Стив Байн
Годината на Демона (48)

48.

— Тя е виновна! — изпищя Миоко. — Тя ни накара да се гмуркаме по-надълбоко. Ако не беше тя, Шиоко никога нямаше да остане толкова дълго долу.

Кайда не си направи труда да се защити. Истината бе очевидна за всички, които искаха да я видят: Миоко беше убила сестра си. Всъщност и двете бяха виновни; стремежът на Шиоко да се откъсне напред, подсилен от подтикванията на Миоко. Кайда знаеше предварително какъв щеше да е резултатът. Беше ги предупредила. Никой не я бе послушал.

Чо седеше занемяла в лодката си, толкова зашеметена от смъртта на Шиоко, че можеше единствено да се взира във водата. По лицето й се стичаха сълзи, но тя нямаше сили дори да заплаче на глас. Седящата до нея Киоко я бе прегърнала и Чо отвръщаше на прегръдката. Но най-важното — поне за Кайда — беше, че Чо не направи никакви усилия да утеши най-голямата си дъщеря. С изключение на Кайда, Чо може би бе единственият друг човек, който бе осъзнал цялата ужасяваща истина.

Вината и срамът притискаха Кайда като торби с пясък, завличайки съзнанието й в дълбоко, студено място. Трябваше да е по-убедителна. Трябваше да спори по-яростно с Гензай. Но здравият разум й беше подсказал, че това нямаше да помогне. Никой нямаше да я послуша. Никой никога не я слушаше.

Ала слушаха Миоко.

— Тя уби сестра ми! Кайда уби сестра ми! — Това бе молитва, мантра, може би дори магическо заклинание. Ако го повтореше достатъчно пъти, вероятно щеше да успее да забрави собственото си участие в самоубийството на сестра си. Част от Кайда всъщност дори се надяваше, че ще успее. Бъди щастлива, помисли си, стига да успея първо да се измъкна от лапите ти.

Тя доплува до лодката на Гензай и се изкатери вътре.

— Някой да затвори устата на това момиче — чу го да казва — или ще я пратя долу при другата.

— Недейте — примоли се Кайда. — Майка й и без това загуби достатъчно.

Гензай изсумтя.

— И това го казва онази, която иска да изостави собствения си баща. Откога започна да се вслушваш в съвестта си, Кайда-сан?

— Не Шиоко беше злата. Тя просто се опитваше да не изостава.

— А ти? Колко зла си ти?

Кайда не знаеше как да отговори на този въпрос. До неотдавна искаше да види доведените си сестри мъртви. Сега си мислеше, че това е грешно. Доскоро бе убедена, че иска завинаги да напусне Ама-мачи. Тази сутрин, след като видя как баща й се изправя срещу Гензай, за да защити цялото село, решимостта й да го изостави се разколеба. Но смъртта на Шиоко щеше да тласне Миоко към нови дълбини на жестокост. Напускането на Ама-мачи вече не беше само мечта. Ако останеше, щеше да бъде убита. А сърцето на баща й щеше да бъде разбито, ако доведената му дъщеря убиеше собственото му дете. Затова единственият отговор на Кайда бе:

— Аз не съм зла. Просто правя каквото е нужно, за да доживея до следващия ден.

Думите й спечелиха одобрителното изсумтяване на Тадааки.

— Казано като истински шиноби — рече той. — Може пък наистина да си една от нас.

Изпълни я странно удовлетворение. Не знаеше защо. Тези мъже не чувстваха нищо, когато изпращаха младите момичета на смърт. Да тръгне сега с тях й се струваше като самоубийство. Но оставането в едно и също село с Миоко също се равняваше на самоубийство, затова Кайда реши, че бе по-добре да спечели възхищението на потенциалните си убийци вместо презрението им.

Тя съблече своята юката и застана гола, с изключение на ножа, привързан към лявата й ръка. Гензай го погледна с присвити очи и леко изръмжа. Кайда го прие като знак на одобрение. Най-странният от чуждоземците, мъжът с рошавата бяла коса, я зяпаше и тя усещаше погледа му така, както усещаше лъчите на слънцето. Той мърмореше гърлени напеви, докато галеше нежно маската. Когато Тадааки я взе от ръцете му, старецът я пусна с неохота. Нещо в начина, по който се отнасяха към маската, караше Кайда да се страхува от нея. Държаха я така, както се държи спящо отровно животно.

Тадааки се наведе към нея и от близко разстояние успя да види дъното на празната му очна яма. Тя беше ужасна, покрита с белези. Сигурно всички останали гледаха по този начин и нейното чуканче. Кайда ненавиждаше начина, по който погледите им шареха по белезите й, а после се стрелваха встрани, сякаш не бяха видели нищо. Сега се укори, че бе постъпила по същия начин с Тадааки. Отметна поглед от липсващото му око и се съсредоточи върху желязната маска, която незнайно защо я ужасяваше. Тадааки обхвана тила й с едната си ръка, а с другата притисна демонската маска към лицето й.

Металът беше груб, остър на места и щом докосна кожата й, Кайда почувства непознат глад, какъвто не бе изпитвала досега. Глад дори не беше правилната дума за това усещане. Гладът можеше да бъде търпелив. Гладът можеше да бъде заситен. А сега под кожата й сякаш се бяха появили нови мускули, които се гърчеха от желание. Те я караха да се движи, да отиде и да вземе нещо, което просто трябваше да притежава, но не можеше да разбере какво точно е то. Внезапно разбра защо рошавият не спираше да гали маската. Сигурно го подтикваше същата сила, която тласкаше и нея.

Кайда усещаше как пръстите на Тадааки шарят по главата й около маската, но не им обръщаше внимание. Даже когато той затегна здраво ремъците, притискайки най-грапавата й част към челото й, тя дори не го усети. Подобни нищожни грижи не представляваха нищо пред този нов копнеж.

В този миг й хрумна странна мисъл, която за миг я изтръгна от страховете й: така ли се чувстваше Миоко? Дали я водеше подобен дълбоко вроден глад? Същият като на маската, безименен, безформен, всепоглъщащ копнеж? Може да я бе обсебил някакъв демон, с лице като това на маската, който събуждаше дълбока нужда да доминира, да подчинява, да наранява. Ако беше така, то Кайда можеше да разбере защо това доставя на Миоко такова удоволствие: най-големият глад обещаваше най-голямо удовлетворение. Тя знаеше от какво има нужда. Просто трябваше да се гмурне и да го вземе. Без маската това бе невъзможно. С нея — неизбежно, дори да я убиеше.

— Знаеш какво трябва да направиш — каза й Гензай. — Разбираш и каква ще е цената, ако се провалиш.

Кайда едва го чуваше. Тя влезе във водата и завърза две торби с пясък към краката си. Тадааки й подаде едно видоизменено кайгане, чиято лопатка бе изкривена като нокът на птица така, че Кайда да може да го закачи за котвеното въже, което водеше до останките. Всички останали можеха да се хванат за него с едната си ръка, докато се държаха с другата за носа на лодката. Кайда не можеше, затова щом се закачи за въжето, вече се пускаше надолу към дъното.

Никога не се бе гмуркала толкова бързо. Изравняването на налягането в ушите й беше невъзможно без една свободна ръка. Имаше усещането, че някой мушка с пръчици за хранене в ушите й.

Но скоро пръстите на краката й докоснаха почупения, покрит с тиня кораб. Когато се освободи от торбичките с пясък, едната от тях падна в дупката на корпуса и веднага се изгуби от погледа й. Това я ужаси. Струваше й се, че корабът е погълнал торбичката и сега устата му беше отворена, очаквайки нея.

Даже странният глад на маската не успяваше да притъпи този страх. Гърлото й се стегна. Дори дължината на привързаното към маската въже я плашеше. Тя бе използвала само една трета от него, за да се спусне дотук. Трябваше да измине още много път, и то изцяло във вътрешността на изкорубените останки.

Кайда се стегна, измъкна малкия си нож от привързания към чуканчето й калъф и с едно сръчно замахване преряза въжето, което свързваше Тадааки с маската. Чуждоземците нямаше да останат доволни, но тя беше решила да го направи много преди да дойде редът й да се гмурка. Мисълта нещо да я удря по лицето, докато се намира във вътрешността на кораба, я плашеше до смърт. Освобождаването от въжето бе единственият начин да се престраши да влезе вътре.

Остави се на тежестта на маската да я притегли надолу. Копнежът имаше насока. Все още не можеше да определи точно този глад, но обектът му се намираше точно под нея. А и трюмът се оказа не толкова тъмен, колкото бе очаквала. Спомняйки си всичко за въображението и страха, на което я бе научил Гензай, Кайда се спусна още по-надълбоко.

Пред нея лежеше отворен люк. Тя преплува през него с главата напред, притегляна напред от маската. Тук светлината беше съвсем приглушена; малкото, което успяваше да види, бе пурпурно, а не синьо, с изключение на зейналата черна паст на поредния отворен люк. Кайда го заобиколи. Останалите се бяха спускали през него. Той не водеше доникъде. Дали не беше попаднала в погрешния трюм? Дали вече не се бе изгубила?

Вдигна лице, за да потърси слънцето и да се ориентира. Отгоре я гледаше Шиоко.

Това бе последният капан на сестра й, но той я уплаши толкова много, че сърцето й щеше да изскочи през гърдите. Бледото лице на Шиоко сякаш сияеше в сумрака на изтърбушения трюм. Очите й се взираха безизразно; устата й зееше отворена. Ръцете и краката й се поклащаха като водорасли, усукани около швартово въже.

Съвземайки се от ужаса, Кайда случайно попадна на втория люк. Сигурно някак си беше успял да се затвори и в слабата светлина бе почти неразличим от стената. Успя да го намери само защото се блъсна в него. Сега се чудеше дали не се беше хлопнал зад Шиоко, затваряйки я в капан? Дали не бе изхабила последния си въздух, опитвайки се да го избута навън? Колко време се беше опитвала да се освободи, само за да види светлината за последен път, преди водата да нахлуе в дробовете й?

Кайда искаше да се махне оттук повече от всякога. Да се оттласне силно и да зарита с крака към повърхността. Да овладее паниката и да се гмурне отново. Но знаеше, че няма да успее да се насили повторно да влезе във вътрешността на кораба. Не и след като бе видяла Шиоко. Не и след като бе видяла къде щеше да се полюлява собственото й тяло.

Тя повдигна затворения люк и се гмурна през него. Това беше най-трудното, най-безразсъдното нещо, което бе правила някога. Извади отново ножа си и го заби в раздутото дърво така, че люкът да не може да се затвори. Пак щеше да е тежък, притискан от водата, но поне щеше да вижда очертанията му, когато се връщаше. Ако изобщо се върнеше.

Сега не й оставаше нищо друго, освен да се подчини на маската. Вече усещаше доста ясно обекта на желанието й. Той лежеше някъде дълбоко под нея и я зовеше. Дълга, грациозна дъга, която сияеше в тъмното така, както слънчевата светлина сияе през спуснати клепачи. Това можеше да е само мечът.

Маската я повлече право надолу. Кайда не виждаше нищо. Усети удар по рамото си. Опита се да не мисли какво ли може да е било. Опита се да се фокусира върху копнежа на маската, а не върху демоните, сътворени от въображението й. Гърлото й се бе свило така, сякаш Миоко я душеше.

Падаше с главата напред, студената вода се стичаше покрай кожата й и скоро момичето се удари в стена от меко, подгизнало дърво. Блъсна се с лицето напред; мъничките бучки по метала на маската се забиха в челото й. Тя се опита да потисне болката. Междувременно усети, че я боли и на други места. Пръчиците за хранене отново я мушкаха в ушите, като натискът им беше още по-силен заради огромното количество вода над главата й. По-лошото бе, че дробовете й пареха както никога досега. Кайда разбра защо беше умрял Маса. Все пак маската го бе убила. Демоничният й глад заглушаваше болките в тялото, а те бяха единствените гласове, които казваха на Кайда, че трябва да излезе, за да си поеме въздух. Колкото повече се приближаваше до меча, толкова по-малко се страхуваше, че ще се удави, а липсата на страх беше по-опасна от всичко друго в океана.

Пръстите й действаха опипом, докато не намериха дръжката на друг люк. Той не беше тежък като първия. Щом го отвори, бе посрещната от благословеното сияние на пурпурна светлина. Ноктите на Рюджин бяха разкъсали кила и през широките пукнатини се виждаха корали. Това бяха раните, които бяха обрекли кораба на чуждоземците. Това беше смъртоносният удар на морския дракон.

А в смазания, натрошен ъгъл лежеше мечът. Маската не й позволяваше да види нищо друго. Кайда се гмурна към него. Разстоянието беше доста голямо, четири или пет дължини. Щом пръстите й се сключиха около дръжката му, копнежът по него изчезна и внезапно тя усети дивото гърчене на диафрагмата си. Изхабила бе всичкия си въздух, а се намираше на два пъти по-голяма дълбочина, отколкото се беше потапяла някога.

Погледна към коралите, а след това и към люка, през който бе преминала. Най-краткият път до повърхността преминаваше напряко през кораба. Но това не беше пряк път, а тъмна, криволичеща пътека. Най-лесно бе навън, през откритите води, но за да се измъкне от кораба, трябваше да се гмурне още по-надолу. И без това се намираше твърде надълбоко. А мечът тежеше като котва.

Гмуркането надолу вместо нагоре не беше лесен избор. Но очевидно Шиоко се бе опитала да плува нагоре. Кайда беше по-добра плувкиня, независимо от посоката, ала Шиоко не изпитваше страх от затворени пространства. И без това Кайда вече бе изгубила достатъчно време в опити да избере. Пред очите й плуваха черни петна.

Нагоре, надолу, и двата варианта вероятно имаха фатален изход. Не се съмняваше в това. И тя се остави на маската и меча. Те я повлякоха надолу, извън корабните останки.

Измъкването от вътрешността на кораба й донесе облекчение, съпровождано от новооткрита надежда. Дори я озари прозрение: знаеше, че силата й няма да стигне, за да издърпа маската и меча до повърхността, но може би щеше да успее да използва корпуса като стълба, от която да се оттласква, също както от морското дъно. Внезапно потрошеният кораб се превърна в най-красивото нещо, което бе виждала някога.

След това погледна нагоре. Още щом осъзна колко дълбоко се намира, Кайда разбра, че няма начин да успее.