Карин Фосум
Индийската съпруга (20)

Десети септември. Шираз Бай стъпи на норвежка земя. Гюндер пое разноските по настаняването му в парк хотела. Сайер се обади на вдовеца.

— Ако желаете, ще ви уредим среща в участъка, тъкмо да не оставате насаме. Сигурно ще ви задава въпроси, на които трудно ще намерите отговор. Шираз говори слабо английски.

Стиснал слушалката, Гюндер разсъждаваше. Гледаше снимката на Пуна. Дали с брат й си приличат? „Пристигнал е шуреят ми, осъзна Гюндер, ще отида да го видя, разбира се.“ Никак не му се тръгваше. Въображението му рисуваше картини с безконечни, болезнени обвинения. Как ще събере смелост?

Изведнъж почувства колко е важно да изглежда спретнат. Взе си душ, облече си чиста риза. Разтреби всички стаи. Може пък Бай да пожелае да разгледа къщата, където щеше да живее Пуна. Хубавата кухня, банята с белите лебеди.

Гюндер пое бавно към града. Скаре го посрещна на рецепцията. Гюндер остана трогнат от деликатността на разследващите. Проявяваха такт и съчувствие. Не го беше очаквал. Влезе в кабинета и веднага го съзря. Слаб, почти мършав мъж на среден ръст. Удивителната прилика между брата и сестрата направо го стъписа. Шираз Бай имаше същите изпъкнали зъби като Пуна. Носеше хубава синя риза и светли панталони. Косата му беше неподстригвана и много гъста, погледът — колеблив. Сайер ги представи един на друг. Гюндер се приближи плахо. Вгледа се в мрачното лице на шурея си. Не забеляза укор. Изражението на Шираз Бай остана непроницаемо. Той само кимна съвсем леко. Традиционното ръкостискане се превърна в неохотно бегло докосване. Предложиха им по един стол, но Бай отклони поканата да седне. Остана прав до бюрото, сякаш за да покаже, че предпочита да привърши възможно най-бързо с рутинните процедури. Гюндер седна. Почувства се силно угнетен. Прииска му се да зареже всичко. Марие продължаваше да лежи и кома. Целият му свят се срути.

Скаре, по-добър по английски от Сайер, реши да посредничи при комуникацията:

— Господин Бай — подхвана той, — какво да преведа на Юман?

Индиецът погледна изкосо Гюндер.

— Искам да прибера сестра си вкъщи. Тя така и не стигна до къщата му. Нейният дом е в Индия.

Гюндер заби поглед в краката си. Беше забравил да си лъсне обувките. В момента сивееха от прах. Наум умоляваше шурея си с предложения, които не би успял да изрече на глас. Да му предложи пари? Нали Пуна спомена, че брат й живее в крайна бедност. Гюндер се засрами заради мислите си.

— Нека първо да поговорим — предпазливо рече той.

— No discussion^[1] — отсече Бай и стисна устни.

Изглеждаше разгневен. Не опечален от смъртта на сестра си, не съсипан от мъка, не ужасѐн от случилото се, което полицаите му описаха в най-големи подробности, а разгневен. Настъпи мълчание, докато четиримата души в кабинета изчакваха ответна реакция. Гюндер нямаше сили да се позовава на съпружеските си права, да се аргументира с юридически постановления или разпоредби в норвежкото и индийското законодателство, нито да говори за кървящото си сърце. Чувстваше се напълно омаломощен.

— Имам една молба — най-сетне подхвана той с разтреперан глас. — Само една. Елате да видите къщата ми — дома, който исках да осигуря на Пуна!

Бай не отговори. Лицето му придоби сурово изражение. Гюндер наведе глава. Скаре погледна настойчиво индиеца. Въпросът на младия полицай прозвуча като подкана, граничеща със заповед.

— Искате ли да видите къщата на господин Юман? За него е важно да ви я покаже.

Бай вдигна рамене. На Гюндер му се прииска земята да се отвори, да го погълне и той да потъва в мрачните й недра, докато стигне при Пуна. И най-сетне да намери покой. От този непреклонен мъж с гневно изражение. От всички неволи. От Марие, която вероятно щеше да се лигави като слабоумна, ако изобщо се събуди. Главата му започна да шуми. Ще припадна, помисли си той. Никога през живота си не съм губил съзнание. И този път не припадна. Усети как и неговото лице се стегна и придоби суров вид.

— Would you like to see Mr. Jomann’s house?^[2] — повтори Скаре, изговаряйки прекалено прецизно всяка сричка, все едно говореше на дете.

Най-сетне Бай кимна равнодушно.

— Да тръгваме тогава — нетърпеливо подкани Гюндер и скочи от стола.

Предстоеше му важна задача и искаше да действа, докато още има сили. Бай се поколеба.

— We go in my car. I take you back to hotel.^[3]

— Съгласен ли сте? — попита Скаре и погледна Бай, който отново кимна.

Двамата мъже тръгнаха по коридора рамо до рамо, тежкият широкоплещест Гюндер с плешиво теме и тъмният, слабичък Бай с гъста синьо-черна коса.

Скаре се помоли наум Бай да омекне поне малко. Понякога господ чуваше молбите му.

Върна се в кабинета на Сайер и извади пликче желирани бонбони от джоба си. Разкъса пликчето. Чу се шумолене от найлонова опаковка.

— Нима още не си се разделил с вярата си в бога? — попита Сайер.

Огледа го изпитателно, но не враждебно.

Скаре си взе един бонбон.

— Зелените са най-хубави — отклони въпроса той.

— Все повече неща започват да я разклащат, нали?

— Като малък лапвах бонбона, изчаквах захарта да се разтопи в устата ми — невъзмутимо продължи Скаре — и го изваждах. Ставаше съвсем прозрачен, като желе. Бонбоните са по-вкусни без захар — замислено отбеляза той.

Цяла вечност смука бонбона в устата си и го извади.

— Ето, виж!

Прозрачното желе се олюляваше, залепнало на пръста му.

— Страхливец — усмихна се Сайер.

— Ами ти? — погледна го Скаре. — Как се спогаждате с онази сила?

— Какво имаш предвид? — повдигна вежди Сайер.

— Веднъж ми сподели, че си заклет атеист, но си измислил нещо друго, на което да се осланяш. Странна работа. Всички имаме нужда от нещо, в което да вярваме.

— Да, вярвам в определена сила. Но двамата с нея съществуваме като независими една от друга величини. Не общуваме помежду си.

— Иначе казано — смайващи взаимоотношения. Не можеш да я попиташ нищо, нито да се скараш с нея.

— Ти това ли правиш по време на вечерната молитва?

— И това.

Скаре си взе червен бонбон.

— Помоли се за Гюндер — поръча му Сайер.

Облече си якето и тръгна към вратата. Изгаси осветлението.

— May the force be with you^[4] — промърмори Скаре.

 

 

Гюндер отвори вратата пред Бай. Неочаквано го изпълни тържествено умиление: Пуна би искала мъжът й да посрещне гостоприемно брат й. Ако сега Пуна можеше да види детинския им инат, щеше да смръщи вежди. Гюндер стискаше ядно зъби, а Шираз присвиваше очи. „Остава още малко и край“, успокои се Гюндер. Не че очакваше съдбата да му се усмихне. Просто си бе обещал да се постарае. Напуснаха града. В красивия есенен ден норвежката природа се разкри пред Бай в цялата си екзотична прелест. Гюндер започна да разказва. Използваше кратки изречения на английски, за да го разбира индиецът. „Израснал съм тук. Живея в Елвеста, откакто се помня. Селцето е тихо и спокойно. Всички се познават. Къщата ми е построена през 1920-а година. Не е голяма, но е добре поддържана. Градина. Хубав изглед. И чудесна кухня“, добави Гюндер. Бай гледаше непрекъснато през прозореца.

— В селото има магазини, банка, поща и кафене. Училище, детска градина, прекрасна църква. Искам да ти я покажа.

Бай мълчеше. Сигурно предчувстваше защо Гюндер щя го води там. До църквата в Елвеста — красива дървена пося тройка — върху лек наклон, все още покрит с тучна трева, се намираше гробището. Църквата, макар и доста семпла, блестеше в тъмната зеленина с ослепителна белота. Гюндер спря колата и излезе. Бай не помръдна. Гюндер обаче не се предаде. Вече осъществил първата част от плана си. Гюндер реши да изиграе и най-силния си ход. Мобилизира оставащите му сили, за да постигне целта си: да задържи покойната си съпруга. Отвори вратата на шурея си и зачака с настойчив вид. Бай слезе неохотно от колата и плъзна поглед над църквата и гробовете.

— Ако Пуна остане при мен, ще я погреба тук. Ще идвам на гроба й всеки ден. Ще засадя цветя и ще ги поливам. Разполагам с много свободно време. Ще го посветя само на Пуна.

Бай не отговори, но слушаше. Поведението му не показваше дали харесва мястото, или не. Изглеждаше по-скоро учуден. Гюндер пое между гробовете. Бай го следваше на известно разстояние. Видя как Гюндер спря до един гроб и се приближи предпазливо.

— My mother. Poona would not be alone.^[5]

Бай се взираше безмълвно в каменната плоча.

— Do you like it?^[6]

Бай само вдигна рамене. Гюндер ненавиждаше този му жест. Пуна никога не правеше така: отговаряше ясно и еднозначно.

— А сега ще отидем в къщата — обясни Гюндер и се върна при колата.

Продължаваше да действа целенасочено, но започна да се изтощава. Пристигнаха пред дома му. Гюндер показа на Бай градината и откриващата се гледка.

— Apples. Very good apples.^[7]

Бай кимна. Влязоха в преддверието. Гюндер го заведе в хола. Не спираше да му обяснява. Показа му кухнята и банята, а после и втория етаж. В къщата имаше две спални: една голяма за Гюндер и Пуна и друга, по-малка, за гости. Преди Марие спеше там, случеше ли се да остане за през нощта.

— Your room. If you came to visit. We wanted to invite you.^[8]

Бай се вторачи в семпло обзаведената стая. Легло, постлано с кувертюра. Сини пердета и нощна лампа. Бай и този път не показа дали видяното му харесва. Продължиха да разглеждат другите стаи. На Гюндер му се искаше Бай да поговори с него, но индиецът не обели дума. Обиколиха всички стаи. Гюндер свари кафе и извади палачинки от хладилника. Марие ги беше приготвила: с масло, захар и канела. Нали в Индия използват много канела. Гюндер се надяваше шуреят му да ги хареса. Бай обаче не ги докосна. Не хареса и кафето, защото беше прекалено сладко. Гюндер се отчая.

— I must take my sister home^[9] — отрони Бай.

Гласът му бе изгубил предишната суровост, но продължаваше да звучи категорично. Гюндер не издържа. Свлече се по-надолу на стола и избухна в ридания. Беше му все едно какво ще си помисли индиецът. Сълзите бликаха неудържимо от очите му. Вече нямаше какво да каже. Използва всичките си запаси от увещания. Бай мълчеше. Часовникът на стената отмерваше безпощадно времето.

Гюндер изгуби представа колко дълго е плакал. В един момент забеляза раздвижване на дивана. Бай се бе изправил. Сигурно в знак на протест ще напусне къщата и ще върви пеш до града, предположи Гюндер. Бай обаче не го направи. Тръгна да обикаля из къщата. Гюндер не го последва. Нека зяпа колкото си иска. С крайчеца на окото си видя, че Бай разглежда снимката му с Пуна. После изчезна в кухнята. Гюндер продължаваше да седи на стола, а сълзите — да се стичат по бузите му. Бай излезе от кухнята и се качи на втория етаж. Гюндер чуваше леките му внимателни стъпки. Индиецът слезе и излезе на двора. Гюндер го зърна в градината. Застанал под ябълковите дръвчета, Бай гледаше разкриващия се пред очите му пейзаж. После влезе в къщата. Кафето изстина. Бай седна на края на дивана.

— My sister can stay^[10] — отрони простичко той.

Гюндер си помисли, че не е чул правилно, и го зяпна смаян.

— She can stay — повтори Бай. — And you must pay. For everything.^[11]

— Ама разбира се! — заекна Гюндер. — I will pay for everything. Only the best for Poona!^[12]

Гюндер засия от облекчение и скочи от стола. Бай започна да рови недодялано из джоба на ризата си. Извади плик и го подаде на Гюндер.

— Letter from my sister. All about you.^[13]

Гюндер извади писмото от плика и го разгъна. Позна почерка на Пуна. Грижливо изписаните букви приличаха на бродерии с черна писалка. Не разбра нищо от писмото.

— Ама то е на индийски — объркано отрони той. — Do not understand^[14].

— Is written on marathi. Get someone to translate.^[15]

Бай се изправи и кимна на Гюндер.

— Back to hotel^[16] — поиска той.

Гюндер скочи от мястото си и му протегна развълнувано десницата си. Бай се поколеба, но все пак протегна слабата си кокалеста ръка. Този път стисна по-силно.

— Very nice house^[17] — похвали я той и се поклони.

Гюндер усети прилив на неочаквана предприемчивост. Реши да уреди възможно най-скоро погребението на Пуна. Чакаха го още хиляди задължения. Не беше запазил дата, а трябваше да прецени и кое погребално бюро да избере. Какво да сложи в ковчега й? Брошката — задължително.

Докато се ръкуваше с шурея си, сърцето на Гюндер преливаше от благодарност.

— I have a sister too. In hospital^[18] — сподели той.

Бай го погледна въпросително.

— Car accident. She is not awake^[19] — сериозно обясни Гюндер.

— Very sorry^[20] — промълви Бай.

— If you ever need anything, you call me^[21] — продължи Гюндер, окуражен от неочакваната проява на съчувствие.

— I have a better picture. Beautiful picture of Poona. I send it to you.^[22]

Гюндер кимна. Излязоха от къщата. Той остави Бай пред хотела. После отиде в болницата, при Марие. Седна до леглото й и взе ръката й в своята. За пръв път от цяла вечност усети покой.