Карин Фосум
Индийската съпруга (27)

— Айнар Емил Сюнде?

Айнар стискаше парцал в ръка.

— Да?

Две жени, седнали на чаша кафе, зяпаха невъзмутимо полицаите. Айнар се подпря на плота. Лилиан си отиде. Заедно с половината мебели. Акустиката в стаите се промени. А сега и полицията нахлува в заведението му. Какво ли щяха да си помислят хората? По издълженото му лице се изписа смесица от гняв и страх.

— Ще се наложи да затворите бистрото и да ни последвате. Искаме да поговорим с вас.

— За какво? — неспокойно попита той, а гласът му прозвуча пискливо.

Докато пътуваха към участъка, не пророниха дума. За Айнар беше изключително унизително да накара двете си клиентки да напуснат заведението. От притеснение плувва в пот.

— Ще премина направо към същината на въпроса — подхвана Сайер, след като се настаниха в кабинета му. — На първи септември очевидец ви е забелязал до брега на Нуреван с куфар в ръка. Хвърлили сте го във водата и сте напуснали мястото със зеленото си комби. Получихме сигнал от свидетеля и извадихме куфара с вещите на покойната Пуна Бай, убита във Витемуен на двайсети август.

Айнар го изслуша с клюмнала глава.

— Освен това знаем, че Пуна Бай се е отбила в заведението ви. И логично възниква въпросът: какво търси у вас куфарът на убитата, Сюнде?

Айнар претърпя неочаквана метаморфоза. Цялото му достойнство се изпари, остана някак оголен. Гледката не беше никак приятна.

— Мога да ви обясня всичко — прошепна той.

— Надявам се.

— Надвечер жената влезе в заведението ми. Това вече ви го споменах.

Айнар се изкашля смутено.

— И?

— Искам да уточня, че ви казвам цялата истина. Не биваше да премълчавам нищо. Това е единственото ми прегрешение!

— Чакам — подкани го Сайер.

— Тя поседя малко пред чаша чай. Настани се зад ъгъла, до джубокса. От барплота не я виждах ясно, а и имах работа. Чух я как се изкашля на няколко пъти. По това време в бистрото нямаше други посетители. Бяхме само аз и тя.

Сайер кимна.

— После внезапно чух скърцането на стола и шум от стъпки. Вратата се хлопна. Точно тогава вадех съдовете от миялната и мина известно време, преди да отида да отсервирам чашата й.

Айнар вдигна глава. Очите му сновяха тревожно наляво-надясно.

— И забелязах куфара й.

— Останал е до масата?

— Да. От нея обаче нямаше и следа. Гледах куфара и се чудех как може човек да забрави толкова голямо нещо. Имайки предвид колко притеснена ми се стори жената, предположих, че е излязла да подиша малка чист въздух й пак ще се върне. Не стана обаче така. Преместих куфара в задната стаичка. Замислих се как да постъпя. Дали да го занеса у дома? Очаквах до няколко дни жената да се появи и да попита за куфара. Затова го оставих в бистрото, понеже заемаше много място, го преместих в хладилното помещение.

— Продължавайте.

— Сещам се, че на следващия ден чух за убийството по радиото. Някои неща явно са ми убягнали, защото не разбрах нищо за произхода й. Чак след няколко дни мой клиент спомена, че жертвата е пакистанка или туркиня. Тогава се усъмних дали не е мистериозната посетителка. Куфарът продължаваше да стои в хладилното помещение. Изведнъж се изплаших и реших, че съм загазил здравата: докато тази жена седеше в бистрото, нямаше други хора освен мен. Налегнаха ме съмнения. А и откъде да съм сигурен, че става въпрос за една и съща жена? Тя така и не дойде да си прибере куфара и опасенията ми се засилиха. За беда времето минаваше, а аз не предприемах нищо. Научих, че убитата е била омъжена за Юман. Запознали се в Индия. Стреснах се не на шега: вещите на тази жена се намираха при мен! Мислех си, така или иначе ще намерят убиеца — с или без куфара. Не ми се струваше толкова важен и реших да се отърва от него. Кой ме е видял? — ядосано попита той.

Сайер се помъчи да асимилира версията на Айнар Сюнде, дразнещо достоверна. Дълго не отмести изпитателния си поглед от зачервеното лице на съдържателя.

— Свидетелят ни пожела да остане анонимен.

— Трябва да е някой, който ме познава! Не разбирам. Беше тъмно. Не видях жива душа.

— Сюнде — подхвана Сайер и се наведе напред. — Надявам се, осъзнавате сериозността на положението си. Ако казаното от вас отговаря на истината, сте се провинили в съзнателно укриване на важни улики за разследване на убийство.

— Ако казаното от мен е истина? — изкрещя Айнар. — Естествено, че е истина!

— За нас не е никак естествено.

— Сега разбирате ли защо не се обадих? Знаех си, че ще се стигне дотук. Готови сте да се нахвърлите върху всеки, за когото узнаете нещо по-особено. Точно както предполагах.

Айнар ръкомахаше нервно. Обърна гръб на Сайер.

— Да сте разговаряли с Йоран Сетер през деня или вечерта на двайсети август?

— С него нямаме общи теми, два пъти по-млад е от мен.

— Според слуховете обаче делите нещо общо?

Айнар се подразни. Очевидно намекваха за Лилиан.

— Не и доколкото ми е известно — тросна се той. — Казах ви истината за случилото се. Сега разбирам колко глупаво съм постъпил, но нямах никакво желание да се забърквам в тази история.

— Вече е твърде късно. Отдавна сте въвлечен в нея. Ако се бяхте обадили веднага, щяхте отдавна да сте извън подозрение. Но при създалите се обстоятелства се налага да направим редица проверки. Например да претърсим колата и дома ви.

— Не, няма да стане! — изкрещя той.

— И още как, Сюнде. Междувременно ще изчакате тук.

— Цяла нощ ли?

— Колкото е необходимо.

— Мамка му! Имам деца и задължения!

— Обяснете им същото, което обяснихте и на нас. Разликата е, че децата ви ще ви простят. Аз нямам такова намерение.

Сайер се изправи и излезе. Айнар остана безмълвен. Боже Господи, помисли си той. Какво направих?

 

 

Четирима полицаи отидоха в швейцарската къща на Айнар Сюнде. Скаре незабавно се насочи към спалнята. Голям скрин със спално бельо и хавлиени кърпи, наполовина празен. Явно Лилиан бе взела част от вещите със себе си. Скаре разрови наредените един върху друг чаршафи и не след дълго намери каквото търсеше. Зелени чаршафи с водни лилии. Като картината на Моне. Вероятно Йоран наистина бе казал истината, вероятно действително е прекарал вечерта на двайсети август при Лилиан. Или пък бе запомнил десена на бельото от предишно посещение? От тази гледна точка показанията му не предоставяха задоволително алиби. И все пак видяното пося зрънцето на съмнението у младия полицай. Отведоха колата на Айнар за технически анализ. Изсмукаха от тапицерията всички частици, без да се натъкнат на нещо съществено. Как е възможно нормален, добре информиран мъж да постъпи толкова глупаво, че несъобразителността му да прехвърли всички разумни граници? Или с поведението си демонстрираше нечувана арогантност? Скаре се замисли за финото бельо и тоалетните принадлежности, които Пуна си бе купила, за да зарадва Гюндер. Айнар просто ги бе изхвърлил в езерото. Що за човек ще да е този Сюнде?

— За беда му вярвам — сподели Сайер по-късно в кабинета.

Скаре отвори прозореца и седна да пуши на перваза.

— И ще го пуснеш?

— Да.

— Значи въпреки всичко Йоран е нашият човек?

— Почти сто процента съм сигурен. Той обаче притежава изключително силен инстинкт за самосъхранение, който донякъде се дължи и на физическата му форма.

— Лично аз не съм склонен да вярвам на Лилиан Сюнде — отбеляза Скаре и разказа за зелените чаршафи.

— Аха, значи наистина има такива. Йоран ги е видял веднъж и ги е запомнил. Не поставям под съмнение, че са имали връзка. Из селото се носят такива слухове. Но Йоран не е бил при нея във въпросната вечер. Тръгва си бесен от „Адонис“ след раздялата с Ула. Обажда се на Лилиан. Тя също го отрязва. На задната седалка има гири. Пуна се задава по пътя съвсем сама. Йоран спира и я заговаря. Предлага й да я закара до дома на Гюндер. После започва да я опипва, тя се отбранява. Гневът го заслепява. Изобщо не е знаел за куфара. Сега вече разбрахме защо. Пуна го е забравила в бистрото. Йоран я пребива, побягва в паника и се преоблича. Понеже не разполага с други дрехи, облича отново анцуга от тренировката. Прибира се към единайсет. На майка си казва, че е ходил с Ула да гледат племенника й. Пълна лъжа. Гирите на Йоран са тежки и гладки: биха могли да причинят раните по тялото на жертвата. Белият прах по чантата й е от талка във фитнес залата. Не се сещам за други приложения на магнезия. Йоран няма отношение към любовта. Или има мацка, или няма. Не умее да говори за чувствата си. Обсебен е от секса и от желанието да демонстрира сила. Изглежда приветлив и усмихнат, но подозирам, че е емоционално осакатен и доста елементарно устроен. Неспособен да се постави на мястото на другите.

— Психопат?

— Ти го каза. Впрочем това понятие така и не ми се изясни съвсем.

— И сега ще го изтощиш, за да признае?

— Влагам всичките си сили, за да го отведа там, докъдето ще се принуди да стигне. За да продължи нататък.

— Ами ако не признае? Имаме ли достатъчно улики, за да повдигнем обвинение?

— Вероятно не. Точно това ме притеснява.

— Нима е възможно да издевателстваш над жертвата си като убиеца от Витемуен, без да оставиш никакви следи?

— Случва се непрекъснато.

— В колата на Йоран не открихме никакви улики: нито нишки, нито косми от Пуна. Не би ли следвало да намерим нещо?

— Била е облечена в коприна. Коприната не оставя нишки като вълната или други материи. А косата й е била стегната в плитка.

— Какво е направил с гирите?

— Нямам представа. По иззетия комплект няма следи. Но Йоран има няколко комплекта. Сигурно е изхвърлил някъде гирите, използвани като оръжие при убийството. Слушай сега. Искам да привикаш следните лица за повторен разпит: Ула Мьорк, Линда Карлинг, Уле Гюнвал, Андерш Колдинг, Кале Муе и Лилиан Сюнде. Свържи се с тях и им кажи незабавно да се явят в участъка.

Сайер погледна въпросително Скаре.

— Има ли друго? Да не се е обадила Сара?

— Да. Колберг все още лежи.

 

 

Кучето го погледна тъжно, когато се появи в стаята. После направи няколко жалки опита да се изправи, но не успя и се отказа. Сайер не знаеше къде да се дене. Сара излезе от кухнята.

— Дали да не го накараме да положи малко усилия? Докато му пъхаме храната в устата, няма да се насили да стане.

С дружни усилия изправиха Колберг. Сара го придържаше отпред, Сайер — отзад. Краката на кучето поддадоха, но не падна веднага. Изскимтя два-три пъти и се свлече на пода. Те го вдигнаха повторно. Случи се същото. Постепенно Колберг престана да скимти. Насили се да им угоди, за да го оставят на мира, но те продължаваха да го мъчат. Не се отказваха да опитват. Сара донесе платнена постелка, за да не му се хлъзгат краката. Идеята се оказа добра. Краката на кучето се разтрепериха, когато петдесетте килограма натежаха върху тях.

— Този път успя сам да повдигне няколко грама от теглото си — обнадежди се Сайер.

Сара бършеше потно чело. Дългият й бретон непрекъснато падаше в очите й и накрая тя се разсмя.

— Ставай де, огромен мързеланко — подвикна тя.

После двамата със Сайер избухнаха в смях. Окуражен от доброто им настроение, Колберг отпусна крака и се задържа прав няколко секунди. Пуснаха го и той се просна върху постелката, като излая доволно.

— Дявол да го вземе! — изкрещя Сара.

Сайер й хвърли изплашен поглед.

— Колберг ще се справи — увери го тя. — Трябва всеки ден да правим тези упражнения. Няма да се откажем толкова лесно.

— Ще донеса салам — доволен, Сайер се спусна към хладилника.

Колберг намери сили да пропълзи няколко сантиметра по пода. Сайер се върна. В едната си ръка носеше уиски, в другата — крайче от салам. Усмихваше се изненадващо широко. Сара избухна в искрен смях.

— Какво има? — обърка се той.

— Приличаш на голямо дете. Нямаш свободни ръце и мога да правя с теб каквото си поискам.

Телефонът го спаси. Сайер хвърли салама на Колберг и вдигна слушалката.

— Привиках всички — разпалено докладва Скаре. — Ще дойдат утре според установения график. С изключение на Андерш Колдинг.

— Обясни ми.

— Избягал е от жена си и от всичко. Вероятно в Швеция. Сестра му живеела там. Чудя се какво да мисля.

— Бебето му плачеше непрекъснато. Сигурно нервите му не са издържали.

— Пъзльо. Ще се измъкне ли от разпита?

— В никакъв случай. Намери го.

Сайер затвори и пресуши чашата на един дъх.

— Боже, боже — изненада се Сара. — Това е най-неприличното нещо, което някога си правил.

Сайер усети как пламва.

— Мога ли да се надявам на още такива прояви? — усмихна се съблазнително Сара.

— Защо трябва да се държа неприлично? — смути се Сайер.

— Приятно е.

Тя се сгуши в него.

— Не знаеш как се прави, нали? Нямаш представа какво означава да не спазваш благоприличие. На мен не ми пречи.

Тя го погали по бузата.

— Това изобщо не ме притеснява.

* * *

На сутринта Якоб намери колата си със спукани гуми, а в същото време Линда трепереше в леглото си. Представяше си, че е при него и го утешава. Намери по-голям нож с дръжка от елша. Прибра го в чекмеджето на нощното си шкафче и непрекъснато проверяваше дали е вътре, любувайки се на лъскавата стомана. Опитваше се да си представи острието, покрито с кръвта на Якоб. Мисълта за гледката я зашемети. Той ще се свлече до краката й, тя ще го притисне в обятията си, ще затвори очи и ще забрави за целия свят. Ще живее само за тази секунда, когато от гърдите му ще се изтръгне сетното му дихание. Ще се вгледа в очите й и ще проумее всичко в последния си миг. Допуснал е ужасна грешка. Не биваше да я отхвърля. Линда стисна ножа между дланите си. Вече свикна с формата му. Не беше насрочила точен ден, но реши да го причака в двора на жилищната му кооперация.

След като той издъхне, тя ще позвъни в полицията и ще съобщи къде се намира. Без да споменава името си, разбира се. Не само че той ще остане неин завинаги, ами и няма да разкрият убийството. Ще разбулят тайната чак когато тя остарее, без да се омъжва. Ще напише историята в писмо и ще го разпрати на вестниците. И тя ще остане безсмъртна. Хората ще се убедят колко са сгрешили, като са я подценили. Усещането за превъзходство я опияняваше и се чудеше как така преди не е забелязвала каква сила се крие в нея. Чувстваше се достатъчно силна да се изправи срещу всички. Вече не се боеше от нищо. Ако Йоран излезе от затвора и дойде да я убие, ще приеме съдбата си с усмивка. Заподозреният в убийството във Витемуен отрича да е виновен, прочете тя във вестника, докато пиеше чай в кухнята. Изряза статията и я прибра в найлоновия джоб. Неочаквано забеляза кратко съобщение: „Двайсет и девет годишен мъж намерен прободен с нож на улица в Осло. По-късно е починал от раните си. Няма свидетели. Полицията не съобщава за заподозрени.“ Историята, поместена на четвърта страница във вестника, привлече веднага вниманието й. Продължи да чете. „Снощи до ресторант «Червената мелница» е намерен млад мъж, потънал в кръв. Оказа се, че е прободен неколкократно, вероятно с нож. По-късно е починал в болницата, без да дойде в съзнание. Мъжът е идентифициран, но полицията не разполага с никакви следи по случая.“ Погледът на Линда се зарея през прозореца към есенното небе. Точно такава дописка щяха да поместят във вестника след смъртта на Якоб. Прочетената новина й се стори предупреждение. Разтрепери се. Изряза я. Прибра я в найлоновия джоб при останалите материали. Ами ако наистина във вестника публикуват такава статия! В ума й се заформи неочаквана идея. Отново извади изрезката и я пъхна в пощенски плик. Запечата го и написа адреса на Якоб. Ще му го изпрати. Като любовно обяснение. Да, но може да я разобличат. Момичешкият й почерк, по детски закръглен, ясно издаваше кой е подателят. Скъса плика и извади изрезката. Взе нов и написа същия адрес със съвсем различен почерк. Реши да го пусне в града. Ако на клеймото пише Елвеста, щяха да се досетят кой го изпраща. Не, по-добре направо да го пусне в общата пощенска кутия на жилищната му кооперация. Как ли ще се учуди! Има да разглежда плика и изрезката, да я оставя настрана и пак да я взема в ръце. Сигурно ще я запази. Ще я покаже на колегите си в службата. Линда се въодушеви от изобретателността си. Понякога в живота нещата просто се подреждат от само себе си, сякаш пред краката ти се разстила червена пътека. Линда влезе в банята и се огледа в огледалото. Среса косата си назад и я събра на кок. Така изглеждаше по-възрастна. Изтича в стаята си, отвори гардероба и извади оттам черен пуловер и черни панталони. Над черното облекло светлото й лице придоби драматичен вид. Свали си всички бижута: обиците, гердана, пръстените. Така бледото й лице и опънатата й коса изпъкваха още повече. Излезе от къщи. Тръгна към автобусната спирка. Мушна писмото в сутиена си. Отначало студена, хартията постепенно се стопи. Не след дълго ръцете на Якоб щяха да погладят белия плик, който тя носеше под сърцето си. Сега то блъскаше като лудо. Зърната на гърдите й настръхнаха. Сигурно пликът вече бе попил част от миризмата й. Косата на тила й, която не успя да събере в кока, настръхна. Автобусът дойде. Линда се качи и се отдаде на горещи мечти. Никой не я заговори. Ако бяха посмели да го направят, щеше да ги прониже със стъкления си, нищо невиждащ поглед.

* * *

— Здравей, Марие — поздрави Гюндер. — Има нещо, която трябваше отдавна да ти кажа. Премълчах го, защото все пак си мисля, че ме чуваш. Става въпрос за злополуката, Марие. За катастрофата. Причината да си тук. Другият шофьор почина. Погребаха го. Отидох на траурната церемония. Седнах на най-задната пейка. Почти всички плакаха горчиво. Завършиха ритуала в църквата, както предпочитат някои хора. Измъкнах се на пръсти и тръгнах към колата. Постъпих правилно, като отидох да уважа покойника, но не исках да се задържам дълго: все пак не бях поканен. След мен се втурна жена и ми извика да спра. Беше овдовялата съпруга, Марие. Твоя връстница. Извинете, каза тя, познавам всички в църквата. Само вас — не. Признах й истината, че съм твой брат. Не зная какво очаквах: да се нахвърли върху мен с гневни упреци или да се смути. Реакцията й бе най-неочаквана. Очите й се наляха със сълзи. Как е сестра ви, попита притеснено тя. Разчувствах се. Не зная, отговорих. Не е сигурно дали изобщо ще се събуди. Погали ме окуражително по ръката и се усмихна. Хората често се оказват по-добри от славата, която им се носи, Марие. Идва ред на най-важното. Вчера погребахме Пуна. Церемонията беше много красива. Присъстващите се брояха на пръсти, а някой от тях дойдоха само от любопитство, но аз съм доволен. Двама полицаи уважиха ритуала. Да беше видяла църквата! Отец Берг пребледня, когато влезе тържествено в основната част на храма и зърна пъстроцветния ковчег. Намерих в Осло цветар, който е направо магьосник. Помислих си, Пуна заслужава само най-доброто. Не исках да поръчам розови и сини букети, както правят обикновено хората на погребение. Затова се спрях на венци, изплетени от жълти и оранжеви цветя. Нещо наистина в индийски стил, ако ме разбираш. Поръчката ми го въодушеви страшно много. Да беше видяла резултата! Температурата в църквата се покачи с няколко градуса от пламналата клада от цветя върху тъмния махагонов ковчег. Пуснахме индийска музика. На брат й щеше да му хареса. Ковчегът носихме шестима души. Отначало се притеснявах. Ами ако не се съберем достатъчно носачи? Карщен дойде да помогне, ако щеш вярвай. Освен него Кале, колегата ми Бьорнсьон, двама полицаи и аз. Накрая пяхме в памет на Пуна. Знаеш ли колко прекрасно пее Кале? Не ги поканих у дома. Очаквах Карщен да се самопокани, но той си тръгна веднага. Така де. Не му е леко. Бои се от всичко. Аз вече от нищо не се страхувам. Нито от Господ, нито от дявола, нито от смъртта. Усещането е някак приятно. Ще си изживея спокойно дните, които ми остават. Тръгнах на работа, затова днес закъснях. Младият Бьорнсьон ще се окаже голям симпатяга. Беше странно да видя отново колегите си. В началото се държаха малко сконфузено, не знаеха какво да ми кажат. После обаче ледът се разчупи. Вече ме гледат с уважение. Случилото се ги накара да ме възприемат по-сериозно, фермерът Сварща се отби, вероятно от любопитство. Все едно, важното е, че си прекарахме добре. Останал много доволен от „Quadrant“-а. Единствен той от Елвеста притежава такъв комбайн. Онзи ден купих пиле. Хич не ме бива в готвенето, но купих месото от магазин на емигранти и поисках подправки. Пилето не стана червено като на Пуна, но все пак си припомних вкуса на храната в „Танделс Тандури“. Знаеш ли, че индийците оцветяват ястията? Тук, в Норвегия, се въздържаме от подобни кулинарни експерименти. Само се замисли: живееш благодарение на капчиците, които бавно капят във вените ти. Приличат на обезмаслено мляко, но според лекаря съдържат захари, мазнини и протеини. Утре Карщен ще се отбие да те види. Зная колко му е неприятно. Но, от друга страна, нямам представа как се държи, докато сте сами. Може пък да дрънка като латерна. Макар че се съмнявам. Когато се събудиш, сигурно ще се обадят първо на мен, а не на мъжа ти. Нощем спя спокойно. Усещам как ми тежи на душата, все едно съм напълнял с няколко килограма, а всъщност съм отслабнал. Старая се да се държа и да си напомням, че след зимата ще дойде пролетта и ще извърша чудеса върху гроба на Пуна. На гробището няма големи лехи, но кълна се, ще оползотворя отреденото място по възможно най-добрия начин. Погрижих се за вещите на Пуна: дрехите, малката чанта с форма на банан, бижутата. Погребахме я с брошката и със сватбения й костюм. Тюркоазен, с цвят на разтопен ледник. Спомням си лицето й. Зная, че сега е обезобразено. Злосторникът го е смазал с камък. Или с нещо друго, не се знае. Това обаче не ме притеснява, защото не съм я виждал обезобразена. Отказвам да го повярвам. И по-добре, нали, Марие? Добре че ние, хората, вярваме в каквото пожелаем.