Стив Байн
Годината на Демона (12)

12.

В имението Окума за втори път пристигаше пратеник на Хидейоши Тойотоми. Почти година беше минала след първия път и преживяното все още не се бе изличило от младото съзнание на Дайгоро. Шозаемон Ширамацу, емисарят на Хидейоши, беше пристигнал с цял батальон, за да накаже брата на Дайгоро, Ичиро, заради проявеното високомерие при дуелите му. Не беше твърде грешно да се каже, че Ичиро бе загинал, защото не изпълни съветите му.

Дайгоро винаги бе смятал, че Ширамацу пристига с такава сила зад гърба си, за да принуди дома Окума да се подчини. Даймьо на Изу понякога се придвижваха с почетна стража, но само при специални случаи; обикновено неколцината телохранители представляваха достатъчна защита. Шозаемон Ширамацу пристигна, ескортиран от цял батальон. Навремето Дайгоро беше ужасно впечатлен, но никога не се бе замислял какво смята за подходяща охрана самият регент.

Когато младежът зърна първата лодка, той реши, че идва най-лошото. Лодката бе два пъти по-голяма, от който и да е рибарски съд в Изу. Цветовете на кири върху огромните й платна не можеха да бъдат сбъркани, както и строените в боен ред на палубата самураи, чиито остриета на копията блестяха под слънчевите лъчи. Те бяха десетки на брой и Дайгоро изобщо не се самозалъгваше, че са дошли с мир. Със сигурност са дошли за игумена, помисли си, а може би и за моята собствена глава.

Той изобщо не можеше да си представи, че това е малък кораб, не по-голям от шлюпка. Следващият, който се появи, беше един от прочутите кораби костенурки. Дайгоро никога не бе виждал такъв, но не можеше да го сбърка. Десетки споени един с друг щитове покриваха цялата палуба като лъскава черупка. Фактът, че младежът не можеше да види палубата, само подхранваше допълнително въображението му. Колко войници имаше на борда? Сто? Повече?

Изу представляваше земя на високи, ръбести морски скали, които се забиваха във вълните като огромни черни пръсти. Заради тях беше невъзможно да се разгледат добре бреговете и при високи вълни бледи облаци от морски пръски се носеха безспирно покрай скалите, затруднявайки още повече видимостта. Затова флотата бе изникнала край брега сякаш отникъде. Два кораба костенурки, после четири, после осем. След което се появи истинският боен кораб.

Той бе същински плаващ замък. Корпусът му беше като на всеки друг кораб, с изключение на огромните му размери. Но палубите изобщо не приличаха на палуби. Вместо това от корпуса се издигаха прави дървени стени, с височина не по-малко от пет етажа. Над основната структура се извисяваше двуетажна кула. Греблата на кораба приличаха на крака на стоножка: източени, движещи се в унисон, затрудняващи всеки опит да бъдат преброени. Амбразурите образуваха мрежа от тъмни квадрати по стените на замъка и Дайгоро се уплаши, че зад всяка една от тях може да се крие по едно от оръдията на южните варвари. Което означаваше, че корабът носи стотици оръдия. Младият мъж се зачуди дали на света съществува достатъчно желязо, за да се изковат толкова много оръдия.

С приближаването си корабът изглеждаше все по-огромен и Дайгоро започна да се съмнява кой е по-голям, корабът или цялото имение Окума. Нужни бяха четири котви, за да пристане край брега, и всяка една от тях имаше размерите на боен кон. Лодката, която беше спусната във водата, за да отведе командира му на брега, изглеждаше като грахово зърно в сравнение със самия боен кораб и въпреки това Дайгоро успя да преброи поне трийсет и трима бронирани мъже на борда й.

Питаше се кой от тях е Хидейоши. Само един мъж се виждаше ясно от наблюдателното място на Дайгоро на оградната стена: гигант с блестящ черен йорой, чиято коса беше бяла като сняг. Твърде стар е, за да бъде телохранител, помисли си младежът. И твърде едър, за да е самият регент; според слуховете той бе доста слаб. Дайгоро се зачуди дали гигантът не е някой от генералите на регента. Може да бе дори онзи Шичио, който искаше главата на игумена.

Дайгоро наблюдаваше собствените си командири, които посрещаха групичката. Самият той не беше слязъл на брега, защото пристигането на регента бе абсолютно изненадващо. Докуцукването до брега щеше да му отнеме по-голямата част от сутринта, а той не бе разполагал с достатъчно време, за да осигури паланкин и хора, които да го отнесат дотам. Вместо това изпрати най-добрите си офицери заедно с един отряд копиеносци. Дори те сигурно се потяха здраво под броните си, след като се беше наложило да пробягат целия път до брега. Дайгоро им съчувстваше. Потта вече се стичаше и по собствения му гръб, а единственото, което правеше той, бе да стои на стената и да наблюдава.

Усещаше гнева си като диво животно, затворено в капана на собственото му тяло. Той потрепваше неистово в гръбнака му и затрудняваше говора му. Защо беше сключил брак с момиче от дома Инуе, ако не за да се възползва от шпионската им мрежа? И как така вездесъщите очи и уши на дома Инуе бяха пропуснали да забележат кораб с подобни размери, който плава обграден от цяла бойна флотилия? Щеше да си поговори със своя тъст, и то твърде скоро.

Акико го контеше, докато той разпределяше задачите на слугите: готвачите при огньовете им; прислужничките по местата им; бързоходците изпрати до града, за да съберат продукти за приветствения пир; други бързоходци изпрати да наемат музиканти и гейши; изпрати слуги да почистят всяка една стая в имението, с изключение на залата за приеми, в случай че регентът и войниците му решат да прекарат нощта тук; назначи Томо за главен надзирател на цялата операция. И последното, но най-важно нещо бе да изпрати Акико да се оправя с майка му.

Искаше му се да разполага с повече време; ако беше научил за пристигането малко по-рано, щеше да я изпрати да погостува на господаря Ясуда или на някой друг съсед. А сега най-доброто, което му хрумна, бе да нареди на Томо да я усмири с всички възможни средства. Но Акико имаше по-добра идея. Господарката на дома Окума беше особено доволна от новата си снаха, а и Акико като че ли се разбираше много добре с нея. Тя се усмихна широко на Дайгоро и го целуна по бузата.

— Не се притеснявай — каза му. — Имам панделки и кълбета за темари, фуркети и гребени, всичко, което е необходимо за забавленията на две момичета.

Той я изпрати с поглед, докато се отдалечаваше, след което отново погледна към брега. Там бе акостирала втора лодка, пълна с паланкини. Белокосият гигант седна в единия от тях. Двама стройни мъже се качиха във втори. Други три бяха заети от четворки мъже в различни униформи, някои бронирани, други не. Останалите четири бяха предложени на Дайгоровите командири. Главата на Дайгоро пламна при мисълта да притежава четири допълнителни паланкина в комплект с носачите им — както и екипажа на Тойотоми, да не говорим за двореца му.

Всички гости пристигнаха за нула време. Всички самураи на Окума бяха подредени в почетната стража. Те стояха в големия двор, неподвижни като самите стени. Дайгоро разпозна Шозаемон Ширамацу, който се появи от своя паланкин заедно с трима облечени в златно самураи на Тойотоми. Той носеше сребристо кимоно, в тон с посребрените му коси, имаше тънка брадичка и още по-тънки мустачки. Самурайската му прическа беше безупречна, а движенията — прецизни. Той се приближи с премерени крачки до централния паланкин, плъзна вратата му настрани и заяви:

— Поклонете се на императорския регент, Негова светлост главния министър и велик господар генерал Тойотоми-но-Хидейоши.

Всички самураи на Окума паднаха на колене, последвани от самураите на регента. Заради крака си Дайгоро не можеше да коленичи бързо и изящно, затова той се поклони дълбоко, пречупвайки се през кръста.

— Коленичете веднага — чу той гласа на Ширамацу и като погледна нагоре, видя изпепеляващия поглед на мъжа. Този Ширамацу беше съвсем различен от онзи, който бе дошъл година по-рано. Онзи човек беше спокоен и самоуверен. А този буквално оголи зъби, когато повтори командата си.

— Свободно — нареди дребният мъж с опулени очи, който изскочи от паланкина.

Бронята му беше в черно, оранжево и златно и той бе толкова слаб, че тя висеше на тялото му като на дървена Стойка. Скулите му бяха прекалено изпъкнали, брадичката твърде издължена. Дайгоро неволно си помисли за макаците, които понякога се срещаха в планината. Почувства срам, че е сравнил мъжа с маймуна, но поне в прякора му Маймунския крал имаше някакъв смисъл. Този човек можеше да е само Хидейоши Тойотоми.

— Това е неговата къща — каза Хидейоши. — Остави го да се покланя както пожелае. — Той стрелна Дайгоро със затворническа усмивка. Зъбите му бяха остри, неравни и редки, също като пръснатите по земята пилешки кости на някой гадател, които сочеха в най-различни посоки.

— Да, господарю, регенте мой — наведе глава Ширамацу. — Изключително милостиво от ваша страна. Можете да се изправите, Окума-сан.

Хидейоши не обърна никакво внимание на Ширамацу. Вместо това огледа първо събраните самураи на Окума, а след това и имението.

— Хубаво местенце си имате тук.

Мислите на Дайгоро се препъваха една в друга като пияни. Всичките му асоциации и заключения се бяха оказали неверни. Когато Ширамацу пристигна за пръв път тук преди около година, Дайгоро го помисли за някой високопоставен емисар, толкова важен, че се нуждае от цял легион телохранители. Сега можеше да види истината, отразена в отпуснатата поза на Хидейоши и в угодническия поглед на емисаря му. Ширамацу не беше нищо повече от един блюдолизец. Хидейоши го бе изпратил с бял батальон самураи по същата причина, поради която самият той бе пристигнал с цяла агресивна флотилия: за да сплаши Окума. И въпреки това самият Хидейоши беше всичко друго, но не и страшен. Дайгоро вече не мислеше за планинските маймуни, а за баща си: отзивчив, дори любезен, но майстор в правилното разполагане на силите си. От психологическа гледна точка Хидейоши бе изправил Дайгоро на нокти още преди да стъпи на брега.

И въпреки това Дайгоро веднага разбра защо игуменът го наричаше Хидейоши, а не генерал Тойотоми. В този мъж нямаше нищо господарско. Раменете му бяха отпуснати, походката скоклива. Самурайската му прическа бе немарлива. Едва ли беше по-висок от Дайгоро, който според всички бе дребосък. Хидейоши беше императорски регент, военният офицер с най-висок ранг в страната, и въпреки това шнуровете на катаната му изглеждаха така, сякаш той никога не я бе докосвал, камо ли да я бе вадил в битка. Ръцете му бяха гладки и без мазоли. Бронята му със сигурност беше изработена така, че да предизвиква сравнения с тигър — оранжево и черно за райетата, златисто за проблясващите свирепи очи — но единственото, което успяваше да постигне, бе да привлича вниманието на всички към факта, че Хидейоши е пълна противоположност на тигъра. Цветовете бяха ярки, а не приглушени, бронята твърда, а не гъвкава, движенията му — припрени, а не царствени.

Мъжът, който стоеше зад него, бе величественият. Той беше слаб като Хидейоши, но висок, внушителен, с красиво лице и изящна аура. Още докато излизаше от паланкина, той оправи прическата си. Огледа се със заучения маниер на благородник и пренебрежително повдигна вежда при вида на Дайгоро. Всъщност той първо забеляза Славна победа и я огледа с интерес повече като произведение на изкуството, отколкото като оръжие. Оправи леко златистото си кимоно, преди едва да наведе брадичката си към Дайгоро в почти незабележим поклон.

С две думи мъжът беше надут пуяк и Дайгоро се зачуди кой ли е той.

Последен от паланкините излезе гигантът, когото Дайгоро бе видял в лодката. Паунът му стигаше едва до рамене, а катаната, която висеше на хълбока му, беше дълга почти колкото Славна победа. Но в сравнение с огромния му корем мечът не изглеждаше особено голям. Въпреки възрастта си мъжът не беше оплешивял; личеше си, че все още се налага да бръсне темето си. Белият му самурайски кок и заострената бяла брада бяха добре сресани. Черната му броня беше излъскана до блясък, а върху кожата бяха избродирани конски мотиви. Той бе истинско олицетворение на аристократизъм и високомерие.

И въпреки присъствието на гиганта и пауна императорът беше определил за регент точно Хидейоши, който бе накарал хиляди даймьо да му се подчинят, Хидейоши, който привличаше вниманието на всички в двора. Дайгоро не можеше да се сдържи: очите му не се отместваха от мъжа, където и да отидеше той. Запита се каква ли е тайната на Хидейоши. И двамата с Дайгоро бяха хилави. И двамата бяха по-дребни от средния ръст за мъж. Никой от тях не беше роден за самурай — Дайгоро заради недъга си, Хидейоши заради произхода си — но въпреки това и двамата играеха тази роля. И докато Дайгоро имаше проблем дори с контролирането на лоялността на собствения си тъст, Хидейоши имаше самия император зад гърба си.

Императорският регент се приближи до Дайгоро и се поклони.

— Добро утро. Аз съм Хидейоши Тойотоми. Да поседнем и да поговорим.

Войниците и слугите се пръснаха като листа пред тайфун. Скоро всички бяха насядали в залата за срещи в имението: Хидейоши на подиума, гигантът от лявата му страна, а паунът от дясната, десетина самураи на Тойотоми от двете им страни, неподвижни като статуи. Дайгоро седеше пред регента, Кацушима от дясната му страна, лейтенантите му в редичка зад тях, а останалите му офицери бяха насядали по чинове най-отзад.

Ширамацу, Томо и още няколко прислужници бяха коленичили до вратата, хрисими и мълчаливи. В стаята имаше около шейсетина мъже и от всичките само Хидейоши беше спокоен.

— Шичио тук ми казва, че имаме проблем — заговори той и кимна към пауна. — Нещо, свързано с някакъв монах.

Значи това е Шичио, помисли си Дайгоро. Мъжът го накара да застане нащрек. Още с пристигането си погледът му непрекъснато се отклоняваше към Славна победа нетърсена. Мечът като че ли го привличаше. Дайгоро беше виждал подобна обсебеност и преди и знаеше, че това няма да свърши добре.

Но точно сега не можеше да си позволи да размишлява. Най-могъщият феодал на острова му бе задал въпрос.

— Да, игуменът на Като-джи — отвърна Дайгоро. — Затворен е в дома си. Храмът му се намира на втория връх северно оттук.

— Той членува ли в сектата Икко?

— Не, господарю регент. Той е от ордена на Дзен.

— Членувал ли е някога?

— В Икко Икки? Не, господарю мой.

— Приютил ли е някакви монаси от Икко? Подбужда ли към бунтове? Държи ли в манастира си скрит арсенал?

— Не, господарю регент.

Хидейоши погледна през рамо към пауна — не, поправи се наум Дайгоро: към генерал Шичио. Можеше да чуе как Кацушима го гълчи. Ако направите и най-малката погрешна стъпка, този мъж ще ви вземе главата. Най-добре внимавайте.

— Виждаш ли? — каза регентът на Шичио. — Монахът не представлява опасност.

— Изминахме целия този ужасно дълъг път само за да чуем думата на това момче — отвърна Шичио с подигравателна усмивка. Гласът му беше толкова тих, че почти не се чуваше извън подиума, но Дайгоро забеляза, че мъжът не използва нито едно от почтителните обръщения, които човек би очаквал да чуе в разговор с втория човек в империята. Дали защото Хидейоши бе толкова непринуден, че не държеше на тези подробности? Или причината беше гордостта на накипрения паун?

Хидейоши сви рамене.

— Господарю Окума, сигурен съм, че разбирате загрижеността ми. Издадох заповед за екзекуция. Вие не я изпълнихте. Дори най-обикновен взводен сержант не може да прости неподчинението на войниците си. А под моята власт неподчинението процъфтява.

— Да, господарю регент.

— Но аз уважавам титлата ви, името ви и вашия авторитет. Нищо добро няма да постигна, ако лиша един даймьо от властта над именията му. Никаква полза няма да имам от гнева ви; аз искам единствено вашата лоялност. И точно тук се крие моят проблем. Най-лесното решение е да ви убия, да убия този монах и да отплавам обратно към дома. И преди съм убивал непокорни даймьо. Така че подскажете ми, господарю Окума, как така показвате лоялността си към мен, като отказвате да изпълните волята ми?

— Моят господар регент не желае да си създава врагове в Изу — започна Дайгоро, след което замълча. В ума му отекна предупреждението на игумена относно генерал Шичио: този мъж премоделираше значението на думите като глина. Отговорът на Дайгоро може би вече беше изтълкуван като завоалирана заплаха, затова той подбра изключително внимателно следващите си думи. — Монахът е много почитан мъж. Той е ръководил погребенията във всяко едно семейство на три дни път оттук. Родителите са пропътували двайсет ри само за да може той да благослови бебетата им. Убийството му, господарю регент, със сигурност ще породи гняв сред фермерите; всеки даймьо, който го убие, ще има големи проблеми при събирането на данъците.

— Разбирам — рече Хидейоши, но Шичио се наведе напред и прошепна нещо в ухото му.

— Господарю, аз съм съгласен с господаря Окума — заяви гигантът, обръщайки се с лице към своя господар. — Не е тайна, че възнамерявате да се изправите срещу Ходжо. Ако създадете безредици сред северните даймьо, ще осигурите съюзници за врага.

— И въпреки това неподчинението си остава неподчинение — настоя Хидейоши. Шичио кимна едва забележимо. Дайгоро се зачуди чии думи е чул току-що от устата на регента.

— Господарю — каза гигантът, — може да се прояви неподчинение, но може да се изпълни духът на заповедта, без човек да я спази дословно.

— Я виж ти, генерал Мио — обади се Шичио, — не очаквах от вас да проявите такава педантичност.

— А аз не очаквах от вас да прекарате цялата командна флотилия през половината империя, за да задоволите дребнавата си злоба. Някой ден ще трябва да ми обясните защо този монах е толкова важен за вас.

Паунът го изгледа заплашително. Гигантът Мио се завъртя на стола си и се обърна с лице към Дайгоро.

— Господарю Окума, имаме ли думата ви, че никой извън Като-джи няма да види повече въпросния игумен?

— Имате думата ми, Мио-доно, и се заклевам в нея с живота си.

— И той няма да разговаря с никого извън манастира?

— Да, Мио-доно.

— Ами посетителите в манастира? Ще може ли да разговаря с тях?

Дайгоро се поклони дълбоко.

— Достатъчно е моят господар, регентът, да заяви своите предпочитания и аз ще ги превърна в закон. Тойотоми-доно, моля ви, разберете, че игуменът дълбоко уважаваше покойния ми баща. Той е могъл да постъпи в който и да е манастир, но избра да го направи в Като-джи, за да бъде близко до баща ми и да се учи от него. Ако му наредя да положи доживотен обет за мълчание, той ще се подчини.

Генерал Мио отвори уста, за да зададе нов въпрос, но Шичио го изпревари и за пръв път заговори на висок глас:

— Струва ми се, че този мъж е толкова обичан от хората, че затварянето му в манастира ще бъде също толкова непопулярна мярка, колкото и убиването му. Всъщност дори може да се окаже по-зле; ако го принудим да даде обет за мълчание, той или ще го наруши, или ще разгневи допълнително хората, когато откаже да говори в тяхно присъствие. Тогава каква е ползата ни да го оставим жив?

Стомахът на Дайгоро се сви. Не знаеше как да отговори на това. Надхитрен си от един паун, помисли си той.

Но Мио отговори вместо него.

— Генерал Шичио потвърждава моята гледна точка — каза гигантът. — Във всяко едно отношение игуменът е мъртъв за света. Господарят Окума не е проявил неподчинение. Той е изпълнил духа на заповедта на регента.

— Не — възрази Шичио. — Да я изпълни означава да изпрати главата на игумена в кутия.

— Мой господарю регент — заговори Дайгоро с разтуптяно сърце; никога досега не се беше намесвал в разговора на толкова висши командири. — Самият игумен ми предложи това решение. Аз му отказах.

Хидейоши впери изпъкналите си очи в Дайгоро.

— Нима? Я го вижте какъв бил куражлия. — Той се засмя и продължи: — Обяснете ми, господарю Окума.

— Господарю мой, баща ми ми е казвал много пъти, че когато сме изправени пред избора да поемем по лекия или по тежкия път, пътят на Бушидо почти винаги не е лекият.

Устните на Хидейоши се изкривиха в многозначителна усмивка.

— Помня го. Срещал съм го само веднъж, но си спомням, че си помислих: „Това вече е истински самурай“.

— Той беше най-добрият — рече Дайгоро.

— Не ме разбрахте — поклати глава Хидейоши. — Той бе впечатляващ мъж, баща ви. Съвършеният самурай. Но никога не съм откривал в тази негова чест — тази ваша чест — и капчица здрав разум.

Дайгоро беше объркан. Той бе сигурен, че слухът му го е подвел. Едва ли беше чул регента, човека, когото самият император бе въздигнал до статута на самурай, да признава, че не вярва в честта. Това беше невъзможно. Нали?

Хидейоши продължи:

— Признавам, че не съм израснал сред тия глупости за честта, но дори и да бях, пак не съм сигурен, че щях да ги разбера по-добре. Как изобщо стана модно да се предпочита смъртта пред нелоялността? Защо да не се възхвалява себелюбието? Защо не амбицията? Не са ли хората пригодени да следват собствените си интереси?

— Никога не съм се замислял върху това — призна си честно Дайгоро. За него повелята на честта беше нещо неоспоримо като звездите в небето. Тях никой не ги поставяше под въпрос; те просто съществуваха. Онези, които предпочитаха да плават, без да се водят по тях, го правеха на собствен риск. Но Хидейоши също беше прав: оставени сами на себе си, човешките същества сигурно щяха да се ръководят от собствените си егоистични интереси, нали?

— Помислете — каза Хидейоши. — Предизвиквам ви да ми обясните защо трябва да живея според правилата на онова нещо, което вие наричате чест. Животът ви няма ли да е по-лесен без нея? Ето че се намирате точно в гнездото на дракона, а ако бяхте убили този монах, както ви бях наредил, двамата с вас никога нямаше да се срещнем. Всъщност, ако не бяхте дотолкова обсебен от тази чест, досега да сте изпратили нечия глава, нее? Можехте да излъжете и да си спасите кожата. Но ето ви тук. Мога да ви убия с едно мигване. Вашата чест ви прави по-слаб от мен, нали?

Дайгоро почти усещаше енергията, която бликаше от генерал Мио — и то не само от него, а и от Кацушима. И двамата бяха родени самураи, и двамата бяха твърде разярени, за да успеят да кажат нещо. И двамата излъчваха горещина като два вулкана. Предизвикваше ли ги Хидейоши? Или предизвикваше Дайгоро? Или наистина нямаше представа какво означава да си самурай?

— Господарю, аз смятам, че съм по-слаб от вас — отговори най-накрая Дайгоро. — Но не заради моята чест. По-слаб съм, защото имам по-малко влияние. На мое разположение имам само неколкостотин воини; вие имате стотици хиляди. И да, мисля, че имате право: според мен хората по природа са склонни да бъдат не нечестни, а егоистични. Но точно това е причината честта да е важна; целта й е да се издигнем над себе си. Без нея ще бъдем просто едни умни животни. С нея сме по-добри, отколкото ни позволяват нашите животински инстинкти.

— Така ли мислите за нас, селяните? — попита Хидейоши. — Че сме животни?

— Не, господарю, аз…

— Нека ви попитам следното: ще се съгласите ли с мен, че селяните в нашата страна — умните малки животни — биха искали да видят края на една война?

— Разбира се, господарю.

— А ще се съгласите ли, че докато самураите съществуват, война ще има?

— Ние сме родени от войната. Това означава да си воин.

— Не виждате ли какво означава всъщност? Докато съществуват воините, войната няма да свърши. Онова, от което имаме нужда, е да сложим край на това. Когато и последната провинция попадне под властта на един човек, той повече може да не е военачалник. Ще бъде просто владетел.

Хидейоши се усмихна. Усмивката му изглеждаше грозно, острите му зъбки не се различаваха особено от струпаните по крайбрежието скали. Но колкото и да беше грозна, в нея се долавяше искрена доброта.

— Кажете ми, господарю Окума, баща ви щеше ли да предпочете да види края на всички войни?

— Да, господарю регент. Несъмнено.

— Тогава каква е ползата от тази ваша чест, щом тя води просто до нови битки? Няма ли да е по-добре, ако всички самураи забравят за своята чест и започнат да мислят повече като селяни?

— Моля да ме извините, господарю, но аз уважавам баща ми повече от всички мъже. Най-голямо възхищение предизвиква у мен стриктното спазване на Бушидо. Ако той беше още жив, ако се намираше в тази стая и вие ми заповядахте да го обезглавя, щях да го направя без колебание и вярвам, че той щеше да се гордее с мен. Принасянето в жертва на семейството пред някой господар е най-трудният път и той води до високата чест. Но да пожертваш невинни е най-лесният път. Да пожертваш невинни заради някого е още по-зле. А да го направиш за нечия сметка е непростимо.

— Кой ти дава право да решаваш кое е непростимо? — провикна се Шичио с гръмък и рязък глас, на ръба на ръмженето. Гневният му изблик абсолютно противоречеше на префинения му вид. — Ти ли си регентът сега? На теб ли даде императорът благословията си?

Дайгоро се поклони и опря челото си в пода.

— Моите искрени извинения, Шичио-доно. Неправилно подбрах думите си. — И ти побърза да се възползваш от това, помисли си той.

След като не последваха възражения, младежът продължи:

— Господарю мой, вие сте прав: аз можех да ви изпратя главата, на който и да е плешив мъж. Можех да обръсна някой най-обикновен престъпник. Можех да ви изпратя и главата, за която помолихте…

— Императорският регент не моли за нищо — изсъска Шичио. — Той заповядва и подчинените му изпълняват.

Челото на Дайгоро отново докосна пода.

— Както кажете, Шичио-доно. Хиляди извинения, господари мои. Хиляди пъти по хиляда.

— Продължете — нареди Хидейоши.

— Господарю регент, можех да обезглавя игумена, както ми наредихте, и всичко това щеше да приключи. Но това щеше да означава да убия невинен само за да улесня живота на семейството ми и моя собствен. А още по-лошото е, че според мен щях да ви направя лоша услуга. Смятам, че генерал Мио е прав, Тойотоми-доно — ако бях убил този игумен, това щеше да подсили враговете ви и да отдалечи северните територии от вас.

— Ръката на регента стига навсякъде — заяви Шичио. — Нищо не може да й убегне. Но дори и да има такова, дали някой във вашето положение ще е достатъчно могъщ, за да му се опре? Според мен не.

— А според мен вие говорите повече, отколкото трябва — намеси се генерал Мио. — Затворете си устата и оставете по-висшестоящият спокойно да вземе решение.

Шичио погледна намръщено към Мио, но не каза нищо. И все пак Дайгоро забеляза промяна в Хидейоши. Той седеше някак по-изправен отпреди; беше изпънал раменете си и съвсем леко бе навел брадичката си. Целият този разговор за неговата мощ като че ли го караше да се чувства още по-могъщ и Дайгоро със закъснение осъзна, че думите на Шичио бяха насочени не само към него, но и към Хидейоши. Той сякаш го надъхваше, засилваше решителността му, като същевременно привличаше гледището му към своето, както магнит привлича железните стружки. Дайгоро се запита колцина в стаята го бяха забелязали. Мио се намираше в пълно неведение, както и самият Хидейоши. Паунът наистина беше майстор манипулатор.

Хидейоши остана мълчалив известно време.

— Господине — обади се най-после Мио, — трябва да видите логиката в думите на това момче.

Но Дайгоро не беше напълно сигурен в това. Хипнотичната песен на Шичио продължаваше да се носи над него. Ако регентът трябваше да произнесе присъдата си сега, решението му можеше да е всякакво и младежът бе убеден, че обяви ли Хидейоши решението си, то щеше да е непоклатимо като самата планина Фуджи. Шичио бе подхранил егото му; повече нямаше място за отстъпление.

Толкова ли зле бяха нещата? Игуменът сигурно щеше да умре, помисли си Дайгоро. Да речем, че загине от меча на Тойотоми или дори на Окума по заповед на Хидейоши. Един човек щеше да приеме доброволно смъртта си, а семейство Окума щеше да избегне гнева на регента. Дори още по-добре, щеше да избегне гнева на дясната ръка на регента, който не само бе докоснат от ръката на лудостта, но и очевидно имаше далеч по-голямо влияние от разумния генерал Мио. Толкова ли беше лоша тази алтернатива? Тихо, обади се глас в главата му. Нека регентът произнесе каквато присъда пожелае.

Гласът на Кацушима също се обади в съзнанието му. Търпение. Не казвай нищо. И без това си стъпил на ръба; не застрашавай равновесието си.

Тогава се появи и трети глас: този на баща му. Съществува лесен път и труден път. Ти знаеш кой да избереш.

— Господарю регент — каза Дайгоро, — има и друг начин да разрешим тази дилема.

Хидейоши го погледна, примигвайки, сякаш току-що се беше събудил.

— Нима?

Дайгоро преглътна. Почувства как сърцето му потъва в студен, тъмен кладенец. Накара ръката си да остане спокойна, докато издърпва вакизашито от колана му и го поставя церемониално на пода пред него. След това посегна да свали горната част на кимоното си и да разголи гърдите си.

Самураят винаги бе разполагал с този последен начин на протест: сепуку. Всички смятаха, че ритуалното изкормване е един от най-болезнените начини да умреш, но никой не би посмял да постави под въпрос искреността на човек, който е готов да забие нож в корема си. Жертвайки собствения си живот — нещо, за което бе сигурен, че Шичио никога нямаше да направи — Дайгоро щеше да докаже правилността на каузата си. Сепуку беше проверена с времето традиция, която дори Хидейоши можеше да разбере.

Дайгоро установи, че ръцете му са замръзнали. Той можеше да извърши сепуку едва след като свали кимоното си, а сега всичките му мускули се противяха.

— Да — изсумтя Шичио. — Винаги има друго решение, нали?

Разбира се, помисли си Дайгоро. Как можеше да очаква от Шичио да улесни нещата за него? Как можеше дори да очаква да оцени сериозността на положението? Той не беше самурай. Щеше да се наслади на всеки миг от самоубийството на Дайгоро. А сега дори собственото му тяло заплашваше да провали тържествеността на сепуку. Не бе моментът да губи решителността си.

Дайгоро затвори очи и вля жизненост във вкаменените си ръце. Щом самоубийството беше единственият изход, той щеше да го посрещне без страх.