Карин Фосум
Индийската съпруга (21)

Гюнвал зареждаше рафтовете с детска храна. Вече се носеха доста упорити слухове, че разследващите са посетили няколко пъти дома на Йоран Сетер. Недоумяваше какво става. А куфара? Не че подозираше Айнар в убийството на клетата индийка, но все пак видяното го глождеше. Изпълних дълга си, успокояваше се той, докато нареждаше сладоледите в безупречни редички.

Не минаваше ден без Гюнвал да изчете внимателно целия вестник. След убийството във Витемуен започна да си купува няколко ежедневника. Понеже цял живот беше чел само един вестник, Гюнвал стигна до изненадващо за него откритие: поместената информация в различните вестници се разминава, и то сериозно. Например на едно място прочете, че полицията не разполага с важни следи, а другаде — че са стигнали до важни изводи и действат по план. Иди ги разбери. Информацията за извадения от езерото куфар обаче не му даваше мира. Вътре намерили дрехите на индийката. Дали да се обади пак и да уточни, че е видял не друг, а Айнар? Гюнвал смачка опаковъчната хартия и излезе да я изхвърли в контейнера в задния двор. Не искаше изобщо да се забърква в тази история. Върна се в магазина и завари Муде от бензиностанцията да разлиства вестника.

— Имаш ли кифлички със стафиди? — попита той.

Гюнвал му донесе.

— Това убийство ще си остане неразкрито — категорично заяви Муде.

— Защо смяташ така? — поинтересува се Гюнвал.

— Не ги ли хванат веднага, не успяват да ги заловят никога. След няколко седмици обикновено се принуждават да намалят броя на работещите по разследването, а после случаят остава на втори план, защото междувременно става друго убийство и се превръща в топ приоритет на полицията. Такъв е животът.

— Понякога отнема години, но все пак успяват да намерят убиеца — поклати глава Гюнвал.

— Много рядко — възрази Муде и отвори пакетчето с кифличките.

Лапна една. Вероятността никога да не заловят извършителя на чудовищното престъпление притесни сериозно Гюнвал.

— Само дано не е някой познат — мрачно отбеляза той.

— Познат ли? — усъмни се Муде. — Едва ли е тукашен. Кой би могъл да бъде?

— Откъде да зная — извърна се Гюнвал.

Муде дъвчеше кифличката.

— В швейцарската къща се очертава развод — неочаквано съобщи той.

— Кой ти каза? — очите на Гюнвал се разшириха от изненада.

— Всички говорят за това. Лилиан започнала да си събира багажа. Айнар ще се принуди да продаде къщата и да се премести в бистрото. Ще трябва да работи денонощно, за да оцелее. Представям си го как нощува в спален чувал в заведението. Тази вещица е пълна с отрова — безпощадно заяви той.

— И Айнар не е стока — отбеляза Гюнвал, докато се питаше какво ли означава всичко това. — Може пък да продаде заведението и да се премести другаде, а новият собственик да го направи китайски ресторант.

— Аз лично нямам нищо против.

Муде взе още една мека като пластилин кифличка с формата на гъба.

— Да си чувал как е Юман? — попита той.

— В болнични е. Нормално, все пак преживя много неща. Сигурно стои в болницата. Сестра му още е в кома. Имало вероятност да се събуди с умствени способности на двегодишно дете. Мъжът й се дистанцирал. Ходел си на работа и чакал да му се обадят, ако има промяна.

— Май няма какво повече да направи. Съмнявам се Марие да се събуди след толкова дълго време. Обикновено или се събуждат веднага, или изобщо не се събуждат.

— Чувал съм за хора, които идват в съзнание след дълги години — обори го Гюнвал.

— Такива неща стават само в Америка — смигна му Муде.

После тръгна към бензиностанцията. Гюнвал се умисли. Имаше чувството, че селото им е окупирано от пришелци. Нашествениците се промъкваха, навсякъде и ги изтръгваха от ежедневието им. Събуждаха едновременно ентусиазъм и тревога; обединяваха ги и създаваха усещането за сплотеност, ала нощем, в мрака под завивките, мисълта за тях всяваше страх. А животът продължаваше своя ход, но се промени светогледът на хората. Забелязваха повече неща отпреди, все едно виждаха всичко за пръв път. Гюнвал например имаше чувството, че изобщо не е познавал Айнар. Питаше се що за човек е съдържателят. А Йоран? А Юман, който бе отишъл в чужбина и си бе намерил жена. Хората вече гледаха по друг начин и на Линда. Заради враждебността, насочена срещу нея, тя вече не караше велосипеда си с предишната самоувереност. И преди се държеше еуфорично, но сега очите й се щураха тревожно наляво-надясно. Беше пределно ясно на какво мнение са хората: по-добре да си беше мълчала. Гюнвал потръпна. Полицаите имаха задачата да разплетат случая, с или без негова помощ. Излезе в задния двор да провери има ли вода в купичката на кучето. Оказа се почти празна. Наля му и пак я сложи на земята.

— Понякога си мисля за теб — обърна се той към бийгъла. — По времето на убийството си стоял навън и си видял какво е станало на поляната. Само да можеше да говориш! Щеше да ми прошепнеш: зная кой е убиецът; ще го позная по миризмата, а следващия път, когато го видя, ще започна да лая силно, за да ти покажа, че е той. Така правят по филмите — Гюнвал галеше копринено гладката козина. — Но ние не сме във филм. А и ти не си голям умник.

* * *

„Кога остаря, питаше се Сайер, докато оглеждаше Колберг. Преди все подтичваше десет метра пред мен. Скачаше по стълбите като пале.“

Кучето стоеше върху масата и скимтеше. Скъса с нокти тънката хартия. Ветеринарят го прегледа и напипа четири топчета. Сайер се мъчеше да разтълкува неутралното му изражение.

— Твърди са, не са пълни с вода. Определено става дума за тумори.

Ръцете му разрошиха червеникавата козина.

— Ясно — кимна Сайер, старши инспектор и разследващ убийства в разцвета на силите си, висок близо два метра и широкоплещест, а в момента притеснен като невръстно хлапе.

— За да разбера какви са туморите, трябва да го отворя.

— Добре тогава.

— Проблемът е, че кучето е голямо, тежко и в напреднала възраст. Десет години са много за леонбергерите. Упояването на такова куче крие сериозни рискове.

— Упойките никога не са безопасни — промърмори Сайер.

— Да, но в този случай ще се наложи да помислим дали да не му спестим операцията.

— Защо? — скочи като ужилен Сайер.

— Не мога да гарантирам дали след това ще се възстанови. По принцип туморите трябва да се отстранят, дори да са безвредни. Притискат нервите в задната част на тялото и затрудняват подвижността. Но хирургическата интервенция е много тежка за куче като Колберг. Съществува опасността да засегна нерви, а това да причини парализа и да влоши състоянието му. Възможно е след операцията повече да не се изправи и да лежи до края на дните си. Понякога е за препоръчване да спестим мъките на кучето и да оставим природата да свърши своето.

Фразите се сипеха като зърна от градушка. Сайер се мъчеше да спечели малко време, за да преглътне буцата, заседнала в гърлото му и да освободи гласните си струни. Постепенно осъзна какво му казваше ветеринарят. Сайер не можеше да си представи да живее без кучето. Безсловесните им диалози. Черният поглед. Миризмата на мокра козина. Топлината от муцуната му, когато отпуска тежката си глава върху краката на стопанина си.

Ветеринарят мълчеше. Колберг се бе проснал с цялата си дължина върху масата.

— Не е нужно да решите веднага — успокои го лекарят. — Приберете се вкъщи и го обсъдете със себе си и с кучето. Ще ми съобщите по-късно. И нека все пак да отбележа: това не е същинско решение, а избор между две злини. Случва се.

Сайер погали Колберг по корема.

— Опирайки се на практиката си, бихте ли ми казали колко често подобни тумори се оказват злокачествени?

— Въпросът е дали кучето ще издържи на натоварването.

— Колберг винаги е бил силен — заяви Сайер с непреклонността на малко дете.

— Както вече споменах, съветвам ви да не бързате. Туморите не са от вчера.

Сайер излезе от кабинета с кучето и се качи в колата. „Туморите не са от вчера.“ Съзираше някакъв укор в тези думи. Нима бе толкова погълнат от работата си, че не се грижеше за близките си? Защо не забеляза туморите? Гнетеше го ужасно чувство за вина. Поседя в колата, за да дойде на себе си. После бавно потегли към дома си. Чии интереси защитавам, ако поискам от ветеринаря да извърши операцията? На Колберг или моите? Нима човек няма правото да направи всичко, за да удължи живота на любимите си същества? Или от мен се очаква да пренебрегна неговите желания и да го третирам като куче, каквото всъщност е? Или пък да избера най-доброто за него, без да мисля за себе си? Сайер се чувстваше обичан от оръфаното си куче. Макар да знаеше, че животните не изпитват обич. Сам бе приписал тази емоция на домашния си любимец. Обич не, но всеотдайност? Да, Сайер виждаше тази всеотдайност всеки път, когато влизаше в апартамента и цялото тяло на Колберг, покрито със сплъстена козина се разтреперваше от радост. Познатата бдителност, нетърпение, кучешкото му сърце, което биеше само за Сайер. Продължаваше да бие въпреки болестта. Сайер погледна в огледалото за обратно виждане. Колберг не мърдаше.

— Какво ти подсказва сърцето?

— Ясно е като бял ден: готов съм да го подложа на какво ли не, ако така ще удължа живота му с няколко години — мрачно отговори той.

— Тогава кажи на лекаря да го оперира — простичко го посъветва Сара. — И дръж на решението си независимо от изхода.

— Значи да се съобразя със собствените си желания и потребности? — глуповато попита той.

— Да, точно така. Колберг е твоето куче. Решенията вземаш ти.

Сайер се обади на ветеринаря. Докато слушаше гласа му, се мъчеше да разбере по интонацията дали одобрява решението. Доколкото успя да прецени, лекарят остана доволен. Насрочиха деня на операцията. Сайер коленича до кучето и започна да сресва с четка дългата му козина. Решеше го с продължителни движения. Напипваше туморите съвсем лесно. Глождеше го вина, задето не ги бе усетил по-рано. Сара му се усмихна утешително.

— Колберг няма представа, че те измъчва гузна съвест. Обича да го решеш. Обича теб. В момента се чувства добре: има любвеобилен стопанин, който не се уморява да реше козината му. Няма защо да го съжаляваш.

— Не го съжалявам. Жал ми е за самия мен — прошепна той.