Карин Фосум
Индийската съпруга (1)

Кучешки лай разцепи тишината. Майката вдигна очи от коритото и се вторачи през прозореца. Кучето лаеше с цяло гърло. Цялото му черно мускулесто тяло се тресеше от нетърпение.

Ето го и сина й, прибира се. Излезе от червения фолксваген „Голф“ и пусна синята чанта на земята. Погледна към прозореца. Бегло различи фигурата на майка си. Отвърза кучето и то се хвърли върху него. Двамата започнаха да се боричкат. Изпод краката им хвърчеше пясък. Животното ръмжеше, а синът й го хокаше гальовно. От време на време надаваше викове и лепваше по някой шамар по муцуната на ротвайлера. Накрая кучето се измори, а той се изправи бавно, изтупа праха и мръсотията от панталоните си и отново хвърли поглед към прозореца. Кучето се изправи колебливо и застана пред него с наведена глава. Накрая той му позволи да го близне покорно в ъгъла на устата. После тръгна към къщата и влезе в кухнята.

— Боже мой, на какво си заприличал!

Майка му огледа синята му тениска, опръскана с петна от кръв. Ръцете му бяха целите в рани. Кучето бе издраскало и лицето му.

— Ама какво е това чудо? — изсумтя гневно тя. — Остави чантата. Ще я изпера.

Той скръсти изподраните си ръце. И те като цялото му тяло изглеждаха силни, внушителни. Тежеше почти сто килограма, без грам тлъстини. Мускулите, току-що влезли в употреба, се бяха стоплили.

— Не се притеснявай — побърза да я успокои той. — И сам ще се справя.

Майката не вярваше на ушите си. Нима той смяташе да си изпере дрехите?

— Къде беше? — попита тя. — Нали не тренираш от шест до единайсет?

— С Ула, гледахме племенника й — промърмори той, обърнат с гръб към нея.

Майката огледа широките му рамене. Светлорусата му коса стърчеше като четина. В нея се открояваха тънки кичури, обагрени в яркочервено. Все едно косата му гореше. Той слезе по стълбата в мазето. Майката чу тракането на старата пералня. Изля водата от коритото и се загледа в двора. Кучето лежеше с глава, отпусната върху предните му лапи. Изчезнаха и последните слънчеви лъчи. Синът се върна и каза, че отива да си вземе душ.

— Сега ли? Нали току-що се прибра от тренировка? Там не се ли изкъпа?

Той не отговори. Малко по-късно от облицованата с плочки баня гласът му се разнесе глухо, изпълнен с младежко отчаяние. Пееше. Затръшна вратата на аптечката. „Сигурно търси лейкопласт — помисли си майката и се усмихна. — Агресивността му подхожда и е съвсем нормална. Нали е все пак мъж.“ Тя не забрави това до смъртта си: последния миг, когато животът й се струваше хубав.

* * *

Всичко започна с пътуването на Гюндер Юман. Той реши да отиде чак до Индия, за да си намери жена. На въпросите на хората не обясняваше защо всъщност иска да посети точно тази страна. Дори пред себе си не смееше да го признае. Когато колегите го разпитваха, отговаряше, че искал да види малко свят. Ама че туристически разврат! По принцип Гюндер не ходеше никъде. Не излизаше, пропускаше коледните почерпки, постоянно беше зает с къщата или с градината, или с колата. Доколкото знаеха колегите му, никога не бе имал приятелка. Гюндер нехаеше какви слухове се носят за него. Преследваше целите си бавно и ги постигаше без много шум. Не избързваше с решенията. Любимото занимание на петдесет и една годишния самотник вечер беше да прелиства книгата, подарък от сестра му Марие: „Хората по света“. Понеже Гюндер не бе стигал по-далеч от работното си място — малка, но стабилна фирма за продажба на земеделска техника, Марие се бе погрижила брат й поне да разгледа снимки от различни кътчета по света. Гюндер четеше и разлистваше книгата. Най-силно го плени Индия. Красивите жени с червени точки на челата; гримираните им очи, дяволитите им усмивки. Една от тях го гледаше от снимката право в очите и той мигом потъна в сладки мечти. Само Гюндер умееше да мечтае така. Затваряше очи и отлиташе в измисления си свят. Жената беше лека като перце в червената си дреха; очите — дълбоки и тъмни като черно стъкло; косата — прибрана под шал със златист ръб. Гюндер се взира в снимката месеци наред. Твърдо реши да си търси индийка за жена. Не защото предпочиташе да живее с покорна и жертвоготовна съпруга, а защото искаше жена, която да носи на ръце. Норвежките не желаят да ги носят на ръце. Гюндер така и не успя да проумее какво всъщност искат те. Той си имаше всичко, поне от негова гледна точка: дом, земя, кола, работа, добре оборудвана кухня. Прилична баня, телевизия, видео. Пералня, сушилня, миялна, микровълнова печка, благ характер и спестени пари. Гюндер не беше глупав — разбираше, че съществуват и други, по-абстрактни фактори, които предопределят успехите на любовния фронт. Обаче не знаеше как да се справи с тях, защото те не бяха свързани с учене или с покупки.

— И на теб ще ти дойде времето да се задомиш — уверяваше го неизменно майка му, отпусната върху голямото болнично легло, докато жизнените сили я напускаха.

Баща му почина отдавна. Гюндер израсна с две жени: с майка си и със сестра си Марие. Когато майка му навърши седемдесет, откриха тумор в мозъка й. Имаше дълги периоди, през които тя ставаше неузнаваема. Гюндер чакаше търпеливо тези пристъпи да преминат и майка му отново да стане жената, която той познава и обича. „И на теб ще ти дойде времето. Ти си добро момче, Гюндер. Някой хубав ден и в твоя живот ще се появи жена.“

Ала в живота му не се появи жена. Затова Гюндер реши да отиде в Индия. Знаеше, че Индия е бедна страна. Може пък да намери там жена, която да не устои на съблазнителното му предложение да го последва в Норвегия, в прекрасната му къща. Ако искаха, роднините й щяха да им идват на гости на негови разноски. Гюндер нямаше намерение да я разделя от семейството й. Ако жена му изповядва някаква сложна религия, той не би й попречил. Малцина биха се похвалили с търпението на Гюндер. Само дано си намери жена!

Съществуваха и други решения на неговия проблем, ала той не смееше да се качи на автобуса за Полша заедно с куп непознати мъже. Не искаше и да се метне на някой полет до Тайланд. За случващото се там се носеха какви ли не слухове. Гюндер държеше да намери бъдещата си жена съвсем сам. Държеше да поеме цялата отговорност. За него бе немислимо да прелиства каталози със снимки и описания на различни жени или да се взира в телевизионния екран, където те се предлагат една след друга. Гюндер не би могъл да си избере.

Светлината от настолната лампа нагряваше плешивата му глава. Той намери Индия в един световен атлас. Огледа и най-големите градове в страната: Мадрас, Бомбай, Ню Делхи. Предпочиташе да посети град до океана. Голяма част от индийците говорели английски. Това го успокои. А някои изповядвали християнството, прочете Гюндер в „Хората по света“. Би било небивал късмет да срещне индийка-християнка, че и английскоговореща! За Гюндер нямаше значение дали жена му ще бъде на двайсет, или на петдесет. Не очакваше да имат деца. Беше скромен в изискванията си. Ако бъдещата му жена имаше дете, бе готов да го приеме като свое. Не изключваше вероятността жените в Индия да се купуват. В другите страни съществуват доста по-различни обичаи. Ако в Индия е прието да се плаща за жена, Гюндер няма да се скъпи. След смъртта на майка си наследи доста пари. Първо трябваше да намери туристическа агенция. Имаше избор между четири агенции, едната от които в търговския център. Тя обаче се състоеше само от едно гише. Там хората разглеждаха каталозите прави. А Гюндер искаше да има възможност да се разположи удобно. Предстоеше му важно решение и не биваше да го взема на крак, на бърза ръка. Затова предпочете да отиде до града, където се намираха другите три агенции. Разгърна телефонния указател. После се сети, че веднъж Марие му бе оставила рекламен каталог за екскурзии, за да го изкуши. „Ах, тази Марие“, помисли си той и отвори на азбучника, на буква М. Ибиса, Ирландия. Нима не организираха пътувания до Индия? Намери предложение за почивка на индонезийския остров Бали, но се отказа. Индия или никъде другаде. Значи се налага да се обади на летището и сам да си запази билет. Ще се справи, както винаги, нали хората в големия град непрекъснато пътуват. Вечерта напредна и стана късно за обаждания. Гюндер прелисти още веднъж „Хората по света“. Дълго се взира в индийската хубавица. Как е възможно една жена да е толкова неземно красива, толкова златна и гладка, толкова омайно нежна, чудеше се той. Придържаше шала под брадичката си с крехката си ръка. На китката си носеше украшения. В черния й ирис блестеше пламъче, сигурно от слънцето, и тя гледаше право в закопнелите очи на Гюндер, големи и сини. Той ги затвори и красавицата го последва в съня му. Гюндер заспа на стола и отлетя нанякъде със златната индийка. Беше лека като перце. Кървавочервената й дреха милваше нежно лицето му.

* * *

Планираше да се обади на летището от службата през обедната почивка. Щеше да влезе в празния кабинет, който използваха много рядко, та го бяха преустроили в склад. До стените стояха наредени една върху друга кутии с папки и книжа. На цветен плакат върху едната стена почернял от слънцето тракторист ореше нива, толкова необятна, че потъваше като море в мекия син хоризонт. На плаката пишеше: „Без селяните Норвегия е изгубена“. Гюндер набра номера на летището. „Ако ще пътувате в чужбина, натиснете 2“, обади се операторът. Той натисна 2 и зачака. Обади се втори глас: „Преди вас има деветнайсет души. Моля, изчакайте.“ Съобщението непрекъснато се повтаряше, а броят на чакащите намаляваше. Гюндер започна да драска по тетрадката на масата. Опита се да нарисува индийски дракон. През прозореца видя, че се задава автомобил. „Преди вас има шестнайсет, десет, осем души.“ Гюндер усещаше, че с пълна сила лети към съдбоносния момент. Сърцето му заби бързо и той продължи ожесточено да рисува неугледния си дракон. Видя как фермерът Сварща излиза от черния си форд. Сварща беше редовен клиент и винаги търсеше Гюндер за съвет. Освен това мразеше да чака. Времето започна да притиска Гюндер. От слушалката се разнесе музика. Някакъв глас обяви, че скоро ще го свържат със свободен консултант. Точно в този миг в стаята нахълта Бьорнсьон, един от новите продавачи.

— Сварща пита за теб. Какво правиш тук? — попита недоверчиво Бьорнсьон.

— Идвам след минута. Дотогава поддържай разговора. Времето е хубаво.

И веднага се заслуша в женския глас, който се обади по телефона.

— Ама той само ми обръща задника си и пърди в лицето ми — оплака се Бьорнсьон.

Гюндер му махна с ръка да го остави на мира. Най-сетне младият продавач схвана намека и изчезна. През прозореца се виждаше недоволната физиономия на Сварща. Той погледна часовника си — знак, че не разполагаше с цялото време на света и много мразеше да не му играят по свирката.

— Искам да пътувам за Бомбай, Индия. След две седмици — обясни Гюндер.

— От летище „Гардермуен“ ли ще летите? — попита гласът.

— Да. В петък след две седмици.

Той чу как пръстите на служителката затракаха леко по клавиатурата и се удиви с каква бързина става всичко.

— Има самолет до Франкфурт в десет и петнайсет. А оттам ще се прикачите на самолета в тринайсет и десет. Каца в нула часа и четирийсет минути местно време.

— Местно време? — недоумяваше Гюндер, докато си записваше трескаво информацията.

— Времевата разлика е три часа и трийсет минути — обясни жената.

— Ясно. Тогава искам да си купя билет. Колко струва?

— Двупосочен ли?

Той се поколеба. Ами ако се прибере с жена? Нали точно с това са свързани всичките му мечти и надежди.

— По-късно може ли да променя датата на обратния полет?

— Да.

— Тогава искам двупосочен билет.

— Струва шест хиляди и деветстотин крони. Как предпочитате: да вземете билета от летището или да ви го изпратим по пощата?

— Изпратете ми го по пощата — побърза да отговори той.

Продиктува на жената име и адрес: улица „Блинд“, номер десет.

— Само да ви кажа още нещо — неочаквано се обади жената. — Градът вече не се казва Бомбай.

— Така ли? — изненада се Гюндер.

— През 1995-а го преименуваха на Мумбай.

— Ще го запомня — сериозно обеща Гюндер.

— „Скандинавските аеролинии“ ви пожелават приятно пътуване.

Гюндер затвори. Сварща отвори рязко вратата на кабинета и го погледна ядосано, фермерът искаше да купи комбайн и явно бе решил да тероризира Гюндер до дупка. Търсенето на най-подходящия комбайн му беше изцедило нервите. Фермерът се бе вкопчил в наследственото си имение, та чак ноктите му се бяха протрили от работа. Никой от фирмата не се осмеляваше да му препоръча на каква машина да се спре. Сварща беше направо непоносим.

— Сварща — Гюндер се сепна, поруменял от случилото се. — Хайде, да започваме.

 

 

През следващите две седмици Гюндер не беше на себе си. Не можеше нито да се съсредоточи, нито да спи. Нощем не намираше покой. Непрекъснато мислеше за дългото пътуване и за жената, която ще срещне. Сред дванайсетте милиона жители на Бомбай, пардон, на Мумбай, все щеше да се намери някоя като за него. Сега вероятно тя се разхожда из града, без да подозира нищо. А Гюндер възнамеряваше да й купи подарък. Нещо норвежко, каквото не е виждала през живота си. Например брошка за червената, синята или зелената й одежда. Няма значение в какъв цвят ще е облечена, важното е да намери подходяща брошка.

Гюндер реши да отиде на следващия ден в града и да избере брошката. Не прекалено голяма и биеща на очи, а малка и семпла. С нея бъдещата му съпруга ще си защипва шала, ако носи шал. Но кой знае? Вероятно тя предпочита панталон и пуловер. Въображението на Гюндер работеше на бързи обороти и не му даваше да мигне. Дали жената ще има червена точка на челото? Гюндер си представяше как я докосва по челото, а тя се усмихва стеснително.

— Very nice^[1] — прошепна той в мрака.

Ще трябва да преговори наученото на английски. Thank you very much. See you later^[2]. Е, не е никак зле, поназнайва доста.

Сварща почти бе взел решение какъв комбайн ще купи: „Dorminator“ от „Claas“, 58S. Гюндер се съгласи с него.

— Само най-доброто е достатъчно добро — усмихна се той, а душата му направо щеше да се пръсне от нетърпение да осъществи тайната си индийска мечта. — Шестцилиндров двигател „Perkins“, сто конски сили. Тристепенна механична скоростна кутия с хидравличен скоростен навигатор. Широчина на обсега на жътварката три метра и шейсет сантиметра.

— А цената? — мрачно се поинтересува Сварща, макар отлично да знаеше, че това чудо струва петстотин и седемдесет хиляди крони.

Гюндер скръсти ръце.

— Трябва ти и нова балопреса. Поне веднъж инвестирай сериозна сума и си купи марка „Quadrant“. Нямаш достатъчно място да съхраняваш балите.

— Искам кръгли бали. Не мога да работя с четириъгълни.

— Въпрос на навик е — настоя Гюндер. — Ако разполагаш с добра техника, ще намалиш броя на работниците. Тези поляци сигурно ти излизат скъпо, а? С един нов „Dorminator“ и нова балопреса ще оптимизираш работата. Ще ги купиш на изгодна цена. Като за теб.

Сварща дъвчеше стръкче слама. Върху загрубялата кожа на лицето му личеше дълбока бръчка, а в хлътналите му очи дремеше болка, която полека отстъпи пред дълго лелеяната му мечта. Друг продавач не би успял да пробута още една машина на клиент, предвидил средства, едва стигащи за комбайн. Гюндер обаче рискува и спечели.

— Това си е чиста инвестиция за бъдещето — продължи той. — Все още си млад. Защо ще се задоволяваш с посредствена техника? Та ти се съсипваш от работа. Новата балопреса ще пресова четириъгълни бали, а те се редят по-лесно и заемат по-малко място. Досега тук, в района, никой не се е осмелил да премине на четириъгълни бали, но щом работата ти потръгне, ще се промъкнат да зяпат какво си постигнал.

Последната реплика се оказа удар в десетката. Сварща със задоволство си представи как група любопитни съседи се задават към двора му. Сега обаче се налагаше да се обади по телефона. Гюндер му предостави празния кабинет и отиде да подготви договора: продажбата му беше почти в кърпа вързана. Не би могъл да улучи по-подходящ момент за добра сделка. Предстоеше му дълго пътуване и щеше да се качи на самолета с чувство за изпълнен дълг.

Сварща излезе.

— От банката ми дадоха зелена светлина — обясни той.

Беше почервенял като рак, но очите под рунтавите му вежди светеха доволно.

— Отлично — отбеляза Гюндер.

След края на работния ден отскочи до града и — право в златарското ателие. Взираше се в стъклената витрина, където имаше само няколко пръстена. Поиска да разгледа сребърни украшения за норвежки народни носии и продавачката го попита от коя географска област. Гюндер вдигна рамене.

— Няма значение. Държа да е брошка. За подарък е. Но приятелката ми няма носия.

— Брошките се носят само към народните носии — обясни нравоучително продавачката.

— Искам бижуто да е нещо типично норвежко.

— За чужденка ли е? — попита тя.

— Да. Представям си, че ще носи брошката на традиционна дреха от нейната родина.

— И каква е тази дреха? — Гюндер явно събуди любопитството на продавачката.

— Индийско сари — важно отговори той.

Зад тезгяха настъпи мълчание. Продавачката очевидно се бореше със себе си как да постъпи. Не успя да остане равнодушна към очарователното упорство на клиента, а и не биваше да му откаже да си купи каквото е решил. Все пак обаче съществуваха правила и Дружеството за опазване на норвежките народни традиции например определяше кое е редно и кое — не. Ала дори и някаква жена да се разхождаше из Индия с норвежка брошка върху яркото си оранжево сари, никой от Дружеството нямаше да разбере. Продавачката отвори шкафа с носиите и намери средно голяма брошка. Питаше се дали настоятелният господин има представа как се движат цените на тези скъпоценности.

— Колко струва? — попита Гюндер.

— Хиляда и четиристотин крони. Бих ви препоръчала тази, от Хардангер. Имаме много по-големи, и много по-малки, но традиционните индийски носии обикновено са обшити със злато, така че ви съветвам да й купите нещо семпло. Ако изобщо това бижу би подхождало на индийско сари.

Накрая в гласа й се прокрадна иронична нотка. И тутакси съжали, когато погледна Гюндер. Той извади звънтящата брошка от кадифето и я подържа в грубите си лапи. Вдигна я към светлината. Лицето му придоби мечтателно изражение. Продавачката се разнежи. Въпреки всичко в този тромав, грамаден, смутен мъж имаше нещо трогателно. Предстоеше му да предложи брак на приятелката си.

Гюндер не пожела да разгледа други брошки. Така само щеше да се разколебае. Затова купи първата, която беше и най-красива, и помоли да му я опаковат. Вкъщи щеше да я разопакова и да я съзерцава. На връщане барабанеше по волана и си представяше как кафявите пръсти на индийската красавица отварят подаръка. Хартията беше черна, напръскана със златисти капчици и завързана с кървавочервена лента. Гюндер я беше оставил върху съседната седалка. „Трябва да си купя лекарства за пътуването — помисли си той. — За стомаха. В случай че индийската кухня не ми понесе. Ориз и къри. Пикантни храни с много подправки. И индийска валута. Дали паспортът ми още е валиден?“ Изведнъж Гюндер се разбърза. Най-добре да се обади на Марие.

* * *

Селото, където живееше Гюндер, се наричаше Елвеста. Там живееха две хиляди триста четирийсет и седем души. В селото имаше дървена църква от Средновековието, реставрирана през 1970-а; бензиностанция, училище, пощенска станция и крайпътно бистро. Бистрото представляваше неугледна комбинация между барака и хамбар, изграден върху дървени подпори. Към входа водеше стръмна дървена стълба. Ако влезеш, се озоваваш пред джубокс. Стар „Уърлицър“, все още използваем. От тавана висеше табела в червено и бяло с надпис „Бистрото на Айнар“. Вечер Айнар пускаше табелата да свети.

Айнар Сюнде стопанисваше заведението от седемнайсет години. Имаше жена, деца и бе затънал в дългове до гуша заради натруфената къща в швейцарски стил недалеч от центъра. Айнар успяваше все някак да обслужва заема, и то най-вече благодарение на разрешителното да продава бира. По тази съвсем проста причина в бистрото му непрекъснато имаше посетители. Съдържателят познаваше съселяните си и действаше безкомпромисно. Бързо научи кога са родени повечето младежи и спираше кранчето на кега, ако някой малолетен се пробваше да си купи бира. В селото имаше и къща за празненства. Там се честваха сватби и конфирмации. Повечето жители се препитаваха със земеделие. В селото не липсваха и хора, избягали от града с мечтата да заживеят по-спокойно в селска местност. И наистина живееха спокойно. Морето се намираше на половин час път, но соленият въздух не стигаше до селото. Над него се разнасяше миризма на лук и праз, остър мирис на оборски тор през пролетта и сладникав аромат на ябълки през есента. Айнар бе дошъл от столицата, но нямаше никакво желание да се връща там. Сам стопанисваше бистрото. Докато бизнесът му вървеше, никой в радиус от няколко мили нямаше да отвори кръчма. И Айнар беше решил да се занимава с бистрото, докато го държат краката. Понеже съумяваше да предотврати пиянски свади и побоища, всички от селото идваха в заведението му без страх: бабичките си поръчваха кафе и банички от многолистно тесто, децата — кренвирши и кока-кола, младежите — чаша бира. Айнар проветряваше редовно, поддържаше заведението чисто и спретнато, изпразваше редовно пепелниците и сменяше чаените свещи, щом изгаснеха. Жена му переше у дома в пералнята покривките на червени и бели карета. Бистрото не притежаваше изискан стил, но не беше и безвкусно натруфено. Айнар не слагаше изкуствени цветя във вазите. Наскоро бе инвестирал в по-голяма миялна, за да мие чашите по-бързо. Ако служителите на инспекцията за опазване и контрол на общественото здраве видеха кухнята на Айнар, щяха да установят, че там се спазва добра хигиена и всички уреди се намират в задоволителна техническа изправност.

Именно там, в бистрото на Айнар, хората се информираха какво се случва в селото: кой с кого движи, кой се е разделил с партньора си, кои фермери са на път да изгубят земите си. Едно-единствено такси — бял „Мерцедес“ — обслужваше селяните. Караше го Кале Муе и общо взето винаги успяваха да се свържат с него по телефона — по мобилния или стационарния — и да поискат превоз от услужливия, неизменно трезвен шофьор. Докато в селото имаше един таксиметров шофьор, нямаше място за втори. Кале беше прехвърлил шейсетте и вече се бе оформила опашка от неколцина кандидати да го наследят.

Айнар Сюнде работеше в бистрото шест дни в седмицата, до десет вечерта в делничен ден. В събота държеше отворено до дванайсет, а в неделя почиваше. Беше много жилав, пъргав мъж, строен, с рижа коса и дълги слаби ръце. На кръста му винаги висеше затъкната кухненска кърпа. Съдържателят я сменяше веднага щом се замърси. Съпругата му Лилиан, която го виждаше само през нощта, живееше свой собствен живот. Двамата нямаха желание дори да се скарат. На Айнар не му оставаше време да мечтае за по-добър живот, налагаше се да работи неуморно. За къщата в швейцарски стил беше наброил един милион и шестстотин хиляди крони, като цената включваше сауна и фитнес зала, които нямаше време да използва. Редовните посетители в бистрото бяха млади мъже на възраст от осемнайсет до трийсет години, със или без приятелки. Понеже в селото имаше заведение, където се сервира бира, мъжете не си правеха труда да търсят момичета в града. А и от бистрото на Айнар всеки можеше да се прибере пеш. Жителите предпочитаха да изпият още две халби бира, вместо да платят за такси до града. Женеха се за девойки от селото и оставаха там. Преди това обаче мъжете си отстъпваха девойките на ротационен принцип. Това сплотяваше още повече задружния колектив, съжителстващ по множество неписани закони.

След разгорещени дебати в общинската управа на Елвеста в селото отвориха търговски център. Вследствие от това стоките в бакалията до бензиностанцията „Шел“ потънаха в прах. Бакалията държеше Гюнвал. Предприемчив търговец откри солариум в търговския център, друг отвори цветарница, трети — малка парфюмерия. На горните етажи се помещаваха лекарски и стоматологичен кабинет, както и фризьорският салон на Ане. Младежите от селото не се подстригваха при нея, а в града. Там си поставяха мъниста и халки на пъпа и на носа. Понеже Ане познаваше майките и бащите, тийнейджърите не разчитаха на нея. Възрастните хора обаче винаги пазаруваха при Гюнвал. Пристигаха с карираните си пазарски чанти на колелца и с вехтите си сиви раници, купуваха си накълцан бял дроб в бульон, кървавица и сирене от обезмаслено мляко. Уле Гюнвал беше доволен. Отдавна бе успял да изплати заемите си.

Гюндер не ходеше в бистрото, но Айнар го познаваше. Случваше се Гюндер да се отбие за ягодов сладолед. Изяждаше го навън, седнал на пластмасовата маса, ако времето е хубаво. Айнар знаеше в коя къща живее Гюндер: на четири километра от центъра, по пътя за Ранскуг. Освен това в селото нямаше фермер, който да не се снабдява с инструменти от фирмата, където работеше Гюндер. Ето, и този път скромният самотник влезе в бистрото и веднага затърси портфейла във вътрешния си джоб.

— Исках само да те попитам — подхвана смутено той, — колко време се пътува оттук до летището в столицата с кола? — Гласът му звучеше доста припряно, нетипично за него.

— До „Гардермуен“ ли? — попита Айнар. — Около час и половина. Ако ще пътуваш за чужбина, трябва да си на летището един час преди излитането. Тоест, тръгни от вкъщи два часа и половина по-рано. На твое място бих предвидил още половин час, защото всичко се случва.

Айнар бършеше пепелник с триъгълна форма.

— Със сутрешен полет ли заминаваш? — полюбопитства той.

Гюндер извади един сладолед от фризера.

— Излита в десет и петнайсет.

— Значи ще трябва да станеш рано.

Айнар му обърна гръб и продължи да си гледа работата. Съдържателят не се държеше приветливо и не се усмихваше. Дори не поглеждаше Гюндер. Говореше като човек, смачкан от живота:

— На твое място бих тръгнал от селото в седем.

Гюндер кимна и плати сладоледа. Предпочиташе да попита Айнар, вместо да покаже невежеството си пред жената от „Скандинавски аеролинии“. Съдържателят го познаваше и не би го поставил в неудобно положение, но още същата вечер щеше да разгласи новината за пътуването на Гюндер.

— За къде заминаваш? — продължи да разпитва Айнар, докато подсушаваше поредния пепелник.

— За много, много далечна страна — небрежно отвърна Гюндер.

Разкъса опаковката на сладоледа и си тръгна. Докато шофираше към къщи, изяде сладоледа. „Нека се чуди къде отивам“, помисли си със задоволство Гюндер. Така даже му стана още по-приятно.