Карин Фосум
Индийската съпруга (30)

В бистрото на Айнар седяха двама мъже, вторачени един в друг. Работното време отдавна изтече, всички клиенти си тръгнаха. Лицето на Муде излъчваше пълно спокойствие. Ръката му държеше здраво чашата. Айнар пушеше ръчно свита цигара. От радиото долиташе слаба музика. Айнар бе отслабнал. Напоследък работеше много и почти не ядеше, защото остана сам. При Муде не се забелязваше промяна. Умението му да се владее надхвърля границите на нормалното, помисли си Айнар, докато го поглеждаше крадешком. Невъзмутимо хладнокръвие. Муде бе затворил бензиностанцията. През прозореца се виждаше как мидената черупка — емблемата на „Шел“ — свети в мрака.

— Защо не те подложиха на разпит? — питаше се Айнар, обзет от съмнения.

— Нали идваха и при мен, какво повече искаш?

— Да, но не провериха алибито ти — Айнар дръпна от цигарата си.

— Нямат причини да ме подозират.

— Провериха щателно показанията на всички останали. Моите, на Франк, да не говорим за Йоран.

— Нали ти хвърли куфара в езерото. Съвсем нормално е да те привикат на разпит.

— На връщане от боулинга в Ранскуг си минал покрай Витемуен по времето на убийството, нали?

— Ти пък откъде знаеш? — тихо попита Муде.

— Поразпитах тук-там. Ако искаш да си в течение на събитията, трябва да се интересуваш. Томи каза, че си тръгнал от залата в осем и половина.

— Аха — Муде се усмихна чаровно. — Значи си се заел да проверяваш алибито на хората от селото. Нали Йоран призна за убийството. Какъв смисъл има да продължаваме с тази история?

— Той оттегли самопризнанията си. Ами ако не го осъдят? Тогава убийството ще тегне върху нас като Дамоклев меч. Ще се гледаме непрекъснато изпод вежди.

— Ами?

Муде отпиваше невъзмутимо от бирата си.

— Кажи ми съвсем честно: според теб Йоран ли го е извършил? — попита Айнар.

— Нямам представа.

— Да не са плъзнали слухове за мен? Да си чул нещо?

— Хората сплетничат, то е ясно. Какво ти пука? Йоран е зад решетките. Трябва да продължим напред.

Айнар смачка цигарата в пепелника.

— Прекалено много факти не се връзват. Йоран казал на полицаите, че изхвърлил дрехите и гирите в Нуреван. Водолазните екипи обаче не открили нищо.

— Стига си търсил теле под вола.

— Освен това Йоран не успял да направи пълна възстановка на събитията. Ченгетата сигурно са му помогнали да скалъпи някаква що-годе прилична версия, за да разполагат със самопризнанията му. Така действат.

— Трудно е да си спомниш всички подробности, докато газиш из кървава баня.

— Откъде знаеш какво е било? Кървава баня?

— Представи си какво му е било на Йоран да шофира с гири в колата — спокойно продължи Муде. — Сигурно без тренировки изживява абстиненция. Няма нужда от повече обяснения за поведението му.

— Хората носят какво ли не в колите си — Айнар спря върху Муде изпитателния си поглед. — Ти например винаги имаш топка за боулинг, защото често ходиш до Ранскуг и обратно. Колко тежи тази топка?

— Десет килограма — усмихна се Муде.

— Освен това си падаш по екзотични мадами — предизвикателно продължи Айнар.

— Ами? — отново същата усмивка.

— По едно време излизаше с най-голямата дъщеря на семейство Туан.

— Имахме кратка авантюра. Не съжалявам. Те просто са по-различни.

Смълчаха се. Вторачиха се в тъмния прозорец, но срещнаха погледите си в отражението и отново отместиха очи.

* * *

Както обикновено, Гюндер се отправи към болницата. Събра сетни сили, за да поговори на сестра си.

— Здравей, Марие. Предстои съдебен процес. Ако заседателите признаят Йоран за виновен, го очакват дълги години лишаване от свобода. След обявяването на присъдата адвокатът му сигурно ще обжалва. Ще твърди, че присъдата е прекалено сурова за млад мъж като Йоран. Да, но Йоран ще бъде млад и след като го пуснат от затвора. На трийсет и пет години животът е пред теб. А за Пуна животът приключи. Марие, вече не приличаш на себе си — въздъхна тежко той. — Мога обаче да те позная по носа: изглежда малко по-голям, защото си отслабнала. Само се замисли от колко време лежиш неподвижно. Направо не е за вярване. Карщен отби ли се днес при теб? Обеща ми да те посети. Не го чувствам никак близък. Сигурно и ти. Той почти не се прибираше вкъщи, нали?

Мълчание. Заслуша се в повърхностното дишане на сестра си. Ярката светлина я състаряваше.

— Нямам какво повече да ти кажа — тъжно призна Гюндер. — Говорих толкова много — наведе глава той. Огледа механизма за повдигане на болничното легло — педал над пода. Ритна го леко с крак. — Утре ще донеса книга да ти почета. Предпочитам да не говоря за себе си. Каква книга да взема? Ще потърся нещо подходящо в библиотеката вкъщи. Ще ти почета от „Хората по света“ и двамата един ден ще обиколим цялото земно кълбо. Ще посетим Африка и Индия.

По бузата му се търколи сълза и той я избърса с кокалчето на показалеца си. Вдигна глава и погледна сестра си през замъглените си от сълзи очи. Неочаквано тя отвори едното си око. Гюндер се вгледа в мътния й поглед и през стаята сякаш премина шумолене. Марие го гледаше, все едно е пристигнала от далечно място. В очите й се четеше удивление.

След час първоначалното оживление се поуталожи. Лекарят прегледа Марие, а после тя отново потъна в сън. Гюндер се питаше дали го е познала. Очакваше се да се редуват моменти на съвземане и губене на съзнание, преди болната да дойде напълно на себе си. Гюндер се обади на Карщен. Долови паническата нотка в гласа на зет си. Отиде на гроба на Пуна. Позанимава се с една избуяла ерика, която издържа и на студ, и на суша. Разрови с пръсти хладната земя, помилва малкото местенце, отделено за Пуна. Погали дървения кръст и буквите от красивото й име. После просто не намери сили да се изправи. Тялото му се вцепени в тази поза. Не можеше да помръдне нито ръка, нита крак. Нито да вдигне глава. Постепенно съвсем изстина и се вцепени още повече. Гърбът и коленете го боляха. Усещаше главата си куха. Вътре нямаше ни скръб, ни тревога, само кънтяща празнота. Нямаше нищо против да остане тук до пролетта. Не намери нито една причина да се изправи. Не след дълго снегът и ледът щяха да покрият всичко. Клекнал, заровил побелелите си ръце в пръстта, Гюндер приличаше на замръзнала статуя. С крайчеца на окото си долови как се приближава някаква сянка. Отец Берг застана до него.

— Юман, ще се простудиш, ако продължаваш да стоиш тук.

Каза го съвсем тихо като повечето свещеници, помисли си Гюндер, но не помръдна.

— Ела да влезем вътре, та да се постоплиш — подкани го отецът.

Гюндер се помъчи да се вдигне на крака, но не успя.

Берг, макар и не особено едър, хвана ръката му и му помогна да се изправи. Потупа го малко недодялано по рамото и внимателно го побутна да тръгне към къщата. Вътре го настани на стол. В камината пращеше огън. Малко по малко Гюндер усети как тялото му се отпуска.

— Какво направих? — задавено прошепна той.

Свещеникът го погледа спокойно. Гюндер едва си поемаше дъх.

— Примамих Пуна право в капана на смъртта — разхлипа се той. — А после я положих в студената земя, макар че тя е индуистка и е прието да е другаде. При своите богове.

— Но тя сама е пожелала да дойде при теб.

— А исках да й дам най-доброто! — Гюндер скри лице в шепите си.

— Ти го направи — утеши го свещеникът. — Пуна получи прекрасно място за последния си дом. Ако я беше изпратил с брат й, щеше да съжаляваш. Оказа се изправен пред две отчайващи възможности и трябваше да направиш своя избор. Случва се. Никой не може да те упрекне.

Гюндер изчака думите на свещеника да стигнат до съзнанието му. После вдигна глава и го погледна.

— Питам се какъв ли Божи промисъл се крие зад всичко случило се.

Лицето му се сгърчи гневно. Берг погледна през прозореца. Листата на дърветата бавно летяха към земята.

— И аз си задавам същия въпрос — тихо се съгласи той.

След кратко мълчание Гюндер се окопити.

— Децата в Индия играят на футбол между гробовете — сети се той. — Струва ми се някак естествено и приятно.

— Да, би било чудесно — усмихна се свещеникът. — Но не аз решавам кое да е позволено и кое — не.

Гюндер се прибра вкъщи. Застанал на най-долното стъпало, той се колебаеше дали да се качи на втория етаж. Най-сетне взе решение и изкачи бавно стълбите. Извади кутията с дрехите на Пуна. С благоговеен трепет и търпение се зае да ги вади една по една и да ги окачва. Гардеробът, допреди пълен само със сиви и черни костюми, придоби съвсем различен облик. Гюндер нареди обувките й под гардероба. Отнесе тоалетните й принадлежности в банята. Четката й остави под огледалото, а малкото й шишенце с парфюм — до лосиона си за след бръснене. После седна до прозореца в кухнята и се загледа в градината. Беше се заоблачило и всичко посивя. Пред прозореца висеше топка с храна за птици. От време на време там кацваше по някой синигер. Мислите не даваха покой на Гюндер. Как ли би изглеждал живота му с Пуна? Дали и тя е очаквала с такова нетърпение да създадат семейство? Или е гледала на него само като на финансово обезпечен мъж — ключ към безгрижно бъдеще, както се изрази Марие? Сега нямаше начин да разбере дали бракът им е бил важен за нея; дали е щяла да бъде любяща съпруга и предана спътница в живота. Или просто се е радвала на възможността да се отърве от мизерията в Мумбай. Как да получи отговор? Гюндер се мъчеше да надникне в бъдещето си: очакваха го безконечни предположения и представи как би се стекъл животът им в мечтите му. Той така и не й каза, че я обича, и сега съжаляваше горчиво. А трябваше да го изкрещи от най-високата планина, за да го чуят всички: обичам те, обичам те, Пуна!

Какво е любовта, отчаяно се питаше той. Изпепеляваща страст.

Отпусна глава върху ръцете си и простена. Мъчеха го вътрешни терзания. Какво ли си е помислила Пуна, когато не го е намерила на летището? Каква ще бъде сега Марие? Колко грижи ще се наложи да полагат за нея?

Гюндер вдигна глава. Забеляза зеления мицубиши „Паджеро“ на пощальона. Спря пред пощенската му кутия. Гюндер изчака джипът да потегли и се втурна навън. Имаше писмо, адресирано до него, в голям плик. Влезе в кухнята и го отвори. Писмото на Пуна до брат й. Оригиналното, на марати, и превод на норвежки. Сайер прилагаше и кратък поздрав. Гюндер си сложи очилата и се помъчи да запази спокойствие, за да не му се разтреперят ръцете. Започна да чете. Навън небето се изясни. Отместилият се облак откри сияещо октомврийско слънце. Тревата заблестя. Тънък слой лед покриваше декоративното корито в градината. На прозореца кацна голям пъстър кълвач. Заби нокти в топката с храна и започна ожесточено да кълве семената. Мъжки е, помисли си Гюндер. Под слънчевите лъчи задната част на главата му лъщеше в кървавочервено. Гюндер довърши писмото. Всичко в него притихна.

Скъпи братко Шираз,

Отдавна не сме се виждали. Пиша ти по важен въпрос. Прощавай, задето не вземам мнението ти под внимание.

Вече съм омъжена. Подписахме вчера. Съпругът ми е свестен, любвеобилен и почтен. Отнася се с мен като с дете, което има нужда от подкрепа и закрила. Казва се Гюндер Юман.

Господин Юман е едър, силен и хубав мъж. Няма много коса и не е особено бърз, когато действа и преценява. Но обмисля старателно всяка своя стъпка и постъпва според вътрешното си убеждение. В родината си има къща с градина и овошки и постоянна работа. Предупреди ме, че там е студено, ала не ме е страх. Обгърнат е от светла и топла аура. Искам да живея при него. Това е най-съкровеното ми желание. Затова мнението ти не ме притеснява, братко. Ще замина за страната му и ще живея в дома му до смъртта си. На света няма по-добър мъж от Гюндер Юман. Ръцете му са големи и отворени, а очите — сини като небето. Едрото му тяло излъчва сила. Зная го, защото го видях и го усетих. С него ще живея щастливо. Радвай се за мен!

И бъди щастлив като мен заради всичко, което ми се случи.

Сестра ти Пуна