Карин Фосум
Индийската съпруга (12)

На Гюндер не му се прибираше в празната къща. Предпочиташе цяла нощ да остане в участъка, в кабинета на Сайер. Близо до украшенията. Да бъде на разположение, в случай че се появи някой с важни показания за мъртвата. Няма как да е Пуна! Не видя трупа. „Голям съм страхливец, помисли си Гюндер, не биваше да отстъпвам така лесно“. Благодари на полицая и се завлачи към стълбите.

Не посмя да заключи вратата. Влезе в хола. Извади от чекмеджето снимката си с Пуна. Беше я скрил там. Погледна жълтата чантичка. Ами ако грешат? Чанти с форма на банан се произвеждаха със стотици или хиляди. „Марие“, сети се той. „Работата ми. Всичко се разпада.“ Какво каза мъжът в самолета? Душата ти остава на „Гардермуен“. Изведнъж Гюндер осъзна какво е имал предвид човекът. Седнал на стола, Гюндер приличаше на смачкана черупка. Изправи се и пак седна. После обходи къщата с неспокойни крачки. Молец, който се лута в търсене на светлина.

* * *

Цялата съдебна палата приличаше на врящ котел. Трийсетина души работеха на пълни обороти. У всички бе накипял гняв заради случилото се нещастие. Чужденка, младоженка, пристигнала в Норвегия с брошка на гърдите. И някакъв злосторник веднага я пребил до смърт. Разследващите искаха непременно да разплетат случая и да заловят убиеца. Това неизказано на глас решение им вдъхваше сили да вървят с вдигнати брадички и непоколебим взор. Дадоха пресконференция. Отне им ценно време, но те държаха да погледнат норвежците в очите и да заявят: ще се справим. Сайер предпочиташе да си спести преживяването. Навсякъде репортери и камери. Метална гора от микрофони върху масата. Усещаше първите признаци на неприятен сърбеж. Страдаше от екзема и тя се изостряше, когато се чувстваше притеснен. Отляво седеше началник-отдел Холтеман, отдясно Карлсен. Нямаше измъкване. Журналистите и присъстващите хора от околността предявиха редица претенции: да им покажат снимков материал, да им предоставят информация за стратегиите си, за хода на разследването, за състава на разследващия екип, за опита на разследващите, за случаите, по които са работили.

И заваляха въпроси един след друг. Имате ли заподозрян? Съзирате ли мотив за престъплението? Жената била ли е изнасилена? Идентифицирана ли е? На местопрестъплението открихте ли съществени веществени доказателства? Изяснихте ли въпроса с произхода на жертвата и с възрастта й? Колко сигнала получихте, обходихте ли района от врата на врата, каква вероятност има извършителят да нападне отново?

„Откъде, по дяволите, да зная?“, помисли си Сайер.

А оръжието? Възможно ли е да ни кажете нещо? Как така ще пребиеш човек до смърт, без да оставиш следи? А свидетелят на велосипеда от селото ли е? Журналистите пишеха, та чак хвърчаха пръски мастило. Сайер лапна един ментов бонбон. От лютивината му избиха сълзи.

— Готов ли е докладът от аутопсията?

— Не. Целта е да бъде максимално подробен.

— Ще позволите ли да я снимаме?

— Напълно изключено е.

Мълчание. Въображението им работеше с пълна сила!

— Значи да разбираме, че смятате това убийство за извършено с особена жестокост? Сравнено със случаите от норвежката криминална история?

Сайер плъзна поглед над помещението.

— Ще се въздържа да противопоставям различни случаи и да ги съпоставям по жестокост. Само жертвата има това право. Но наистина убийството е извършено с агресия, каквато не съм виждал за всички години, прекарани в полицията.

Сайер вече си представяше заглавията във вестниците. Същевременно не спираше да мисли колко работа би отхвърлил за времето, което пресконференцията отне.

— По отношение на извършителя — обади се един журналист — смятате ли, че мъжът или мъжете са от това село? Или от този район?

— Не изключваме нито една възможност.

— Колко неща не ни казвате? — попита една жена.

— Няколко дреболии — Сайер не успя да сдържи усмивката си.

Забеляза Скаре в дъното на помещението. Косите му се изправиха. Помъчи се да запази спокойствие, докато отговорят на всички въпроси. Холтеман, който седеше до него, също видя Скаре. Наведе се към Сайер и прошепна:

— Скаре е надушил нещо. Зачервил се е от вълнение.

Най-сетне приключиха с пресконференцията. Сайер повлече Скаре по коридора.

— Слушам те — задъхано рече той.

— Натъкнах се на следа. От централата на такситата. Една от колите им потеглила с клиент от „Гардермуен“ към Елвеста в 18:40 на двайсети август. Сдобих се с името на шофьора. Обадих се в дома му. Вдигна съпругата му, щял да се прибере всеки момент. Обеща да му предаде веднага да се свърже с нас.

— Ако този тип има часовник, отдавна трябваше да се е свързал. Как се казва?

— Андерш Колдинг.

— Такси от „Гардермуен“ до Елвеста? Това сигурно струва цяло състояние.

— Между хиляда и хиляда и петстотин. Юман й дал пари. Норвежка и немска валута.

Чакаха, но таксиджията не се обади. Сайер му даде трийсет минути, после набра номера му.

— Колдинг — чу се в слушалката мъжки глас.

— Обаждам се от полицията. Очакваме ви.

— Зная. Зная.

По гласа си личеше, че е млад и припрян. В далечината се чуваха яростни детски писъци.

— Моля ви да се явите в участъка.

— Сега? Веднага?

— На секундата, по възможност. Разкажете ми за курса от „Гардермуен“.

— Ами нищо особено, качи се чужденка и поиска да я закарам до Елвеста. Как се казваше улицата… „Блинд“. Обаче на този адрес нямаше никого и тя се върна. Помоли да я оставя в центъра на селото, до едно бистро.

— И?

— Слезе.

— До бистрото?

— По-точно влезе вътре. В „Бистрото на Айнар“ — сети се за името шофьорът.

— Видяхте ли я след това?

— Не, боже мой. Върнах се на летището.

— Клиентката имаше ли багаж?

— Да, голям кафяв куфар. Едва успя да го извлече по стълбите.

— Не й ли помогнахте да го качи? — попита Сайер след кратък размисъл.

— А?

Зад мъжа отново се чуха писъци.

— Значи не й помогнахте да качи багажа си по стълбите?

— Не, бързах да се върна в града. Предстоеше ми дълъг празен курс.

— И повече не я видяхте?

— Точно така.

— Очаквам ви, Колдинг. Дори съм издърпал стола, на който ще седнете.

— Но аз нямам какво повече да ви кажа. Жена ми се кани да излиза, а детето пищи. Моментът не е никак удобен.

— Станали сте баща, доколкото разбирам?

— Преди три месеца. Момченце.

Гласът му не звучеше никак щастливо.

— Вземете го със себе си — предложи Сайер. — Не е чак толкова сложно.

— Да го взема в участъка?

— Сигурно имате чувал за бебета.

Сайер затвори и погледна Скаре.

— Аз ще се заема с Андерш Колдинг. Ти отиди в бистрото на Айнар.