Карин Фосум
Индийската съпруга (3)

Гюндер се потеше обилно, но това не го притесняваше. Ризата му лепнеше, ала не го смущаваше. Седеше мирно и тихо на масата и наблюдаваше индийката. Тя се движеше пъргаво, с леки стъпки и се усмихваше приветливо. На кръста си носеше чантичка, подобна на неговата, и оттам вадеше дребни пари за ресто. Беше облечена в пъстра рокля без ръкави, на ушите й се поклащаха златни обици. Дългата й гарвановочерна коса беше сплетена на плитка, увита на кок на тила. Гюндер се питаше докъде ли стига тази плитка, ако я пусне по гърба си. Сигурно до дупето й. Лицето на сервитьорката, по-млада от него, вероятно около четирийсетгодишна, имаше силен слънчев загар. Когато се усмихваше, се виждаха зъбите й. Понеже горните й зъби стърчаха напред, от суетност тя се мъчеше да потисне усмивката си, но не успяваше. Непрекъснато й идеше да се усмихва. „Със затворена уста е красива, а зъбите могат да се оправят“, помисли си Гюндер. Докато я наблюдаваше, отпивайки от странното екзотично кафе с канела и захар, разбра, че тя е забелязала погледа му и май няма нищо против. От шест дни се хранеше в този ресторант. Всеки път тя му поднасяше ястията. Искаше му се да я заговори, но се боеше да не сбърка. Вероятно не й позволяваха да общува с посетителите. Възпираха го законите на страната, които все още не познаваше. Реши да почака, докато затворят заведението, и да я последва. Не, не, що за неприемлива идея! Вдигна ръка и тя дойде на секундата.

— One more coffee^[1] — смутено поръча Гюндер.

Той се готвеше да предприеме нещо. Напрежението придаде на лицето му сериозен вид и индийката забеляза колко е нервен. Кимна безмълвно и му донесе кафето. После бързо се върна, защото той отново я повика.

— Very good coffee^[2] — похвали го той и прикова в нея настойчивия си поглед.

Тя не си тръгна.

— My name is Gunder — най-сетне се престраши той. — From Norway^[3].

Тя го възнагради с ослепителна усмивка. Големите й зъби лъснаха.

— Ah! From Norway. Ice and snow^[4] — засмя се тя.

И той се засмя и си помисли, че тя вероятно си има съпруг и деца, може би цял куп деца. И стари, грохнали родители, които се нуждаят от специални грижи. Никога не би й хрумнало да отиде с него, където и да е. И Гюндер се натъжи. Тя обаче продължаваше да стои до масата му.

— Have you seen the city?^[5] — попита тя.

Той заби смутено поглед в масата. Дни наред скита без цел и посока. Оглежда хората. Навсякъде навалица. Спяха на улицата, ядяха на улицата, продаваха стоки на тротоара. Улиците служеха за пазари, за площадки за игра, за място за срещи, за всичко друго, но не и за пътни артерии. Гюндер не бе посетил никакви забележителности. През цялото време търсеше нея.

— No — призна той. — Only people. Very beautiful people^[6] — прибави той.

Тя се изчерви и сведе очи. Сякаш очакваше продължение. Не се върна в кухнята, а остана до масата. Гюндер събра смелост. Времето течеше неумолимо бързо и той бе започнал да се отчайва. Освен това се намираше далеч от дома си. Непоносима жега, усещане за нереалност. И същинската цел на идването му. Вгледа се в черните й очи и призна:

— I came to find a wife^[7].

Тя не се засмя. Само кимна, все едно разбираше всичко: защо той всеки ден идва в ресторанта, при нея. Вече бе забелязала как я гледа и мислеше за него след работа, за този мъж-канара̀ със сини очи. За осанката му, облъхната от спокойствие. За достопочтения му вид. Изглеждаше й толкова по-различен от сънародниците й, толкова екзотичен. Питаше се с каква цел е дошъл този мъж в Индия. Явно идваше като турист, но имаше и друго.

— I show you the city?^[8] — попита предпазливо тя; не се усмихваше и изпъкналите зъби не се виждаха.

— Yes. Please! I wait here — каза той и потупа масата. — You work. I wait here.^[9]

Тя кимна, но остана още малко. В тишината се чуваше само глухо жужене от съседните маси.

— Мира нам Пуна хе — отрони тя.

— Какво?

— Пуна. My name is Poona Bai^[10].

Тя му подаде кафявата си ръка.

— Гюндер — представи се той. — Гюндер Юман.

— Welcome to Bollywood^[11] — засмя се тя.

Той не разбра смисъла на приветствието й, ала чу как сърцето му заби нежно и гальовно. Направи нисък поклон, тя се окопити и изчезна в кухнята.

Вечерта Гюндер се обади на Марие. Целият трепереше от въодушевление.

— Знаеше ли, че наричат Мумбай Боливуд? — долетя смехът му. Марие сякаш усети колко му е горещо. — Защото градът е най-големият световен производител на игрални филми. Между другото, научих няколко думи на хинди. Даниавад, означава „благодаря“. В Индия живеят над един милиард души. Марие, само си го представи.

— Съвсем скоро населението на земята ще стане толкова многобройно, че ще започнем да се самоизяждаме.

Гюндер избухна в смях.

— Запозна ли се с някого? — попита предпазливо тя.

Направо изгаряше от любопитство.

— Да, разбира се. Непрекъснато се срещам с разни хора. Тук няма как да вървиш по улицата, без да се блъснеш в някого. В хотела има климатик — осведоми я той. — А когато изляза на улицата, жегата ме удря като вълна. Сега е най-непоносима.

— Грижиш ли се за стомаха си? — продължи да го разпитва сестра му.

— Да, не се притеснявай, пия хапчета и се чувствам отлично, само дето заради горещината всичко тече като на забавен каданс.

Марие си представи как мудният Гюндер се тътри по улиците на Мумбай на забавен каданс.

— Искаш да се прибереш у дома, нали? — попита тя, защото точно това й се щеше да чуе.

На Марие не й харесваше никак, че недодяланият й брат вече е космополит и й говори с нравоучителен тон.

— Да, чакам с нетърпение да се прибера — засмя се Гюндер. — Купил съм ти подарък. Нещо типично за Индия.

— Какво е? — полюбопитства тя.

— Няма да ти кажа отсега. Ще го запазя в тайна.

— Днес окосих ливадата. Има много мъх. Забелязал ли си?

— Ще му видим сметката на този мъх — разсмя се пак Гюндер. — Няма да му дадем да се разраства.

Ние? Звучеше й необичайно развеселен. Марие направо не можеше да познае родния си брат. Докато разговаряха по телефона, й се прииска той да се прибере възможно най-скоро. Как да го контролира от такова разстояние!

— И тук е много топло — важно заяви тя. — Вчера термометрите в Несбюен показваха двайсет и девет градуса.

Гюндер се разсмя с цяло гърло.

— Двайсет и девет ли? Тук е четирийсет и два, Марие. А онзи ден беше дори още по-горещо. Питам индийците дали не са свикнали с високите температури, нали все пак са родени и отраснали тук. А ми отговарят: не, и за нас е мъчително да понасяме такава жега. Не ти ли се струва странно?

— Да, странно е. Ако дойдат да живеят на нашите двайсет градуса под нулата, ще замръзнат — сухо отбеляза тя.

— А, не ми се вярва — възрази Гюндер. — Индийците са много работливи и дори на студа трудът би ги сгрявал. Така стоят нещата. За щастие, аз съм на почивка и само обикалям по улиците с разперени ръце.

— Защо с разперени ръце?

— Ами иначе ще залепнат за тялото ми — засмя се той. — И пръстите си не мога да понасям един до друг. Но поне в хотела има климатик — повтори той.

— Това вече го чух — лаконично напомни Марие.

Двамата млъкнаха. Тя въздъхна, както сестрите въздишат заради лудориите на братята си.

— Трябва да затварям — обади се Гюндер. — Имам среща.

— Виж ти.

— Ще ходим на ресторант. Ще ти звънна след ден-два.

Марие чу леко щракване, когато той затвори. Представи си как брат й се носи по улиците на Мумбай с раздалечени пръсти и разперени встрани ръце. В трептящия от горещина въздух. Направо не й се вярваше, че Гюндер е толкова щастлив.