Карин Фосум
Индийската съпруга (22)

Въпреки настойчивите опити да се свърже с Карен, Линда така и не успя. Майката отговаряше с неизменното „В момента Карен не си е вкъщи“ или „Току-що излезе. Не зная кога ще се прибере.“ Тук ставаше нещо странно. Линда изпитваше силна тревога. Двете с Карен дружаха откакто се помнеха. Сега обаче приятелката й я отбягваше и предпочиташе компанията на Ула, на Макарона и на останалите в бистрото на Айнар. Объркана и изплашена, Линда се мъчеше да запази последните останки от самообладанието си. Забелязваше как хората непрекъснато я гледат с неприязън. Къде сбърка? Никой не я упрекна, когато разказа за червената кола, която видя във Витемуен. Обаче всички сметнаха, че е прекалила, споменавайки пред полицията името на Йоран. Сякаш разследващите нямаше да разпитат всички собственици на червени автомобили в Елвеста и без нейните показания! А после така или иначе щяха да разберат, че Йоран е минал покрай местопрестъплението по времето на извършването му. Йоран сам се оплете и сега риташе отчаяно, за да се измъкне. Ако е невинен, няма от какво да се бои. Той постъпи глупаво, като излъга полицията, прецени Линда. Сам си е виновен. Докато скучаеше, Линда се опитваше да скрои план как да пресрещне някъде Якоб. Два пъти ходи до града. Намери жилищната кооперация на улица „Недре Стургате“. Той живееше на третия етаж. Линда дълго се взира в прозорците на апартамента му. На перваза имаше малка статуя, но от такова разстояние девойката не можеше да я види, а не посмя да вземе бинокъла на майка си. Момиче, загледано в прозорец на жилищна сграда, не би събудило подозрения, но същото момиче с бинокъл в ръка вече ставаше прекалено. Статуята й напомняше на гола женска фигура. Това никак не й хареса. Слънцето огряваше прозореца и лъчите му обливаха в светлина бялата лъскава статуя. Линда, разбира се, остана смъртно обидена от реакцията на Якоб, когато му се обади заради мъжа в градината. На майка си не каза нищо за случката. И без това отношенията им ставаха все по-обтегнати, а онази вечер изражението на майка й ясно подсказваше какво мисли: дъщеря й е отишла твърде далеч в показанията си. Скараха се, а Линда й изкрещя:

— Дори да беше видяла убийството с очите си, сигурно и тогава щеше да си затраеш! За да не се забъркваш. Хората са толкова малодушни!

Линда викаше и тропаше с крака. Майка й стисна устни. Беше разтревожена.

Вечерта напредваше. Линда размишляваше напрегнато. Карен трябва да се е прибрала. Навън бе стегнал ужасен студ. Безжалостният вятър вилнееше с продължителни заплашителни пориви: Линда харесваше студеното време, защото си стоеше вътре, на светло и топло. Беше дръпнала пердетата пред прозорците. Нямаше никакво намерение да наднича в градината. Чудеше се как да постъпи с Якоб. Първо ще разбере на какви смени работи и кога се прибира от работа. После ще застане зад някой ъгъл и ще го причака, докато върви по тротоара. Ще се втурне право срещу него с наведена глава и ще се блъснат. Ако носи нещо, ще го изпусне и той ще се наведе да го вдигне. Например торбичка с ябълки. Те ще се търколят на земята. Линда си представи ясно как двамата с Якоб пълзят по тротоара и събират лъскавите червени ябълки. Устните му, очите му. Ръцете, които ще я галят — топли и силни. Нали е полицай.

Не може да бъде — Линда!, ще се изненада той. Какво правиш тук? Ами какво, отивам на зъболекар. Или нещо подобно. После Якоб ще я помоли за прошка, задето не бе повярвал онази вечер. Тя ще се вгледа в сините му очи и ще го накара да разбере, че я е подценил. Тя не е някаква истерична тийнейджърка, както си е мислел той. Потънала в мечтите си, Линда внезапно чу тропане навън. След миг скочи на крака и започна да слухти, притаила дъх. Чу само свистенето на вятъра в листата на дърветата. Последва нов удар. Момичето изтича в кухнята. Откъде идва този шум? Дали е същият звук като от онази вечер, или не? Погледът й машинално се спря върху телефона, но тя се опомни. Няма как да се обади на Якоб. Нов удар, вече по-силен, последван от отекващо дрънчене. Все едно някой удряше с чук. Линда се вторачи изплашена към прозорците. Ударите продължиха неритмично. Най-силно се чуваха в коридора, значи идваха от лицевата част на къщата. За щастие, вратата се заключваше с двойна ключалка. Линда наостри уши. По същия начин се блъскаха кепенците на бараката, когато не ги закрепяха отвътре с двата райбера. Дали наистина шумът идва оттам? Ударите продължаваха. Изтича в хола и повдигна пердето. На светлината от фенера различи очертанията на червената барака с белите кепенци. И те действително се блъскаха яростно под напора на вятъра. Линда изпита невероятно облекчение. Добре че не позвъни на Якоб, защото тревогата бе фалшива. Странно, нима е забравила да сложи райберите, когато остави вътре велосипеда? Не, спомняше си ясно, че ги сложи.

Реши да не се тревожи повече и донесе вестниците, натрупани върху стълбите към мазето. Настани се в хола и изряза статиите по случая. Впрочем те ставаха все по-малобройни, но Линда държеше да не пропуска материал за убийството във Витемуен, поместен в пресата. Ще запази изрезките и един ден, когато с Якоб вече са женени, ще ги извади и ще си спомни как са се запознали. Кепенците продължаваха да се удрят. Дразнеха я, но не й се излизаше в бурята да ги затвори. Затова си наложи да не спира с изрязването на статии. Макар да знаеше каква е причината за шума, ударите не й даваха мира. Нима щеше да будува цяла нощ заради проклетите врати? Остави ножицата и въздъхна дълбоко. Колко време ще й отнеме да си обуе ботушите, да притича през двора, да влезе в бараката, да сложи райберите от вътрешната страна, да затвори отвън и пак да се прибере в къщата? Не повече от минута. Шейсет секунди навън, в мрака. Линда се изправи я излезе в коридора. Поколеба се за миг. Обу ботушите на майка си — бяха й под ръка. Хлопаха й. Отключи вратата. Дъждът се чуваше като непрекъснато бумтене. Дръпна вътрешното резе. Пое си три пъти въздух, отвори рязко вратата и се спусна по стълбите. Няма да ми се случи нищо страшно, утешаваше се тя. Едва не се препъна в големите ботуши. Вратите зееха широко отворени. Влезе в бараката. Непрогледен мрак. Хвана двете крила и ги затвори. Райберът се намираше над тях. Линда нямаше свещ, а в бараката така и не прекараха електричество. Протегна се на пръсти към райбера и изпадна в паника. Чу се звук. Вътре, в бараката. Огледа се, задъхана и готова да побегне. Стори й се, че различава някаква фигура, вторачена в нея. В ъгъла сякаш проблесна око. Страхът й разумът се бореха в нея, докато се мъчеше да стигне райбера. Изведнъж някой рязко я дръпна назад. Нечии ръце стиснаха гърлото й. Силите й я напуснаха. С периферното си зрение видя как ръцете й се размахват отчаяно. Нападателят изръмжа в ухото й, пред очите й причерня. Вече не усещаше тялото си. Само нетърпима болка в тила. По дрехите й потече нещо топло. Краката й се подкосиха като на парцалена кукла.

— Отсега нататък ще си траеш!

Тя падна и закри глава с ръце. Усети как той я обърна по корем. Мамо — крещеше наум Линда, — мамо, умирам!

Той сложи ботуша си върху гърба й и го натисна, но поне вече не стискаше гърлото й. Прободе я остра болка в гръкляна и тя зарови безпомощно пръсти в чакъла. „Дали е Йоран — мина й през ума. — Ще ме убие ли?“. Линда не се разплака. Не смееше дори да диша. Той я пусна. Явно беше зает с нещо друго. „Ще ме полее с бензин — помисли си тя, защото в бараката имаше туба с бензин за косачката. Ще ме полее и ще драсне клечката. А когато ме намерят, от мен ще са останали само зъби.“ Вратата неочаквано се блъсна. Настъпи тишина. Беше затворил бараката отвън. Линда лежеше неподвижно и се ослушваше. „Сигурно ще изгори цялата барака с мен“, предположи тя. Тялото й се разтрепери неудържимо. Не можеше да повярва, че всичко е свършило. Усети неприятна миризма и разбра откъде идва: беше се изпуснала. Обзе я реализъм, какъвто никога не бе усещала. Не мърдаше. Не чуваше нито стъпки, нито ръмжене на двигател, нищо, само шумоленето на вятъра в дърветата и барабаненето на дъждовните капки. Линда остана така сякаш цяла вечност, а по лицето й бяха полепнали пясък и разни нечистотии. Не издържаше да продължава да лежи така, но подобно на парализирана котка пред фаровете на автомобил не смееше да се изправи. Най-сетне излезе от вцепенението си. Надигна се внимателно. Олюля се на разтрепераните си крака. Наоколо цареше непрогледен мрак. Вдигна ръце. Те също се тресяха от уплаха. Бутна вратата. Тя се отмести леко. Старата врата се затваряше със съвсем простичък механизъм отвън. Вероятно точно затова вятърът я бе отворил. Или нападателят на Линда я бе отворил умишлено, за да се разблъскат кепенците и тя да излезе да провери? Откъде е знаел, че е сама? „Та аз съм сама почти непрекъснато и това не е тайна за никого“, съобрази тя. Продължи да натиска вратата. Надяваше се, като раздвижи вратата, късата метална пръчка, която влиза в едно клупче, да се извади и да падне. Изведнъж вратата наистина се отвори и Линда отскочи ужасена. Входната врата на къщата зееше. Дали не е влязъл вътре? Тя излезе на пръсти от бараката и се ослуша. Затвори вратата. Колебливо се качи по стълбите, прегърбена като старица. Надникна в коридора. Не, няма как да е вътре. Взе чадъра от портмантото и почука с него по пода. Ако насилникът е в къщата, ще излезе веднага, ако чуе шум. Не се появи никой. Линда заключи вратата и влезе в хола. Навсякъде беше пусто. А стаите на втория етаж?

Бавно се качи по стълбите. Обходи всички стаи. Не са виждаше никой. Пак слезе долу като на сън и влезе в банята. Съблече се и унило напъха дрехите си в полуавтоматичната пералня. Пусна я. Обичаше да слуша как работи пералнята и да усеща аромата на прах за пране. После си взе дълъг душ. Затвори очи, докато я обливаше гореща вода. Наметна се с един халат и се огледа в огледалото. Беше бледа като платно, а вратът й — осеян с червени петна.

Отсега нататък ще си траеш! Чий беше този глас! Изрева заплахата си някак изопачено, дрезгаво и неузнаваемо. Нападателят беше по-висок от Линда. Много по-висок. Йоран не е висок, хрумна й. Искаше да се обади на Якоб, за да й осигурят охрана. Вече не се чувстваше в безопасност. Какво ще каже Якоб, ако му звънне по телефона! Сигурно и този път няма да й повярва. Зашеметена, Линда си легна, без да изгася осветлението. Затвори очи. Напада я убиецът от Витемуен и трябва да съобщи на някого, въпреки че той я предупреди да си държи езика зад зъбите. Ако реши все пак да подаде оплакване, вероятно ще я убие. Сега искал само да я предупреди. Линда се вторачи в тавана! Преди няколко години двете с майка й боядисаха спалнята и се заеха с тавана, който искаха да оцветят в слонова кост. Качени на два стола, вдигнали над главите си валяците, забоядисваха усърдно. Внезапно Линда забеляза паяк и спря за малко, за да му се полюбува. Първата й мисъл бе да го махне. После обаче й хрумна да го покрие с боя. Макар и неголям, паякът имаше кръгло, топчесто тяло и дълги черни крачета. Стоеше неподвижно, както сега Линда лежеше в леглото си. И така, тя мина върху него с валяка. Отначало не се забелязваше нищо, защото боята беше още влажна. Двете с майка й се заливаха от смях. Когато боята изсъхна, насекомото се показа изпод белия слой, безупречно фиксирано с разперени крачета. Сега Линда се питаше какво ли е да умреш така. Взираше се в паяка и мислеше за случката, докато чакаше съня.

Но той така и не я споходи. Всеки път, котата затваряше очи, дъхът й секваше. Поплака си, сгушена във възглавницата. Вратът я болеше. Очакваше майка й да се прибере всеки момент от Копенхаген. Или от Гьотеборг? Не се сещаше. Накрая стана, наметна си халата и влезе в хола. Вторачи се упорито в телефона. Защо да щади Якоб? Набра номера му бързо, без да мисли. Часовникът на стената показваше два. В слушалката се чу сънливият глас на Якоб:

— Линда?

Обаждането й определено го бе подразнило, но Линда беше подготвена за такава реакция. Все пак му звънеше посред нощ.

— Не си внушавам — задъхано подхвана тя, доволна, че най-сетне й се удава възможност да поговори с някого. — Той ме нападна. Тази нощ!

Отначало от слушалката не се чу нищо.

— В дома ти ли? В къщата?

— Да! Тоест не, в бараката!

Отново мълчание.

— В бараката, казваш? — в гласа му се прокрадна недоверие. — Линда, в момента е два през нощта. Не съм на работа.

— Зная! — извика тя.

— Кога се случи?

Линда пак погледна часовника.

— Не съм съвсем сигурна. Около дванайсет.

— И ми звъниш чак сега?

Линда се прокле, задето не му се обади веднага. Но нали трябваше поне да се преоблече, ако изпратят полицаи.

— Ако си станала жертва на насилие, редно е да се обадиш в полицията — поясни Скаре. — Но понеже се свърза с мен, ще те изслушам.

Якоб вече се бе разбудил. Линда му разказа как чула блъскането на вратите, как излязла да ги затвори, как от мрака изскочил някакъв мъж и започнал да я души, как я повалил на земята и я затиснал с крак. И за предупреждението да не си отваря устата. Докато говореше се разплака. Масажираше зачервения си врат.

— Сериозно ли си пострадала? — поинтересува се Скаре.

Гласът му й се стори странен.

— Не, не. Но ако искаше, можеше да ме убие. Беше много силен.

— А майка ти? Къде е?

— На работа — изписка Линда.

— Не се ли прибра?

— Ще се прибере утре сутринта.

— Ти й се обади да й кажеш какво ти се е случило, нали?

— Не.

Скаре пак млъкна. Линда го чуваше как диша в слушалката.

— Видя ли как изглежда този мъж?

— Не. В бараката е тъмно като в рог. Но ми се стори доста висок. Ще ми трябва охрана. Той няма да ме остави на мира. Ще направи всичко, за да ми попречи да свидетелствам.

— Няма да се наложи да свидетелстваш, Линда. Показанията ти не са достатъчно съществени.

— Той обаче не го знае! — изкрещя тя.

Линда прехапа устни и млъкна. Боеше се, че Якоб съвсем ще изгуби желание да я слуша.

— Защо не се обади на майка си? — строго попита Скаре.

— Тя си мисли, че преувеличавам — подсмръкна Линда.

— А така ли е?

— Не!

— Тогава й се обади веднага и й разкажи за случилото се. Има ли телефон в колата си?

— Да. Ще дойдеш ли?

— Линда, звъниш ми на домашния телефон за втори път. Нищо не мога да направя. Ако искаш, ще изпратя мой колега…

— Не искам твой колега!

— Опитай се да се свържеш с майка си — въздъхна тежко Скаре. — Ще намериш сили. Поговори с нея и заедно ще решите дали да подадете жалба в полицията.

Линда усети как някаква огромна тежест потъна в гърдите й.

— Не ми вярваш — отрони тя.

— Изплашена си, разбирам — дипломатично отговори Скаре. — В Елвеста стана чудовищно убийство и всички изпитват страх. Съвсем нормално е.

В гърлото й заседна буца — толкова голяма, че изгуби способността си да говори. Той не й повярва. Усети го по гласа му. Якоб звучеше ядосан и я поучаваше като дете, което лъже. Отказа обаче да й помогне. Линда се почувства омаломощена и се подпря на масата. Коленете й се разтрепериха. Всичко се объркваше, независимо какво прави. Каза им истината: видя двама души на поляната и й се стори, че се гонят на шега. Не твърдеше, че е видяло убийство. Каза, че колата във Витемуен напомня фолксвагена на Йоран, а не че е видяла там неговата кола. Реши да не премълчава впечатленията си, защото по телевизията и по радиото непрекъснато бълваха подкани очевидците да се свържат с полицията. А сега всички се обърнаха против нея и отказват да повярват на оплакванията й.

— Предлагам да се обадиш на майка си и да й разкажеш всичко. После си легни и я изчакай да се прибере. Майка ти ще звънне в полицията, ако сметне за необходимо — посъветва я на сбогуване Скаре.

Линда затвори и се качи в спалнята. Обхвана я пълна апатия. Легнала, гледаше паяка на тавана. Навсякъде виждаше врагове. Третираха я като сополанка. Страхът я нападна и й стана студено. Зави се и стисна очи. Нямаше желание да се обажда на майка си. Искаше да остане сама. Да бъде невидима, да не притеснява никого, да не обвинява никого, да не свидетелства, да не поздравява, да не се пречка. Всички искаха да им се махне от главата. Сега го осъзна. Ушите й писнаха. Недоумяваше причината. Неподвижно очакваше да съмне. В четири часа чу щракването на ключа в ключалката. След малко — стъпки. Майка й открехна вратата на спалнята. Линда не се обади, престори се на заспала. Майка й си легна. Линда запали лампата и застана пред огледалото. Белезите по врата й се бяха позаличили. Дали наистина я нападна Йоран? Гласът на мъжа в тъмното й прозвуча различно. Линда беше убедена, че агресорът е по-висок от Йоран. Как ще събере смелост пак да излезе навън след случилото се? Да се качи на училищния автобус или да тръгне с велосипеда? Вероятно убиецът я наблюдава и следи всяка нейна стъпка. Върна се в леглото. Часовете минаваха. През пердетата нахлу дневната светлина. Линда чу песента на птичките в градината. Сега, когато майка й си дойде, най-сетне се поуспокои. Заспа и се събуди към обяд, защото усети присъствие до леглото си.

— Лошо ли ти е? — учуди се майка й.

Линда й обърна гръб.

— Няма ли да ходиш на училище?

— Не.

— Какво ти е?

— Боли ме главата.

— Защо си пуснала пералнята, а не си простряла дрехите?

Линда мълчеше. И без това никой не й вярваше.

— Поне ми отговори.

Линда обаче стисна здраво устни. Предпочиташе да си лежи безмълвно. Никога повече няма да им отговаря.