Карин Фосум
Индийската съпруга (18)

Цяла вечер Линда звъня на Карен, но всеки път майка й й казваше, че още не се е прибрала. Двете приятелки не се бяха виждали няколко дни. Линда усещаше как хората в селото я гледат с неприязън, докато пие кока-кола в бистрото или кара колело по шосето.

Застана до прозореца и се загледа в тъмната градина. Слуховете къде са се отбили полицаите и най-вече къде са се отбили повече от веднъж плъзнаха неудържимо из Елвеста. Майката на Линда не остана очарована от новината, че дъщеря й се е обадила в полицията. А Линда не съзираше никакви изгледи да срещне отново Якоб. Не й стигаше умът какво да измисли, за да го накара да дойде при нея. Ровеше неуморно из откъслечните проблясъци в паметта си с надеждата да се сети за още някоя подробност. Двамата души на поляната, увлечени в страната си гонитба. Дори сега пак й приличаше на любовна игра. Якоб обаче й обърна внимание, че хората виждат онова, което искат да видят. Мъж тича след жена, както мъжете правят непрекъснато. Затова Линда бе разтълкувала ситуацията така. Онзи ден, когато огледа колата на Йоран, той я наблюдаваше много озлобено. Сигурно вече е схванал причината. Линда не се боеше от него, но не възнамеряваше да му създава неприятности. Просто се наложи да опише колата във Витемуен. Не само Йоран кара „Голф“. Не е изключено такъв автомобил изобщо да не е на жител от Елвеста. За размисли обаче стана твърде късно. Разследващите вече разпитаха и Йоран, и Ула. Линда си припомни лицето на Йоран, осеяно с драскотини. Сигурно и други са ги забелязали. Ако не го бе направила тя, някой друг щеше да подаде сигнал. Линда реши твърдо да не обели повече дума. Обаче трябва незабавно да види Якоб! Застанала пред прозореца, мислеше усилено какво да предприеме. Майка й замина за Холандия да транспортира оттам лалета. Минаваше единайсет и в къщата цареше пълна тишина. Изведнъж Линда се втурна в коридора и заключи вратата. Острото щракване на ключалката я изплаши. После седна на кухненската маса. Телефонният звън я стресна и тя подскочи като ужилена, а от гърдите й се изтръгна лек стон. Сигурно Карен най-сетне се бе прибрала и й връща обаждането. Линда вдигна слушалката и извика името на приятелката си. Никой не й отговори. Чуваше се само дишане. Объркана, Линда продължи да вика:

— Ало?

Никакъв отговор. Само леко бръмчеше от слушалката. Затвори с разтреперани ръце. Сега искаха да изплашат и нея. Седна на дивана и започна да си гризе ноктите. Навън дърветата шумоляха. Никой няма да я чуе, ако крещи за помощ. Страхът заплашваше да я стисне за гърлото всеки момент. Линда включи телевизора, но само след минута го изключи. Ако на вратата се появи някой, няма да го чуе заради шума. Реши да си легне. Изми си бързо зъбите и се втурна по стълбите. Дръпна пердетата пред прозореца. Съблече се и се мушна под завивката. Започна да слухти. Не я напускаше усещането, че навън има някой. Пълни глупости. В градината влизаха само сърни, за да изядат падналите ябълки, които хората не бяха събрали. Изгаси лампата и пак се скри под одеялото. Извършителят на ужасното престъпление не би дошъл в дома й. Най-вероятно се е покрил някъде. Освен това на дежурната линия сигнали бяха подали около триста души. Линда беше само една от многото. Изведнъж долови шум. Съвсем ясно. Определено не си внушаваше. Почукване по стената на къщата. Линда се изправи в леглото и заслуша с притаен дъх. Шум от влачене. Прилоша й. Наведена напред, тя се хвана за гърдите. Навън имаше човек! В градината. Линда спусна крака на пода, готова да хукне. Очакваше всеки момент натрапникът да разбие ключалката на първия етаж. Ушите й бучаха и загуби способност да мисли. Отново тишина. Стана от леглото и постоя права. Трепереше. Стаята тънеше в непрогледен мрак. Приближи се до прозореца и с два пръста повдигна леко пердето. Взря се в тесния процеп. Първоначално не виждаше нищо в тъмното, но очите й постепенно привикнаха с мрака и благодарение на оскъдната светлина от кухнята различи дърветата и ливадата. Зърна мъж, отправил поглед към прозореца й. Тя се отдръпна рязко и се сви в единия ъгъл на стаята. Дишаше учестено от уплахата. „Ето го наказанието ми“, помисли си Линда. Сега той ще си отмъсти, задето се е обадила в полицията. Заслепена от паника, Линда се втурна по стълбите към първия етаж. Грабна слушалката и набра номера на Якоб — личния, в дома му на улица „Недре Стургате“. Знаеше го наизуст. Изхълца, когато той вдигна.

— Тук има някой! — прошепна отчаяно тя. — Стои в градината и гледа към прозореца ми.

— Извинете, с кого разговарям? — попита Скаре.

— С Линда! — извика тя. — Сама съм вкъщи. В градината ни има мъж!

— Линда? За какво става дума?

Гласът му й донесе облекчение. Тя се разхлипа.

— Един мъж се крие зад дърветата, но го видях.

Скаре най-сетне разбра за какво му говори и подхвана с успокоителния глас на професионалист:

— Сама си вкъщи и ти се струва, че си видяла някого?

— Не ми се струва, видях го! Съвсем ясно. Освен това го чух. Стоеше до външната стена.

Подобно нещо никога не се бе случвало на Якоб Скаре. Той размисли и реши да успокои девойката. Явно се намираше под огромно напрежение.

— Как се сдоби с номера на домашния ми телефон? — поинтересува се той.

— Пише го в указателя.

— Аха, вярно. Имаш право да го използваш. Но в момента не съм на работа, Линда.

— Ами ако се опита да влезе!

— Заключи ли вратата?

— Да.

— Линда, отиди до прозореца да провериш дали все още стои навън.

— Не, не!

— Послушай ме.

— Страх ме е!

— Няма да затварям, ще те изчакам.

Линда се промъкна до прозореца и се вторачи в градината. Нямаше никого. Объркана, тя продължи да се оглежда. После се върна до телефона.

— Там ли е?

— Не.

— Сигурно си въобразяваш. Изплашена си.

— Мислиш ме за истеричка, но не съм!

— Не те смятам за истеричка. Просто онова, от което се боиш, няма да се случи.

— Всички знаят какво ти казах — подсмръкна тя. — Всички в селото.

— Да не би да се държат враждебно с теб?

— Да!

Линда стисна слушалката до болка. Няма да го остави да затвори. Искаше да говори с Якоб до зори.

— Чуй ме, Линда — настойчиво подхвана Скаре, — много хора се страхуват да свидетелстват. Видели са нещо необичайно, ала не искат да се забъркват за нищо на света. Ти прояви смелост, като ни разказа какво си забелязала. Предположи каква марка кола кара убиецът. И толкова. В това няма нищо осъдително.

— Да, но си мисля за Йоран. Сигурно ми е бесен.

— Няма причина. Сега ти предлагам да си легнеш и да се наспиш. Утре ще гледаш по-ведро на живота.

— Няма ли да дойдеш да провериш дали навън не дебне някой?

— Сигурен съм, че няма нужда. Обаче ако се притесняваш, ще се обадя в участъка да изпратят човек.

— Предпочитам да дойдеш ти — прошепна тя.

Скаре въздъхна.

— Днес не съм на работа — спокойно обясни той. — Постарай се да се отпуснеш, Линда. Има хора, които обикалят насам-натам. Вероятно някой нощен скитник е минал през градината ви.

— Добре, извинявай.

Притиснала слушалката съвсем близо до ухото си, Линда имаше чувството, че той е в главата й.

— Повече няма да си отворя устата — закани се инатливо тя.

— Нали ни разказа всичко, което знаеш по случая?

— Да — призна тя.

— Добре тогава. Лягай си. Разбирам, изплашена си. Случиха се ужасни неща.

Не затваряй — изкрещя тя наум. — Якоб, недей!

— Лека нощ, Линда.

— Лека нощ.