Карин Фосум
Индийската съпруга (9)

Таксиджията Кале Муе не обичаше да сплетничи. Сега обаче случилото се му дойде в повече. Седнал в белия си мерцедес, той мислеше, сбърчил чело. След няколко минути се качи в бистрото на Айнар. Вътре имаше повече клиенти от обикновено. Айнар обърна две кюфтета и сложи сирене върху тях. Кимна на Кале.

— Едно кафе — поръча таксиджията.

Димящата течност в чашата сгря лицето му. Внезапно от ъгъла проехтя натрапчивият смях на Линда.

— Толкова хубаво е да си млад — отбеляза Кале. — Дори смъртта не ги плаши. Приличат на едри, гладки угоени сьомги.

Айнар бутна купичка с бучки захар към Кале. Слабото му лице беше непроницаемо както винаги.

— Лоши работи стават напоследък — продължи Кале и погледна крадешком към Айнар.

— Кое те кара да смяташ, че точно на нас ще ни се размине? — вдигна рамене Айнар.

— В смисъл?

Кале не го разбра.

— Ами просто този път нещастието се случи в нашето село. Иначе навсякъде по света се разиграват какви ли не трагедии.

— Не съвсем. Казаха, че убийството било извършено по особено жесток начин.

— Непрекъснато така казват.

Кале отпи от кафето.

— Първо се изплаших да не е някой от семейство Те или Туан.

— Не е — бързо го увери Айнар.

— Зная. Просто в първия момент се сетих за тях.

В помещението отново отекна смехът на Линда.

— Принцесата с блестящите очи — Айнар погледна примирено към нея. — Момчетата я наричат така. Но не го възприемат като комплимент.

— Нима?

Двамата се смълчаха.

— И нямат представа коя е убитата?

Айнар сложи кюфтетата върху хлебчетата и ги захлупи с още едно хлебче. Подсвирна и към него се втурна тийнейджър.

— Не съм чул нищо, но журналистите прииждат на тълпи — отговори Айнар. — Горещата линия на полицията прегряла от обаждания.

— Нека, нека — кимна Кале.

Таксиметровият шофьор се замисли за странното поведение на Гюндер. Все пак нещо го възпираше да сподели това с Айнар, макар че съдържателят на бистрото щеше така или иначе да научи за случилото се от друг, ако не от Кале, и то вероятно щяха да му го представят в много по-неприятна светлина. Кале беше човек, който винаги се придържа към истината и не преувеличава. Изгаряше от желание да разкаже на Айнар какво е узнал. Предвкусваше реакцията на съдържателя: „Човече, какви ги говориш, нима Юман се е оженил? В Индия?“. Кале се канеше да отвори уста, ала вратата на бистрото се отвори и вътре влязоха двама мъже с по един зелен сак на рамо.

— Журналисти — отбеляза Айнар. — Не говори с тях!

Кале остана смаян от реакцията му. Думите на Айнар прозвучаха като команда и Кале не успя дори да гъкне. Двамата новодошли се приближиха към тезгяха, поздравиха първо Кале и Айнар, после огледаха внимателно цялото помещение. Айнар кимна резервирано в отговор и прие поръчката им: кока-кола и кюфтета. Зае се веднага да ги приготвя, обърнат с гръб. Кале не смееше да отпие от кафето си. Лишен от закрилата на Айнар, изведнъж се почувства уязвим.

— Да ти настръхнат косите от такива ужаси — отбеляза единият от гостите и погледна Кале.

Таксиметровият шофьор кимна, но не отговори. Хрумна му спасителната мисъл, че в джоба си носи пътен лист с обичайните маршрути. Извади го и се захвана да ги оглежда с престорено съсредоточен вид.

— Подобна трагедия сигурно придобива размерите на земетресение в селце като вашето. Колко души живеят тук?

Съвсем нормален въпрос. Девойките в ъгъла се смълчаха и се вторачиха с любопитство в двамата журналисти. Кале се принуди да отговори:

— Две-три хиляди — лаконично обясни той и отново заби поглед в пътния лист.

— Но жертвата не е тукашна, така ли да разбирам?

Колегата на разпитващия журналист проточи врат.

Айнар се обърна и удари две чинии върху тезгяха.

— Щом дори полицията не знае коя е жертвата, как очаквате ние да знаем? — сухо се обади съдържателят.

Журналистът се усмихна язвително.

— Винаги се намира някой, който знае — мрачно отбеляза той с кисел вид. — А нашата задача е да разберем самоличността й.

— Ами отидете да разпитвате другаде — сопна му се Айнар. — Тук хората идват, за да се нахранят и да отдъхнат.

— Чудесни сандвичи — похвали го другият журналист и се поклони.

Двамата се спогледаха, повдигнаха вежди и се оттеглиха на масата до прозореца. Приковаха очи в двете девойки.

— Само да не се вкопчат в Линда — тихо промърмори Айнар. — Това момиче не може да преценява кое би й навредило.

Кале не проумяваше защо съдържателят говори толкова сърдито, ала вероятно Айнар беше по-умен и знаеше как е най-добре да се държи човек с хиените от града. Кале посегна към каната, за да си налее още кафе.

— Ти разбра ли какво станало със сестрата на Гюндер?

Айнар го погледна с недоумение.

— В болницата е, в кома. На командно дишане — обясни Кале.

Айнар смръщи вежди.

— Какво се е случило? Той обади ли ти се?

— Да. Пътна злополука.

— Ами? — колебливо попита Айнар. — Нима се е обадил на теб, за да ти го съобщи? Та вие не сте особено близки.

— Така е, не сме, но Гюндер очакваше гостенка от чужбина, а му се наложи да остане при сестра си в болницата и нямаше как да я посрещне на летището. Затова ми звънна и ме помоли да отида до „Гардермуен“ и да я взема.

— Ами?

Под червения му бретон се забеляза вълнение. Кале не успя да прецени от какво естество. Двамата журналист ти не ги изпускаха от поглед. Кале шепнеше едва доловимо.

— Ти знаеш ли, че Гюндер ходи в Индия?

— Сестра му ми каза — кимна Айнар. — Преди няколко дни се отби да си купи цигари.

— Разбра ли защо е отишъл там?

— На екскурзия, естествено.

— В общи линии, да. Всъщност обаче се е оженил в Индия, за индийка.

Айнар вдигна глава. Очите му се разшириха от неподправено удивление.

— Юман? За индийка?

— Да. Точно затова ми се обади. Жена му пристигала със самолет оттам и ме помоли да я посрещна, защото той трябваше да стои при сестра си.

Айнар гледаше смаяно Кале. Таксиджията изведнъж се разприказва.

— Гюндер ми обясни всичко: с кой самолет пристига и така нататък, как се казва и как изглежда. Звучеше много притеснен, понеже нямаше възможност лично да я вземе от летището. И аз отидох, но не я намерих — Кале преглътна и погледна Айнар.

— Не си я намерил ли? — слиса се съдържателят.

— Търсих я навсякъде, но не я намерих.

Айнар вече се взираше в Кале, без да прикрива удивлението си. Нещо подтикна Кале да се обърне. Журналистите продължаваха да ги следят с поглед. Той понижи още глас.

— И така, обадих се на Гюндер в болницата и му обясних проблема. Предположихме, че жена му е хванала такси, отишла е направо в дома му и го чака там. Нали Гюндер й беше дал адреса. Обаче се оказа, че и там я няма.

Настана продължително мълчание. Айнар, притеснен на вид, разбра какво се опитва да намекне Кале.

— После чух по новините за мъртвата жена във Витемуен и изпаднах в ужас. В селото няма много чужденки, та реших да му се обадя.

— И той какво ти каза? — избърза Айнар.

— Ами държа се странно. Отговаряше ми доста уклончиво, все в смисъл че щяла да се появи. Аз обаче се опасявам, че именно тя е жертвата; че някой я е убил, докато с отивала към дома на Гюндер. Витемуен се намира съвсем близо до къщата му, само на километър.

— Да, на километър. Значи знаеш как се казва тя?

Кале кимна сериозно.

— Трябва да се обадиш в полицията — отсече категорично Айнар.

— Няма да мога. Редно е Гюндер да се обади. Обаче не очаквам да се осмели. Преструва се, че не се е случило нищо.

— Защо не поговориш с него?

— Стои в болницата.

— А къде е зет му?

— В Хамбург.

Неочаквано Кале се почувства изтощен.

— А тази гореща линия… защо не направиш анонимно обаждане?

— А, не, ако реша да се обадя, ще се представя. Няма нищо нередно да съобщя какво зная. Но полицаите веднага ще щурмуват дома му.

— Щом е в болницата, няма да го намерят там.

— Рано или късно ще го намерят. Ами ако греша?

— Това би било чудесно — сметна Айнар.

— Не съм сигурен. Не го познавам добре. Гюндер е много саможив. Почти не говори. Ти ще се обадиш ли вместо мен?

Айнар забели очи.

— Аз да се обадя? Не, няма начин — неприязнено отвърна той. — Ти имаш какво да разкажеш на полицията, не аз.

Кале остави чашата върху плота.

— Какво сложно има в едно телефонно обаждане? — успокои го Айнар. — Светът няма да свърши.

Отново се чу пронизителният смях на Линда. Единият журналист се бе надвесил над масата на девойките.

— Ще си помисля — обеща Кале.

Айнар запали цигара. Наблюдаваше журналистите, увлечени в разгорещен разговор с Линда и Карен. После отвори вратата към офиса си: там си почиваше или водеше счетоводството на бистрото. Зад малката стая се намираше хладилно помещение, където съхраняваше хранителните продукти. Айнар отвори вратата. За малко постоя колебливо, вторачен в тясното пространство. Тревожните му очи се спряха върху голям кафяв куфар.

* * *

Журналистите се рояха като мухи, и то с такава жар, сякаш възнамеряваха да завземат цялото село. Всички те сновяха непрекъснато насам-натам в лов на новини, въоръжени с безотказното си оръжие: устата. Всеки си имаше собствена гледна точка и идея за необикновено оригинално заглавие, каквото не можеше да измисли никой друг. Правеха наситени с драматизъм снимки, на които не се виждаше нищо, защото полицаите не ги допускаха до местопрестъплението. Въпреки това журналистите, проснати по корем в тревата, се целеха в далечната поляна с обективи, заровени между стръкове тръстика и слама. А пред тях човешкото коварство изпъкваше в цялата си необяснимост във формата на бял брезент и няколко повехнали листа на преден план. Журналистите притежаваха дарбата да се преструват на изпълнени със съчувствие и знаеха каква силна потребност изпитват хората да попаднат под светлината на прожекторите дори за миг.

Младите от селото се радваха на появата им.

— Така поне ще изплакнем очи — смяташе Карен.

Линда предпочиташе полицаите в униформи пред вестникарите.

— Никак не се поддържат — оплакваше се тя.

Двете девойки вече не се подсмихваха, а си бяха придали сериозен, потресен вид на зрели жени. Обсъждаха полугласно ужасяващото убийство, но отричаха ревностно възможността да е замесен някой от селото. Твърдяха, че са родени и израснали тук и познават всички жители.

— Къде бяхте в девет часа снощи? — попита единият журналист.

Наблюдаваше как двете глави на девойките се мъчеха да си припомнят.

— Бях у тях — Линда посочи към Карен.

— Да, тръгна си в девет без петнайсет — потвърди Карен. — Какво е станало в девет? — поинтересува се тя.

— Убийството е било извършено около девет часа — поясни журналистът.

— Собственик на малък магазин, който живее до местопрестъплението, ни каза, че чул слаби викове и двигател на автомобил, докато гледал новините.

Линда мълчеше. Личеше си колко усърдно се старае да възстанови спомените си сред рояка от мисли. Отново се сети за нещо, което допреди малко им се струваше смешно — на нея и на Карен. Когато си тръгна от дома й, Линда мина по поляната във Витемуен. Мислено се върна към онзи момент. Безшумно караше велосипеда си. Видя кола, паркирана отстрани до пътя, и се принуди да се отклони, за да я заобиколи. После погледна към поляната и различи фигурите на двама души. Те се гонеха, увлечени сякаш от главозамайваща игра. Мъж и жена. Той я настигна и я събори на земята. Линда видя как размахват буйно ръце и крака и остана слисана, защото изведнъж си даде сметка на какво става свидетел. Тези двамата явно бяха решили да се „оправят“ набързо. Навън, сред природата. А тя виждаше всичко от велосипеда си. Линда се почувства едновременно смутена и възбудена от гледката. Ядоса се, задето е още девствена. Отдавна я глождеше страхът, че ще си умре като стара девственица. Затова се стараеше винаги да създава впечатление на благоразположено момиче, готово на всякакви приключения. Ала споменът за двете фигури я побъркваше! Журналистите чакаха търпеливо отговора й. У Линда се загнезди смущаващо опасение. Ами ако двамата изобщо не са били увлечени в любовна игра? Ако мъжът е преследвал жената и Линда е видяла не закачка, а самото престъпление? Макар че на нея тогава не й изглеждаше като престъпление. Мъжът тичаше след жената. Жената падна. Ръце и крака. На Линда й прилоша и тя отпи няколко глътки от безалкохолното си.

— Значи сте минали през Витемуен на велосипед? Около девет часа? — попита журналистът.

— Да — кимна Линда.

Карен забеляза промяната на изражението й и се досети, че има нещо важно, защото я познаваше добре.

— Направо да те побият тръпки, като си помислиш, че се е случило точно след това.

— Но не сте видели нищо подозрително, така ли? Покрай пътя и в околността?

Линда се замисли за червената кола. Поклати категорично глава.

— Нямаше жива душа — отвърна тя.

— Ако се сетите за нещо, трябва да сигнализирате в полицията — предупреди я журналистът.

Тя само вдигна рамене. Не й се говореше повече. Двамата мъже станаха от масата и нагласиха фотографското си оборудване на раменете. Хвърлиха поглед към Айнар зад тезгяха. Карен се надвеси над масата.

— Ами ако си видяла точно тях! — прошепна тя с треперещ глас.

— Онези, които видях, правеха нещо съвсем различно — възрази Линда.

— Да, но вероятно първо са правили секс, а после той я е убил. Това е доста обичайно, нали?

Линда се замисли за този сценарий.

— Съветвам те да се обадиш в полицията — настоя Карен.

— Но аз не видях почти нищо!

— Я си помисли хубаво. Може да си спомниш повече подробности.

— На пътя имаше автомобил.

— О! — възкликна Карен. — Полицаите непрекъснато разпитват за автомобили. Интересуват ги всички превозни средства, забелязани в близост до местопрестъплението. Искат информация за хора и коли, минали покрай Витемуен. Каква беше колата?

— Червена.

— Нищо друго ли не си спомняш?

— Не, защото внимавах да не се блъсна в нея.

— А какво видя? Как изглеждаха двамата?

— Не си спомням. Мъж и жена.

— Руси или тъмни? Дебели или слаби? Питам те за такива неща.

— Не зная.

Помълчаха. Айнар си вършеше работата зад тезгяха.

— А колата? Помисли си. Стара или нова? Голяма или малка?

— Не беше особено голяма. Лъскава. Червена.

— Само толкова ли?

— Да. Ако я видя, ще я разпозная. Или поне така си мисля.

— Съветвам те да се обадиш в полицията — повтори Карен. — Поговори с майка си, тя ще ти помогне.

Линда направи недоволна физиономия.

— Не може ли се обадим двете с теб? Иначе ще се изложа. Налага ли се да си казвам името?

— Нямам представа. И защо ще се изложиш? Само ще запишат показанията ти и ще ги сравнят с казаното от други свидетели. Ако и други хора са видели червен автомобил, ще започнат да го издирват. Нещо такова.

Линда все още я глождеха съмнения. Чувстваше се раздвоена между желанието наистина да е видяла нещо и страха, че се е заблудила. И все пак. Изкушението беше голямо. „Полицията разполага с показанията на ключов свидетел на убийството във Витемуен. Свидетелят е описал автомобил и двама души, забелязани в района.“

Как изглеждаха тези двама души? Линда си спомняше нещо синьо, вероятно тъмносиньо, и нещо бяло. Мъжът носеше бяла риза, а жената — тъмна дреха. Линда реши да се прибере у дома и да чуе новините.

— Искам да си помисля — каза тя на Карен.

Приятелката й кимна.

— Преди да се обадиш, напиши си всичко на лист, за да се подготвиш. Сигурно ще те разпитват. Откъде си се появила, накъде си отивала, какво си видяла. Колко е бил часът.

— Да, ще си направя записки — съгласи се Линда.

Изпиха си безалкохолното и извикаха „довиждане“ на Айнар. Погледът му се рееше в далечината.