Стив Байн
Годината на Демона (1)

1.

Детектив сержант Марико Оширо оправи каишките на бронираната жилетка, извивайки тялото си настрани, за да успее да ги затегне по-добре. Чувстваше се адски неудобно, и то не само физически. Марико не бе обличала бронирана жилетка от академията, а дори тогава беше само заради тренировките; никога не го бе правила е ясното съзнание, че по нея ще стрелят.

— Чуйте ме, момчета и момичета — каза лейтенант Сакакибара с дълбокия си рязък глас. Той беше с цели двайсет сантиметра по-висок от Марико, имаше високо чело и подстрижка тип Сони Чиба^[1], която караше косата му да изглежда като шлем на главата му. Изглежда се чувстваше напълно комфортно в бронежилетката си и въпреки солидното присъствие на спецчасти наоколо нямаше никакво съмнение, че участъкът е под негова команда. — Складът принадлежи на Камагучи-гуми, а това означава въоръжени и опасни. Информаторът ни потвърди, че на мястото има поне две автоматични оръжия.

Сред тълпата заобиколили го полицаи се разнесе мърморене. Секретните информатори бяха известни с калпавите си сведения. Ченгетата от „Наркотици“ е прибрани в кобурите пистолети и момчетата от спецчастите е автоматите си М4, чиито дула бяха насочени небрежно към земята, поклатиха глави. Всички те говореха свободно секретно-информаторски и на този сюрреалистичен език „поне две“ означаваше „някъде между нула и десет“.

Марико беше най-ниската в тълпата и макар да изглеждаше малко по-висока с полицейския шлем на главата си, всички наоколо стърчаха доста над нея. Полицейската работа привличаше каубоите и момчетата веднага се хващаха за револверите, когато станеше въпрос да обличат бронежилетки и да събарят с ритници врати. Никак не й бе лесно като единствена жена в отряда, а сега, обградена от буйни великани, тя се чувстваше отново като тийнейджърка, притеснена, любезна, заклещена сред тълпата от шумни, груби възрастни, достатъчно голяма, за да разбере колко неуместно е присъствието й тук.

Нямаше смисъл да размишлява и върху това, че се чувства абсолютно като гайджин^[2], затова тя насочи вниманието си към лейтенант Сакакибара.

— Вътре ще има най-различно странно оборудване — предупреди ги той, макар да не беше необходимо. Спецчастите бяха свалили от мрежата снимки на всички машинарии, с които най-вероятно щяха да се сблъскат. Целта им беше компания за опаковка и транспортиране, идеална фасада за търговия на дрога, оръжия — за почти всичко, по дяволите — и машините, които се намираха в сградата, предлагаха в изобилие места за прикритие и за укриване. Всички бяха наясно с това, но Сакакибара бе добър полицай: той се грижеше за отряда си.

— Странни сенки — продължи той, — много скрити местенца и процепчета, много ъгли за прочистване. Постарайте се да разчистите всяко едно от тях. Спазвай правилата, народе.

Всички го знаеха, разбира се, но въпреки това имаха нужда от напомняне. Марико се чудеше как е възможно едно от най-специализираните обучения в света да се свежда просто до правилното схващане на фундаменталните положения. В това отношение операциите на спецчастите не се различаваха особено от баскетбола или свиренето на пиано.

— Отряд Б, отряд Д — каза Сакакибара, — влизате в склада на бегом. Искам цялата сграда да е в ръцете ни още в първите пет секунди. Ясен ли съм?

— Да, сър — отвърнаха в един глас дванайсетте ченгета.

— Отряд С, същото се отнася и за вас, но не трябва да забравяте — Сакакибара посочи с пръст Марико, — че детектив сержант Новия човек е част от групата ви. Камагучи-гуми са обявили цена за главата й. Не искам да я застрелят, докато е под мое командване, ясен ли съм?

— Да, сър — отвърна Марико заедно с останалите от отряд С.

Първият от микробусите потегли с рев и звукът накара сърцето й да подскочи. Тя се смъмри наум; твърде дълго бе размишлявала за онези автоматични оръжия и сега дори ревът на дизеловия двигател й звучеше като автоматична стрелба. Посегна към висящия на хълбока й зиг зауер Р230 и отново погледна в цевта на пистолета, който знаеше, че е заредила.

— Седем-нула-три пристига тук след… — Сакакибара погледна огромния си водолазен часовник — шест минути. Това ви дава пет минути и половина, за да се доберете до целта си. По колите.

— Да, сър — отвърна целият екип и Марико се затича към микробусите Б и С. Останалите от отряда й я последваха.

Когато се настани в тъмния заден ъгъл на микробуса, сърцето й биеше ускорено и тя знаеше, че причината не е десетметровият джогинг. Ръката й се плъзна към кобура на хълбока й и задоволи ирационалната нужда да се убеди, че пистолетът е на мястото си. Прокара левия си палец по ръбовете на ударника му и разсеяно се зачуди защо това движение продължава да й се струва непознато. Сякаш не беше прекарала часове в тренировки по стрелба с лявата ръка; по последни изчисления бе изхабила около две хиляди патрона на стрелбището. Все още беше далеч от резултатите, които постигаше при стрелбата с дясна ръка, и тази мисъл й тежеше повече, отколкото керамичната плоча на бронежилетката, от която вече я боляха раменете. Въпреки всички тренировки умът й сякаш отказваше да приеме факта, че когато тя държи нещо в дясната си ръка, го държи с четири, а не с пет пръста.

Мисълта за липсващия показалец я накара да се замисли за последния път, когато бе насочила пистолет срещу човешко същество. Шузо Фучида й беше отнел не само пръста, с който натискаше спусъка. Тя бе изпаднала в клинична смърт, след като той я бе пронизал със своята катана в червата, и доказателство за това бяха съответните белези на корема и гърба. Но той беше оставил своя белег и върху нейната самоувереност. Всички в полицията знаеха, че могат да умрат по време на служба, но Марико бе умряла, макар и само за няколко минути, и оттогава не спираше да се чуди как ли щяха да се развият нещата, ако беше натиснала онзи спусък само с една десета от секундата по-рано — ако бе пробила деветмилиметрова дупка в гръдната му кост, ако си беше спестила седмиците рехабилитация, ако бе отделила малко време за безпристрастен самокритичен анализ върху етиката на убийствата при изпълнение на служебните задължения, вместо да размишлява върху всичко, което бе объркала, за да позволи на нещата да стигнат чак дотам.

Размишленията не я напускаха денонощно и образите на Фучида и меча му проблясваха в съзнанието й всеки път, когато посещаваше стрелбището. Понякога ставаше толкова зле, че не можеше дори да дръпне спусъка. Колкото по-силно искаше да улучи центъра на мишената, толкова повече се засилваше страхът от провал, а веднъж така блокира, че не успя да улучи дори края на мишената.

Бившият й сенсей Ясуо Ямада бе измислил термин за това състояние — парализа чрез анализ. Това се отнасяше както за фехтовалното майсторство, така и за точната стрелба: колкото повече мислиш за онова, което правиш, толкова по-малка е вероятността да го направиш както трябва. Колкото повече затъваше Марико в капана на собствените си съмнения в точната си стрелба, толкова по-голяма опасност представляваше за себе си и за останалите.

И сега, заслушана в барабанящия в ушите й пулс, се притесняваше, че когато вратите на микробуса се отвореха и отрядът й тръгнеше да излиза, тя щеше да се вцепени, неспособна да помръдне от мястото си. Две хиляди куршума бе изстреляла на стрелбището в опит да обучи ръката си да си върши работата и две хиляди пъти се беше провалила. Сега колегите й разчитаха на нея и ако тази вечер се издънеше по същия начин, както с Фучида, залогът щеше да е един от техните животи. Марико дръпна отново плъзгача с ясното съзнание, че това не беше необходимо, но въпреки това се нуждаеше от него.

Усети как някой я потупа по рамото и вдигна глава.

— Хей — каза Хан, — не смяташ ли, че вече достатъчно пъти провери тоя пистолет?

Беше малко смущаващо, че са я хванали на местопрестъплението, но фактът, че той го бе забелязал, й подейства успокояващо. Сега Хан и Марико бяха партньори и вниманието, което той отделяше на детайлите, може би някой ден щеше да й спаси живота. Вече й бе станало навик да забелязва разни дреболии в него. Той винаги слагаше шлема си в последната минута. Надигаше се леко на пръсти, когато беше нервен. На телефона му имаше приложение, което му предаваше ининг след ининг резултата от мачовете на любимите му „Йомиури Джайънтс“. Емблемата на ТСУП, залепена с велкро на бронежилетката му, беше стара, оръфана по краищата. Нейната също бе малко оръфана — жилетките обикновено стояха на склад, понякога с години, а и кой ще си прави труда да сваля емблемите? — но емблемата на Хан не залепваше добре на гърдите му, може би защото той закачаше подвития й край с палеца си всеки път, когато посягаше с ръка да отметне падналата върху ухото му коса. Носеше я по-дълга, отколкото позволяваха правилата и бакенбардите му — по-дълги и по-рунтави, отколкото Марико бе виждала при друг японец — също бяха против правилата. Но нарушаването на протокола за външния вид бе една от служебните облаги на работата под прикритие и Хан се възползваше максимално от това. Стига да можеше, би си пуснал и брада и мустаци, но момчешкото му лице не му позволяваше този лукс.

— Убеден съм, че патронът в цевта не е избягал никъде — продължи той. — Но кой знае, не съм го проверявал. Ще провериш ли вместо мен?

— Многознайко.

Хан се ухили.

— Виноват.

Марико забеляза, че той бе повдигнал стъпалата си на пръсти и леко подрусваше крака и тъй като не вдигаше никакъв шум, беше убедена, че е привързал здраво цялото си снаряжение към бронежилетката. Командосите, които запълваха микробуса, бяха също така тихи — което си бе изключително постижение, предвид тясното пространство и огромния брой допълнителни пълнители, светлинно-звукови гранати и радиостанции, прикрепени към бронежилетките им.

Подът се разтресе, някой затвори вратата и микробусът потегли. Единствената червена крушка хвърляше зловещи сенки. Въздухът беше наситен с възбуждащо напрежение и осезаем ентусиазъм, потискан по принуда, но напиращ да избликне пред очаквания сблъсък.

— Хан — прошепна Марико, — досега обличал ли си жилетка?

— Разбира се. На сватбата на брат ми.

— Знаеш какво имам предвид.

— Само в академията.

— И аз — призна Марико. Тя снижи още повече гласа си. — Плаши ли те мисълта, че там може да има автоматични оръжия?

— Ами да.

Марико си пое дълбоко дъх през носа и го задържа в гърдите си, преди да го изпусне. Хубаво бе да има някой в отряда, пред когото да може да се отпусне. С всички останали беше винаги нащрек, защото те бяха твърде склонни да я заклеймят като изнежена женичка в мига, в който покажеше някаква слабост. Но двамата с Хан можеха да общуват искрено — макар и само насаме — и въпреки че тя посмъртно нямаше да започне да хленчи пред него, възможността да сподели страха си някак си успяваше да го притъпи.

— Една минута до мястото на нападението — заяви шофьорът.

Осезаемото мълчаливо въодушевление продължаваше да нараства. Странно й бе да усеща толкова много сдържана нервна енергия в ченгетата, които иначе бяха буйни като младежи с разбушували се хормони. Не можеше да ги види добре на червената светлина, но някак си усещаше, че дори командосите бяха напрегнати.

— Хан — каза Марико, — сложи ли си шлема?

— Не.

— Ами слагай го, по дяволите. Не ми се ще да казвам на лейтенанта, че отряд С не е атакувал своята врата навреме, защото партньорът ми се е помотавал с шлема си, докато е слизал от микробуса.

— Слизане след двайсет секунди — съобщи шофьорът. Вратата се отвори и кабината внезапно се напълни със светлина и промишлена смрад. Парливият мирис на боя подсказа на Марико, че наблизо сигурно има автосервиз и вятърът от запад носеше със себе си като че ли целия смог, който бе мариновал Токио и Йокохама. Или може би това бяха просто газовете от ауспусите на микробусите на отряди А и Д, които се отдалечаваха все по-бързо, докато микробусът на Марико намали и спря. Тя тръгна след Хан и ударите на сърцето й отекваха така силно, както потракването на токчетата на обувките й по паважа. Искаше й се снаряжението й да не е толкова тежко, искаше й се очилата й да не се замъгляват толкова бързо, искаше й се да бе прекарала по-малко време на стрелбището, а повече в тренировки за следващия й триатлон.

Но се оказа, че също както при състезанията и тук ставаше въпрос за предстартова треска. Марико настигна Хан точно когато свиха в една тясна уличка. Можеше да изпревари и командосите, но си напомни, че проникването в сградата бе тяхна работа, а нейната беше да конфискува дрогата, след като сградата бъде обезопасена.

Докато минаваха покрай една вехта, очукана дървена ограда, Марико зърна за пръв път мишената им. Това бе двуетажна къща от бежови тухли, почти идентична със съседните сгради. Те бяха общо шест на брой, подредени в мръсния, рядко използван терен като точици на зарче. Освен че бяха доста по-ниски от останалите сгради в квартала, мишената и нейните близнаци бяха абсолютно безлични. През повечето прозорци струеше светлина, което беше добре; така щяха по-лесно да видят намиращите се зад тях престъпници.

Докато тичаше, Марико остави тъмните прозорци на периферното си зрение. Вниманието й бе фокусирано основно върху задната врата и празното бетонно пространство пред нея. Това бе единственият открит терен в прехода им; нямаше как да стигнат до С-страната на мишената, без да го прекосят. Ако построените на мръсния терен сгради бяха подредени като шестте точки на зарче, то мишената им беше най-долната дясна точка и отряд С тъкмо заобикаляше най-долната лява. Точно между тях минаваха релсите на линията Чуо-Собу и потракването на влака в 7:03 часа се чуваше все по-силно с всяка изминала секунда. Прекосяването на релсите беше невъзможно — от двете им страни се издигаха огради и началникът на полицията бе отхвърлил плана на спецчастите да ги прережат, за да се приближат директно към С-страната — така че единственият начин да стигнат до задната врата беше да прекосят откритата част на паркинга.

Отрядът на Марико се ската в ъгъла, за да могат всички да си поемат дъх. Те изчакваха пристигането на влака по същата причина, поради която бяха отделили толкова време, за да пристегнат добре оборудването си: скоростта и изненадата бяха единствената сигурна защита срещу стрелбата с автоматично оръжие. Шлемът и бронежилетката бяха само половин броня, половин гаранция за безопасност; всяко ченге знаеше, че срещу случайните куршуми няма защита. Автоматичните пистолети можеха да изстрелят много потенциални случайни куршуми.

Марико чу тихо изщракване зад гърба си, обърна се към Хан и го видя да пристяга каишките на шлема, който тъкмо бе сложил на главата си. Той й намигна и се ухили.

— Време е.

И преди Марико да се усети, влакът вече беше пристигнал и те отново се затичаха. Вляво от нея големият черен микробус на отряд А премина с рев през паркинга, а отряд Б почти бе стигнал до прозорците на Б-страната. Докато екипът на Марико приближаваше вратата на С-страната, командосът, който носеше тарана — адски тежко нещо, съдейки по вида му; Марико не можеше да повярва, че мъжът бе успял да поддържа темпото на останалите в отряда — го засили към вратата и я удари.

Таранът отскочи назад.

Командосът удари повторно, но таранът отскочи от вратата така, сякаш бе направена от гума.

— Мамка му — каза Марико. Край с плановете да завземат сградата в първите пет секунди.

След като влакът се отдалечи, тя можеше да чуе виковете, трясъка от счупени прозорци, експлозиите на светлинно-звукови гранати. Сега таранът беше подхванат от двама командоси, които разказваха играта на вратата. Досега трябваше да са я разбили. Отряд А сигурно вече бе нахлул през предната врата и ако отрядът на Марико не успееше да разбие своята, момчетата от отряд А щяха сами да поемат огъня на заподозрените.

Мисълта доброволно да поеме част от този огън не й допадаше, но целта на едновременното нападение от няколко страни беше да зашемети и обърка противника. Освен това с колкото повече време за размисъл разполагаха заподозрените, толкова по-голяма бе вероятността да намерят оръжия или да пуснат стоката в тоалетната.

Марико издърпа една граната от колана си и я постави на перваза на прозореца.

— Прикрийте се — извика тя и се опита да скрие цялото си тяло под шлема.

Светът бе погълнат от бяла светлина. От взрива й се подкосиха краката. Той прозвуча като Армагедон и естествено видя сметката на прозореца. Марико прескочи през отвора, следвана като сянка от Хан.

Светът пред очите й се стесни до онова, което се виждаше през мерника на пистолета. Тя провери празната врата, десния ъгъл, а след това и левия, без да обръща внимание на другите два, защото те бяха в зоната на Хан, а тя знаеше, че той ще си свърши работата както трябва. Мебелировката привличаше вниманието й единствено като място за прикритие.

След като се убедиха, че стаята е празна, двамата с Хан се изтеглиха в коридора, търсейки тоалетната. Когато атакуваха жилищни сгради, това бе мястото, където заподозрените изхвърляха стоката и нямаше никаква причина тоалетните на търговските помещения да не бъдат използвани за същата цел. Марико стигна коридора тъкмо навреме, за да види как вратата на С-страната се строшава навътре, поддавайки под тарана. Двама от нейните командоси останаха да я пазят, а другите двама последваха Марико и Хан.

По намиращото се някъде наблизо стълбище отекнаха стъпки. В слушалките на Марико се чуваха толкова много викове, че тя не можеше да различи почти нищо. Зави зад ъгъла и видя как някакъв оплешивяващ мъж с тъмночервен анцуг затваря врата зад себе си. Успя да зърне само за миг стаята от другата й страна, но й се стори, че видя вътре някаква тежка техника.

Хан веднага насочи пистолета си към заподозрения и му изкрещя да легне на земята, а двамата командоси го взеха на мушка под лъчите на фенерчетата, монтирани върху цевите на автоматите им. Мъжът с анцуга се усмихна самонадеяно, вдигна ръце до главата си и остави нещо малко и лъскаво да падне от дясната му ръка.

Ключове.

Арогантната му усмивка подсказа на Марико всичко, което трябваше да знае. На заподозрения не му пукаше, че ще го арестуват. Достатъчно бе да стои там и да се остави да го оковат с белезници и да го обискират достатъчно дълго, за да може машината от другата страна на вратата да унищожи всичките ценни улики.

Тя се затича към престъпника. Без да сваля самоуверената усмивка от лицето си, той стоеше с протегнати ръце, сякаш й предлагаше китките си. Марико бе виждала подобна поза само при хора, които и преди са били оковавани с белезници. Изпита леко задоволство, когато видя как очите му се разширяват при скоростното й приближаване. Очевидно той бе предположил, че тя ще забави ход, преди да стигне до него. Но бронежилетката й не служеше единствено за спиране на куршуми.

Тя се блъсна в него като тежка стоманена топка, предназначена за събаряне на сгради. Двамата се стовариха върху заключената врата; тя, за разлика от подсилената входна врата, която се бе опънала на тарана, представляваше просто интериорна врата, каквато може да се види във всеки апартамент. Нараменият предпазител на Марико потъна в слънчевия сплит на заподозрения, тя се претърколи през тялото на мъжа и скочи на крака. Хан щеше да се заеме с него; не беше нужно да се обръща и да проверява. Нито една от машините, които се появиха пред очите й — а вътре ги имаше много — не й беше позната, но не бе и необходимо. Тя просто натисна бутона СТОП на онази, която смесваше голямо количество бял прах.

По-късно узна, че машината е служела за приготвянето на онези биологически разлагащи се опаковъчни грахчета, като процесът е включвал превръщането на царевично нишесте в мънички топченца, които след това били подлагани на изключително високи температури, за да се разширят и достигнат големината на граховата им опаковка. Освен това научи от първа ръка, че смесването на леснозапалими амфетамини с царевично нишесте не е съвсем безопасен метод за прикриване на спийда, защото попадането на сместа в машината за топчета е страхотен начин да се напълни сградата с вредни газове и да усмърди за цяла седмица квартала на амоняк. Но сега Марико стоеше леко запъхтяна с ръце на хълбоците и се усмихваше на мъжа, когото бе вкарала в стаята заедно с вратата.

Хан погледна намръщено потрошената каса и поклати глава.

— Знаеш ли, Марико, смятах, че двамата с теб работим доста добре в екип, обаче, честно казано, това не го очаквах.

Марико му се ухили, наслаждавайки се на прилива на адреналин.

— Но вратата е отворена, нали?

— Да. Ама да знаеш, че и тези неща вършат същата работа. — Той раздрънка ключовете пред лицето й. — Освен това спестяват инфаркта на командосите и им оставят надеждата, че ще успеят да разчистят голямата стая, пълна със странни машинарии, преди някой да вкара куршум в главата на мацката, която би трябвало да пазят.

Командосите наистина бяха прочистили целия етаж на фабриката и съдейки по разменяните по радиостанциите фрази, операцията беше приключила. Това й се струваше невъзможно.

— Хан, колко дълго продължи всичко?

— Кое, операцията ли?

— Да.

Той сви рамене.

— Като се започне от първия ни удар върху задната врата? Не знам. Минутка, може би? Не, по-малко, мисля.

— И аз така смятам. Да речем около четирийсет и пет секунди.

— Добре. И какво от това?

— Ами — отвърна Марико — не бяха ли те най-великите четирийсет и пет секунди или какво? По дяволите, обичам тази работа.