Карин Фосум
Индийската съпруга (26)

Муде извади една монета от купата и я пусна в „Уърлицър“-а. Музиката в този джубокс е на годините на Айнар, мина му през ума. Заведението беше пълно. Съдържателят подсушаваше чаши. Напоследък не обелваше дума. Според слуховете Лилиан започнала да си събира багажа. Злите езици напомняха колко странно е, че разривът между съпрузите настъпи точно след убийството във Витемуен и ареста на Йоран Сетер. Хорското въображение се развихри. Макарона, Карен и Франк разговаряха в единия ъгъл. Поръчаха си по още една бира и погледнаха към бензиностанцията, където зад тезгяха работеше Турил. Муде се настани при компанията. Имаше спокойно лице и рядка руса коса, сресана назад. Изглеждаше възрастен за двайсет и осемте си години.

— Ясно е, че всички сме убедени в невинността на Йоран — каза Франк. — Ако обаче бяха закопчали другиго, неговите приятели пак щяха като нас да седнат на чаша бира, убедени в невинността му. За такива неща си мисля.

Всички отпиха от халбите си.

— Има и друго — притеснен отбеляза Макарона. — Не забравяйте, че полицаите не разкриват какво знаят за Йоран. Щом са решили да го арестуват, значи имат причини да го подозират.

— Как ли пък не! — поклати глава Франк. — Да се е случвало Йоран да посегне на някого?

— Винаги има първи път — обади се Муде и запали цигара.

— Питам се дали можем да отидем да го видим?

Айнар се изкашля от тезгяха.

— Йоран има право само на кореспонденция и регламентирани посещения. Няма да пуснат друг освен родителите му.

— Какво ли е да стоиш сам в килия без радио, без телевизия и без вестници, без да можеш да попречиш на медиите да пишат каквото им хрумне за теб?

— Някой знае ли що за птица е адвокатът му? — попита Макарона.

— Тънка сива стружка — обясни Муде. — Не ми се вижда голям мъжкар.

— В съда не им трябват мускули — възрази Франк и поклати тежката си глава. — Говори се за обективни находки. Иска ми се да разбера какво означава това.

— Косми, такива неща — отвърна Макарона. — Йоран ще загази здравата, ако е оставил следи.

— Говориш все едно Йоран го е извършил! — възмути се Франк.

— Дявол да го вземе, та той е в затвора! Готвят се да повдигнат обвинение срещу него — напомни Макарона. — Натъкнали са се на нещо.

— Нищо не разбирам — поклати глава Франк, стъписай от мисълта, че е могъл да сгреши в преценката си за Йоран.

— Ще го срещнат с психиатър, за да проверят дали е в състояние да отговаря за постъпките си.

— Е, ние знаем, че Йоран не е невменяем — Франк отпи няколко глътки и се оригна. — Който е строшил главата на индийката, със сигурност е луд — сухо отбеляза той.

— Възможно е в ежедневието да е адекватен — предположи Айнар. — Просто в онзи момент да е откачил.

Настъпи мълчание. Необходимо им беше време да асимилират новата реплика. Всички си бяха изградили представа за Йоран. Сега го виждаха седнал до маса с пластмасова чаша в ръка. По лицето му е изписано объркване и безпомощност, по челото му лъщят капчици пот. Прегърбил се е върху твърдия стол. Понеже седи там от цяла вечност, започва да нервничи. Гърбът го боли. Непрекъснато поглежда часовника. Срещу него седи мрачен полицай. Той решава колко време да продължи разпитът. Представяха си го много ясно, но това не отговаряше на действителността. Защото в същия момент Йоран отхапа от гореща пица с пеперони. Кашкавалът се разтегли на тънки нишки и той го издърпа с пръсти.

 

 

— Бил си свикнал с Ула — подхвана тихо Сайер, — а когато тя е скъсала с теб, не си го взел присърце?

— Не — Йоран дъвчеше с апетит.

Пицата беше много вкусна и му донесоха подправки.

— И постъпката й не те е провокирала?

Йоран преглътна и поля залъка с кока-кола. Поглади непокорната си коса.

— Не.

— По думите на Ула си се ядосал. Странно как ние, хората, схващаме едно и също нещо по коренно различен начин. Вероятно по-скоро си се натъжил?

— Натъжил? — учуди се Йоран.

— Кажи ми кое те натъжава.

Йоран се позамисли и отхапа отново от пицата.

— Нищо ли не ти хрумва?

— Никога не ми се е случвало да се натъжа.

— А как се чувстваш, когато не си радостен? Ти си приветлив младеж, но едва ли си постоянно в добро настроение.

— Не, не съм, разбира се.

— Тогава?

Йоран си избърса устата.

— Ако не съм весел, съм ядосан. То е ясно.

— Аха, разбирам. Няма как да си бил весел, когато Ула е скъсала с теб.

Продължително мълчание.

— Разбирам накъде биеш.

— Бил си ядосан. Постигнахме ли съгласие по въпроса?

— Да.

Отново пауза.

— И си се обадил на Лилиан. Попитал си я дали може да я навестиш.

— Да, и тя ми каза да отида.

— Според нея не си бил в дома й. Случи ли се нещо по пътя?

— Не! Бях при Лилиан.

Йоран издърпа още една салфетка и си избърса устата.

— От утеха ли имаше нужда?

Йоран издуха въздуха през носа си.

— Никога нямам нужда да ме утешават.

— А от какво имаше нужда?

— Боже мой, използвай въображението си!

— От женска компания?

Йоран го зяпна удивен и се наведе над масата. Разсмя се толкова сърдечно, че Сайер смръщи вежди.

— Обясни ми кое те разсмя. Мисълта ти лети твърде бързо за възможностите ми.

Йоран преглътна комплимента и изимитира Сайер:

— От женска компания! Мамка му, кога си бил млад? По времето на Втората световна война ли?

Сайер се усмихна.

— Доста старомоден съм. Разкри ме. И така, от какво имаше нужда?

— Да се изпразня — лаконично отвърна Йоран и отхапа парче пица.

— И направи ли го?

— Нали ти казах.

— Не каза точно това. Обадил си се на Лилиан. Тя се е съгласила да отидеш у тях. Нека вървим крачка по крачка. Какви думи използва тя?

— А?

— Спомняш ли си как точно се изрази?

— Каза ми: става.

— Само това ли?

— Да.

— Докато шофираше към къщата й, забеляза ли край пътя да върви жена от чужд произход?

— Не видях жива душа.

— Носеше ли куфар?

— Не видях никакъв куфар.

— В какъв цвят?

— Не зная. Не съм срещал никого по пътя.

— Или е носела само дамска чанта? Червена, във формата на ягода. Сещаш ли се?

— Не — изненада се Йоран.

Изведнъж нещо го разколеба.

— Вероятно това ти е убягнало?

— Няма какво да ми е убягнало. Не видях никого.

Йоран остави пицата.

— Или си се постарал да го забравиш?

— Щях да си спомня подобно нещо.

— Какво нещо?

Мълчание.

— Вероятно духом си се намирал другаде, когато се е случило. Само тялото ти е било там.

— Тялото ми беше при Лилиан, заето с енергични движения. Спомням си дори какви чаршафи беше постлала. Зелени с водни лилии. Едно ще ти кажа — чистосърдечна призна Йоран — зрелите жени са много по-добри в секса от младите момичета. Жените се разтварят повече, а девойките се стискат.

Йоран си събу обувките и ги ритна настрани. Сайер мълчаливо записваше разговора им. И Йоран се умълча. В стаята цареше спокойна, почти лежерна атмосфера. Осветлението смекчи яркостта си, а с напредването на вечерта блясъкът от уличните лампи пожълтя. Йоран се чувстваше изморен, но не от разпита. Разсъждаваше трезво. Броеше до три. Обаче имаше още какво да се желае. В душата му се надигаше безпокойство, което нямаше сили да потуши.

— Колберг лежи у дома и не може да помръдне — въздъхна Сайер и остави химикалката. — Не зная дали изобщо ще се възстанови. Ако не, ще се наложи да го приспят.

Сайер изгледа продължително Йоран. Младежът запази спокойствие.

— Зная, зная — продължи Сайер, сякаш прочел мислите му. — Просто го споменах. На работа съм, но се тревожа за Колберг. Понякога ми се ще да съм на друго място. Макар че се чувствам добре на тази работа. Тук, заедно с теб. Твоите мисли къде са в момента?

— Тук — отвърна Йоран и прикова очи в инспектора, после към ръцете си.

— Следиш ли случая във вестниците? — попита Сайер.

Лапна един ментов бонбон и избута пликчето към Йоран.

— Да.

— И какво смяташ за случилото се?

— Ами какво… — Йоран си пое дъх. — Стори ми се ужасно. Предпочитам обаче да чета спортните страници.

Сайер зарови лице в шепите си, все едно се е изморил. Всъщност инспекторът следеше зорко всяко движение на заподозрения, но с този жест целеше да създаде у Йоран впечатлението, че се е отчаял. Изминаха шест часа. Само двамата. В стаята не проникваха нито звуци, нито звънене на телефони, нито крачки или гласове. Човек би предположил, че сградата е празна. Ала всъщност вътре кипеше живот.

— Какво мислиш за човека, който е извършил убийството? Лично мен този въпрос ме занимава отдавна. Как е при теб?

— Не ми хрумва нищо — поклати глава Йоран.

— Нямаш никакво предположение що за човек е убиецът?

— Нямам, разбира се.

— Дали е бил разгневен?

— Откъде да зная — кисело отвърна той. — Ти имаш за задача да го хванеш, не аз.

— Обаче е в твой интерес този човек да бъде заловен, нали?

По лицето на Сайер отново се изписа сериозно изражение. Погледът му не се отместваше, стабилен като обектив на камера. Прокара ръка през прошарените си коси и съблече якето си с бавни движения. После го окачи на облегалката на стола. Без да бърза, разкопча маншетите и запретна ръкави. Йоран го гледаше с изумление. В килията ме чака легло със завивка и възглавница, сети се той.

— Преди доста години с мой колега патрулирахме из града в една съботна нощ — подхвана Сайер. — Пред „Кралското оръжие“ имаше меле. Слязох от колата и се приближих. Двама млади мъже, на твоя възраст. Хванах единия за рамото. Той се извърна и ме погледна право в очите. Неочаквано, без никакво предизвестие, ръката му замахна от мрака и усетих как в бедрото ми се забива нож. И до днес имам белег от голямата рана.

Йоран се преструваше на незаинтересован. В действителност обаче поглъщаше жадно всяка дума на Сайер. За младежа всички истории, която нямаха нищо общо с убийството във Витемуен, бяха добре дошли. Те го разтоварваха и му осигуряваха, макар и кратка, почивка.

— Само това исках да кажа: толкова често гледаме по филмите как пробождат някого с нож. Четем за такива случаи във вестниците. Друго е обаче, когато на самия теб ти забият нож в бедрото. Спомням си как ме стегна нечовешка болка. Изгубих способност да говоря; всичко около мен изчезна, дори виковете и крясъците на хората се изгубиха. Болката стана непоносима. Сега всичко това ми изглежда дори смешно. Какво толкова, някаква си прободна рана. Остана само лека ивица. Но тогава загубих представа за всичко освен за раната.

Йоран недоумяваше какво целѝ инспекторът. Кой знае защо го достраша.

— Изпитвал ли си непоносима болка? — попита Сайер и се наведе напред.

Лицето му почти докосна лицето на Йоран. Младежът се отдръпна инстинктивно.

— Не. Само когато тренирам.

— Насилваш се, докато болката стане нетърпима, така ли?

— Разбира се. Непрекъснато го правя. Иначе няма да напредна.

— А накъде си се запътил?

Йоран погледна внушителната фигура на Сайер. Инспекторът не можеше да се похвали с мускули, но явно беше много жилав. Непроницаемият му поглед не се отместваше нито за миг. „Проклетникът иска единствено да изкопчи самопризнанието ми, помисли си Йоран. Вдишай и издишай. Преброй до три. Бях при Лилиан.“

Внезапно младежът се наведе отривисто над масата:

— Ще играем ли на канадска борба?

— Да. Защо не? — разпери ръце Сайер.

Опряха лакти на плота. Йоран нямаше нужда от подготовка. Сайер изведнъж осъзна, че ще трябва да хване ръката му, и се подвоуми.

— Отказваш ли се? — ухили се Йоран.

Сайер поклати глава. Ръката на Йоран беше топла и влажна. Той преброи до три и натисна с всички сила. Сайер не се опитваше да повали ръката на Йоран, а да удържи на натиска му. И се справи. Силата на Йоран избухна като вулкан, но постепенно отслабна. Сайер повали ръката му.

— Прекалено статично си тренирал. Занапред не забравяй колко важна е издръжливостта.

Йоран вдигна рамене. Почувства се некомфортно.

— Пуна е тежала четирийсет и пет килограма — осведоми го Сайер. — С други думи, била е много слаба физически. За всеки мъж би било лесно да я надвие. Аз не бих се хвалил с това.

Йоран присви устни.

— Е, убиецът наистина не се перчи с извършеното престъпление. Представям си го ясно — Сайер се втренчи в очите на Йоран. — Не може да си намери място. Предъвква случилото се. Мъчи се да го преглътне, да го смели.

Йоран усети внезапен световъртеж.

— Обичаш ли индийска храна? — попита Сайер.

Зададе въпроса си много сериозно, без капка ирония.

— Не ми отговаряш. Опитвал ли си?

— Ъъъ… да — запъна се Йоран. — Веднъж, но ми се стори твърде пикантна за моя вкус.

— М-м — кимна Сайер в знак на съгласие. — След това се чувстваш като огнедишащ дракон.

Йоран отново се разсмя мимо волята си. Никак не беше лесно да следиш мисълта на инспектора. Йоран се улови, че все по-често поглежда часовника. Тялото му се отпусна на стола.

— Ако се наложи да приспят Колберг, това ще бъде най-черният ден в живота ми — сподели Сайер. — Наистина най-черният. Ще му дам още два-три три, после ще видим.

На Йоран му прилоша. Избърса потното си чело.

— Зле ми е — отрони той.

* * *

Вътрешно Линда осъзнаваше колко недостъпен е Якоб. Този факт я мъчеше като трън в петата, който се забива все по-надълбоко в плътта при всяка крачка. Същевременно усещаше със сърцето си, че той й принадлежи. Якоб бе идвал пред вратата й, бе стоял на най-горното стъпало, докато светлината от уличния фенер позлатяваше къдриците му. Бе я гледал със сините си очи. Погледът му я бе пронизал като лъч и оттогава се загнезди в нея. Превърна се в нишката, която ги свързваше. Линда получи правото да го носи навсякъде със себе си, до гърдите си. Не би могла да си го представи с друго момиче. Мозъкът й отказваше дори да го допусне. Най-сетне Линда разбираше защо някои хора убиват от любов. Това тежко, важно прозрение се промъкна бавно в душата й. Чувстваше се помъдряла. Представяше си как пронизва Якоб с нож, а той се отпуска в ръцете й и се строполява на земята, окървавен. Тя чува последните му думи, преди да настъпи смъртта. А после ходи на гроба му до края на живота си. Говори му, казва му всичко, което й е на сърцето, а той няма как да избяга.

Линда стана от леглото и се облече. Вчера майка й потегли за Швейцария да докара шоколад. Линда лапна два паралгина и ги погълна с вода. Взе си връхната дреха и изрови от кухненското чекмедже разписанието на автобуса. Излезе на пътя и зачака. В автобуса беше почти празно: возеха се само Линда и възрастен мъж. Тя носеше в джоба си нож. Кухненски нож с назъбено острие. С него майка й режеше моркови и се получаваха фини кръгчета с назъбена повърхност. За Линда успехът в живота вече не се измерваше с добри оценки в училище и хубава работа, със съпруг, деца и собствен фризьорски салон, където ухае на лак за коса и шампоан. Тя искаше единствено да постигне душевен мир. А това можеше да й даде само Якоб — жив или мъртъв. Все едно, важното е да намери спокойствие!

 

 

След час Скаре бавно навлезе с колата си в „Недре Стургате“. Не забелязваше изобщо какво става навън. Мислите му витаеха другаде. Паркира до тротоара и дръпна ръчната спирачка. Остана в колата, потънал в размисъл. Стресна се от звъненето на телефона: първите акорди от Петата симфония на Бетовен. Обаждаше се Сайер. След разговора Скаре продължи да разсъждава усилено. Сайер му зададе неочакван въпрос със смутен глас: така звучеше винаги, станеше ли дума за жени.

— Представи си, че имаш приятелка — подхвана Сайер, — и я посещаваш редовно. Връзката ви не е по любов. Виждате се заради друго.

— Секс — уточни Якоб.

— Точно така. Тя е омъжена и се криете. Ходиш при нея през деня, когато е сама. Представи си, че се намираш в такава ситуация.

— С удоволствие — изсмя се Скаре.

— Познаваш къщата й, защото си бил там неведнъж. И така, отиваш при нея и веднага се озовавате в спалнята. Мебелите и тапетите са ти познати. После правите секс.

— Непременно.

— Ти си тръгваш и се прибираш вкъщи. Въпросът е помниш ли какви са били чаршафите й. Помисли добре, Якоб.

Седнал зад волана, Скаре прехвърляше наум различно спално бельо. Сети се за вечерта при Хилде, след като гледаха „Широко затворени очи“ на кино: червения абажур на нощната лампа; виолетово спално бельо — чаршафите малко по-светли от завивката, а възглавницата — на бели цветчета. Спомни си за Лене с русите коси: леглото, й, завивката на маргаритки. Невероятно, помисли си Скаре и вдигна глава. Някаква сянка се шмугна зад ъгъла. Той се загледа натам. Все едно някой бе профучал покрай него като мимолетна вихрушка и бе изчезнал. Кой знае защо Скаре имаше усещането, че го наблюдават. Поклати глава и слезе от колата. Втурна се в двора и започна да търси трескаво ключовете си. Пак чу звук. Ослуша се. „Не ме е страх от тъмното“, опита се да се окопити той. Качи се по стълбите, влезе в апартамента си и огледа пустата улица през прозореца. Стори му се, че там се спотайва някой. Отвори телефонния указател и вдигна слушалката. Тя вдигна на третото позвъняване.

— Обажда се Якоб Скаре — представи се той. — Онзи ден дойдох при вас с Конрад Сайер да говорим за убийството във Витемуен. Помните ли ме?

Лилиан Сюнде отговори утвърдително. Как би могли да забрави подобен разпит?

— Имам само един въпрос. Имате ли комплект зелено спално бельо на водни лилии?

В другия край на линията настъпи мълчание.

— Това някаква шега ли е? — попита тя.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Нямам представа какви спални комплекти имам. Не мога да ви кажа така, без подготовка — колебливо отвърна тя.

— Я престанете да увъртате — настоя Скаре. — Знаете какви спални комплекти имате, разбира се. Сред тях има и един зелен на водни лилии.

Тя затвори, чу се щракване. Реакцията й го притесни.

* * *

Йоран закуси, седнал върху нара, с подноса на колене. Нямаше апетит. През нощта почти не мигна. Изобщо не допускаше, че е възможно да има проблеми със съня след няколкочасовия разпит. Тялото му го болеше, натежало като олово. Легна си с дрехите. Все едно се изгуби, потъна в дюшека. Очите му обаче останаха отворени. Прекара така почти цяла нощ — без тяло. Само две широко отворени очи, които се взираха в тавана. От време на време в килията долиташе шум от стъпки. На два-три пъти издрънчаха ключове.

Йоран преглътна хляба със студеното мляко. Храната набъбваше в устата му. Усещането, че организмът му го предава, го ужасѝ. Беше свикнал да контролира тялото си и то винаги му се подчиняваше. Изведнъж му се прииска да изкрещи с цяло гърло. Да пробие стената с юмруци. В атлетичното му тяло се бе натрупал излишък от енергия и имаше опасност да се взриви всеки момент. Застинал върху нара, Йоран се оглеждаше да намери място, където да насочи агресията си. Искаше му се да запрати подноса в стената, да разкъса чаршафите на парчета. Но не помръдна. Седеше съвсем неподвижно, като обзет от моторен припадък. Взираше се в храната на коленете си. Гледаше ръцете, които го придържаха. Струваха му се чужди. Бели, отпуснати. Щракна ключ. Двама служители дойдоха да го отведат за нов разпит. Бутилките с кока-кола и минерална вода си бяха по местата. Сайер обаче не се виждаше. Полицаите излязоха, без да заключат вратата. На Йоран му хрумна безумната идея да стане и да излезе. Все пак съобрази, че пред вратата навярно има охрана. Или не? Настани се в удобния стол. Докато чакаше, слушаше как седеметажната сграда се пробужда. В стаята за разпит нахлуваше постепенно усилващ се шум от врати, стъпки и звън на телефони. След известно време престана да ги чува. Зачуди се защо. В стаята не влезе никой. Йоран чакаше. Усмихна се ехидно при мисълта, че навярно искат да го измъчат с това чакане, да го размекнат. Той обаче беше готов за изпитанието. Днес не му се виеше свят. Погледна часовника. Намести се по-удобно на стола. Опита се да мисли за Ула. Тя се намираше толкова далече. Йоран се сети за заведението на Айнар и му стана тягостно. Сигурно всички са се събрали там и коментират, а той няма как да обори обвиненията им. Какво ли мислят за него? А майка му? Вероятно се е свила в единия ъгъл на кухнята и хлипа. Баща му сигурно стои зад къщата, обърнал гръб към прозорците, и се преструва на зает с брадвата и чука. Ето така живеят родителите ми, изведнъж осъзна той, гърбом един към друг. Йоран се сети и за Сьорен от дърводелското ателие. Положително и той се чуди какво става, а хората се отбиват да го разпитват. Все едно Сьорен знае подробности. Йоран си представи как хората навсякъде обсъждат разпалено случая: в бакалията на Гюнвал, в бензиностанцията на Муде. След като го пуснат от ареста, ще тръгне по улиците и ще види всички лица, които са изказвали предположения за него. Дали във вестниците публикуват негови снимки? Нима законът го позволява, дори да не е осъден? Йоран се мъчеше да си припомни законовите наредби и правила, ала не успя. Реши да попита Фрис. Не че имаше голямо значение: Елвеста беше малко селце. Отец Берг го кръсти и му даде първото причастие. В главата на Йоран се появи неочаквана, нелепа мисъл: свещеникът закусва в дома си и се моли за него. Господи, помилуй, подкрепи Йоран в този тежък час. Младежът подскочи, когато вратата се отвори.

— Добре ли спа? — в рамката се показа внушителната фигура на Сайер.

— Да, благодаря — излъга Йоран.

— Чудесно, да започваме тогава.

Зае мястото си. В осанката му се забелязваше лекота и непринуденост въпреки високия ръст. Дълги крайници, широки рамене, набраздено лице. Явно твърдението му, че се намира в превъзходна физическа форма, отговаряше на истината. Чак сега Йоран обърна внимание на телосложението му. Бегач, помисли си той, сигурно тича надвечер по улиците и изминава километри, без да променя темпото. Жилав, издръжлив. Проклетникът му с проклетник.

— Песът стана ли? — попита Йоран.

Сайер повдигна едната си вежда.

— Искаш да кажеш: кучето. Дали кучето е станало. Нямам пес. Отговорът е не. Лежи пред камината, отпуснат като меча кожа.

— Хм — Йоран реши да бъде безпощаден. — В такъв случай ще трябва да го приспят. Какъв смисъл има да лежи.

— Зная, но го отлагам. Мислил ли си, че някой ден ще се наложи да приспят и твоя Кайро?

— Дотогава има много време.

— И все пак. Рано или късно ще се случи. Никога ли не мислиш за бъдещето?

— Че защо да мисля?

— Сега искам от теб да погледнеш напред във времето и да ми кажеш какво виждаш.

— Същото като сега — вдигна рамене Йоран. — По-точно като живота ми преди това да се случи — махна с ръка той.

— Вярваш ли, че е възможно?

— Да.

— Но някои неща се промениха. Заподозрян си в убийство. Водят те на разпити. В бъдещето ти нищо ли няма да изглежда по-различно?

— Ще ми бъде трудно да се срещам с хора, когато изляза оттук.

— А как искаш да живееш, след като излезеш от затвора?

— Както преди.

— А дали ще стане?

Йоран закърши ръце в скута си.

— Възможно ли е животът ти да продължи както преди? — притисна го Сайер.

— Е, надявам се поне да е сходен.

— А кое ще бъде различно?

— Ами ти сам го каза. Случиха се много неща. Никога няма да ги забравя.

— Значи не си забравил? Разкажи ми какво си спомняш.

Макар плътният глас на Сайер да звучеше приятно, Йоран се отдръпна назад. От отворената му уста не излезе нито звук. Тишината в стаята се превърна в копие, което бавно се завъртя и се насочи срещу него. Очите му започнаха да се лутат наляво-надясно.

— Няма нищо за разказване! — изкрещя той.

Забрави да диша, забрави да брои. Запрати бутилката с кока-кола в стената. Течността плисна. По лицето на Сайер не трепна и мускул.

— Ще спрем дотук, Йоран — тихо отсече той. — Прекалено изтощен си.

След два часа пак го доведоха в стаята за разпит. Йоран вървеше тромаво и бавно. Изглеждаше равнодушен.

— Тренираш много усилено — подхвана Сайер. — Носиш ли тежести в колата, за да помпаш мускули по всяко време, например при задръстване или докато чакаш да светне зелен светофар?

— В Елвеста нямаме нито светофари, нито задръствания — сухо отвърна Йоран.

— Лабораторният анализ показва частици от бял прах по дамската й чанта — продължи Сайер. — Какъв би могъл да бъде този прах?

Мълчание.

— Полепнал е по чантата й с необичайна форма. Зелена чанта, прилича на пъпеш.

— Пъпеш ли? — заекна Йоран.

— Прахът най-вероятно е хероин. Ти как мислиш?

— Не съм наркоман — отсече Йоран.

— Ами?

— Опитвал съм преди доста време, но не се запалих.

— А по какво се запали?

Младежът вдигна рамене.

— По фитнеса, а? Харесва ти как мускулите се втвърдяват, как щангата се стопля в ръцете ти, как потта руква по тялото ти; опиянява те болката в ръцете и краката, когато не им достига кислород, задавеното пъхтене, изтръгващо се от гърлото ти, усещането за първична сила, способна да надвие всичко. Приятно ли е?

— Обичам да тренирам — уклончиво отговори Йоран.

— След известно време щангата става хлъзгава и започва да се изплъзва от ръцете ти. Затова бръкваш в кутия с магнезий и си посипваш дланите с този ситен бял прах. Част от него се разлетява из въздуха и полепва по косата и кожата ти. Въпреки че си взел душ, частици от магнезия са попаднали и върху чантата на Пуна, вероятно защото е била от изкуствена материя, която привлича всякакви прашинки.

Йоран погледна объркано Сайер. Мислите му се плъзнаха във всички посоки, без да може да ги събере. Вече не помнеше какво е казал. Не разбираше смисъла на думите, изречени от полицая.

— Тази нощ не съм мигнал — отрони Йоран.

— Зная. За никъде не бързаме. Важно е да уточним хода на събитията. Твърдиш, че си бил при Лилиан. Тя обаче отрича. Вероятно си се намирал във Витемуен, а ти се е искало да си при нея?

— Бях при Лилиан. Спомням си много добре. Разполагахме с ограничено време.

— Какво винаги, нали? Мъжът й е щял да се прибере всеки момент.

— Не ми е ясно защо лъже.

— Позвънил си у тях и си я попитал удобно ли е да я посетиш. Тя отказа ли ти, Йоран? Отрязаха ли те за втори път в рамките на една и съща вечер?

— Не!

Сайер направи няколко крачки из стаята. Йоран усети как го залива силно безпокойство. Изпита непреодолимо желание да стане от мястото си. Погледна часовника. Бяха изминали само единайсет минути.

— Статиите за убийството във вестниците сигурно са породили известни размисли у теб. Въображението ти е нарисувало някакъв сценарий как са се разиграли събитията. Ще ми го разкажеш ли?

— Сценарий?

Йоран мигаше със зачервените си очи.

— Да, картини, които са възникнали във въображението ти. Когато ни обясняват нещо, ние, хората, обикновено се опитваме да си го представим. Автоматична реакция. Искам да чуя твоята представа за убийството на Пуна.

— Нямам такава.

— Ще ти помогна да си я избистриш.

— С каква цел? — поколеба се Йоран. — Тя ще бъде плод на въображението ми.

— Да проверим дали не съвпада с находките ни.

— Невъзможно е. Не съм я убил!

— Ако ми споделиш представата си, ще спиш по-спокойно. Да не би да се страхуваш?

Йоран зарови лице в шепите си. Настъпи мълчание.

— Ходил ли си в дома на Линда Карлинг? — изненадващо попита Сайер.

— Какво? Не. Защо ми е да го правя?

— Нали си много възмутен от решението й да спомене името ти пред полицаите?

— Възмутен? Направо съм бесен.

— Затова ли отиде да я сплашиш?

— Нямам представа къде живее — смаяно го погледна Йоран.

Вратата се отвори. Двамата събеседници подскочиха. Влезе Скаре.

— Търсят те по телефона.

— Дано да е важно — изсумтя Сайер.

Погледна Йоран и излезе.

— Сара ли е? Да не би Колберг да се е изправил?

— Не, Уле Гюнвал е. Иска да говори единствено с теб.

Сайер влезе в кабинета и грабна слушалката, без да сяда.

— Обажда се Уле Гюнвал от Елвеста. Живея във Витемуен.

— Сещам се.

— Вероятно съм закъснял, но имам информация за убийството.

— Слушам ви — нетърпеливо отговори Сайер.

Скаре стоеше като на тръни.

— Арестували сте Йоран Сетер — разтревожено продължи Гюнвал. — Не сте задържали когото трябва.

— А вие откъде знаете кого трябва да задържим?

— Аз се обадих за онзи куфар, но пропуснах да спомена една подробност. Човекът, който го изхвърли в Нуреван, не беше Йоран.

— Нима сте го разпознали? — разшири очи от изненада Сайер.

— Най-добре елате при мен.

Сайер погледна Скаре.

— Ще отидем с „Голф“-а ти.

— Няма да стане — унило отвърна младият полицай. — Снощи някой е спукал и четирите му гуми. Намерих ги раздрани с нож.

— Мислех, че живееш в безопасен квартал?

— И аз така си мислех. Сигурно са го направили някакви хлапета.

 

 

— За какво мислиш? — попита Сайер, докато пътуваха.

Понеже не харесваше патрулката, предостави шофирането на Скаре.

— Йоран е невинен, нали?

— Ще поживеем — ще видим.

— Защо му е на възрастен човек да си измисля подобна история?

— Всеки може да сгреши.

— Включително и ти. Замислял ли си се за това?

— Неведнъж.

— Предубеден ли си към хора, които се занимават с бодибилдинг? — спокойно попита Скаре.

— Не, но заниманията им събуждат у мен доста въпроси.

— Въпроси значи. Нима това не са предразсъдъци?

Сайер не отговори веднага.

— Усилените тренировки години наред създават своеобразно натрупване, нали? — подхвана накрая той. — Вдигаш все по-големи тежести. Рано или късно възниква потребността да се освободиш. Но освобождението така и не настъпва. Тежестите продължават да се увеличават. Бих се побъркал от такъв режим.

— М-м — усмихна се Скаре. — Но щеше и да заякнеш.

След деветнайсет минути свиха пред бакалията на Гюнвал. Старецът тъкмо нареждаше зърнена закуска, когато видя колата им през прозореца. Раменете му се отпуснаха още по-надолу. В походката на двамата полицаи съзря нещо съдбоносно. Остра болка, предвестник на мигренозен пристъп, прободе слепоочията му.

— Ужасно съжалявам — смотолеви той едва доловимо. — Трябваше да се обадя по-рано. Просто останах много объркан. Не допускам нито Айнар, нито Йоран да са способни на подобно нещо. Затова се поколебах как да постъпя.

— Айнар Сюнде?

— Да — Гюнвал прехапа устни. — Познах и него, и колата. Зелен форд „Сиера“.

— Нали сте го видели по тъмно?

— Смрачаваше се, но го видях ясно. Не се съмнявам, че беше той. За жалост.

— Имате ли проблеми със зрението? — Сайер кимна към дебелите стъкла на очилата му.

— Не и когато ги нося.

Сайер положи усилие, за да запази спокойствие.

— Ще ми се да бяхте ни съобщили това още миналия път.

Гюнвал си избърса челото.

— Никой не бива да узнае, че го научавате от мен — прошепна той.

— Това не мога да ви го обещая — отсече Сайер. — Разбирам тревогата ви, но независимо дали ви харесва, или не, вие сте важен свидетел по случая.

— Хората те гледат враждебно, ако издадеш нещо. Вижте клетата Линда. Вече никой не разговаря с нея.

— Ако Йоран или Айнар, или и двамата са причинили смъртта на невинната жена, според вас жителите на селото няма ли да искат виновниците да си получат наказанието?

— Ще искат, разбира се. Но не са те.

Сайер си пое дълбоко въздух и издиша бавно.

— Повечето хора сме устроени така, че да имаме добро мнение за познатите си. Нека обаче не забравяме, че сред познатите ни има и престъпници.

Гюнвал кимна угрижено.

— Значи ще задържите Айнар?

— Ще поискаме обяснение за постъпката му.

— Юман ще получи удар. Винаги купува вестници от бистрото.

Скаре огледа Гюнвал.

— На колко години сте? — попита меко той.

— Аз ли? На шейсет и пет.

— Планирате ли още дълго да работите?

— Не — изморено призна Гюнвал. — Но нали трябва времето да минава някак си. Само двамата с него сме — посочи дебелото куче в ъгъла.

— Времето си тече така или иначе — отбеляза Сайер. — Въпреки че се забавихте, ви благодаря за ценната информация. — Сайер се поклони учтиво. — Ще се свържем с вас по-късно.

Гюнвал ги изпрати с поглед. Чу как колата запали и пое надясно към заведението на Айнар. Върна се при кучето.

— Какво ще кажеш да затворим вече бакалията? — попита го той, докато милваше тъмната кучешка глава. — Така ще можем да се излежаваме всяка сутрин. И ще ходим на разходка. Тъкмо ще поотслабнеш.

Гюнвал се изправи и погледна през прозореца. Представи си лицето на Айнар. На съдържателя му предстояха броени секунди в блажено неведение. Гюнвал се затътри към вратата, излезе и я заключи. Настъпи тишина. Разговорът с полицаите мина сравнително гладко.

— Ела — подкани той кучето. — Хайде да се прибираме.