не се и съмняваше, че точно неговите заповеди бяха „недвусмислени“. Чисто и просто човекът беше обсебен от натрапчива идея. Но мотивите му все още не бяха съвсем ясни. Тези бойци с лекота щяха да преодолеят малкия гарнизон, който Дайгоро бе разположил в Като-джи. Щяха да са поели по пътя към дома с главата на игумена в чувалче, преди Дайгоро да успее да изпрати войниците си да ги спрат.

Шичио едва ли очакваше Дайгоро и хората му да предадат оръжията си просто ей така. По-добре щеше да е да ги накара да извършат сепуку; в това поне имаше някаква чест. Тогава, чудеше се Дайгоро, щом целта му не са мечовете ни, какво иска всъщност?

Възможните отговори бяха само два. Първият: той се надяваше, че Дайгоро ще се възпротиви. Не бе изпратил достатъчно хора, които да завладеят дома Окума. Всъщност Дайгоро беше сигурен, че собствените му командири вече са стигнали до този извод и са разположили войниците си във всички стаи, които гледаха към двора. Достатъчно бе да даде заповед и от всяка околна сграда щяха да започнат да изригват самураи. Строените пред него войници щяха да бъдат избити за минути — повличайки някои от хората му със себе си, разбира се, но ако целта на Шичио беше кръвта на Тойотоми да изцапа остриетата на Окума, той със сигурност бе подготвил нещата за това. А ако сегашното затруднено положение на Дайгоро се изроди в битка, Шичио със сигурност щеше да убеди Хидейоши да обяви война на Окума.

Вторият: той искаше не мечовете на Окума, а мечът на Дайгоро. В съзнанието на младежа проблесна спомен: демоничната маска на Шичио, гневно намръщена в среднощните сенки, и сянката на Дайгоро, застанала успоредно на сянката на Шичио върху снежнобелите камъни във фамилния двор на Окума. После се появи друго видение: брат му лежи по лице върху снега, убит в дуел, след като си присвои Славна победа. Неспирният копнеж на Ичиро по меча го бе убил. Шичио изпитваше същия глад. Той смяташе, че влечението му към острието е породено от зловещата му маска; Дайгоро мислеше другояче, но сигурно истината нямаше значение в случая. По един или друг начин този високомерен паун възнамеряваше да унищожи дома Окума, за да се сдобие със Славна победа, а Дайгоро не беше сигурен дали семейството му щеше да издържи още дълго на подобен тормоз.

Но точно сега той имаше петдесет враждебно настроени самураи в дома си. Всички те бяха обучени убийци и със сигурност бяха участвали в повече сражения от хората на Дайгоро. Тези воини бяха пристигнали от западната част на страната, където битките бяха най-тежки. Бойците на Окума ги надвишаваха числено и несъмнено щяха да ги победят, но не и без да дадат многобройни жертви.

Ала Дайгоро не можеше да предаде меча си — меча, който баща му му бе завещал в последните мигове от живота си — и със сигурност не можеше да разоръжи целия си клан. Той отново прочете указа.

— Погледнете тук — посочи младежът на командира на Хидейоши, — вашите заповеди са да разоръжите жителите на Соши-таке, не Соши-сан. Сан означава планина, като в Коя-сан. Таке означава връх. А планината Соши има два върха. Пристигнали сте тук през седловината между тях. Като-джи, манастирът, който сте подминали на път за насам, се намира на Зенсоши-таке. Моят дом се намира на Госоши-таке. В такъв случай кой от двата Соши-таке трябва да разоръжите?

— Заповедите ми са недвусмислени — заяви командирът, но в гласа му започна да се промъква съмнение.

— Боя се, че не са достатъчно недвусмислени. — Дайгоро махна с ръка към дневната си. — Хайде, елате да поседнем, а аз ще изпратя Томо да ни донесе една карта. Хората ви изглеждат изтощени; нека им позволим да отдъхнат, нали?

Щом забеляза, че раменете на командира се отпускат, Дайгоро разбра, че е спечелил. Беше предложил на човека начин да запази честта си, да изпълни заповедта до последната буква и да не опозори едно самурайско семейство, като поиска от тях немислимото. Накратко, бе предложил на командира изход. Мъжът не беше глупав и очевидно се смущаваше от заповедите, които бе получил. Дали беше наясно с лудостта на Шичио? Щом Дайгоро я бе забелязал, сигурно всички офицери под командването на Шичио бяха наясно с нея. Намръщеното изражение не беше напуснало лицето на командира, но само допреди няколко секунди той изглеждаше на ръба. Дайгоро почувства как собствените му мускули се отпускат и го изпълва облекчение.

— Томо — каза той, — изпрати няколко момичета да донесат саке, а ти ми донеси кутията с картите.

Тогава един от войниците на Тойотоми извади своята катана и я насочи към гърлото на Томо.

— Това момче няма да носи никакви карти — отсече той. — И няма да ходи никъде.