Стив Байн
Годината на Демона (37)

37.

Когато стигнаха до конюшните, Мио попита:

— Имате ли представа какви неприятности сътворихте?

— Приемете искрените ми извинения, генерале — отвърна Дайгоро. — Трябва да разберете, че се нуждаех от подписа на някой, който почита кодекса…

— О, разбирам го напълно. Но не говорех за неприятностите, които причинихте на мен — макар те хич да не са малко, проклет да сте. Говорех за онова, което причинихте на себе си. Вие вече не сте господар защитник на Изу. Нямате титла, която да ви пази.

Дайгоро кимна. Все още не бе усетил пълната тежест на решението си, затова не беше съвсем сигурен дали ще успее да я понесе.

— Какво друго ми оставаше? — попита той.

— Нищо — сви рамене Мио. — Но не се бойте; аз ще наглеждам Шичио. В природата му е да потърси начин да наруши договора. Не мога да ви обещая, че няма да го намери.

— Няма. Обмислил съм всичко.

Мио се разсмя с дълбокия си гърлен смях.

— Така значи. Знаете ли, регентът беше прав. С хиляда офицери като вас можехме да завладеем света. Жалко, че заедно с титлата се отказахте и от войниците си.

— Без мен те са в по-голяма безопасност.

— И въпреки това сред тях няма нито един, който не би дал живота си за вас. Вие сте добър водач, синко. Няма да ви простят толкова лесно, че сте ги изоставили.

Дайгоро преглътна.

— Не бях се замислял за това.

— Малцина водачи го правят. Но един командир може да изостави войниците си по същия начин, както един войник може да изостави поста си. Известно време ще се носят по течението. Семейството ви ще бъде уязвимо.

— Но Шичио…

— Да. Шичио. — Мио се намръщи. — Той не може да докосне семейството ви. Вие се погрижихте за това, а аз ще се погрижа за останалото. Утре по това време цялото висше командване на регента ще знае, че семейството ви е недосегаемо. Но не се съмнявайте, господарю Малко мече: той ще изпрати хора за вас. Ловци на глави. Шиноби. По-добре внимавайте.

— Вие също.

— Аз? Той няма куража да тръгне срещу мен. Никога не си е падал по кръвопролитията. Не, нашият Шичио не е фехтовач. Той спечели генералската си титла с мастило и четка.

Дайгоро кимна.

— Ще приема думите ви за истина. Вие го познавате по-добре от мен.

— За съжаление.

Тримата си размениха поклони и се сбогуваха; след това Дайгоро и Кацушима яхнаха конете си и потеглиха.

Копитата им изтрополиха по моста под лъчите на залязващото слънце. Зад тях Джуракудай сияеше толкова силно, че те можеха да видят сенките си на пътя пред себе си. Шумът и миризмите на града се завърнаха: пот и конски фъшкии, викове на соколари и гукане на проститутки, аромат на сандалово дърво от близкия храм, тропот на копита по калдъръма.

Спусналото се под малък ъгъл слънце също хвърляше плътни сенки, този път в правилната посока, които се разливаха зад всяко буре и ръчна количка. Дайгоро се замисли за Мио и предупреждението му за шиноби. Като дете зад всяка сянка му се привиждаха облечените в черно воини нинджи, но сега, когато се беше образовал повече по тактическите въпроси, той знаеше, че е по-добре да се скрие на открито. Изпратените от Шичио шиноби нямаше да дойдат при Дайгоро облечени в черните си маски; те щяха да се появят в образа на ханджия, на просяк, на ратай. Дайгоро огледа улицата, която се простираше пред него, и не можа да каже дали вижда хиляда души или пет хиляди. Никога не се бе сблъсквал с такива тълпи. Знаеше само, че беше невъзможно да държи всичките под око, а всеки един от тях можеше да е убиец.

— В името на Буда — изпъшка Дайгоро, — Кацушима, какво ще правим?

— Не сте ли го обмислили вече?

Дайгоро си даде сметка, че не беше. Единствената му цел бе да предпази семейството си и самият той да остане жив, за да може да ги защитава. Не си беше съставил план за завръщане в Изу, нито имаше представа къде да отиде или какво да прави, когато стигне там.

Радваше се, че майка му е затворена на сигурно място в имението Окума. Изпитваше облекчение, че Аки също е в безопасност, макар да нямаше представа как ще успее да спечели прошката й. Новините, че се е отрекъл от името си, щяха да стигнат до дома му, преди да е изтекла седмицата. Той осъзна, че почти не е размишлявал по въпроса как майка му и съпругата му ще ги приемат. Дали ще разберат каква голяма жертва е направил, или ще мислят само за това, че ги е изоставил? Дали щяха да разберат, че е спасил живота им? Дали Акико си е помислила, че е избягал веднага щом е научил, че ще става баща? Познаваха се от доста кратко време; дали щеше да усети колко копнее да бъде с нея, да види детето си?

Искаше да се качи на най-бързия кораб, който щеше да отплава на север. Искаше да смушка кобилата си и да препуска цяла нощ. И знаеше, че Шичио ще очаква точно това от него. Щеше да постави наблюдатели на пристанищата, на всеки изход от града. Дайгоро вече бе виждал агентите му, внедрени сред войниците на Хидейоши, а те патрулираха по всеки път в Кансай.

Щеше да се сблъска и със скрити заплахи. Щяха да се появят убийците. Дайгоро изобщо не се съмняваше в думите на Мио. Затова трябваше да е непредсказуем. Трябваше да изчезне — за известно време, каза си младежът. Докато Шичио не си намери някоя друга жертва. Скоро някой друг щеше да го разгневи. Скоро щеше да открие някое друго съкровище, може би някое друго от остриетата на Иназума. Славна победа не беше единствена. Да, помисли си Дайгоро, скоро ще си намери някой друг, когото да мрази, нещо друго, от което да се нуждае, и тогава Дайгоро щеше да се върне и да заеме полагащото му се място начело на клана си.

Той си представяше този ден, как язди под обраслите с кудзу върхове на Изу при триумфалното си завръщане у дома. След това си спомни игумена на Като-джи, чийто храм бе кацнал на един от тези хълмове — игуменът на Като-джи, който след всичките тези години продължаваше да е обект на жалката отмъстителна злоба на Шичио. Внезапно мечтите му за завръщане у дома се превърнаха в кошмари.

Имаше само едно решение. И докато не го реализираше, той нямаше да има друг избор, освен да остане скрит. Но рано или късно щеше да се върне у дома — след като бе изпробвал остротата на Славна победа върху гърлото на Шичио.