Карин Фосум
Индийската съпруга (28)

Сайер изчете доклада на Скаре за повторния разпит на свидетелите по случая. Скаре се свърза по телефона с Андерш Колдинг, отседнал в апартамента на сестра си в Гьотеборг. Колдинг звучи подпийнал, пишеше младият полицай, но достатъчно адекватен да обясни защо е заминал. Имал нужда от почивка. Не бягал от полицията. Не, настоява той, не съм тръгвал наляво. Действително изгасих лампичката, защото не исках някой местен да ме спре и да ме накара да карам в другата посока. Поех право към града, нали вече ви казах! Ула Мьорк признава, че е късала няколко пъти с Йоран Сетер, а после се връщала при него, но, както изрично подчертава, този път нямала такова намерение. Йоран наистина носел тежести в колата си, за да не губи време, когато в „Адонис“ всички уреди са заети. Лилиан Сюнде продължава да отрича упорито каквато и да е връзка със заподозрения. Била наясно със слуховете, носещи се по неин адрес, но това не било нищо необичайно за Елвеста. Вероятно хората, видели ги да танцуват в града, си били направили погрешен извод. Линда Карлинг повтаря разказа си: рус мъж в бяла риза гони облечена в тъмни дрехи жена. „Край пътя видях паркиран червен автомобил. Вероятно «Голф».“ Според Карен Кранц, близка нейна приятелка, показанията на Линда са напълно достоверни. Карен уточнява, че Линда се бои да не сгреши. Затова съобщава само каквото е видяла, без да си измисля. Уле Гюнвал е сто процента сигурен, че е чул два пъти звук от запалване на двигател. С промеждутък от петнайсет минути. Защо два пъти, недоумяваше Сайер.

Дните и часовете се нижеха. Сайер продължаваше да разпитва Йоран. Младежът изучи всички дребни резки и дупчици в светлата маса. Всички драскотини по тавана, всички линии по стените. Умората го връхлетя внезапно като омаломощение, което не му дава да диша. Постепенно се научи да предусеща наближаващите пристъпи. Спираше да говори, отпускаше се върху масата и си отдъхваше. Сайер го оставяше да си почине. От време на време му разказваше истории. Йоран го слушаше. Миналото и бъдещето вече не съществуваха. Съществуваше само този ден — двайсети август. И поляната във Витемуен. Нови хрумвания, нов поглед върху нещата, внезапни, неочаквани скокове. Денят бе опорочен завинаги. Строшен на хиляди парченца. „Бях при Лилиан.“ Повтори го безброй пъти, но вече сам не го вярваше. Лилиан отказва. Защо? Двайсети август. „Пътувах сам в колата.“ В главата му нахлуха страшни картини. Не знаеше откъде са се взели. Дали се пораждаха от негови спомени, дали бяха действителни, или въображаеми? Нима този непреклонен мъж с прошарена коса успя да ги посее в съзнанието му? Йоран простена. Главата му натежа като пълна с вода.

— Ще ти помогна да стигнеш до истината — предложи Сайер. — Но е нужно ти сам да го поискаш.

— Остави ме на мира.

Усети как нещо в устата му набъбва заедно с инстинктивния страх, че ще изневери на себе си, ако отвори уста и изплюе камъчето веднъж завинаги.

— Кучето ми вече върви — похвали се Сайер. — Олюлява се и яде малко. Слава богу. Дойдоха ми нови сили.

Новината изтръгна нов стон от гърдите на Йоран.

— Трябва да тренирам. Размеквам се, когато не спортувам!

— Не сега, Йоран, не сега. По-нататък няма да ти откажем нищо. Ще можеш да тренираш, да излизаш на чист въздух, да приемаш посетители, да получаваш вестници, да гледаш телевизия. Защо не и да ползваш компютър. Първо обаче трябва да си свършим работата.

— Нямам какво повече да кажа — разхълца се младежът. — Само това си спомням!

— Въпрос на желание е. Нужно е да прекрачиш бариерата. Докато се надяваш всичко това да се окаже лош сън, няма да допуснеш самия себе си до мъчителните спомени от онази вечер.

Йоран зарови лице в ръкавите на ризата си и започна да подсмърча.

— Ами ако не съм го направил? — проплака той.

— Ако не си бил ти, ще разберем, Йоран. От проведените експертизи и от показанията ти.

— В главата ми цари пълна каша.

— Имаше ли друг човек с теб?

— Не.

— Помоли ли Айнар да те отърве от куфара?

— Тя не носеше куфар!

Думите му отекнаха пронизително в стаята. Изплъзнаха се неволно от устата му. Сайер изтръпна. Йоран вече си спомняше случилото се. Върна се мислено към онази вечер. Видя я да се задава по пътя.

Тя не носеше куфар!

— А дамската й чанта? — спокойно попита Сайер. — Как изглеждаше?

— Жълта — простена Йоран. — Като шибан банан!

— Да — едва доловимо потвърди Сайер. — Ето я, върви покрай пътя. Виждаш жълтия банан. Маха ли ти да спреш?

— Не, чува колата и спира. Питам се защо и по навик натискам спирачка. Очаквам да ме помоли да я упътя нанякъде. Тя обаче ме пита дали познавам Юман. Лично не, отговарям, но съм го виждал. Ще те закарам до дома му. Тя се качва. Седи като вдървена до мен. He’s not home^[1]. Хайде да проверим дали е така, предложих. Попитах я защо го търси.

Йоран говореше със забит в масата поглед. Сайер слушаше, притаил дъх.

— Is my husband^[2], обяснява ми тя с усмивка, докато стиска конвулсивно странната чанта. Не може да бъде, изсмивам се аз, оня дърт шопар ли? Лицето й се изопва. Not polite to say so. You are not very polite^[3], сериозно отбелязва тя. Така е, съгласявам се, не съм никак учтив. Особено днес. Ама и вие, жените, не оставате по-назад.

Йоран млъкна. Сайер усети някакъв трепет в тялото си, но той бързо се изпари и на негово място дойде безпокойството. В момента слушаше истинската история. Хем се радваше, хем се чувстваше зле. Не искаше да съзира жестокостта, но се оказа принуден да присъства на разкриването й. И да я помни вероятно завинаги.

— Плитката й още ми е пред очите. Иска ми се да я отскубна.

— Защо?

— Толкова е дълга, дебела и съблазнителна. You angry?^[4], пита предпазливо тя. Да, very angry^[5]. Вие, жените, сте такива скъперници. Лицето й се променя, тя стисва устни. Или ти не си като останалите, продължавам. Щом се задоволяваш с чичо Гюндер, няма да откажеш и на мен, нали? Тя ме гледа поразена. Мъчи се да си отвори вратата. Казвам й да не се опитва да излиза, но тя изпада в паника, дърпа дръжката като побесняла. Ето поредната истеричка, която не знае какво иска, мисля си аз. Първо се качва, а после настоява да слезе. Потеглям. Минаваме покрай къщата на Гюндер. Тя ме гледа разтревожено. Започва да вика за помощ. Удрям спирачка. Не си е сложила предпазния колан и се удря в предното стъкло. Не се наранява, но продължава да крещи.

Йоран се задъха. Дишането му се ускори. Сайер си представи колата, спряна напряко, и слабата жена, пребледняла от страх, с ръка върху челото си.

Гласът на Йоран изведнъж се промени. Стана напълно беззвучен, все едно докладваше. Изправи гръб и погледна Сайер.

— И индийките ли са широки долу като норвежките — питам я аз и завирам ръка между бедрата й. Тя побеснява! Изпада в ужас. Отваря вратата и изскача навън. Панически хуква през поляната.

Сега Линда приближава, съобрази Сайер. Вероятно точно зад ъгъла, на велосипеда си. Всеки момент ще забележи колата на Йоран.

— Грабвам едната гира и тръгвам след нея — продължа младежът. — В добра форма съм. Бягам с лекота, това ме възбужда, но тя също е бърза. Тича като заек през тревата. Настигам я до гората. Странно. Виждам светлината в прозореца на Гюнвал, но не ми пука.

— Тя крещи ли?

— Не. Впрегнала е всичките си сили в бягането. Чувам само как краката й шляпат по тревата и собственото си дишане.

— Настигаш я. Какво правиш после?

— Не си спомням.

— Напротив. Какво усещаш?

— Прилив на невероятна сила. Цялото ми тяло гори. А тя е жалка.

— Защо?

— Всичко ми се струва жалко: фактът, че отива при Юман; облеклото й, украшенията й… Джунджуриите, с които се е наконтила. Освен това не е млада.

— Била е на трийсет и осем.

— Зная. Прочетох във вестника.

— Защо я удряш?

— Как защо? Държа гирата в ръка. Тя се свива с ръце над главата и чака удара.

— Защо не се махнеш оттам?

— Не мога.

— Обясни ми причината.

— Агресията в мен напира до пръсване. Не ми стига въздухът.

— Много пъти ли я удряш?

— Не мисля.

— След като пада, можеш ли да дишаш спокойно?

— Да.

— Тя изправя ли се, Йоран?

— Какво?

— Опитваш ли се да я изнасилиш?

— Не. Искам просто всичко да приключи.

— По цялата поляна открихме следи от борба. Нужно е да уточним подробностите.

— Не си спомням нищо повече.

— Да продължим. Какво правиш, след като тя престава да мърда?

— Отивам до Нуреван.

— А куфарът с вещите й?

— Хвърлям го в езерото.

— И си обличаш анцуга?

— Май да.

— А гирите?

— Оставям ги в колата. Едната е окървавена.

— По лицето ти имаше драскотини. Тя ли те одраска?

— Не помня. Виждам само как ме удря с юмруци по гърдите.

— Колко време прекарваш до езерото, Йоран?

— Не зная.

— А когато пак се качваш в колата и потегляш към дома си, за какво си мислиш?

— Труден въпрос. Нали ходих при Лилиан.

— Пак смесваш истина и лъжа.

— Не, сигурен съм, виждам я през огледалото за обратно виждане как ми маха, скрита зад завесата.

— Защо се връщаш на местопрестъплението?

— Връщам ли се?

— Какво ценно си изгубил там, та се налага да го намериш?

Йоран поклати глава.

— Паникьосвам се. Ами ако е още жива и ме издаде? Ставам и се качвам в колата. Връщам се във Витемуен. Намирам я. Пълзи по поляната като мъртвопияна бабичка. Кошмар. Не разбирам как е оцеляла.

— После?

— Вика за помощ, но съвсем слабо. Гласът й се губи. Вижда ме. Вдига ръка и моли да й помогна. Не ме разпознава.

— Защото си се преоблякъл.

— Да. Разбира се — Йоран се отнесе за миг. — Тя се свлича в тревата. Намира се на място, съвсем различно от мястото, където я оставих. Вземам гирата и се връщам при нея. Тя ме познава. Изразът в очите й е неописуем. Извиква нещо на чужд език. Вероятно се моли. Нанасям й множество удари. Мисля си: как е възможно да има толкова живот в една жена. Най-сетне тя престава да мърда.

— А гирите?

— Не помня. Сигурно съм ги изхвърлил в езерото.

— Значи си се върнал на езерото още веднъж?

— Не. Да. Не съм сигурен.

— А после?

— Карам без цел и посока.

— И се прибираш. Продължавай.

— Разменям няколко думи с майка ми и влизам под душа.

— А дрехите ти? Спортният екип?

— Пускам ги в пералнята. После все пак ги изхвърлям. Не могат да се изчистят.

— Мисли за жената. С какво е облечена?

— С нещо тъмно.

— Помниш ли косата й?

— Индийка е. Сигурно има черна коса.

— А обици?

— Не си спомням.

— С ръцете, с които те удря?

— Кафяви.

— С пръстени?

— Не зная. Не си спомням — промърмори Йоран и се отпусна върху масата.

— Признаваш ли, че на двайсети август в девет часа вечерта си убил Пуна Бай?

— Да признавам? — ужаси се Йоран, сякаш внезапно се събуди от унеса си. — Не зная. Накара ме да си представя какво се е случило и аз ти описах какво си представям.

Сайер го погледна спокойно.

— И какво да напиша в доклада, Йоран? Че така си представяш убийството на Пуна Бай ли?

— Нещо такова. Ако е възможно.

— Малко неточна формулировка — обясни търпеливо Сайер. — Ти гледаш ли на казаното като на признание?

— Признание?

В очите на Йоран отново се появи ужас.

— А на какво ти прилича? — попита Сайер.

— Не зная — изплашено отвърна Йоран.

— Описа ми няколко картини. Да ги наречем ли спомени?

— Може.

— Твоите спомени от двайсети август. Опит да направиш възстановка на случилото се между теб и Пуна?

— Вероятно да.

— И какво в крайна сметка направи, Йоран?

Младежът отново се отпусна върху масата и отчаяно захапа ръкава на ризата си.

— Самопризнание — отрони той. — Направих самопризнание.

 

 

Фрис се помъчи да се овладее.

— Осъзнаваш ли какво си направил? — дрезгаво попита той. — Разбираш ли колко сериозно е положението?

— Да — кимна Йоран.

Дремеше върху нара. Невъзмутимо спокойствие изпълваше цялото му тяло.

— Признал си се виновен за извършването на възможно най-тежкото престъпление, за което законът предвижда най-строгото наказание. Въпреки че полицаите не разполагат с нито едно категорично доказателство срещу теб. Под въпрос е дали изобщо биха могли да повдигнат обвинение с толкова оскъдни улики. Освен това трябва да попаднат на съдебни заседатели, склонни да те осъдят единствено въз основа на предположения и слухове.

Фрис направи няколко неспокойни крачки из килията.

— Осъзнаваш ли какво си направил? — повтори той.

— Е, и какво от това? — недоумяваше Йоран.

— Какво от това ли?! Каза ми, че си невинен. Защо не намери сили да отстояваш твърдението си?

— Вече не ми пука. Възможно е и да съм го извършил. Прекарах в онази стая толкова много часове, през ума ми минаха безброй мисли. Вече не зная кое е вярно и кое — не. Всичко е истина, нищо не е истина. Не ми позволяват да тренирам. Все едно са ме натъпкали с дрога — оплака се той.

— Изтръгнали са самопризнанието ти насила — обясни Фрис. — Настоявам да го оттеглиш.

— Защо не се съгласи да присъстваш на разпита! Нали те помолих! Имам право да те повикам в стаята!

— Не е печеливш ход от тактическа гледна точка. За двама ни е по-добре да не зная какво се е случило помежду ви. Така ще ми бъде по-лесно да дискредитирам методите на Сайер. Разбираш ли? Задължително ще оттеглиш самопризнанието си!

— Не е ли твърде късно? — изненада се Йоран.

Фрис отново започна да снове нервно из килията.

— Дал си на Сайер каквото иска: самопризнание.

— А ти наистина ли искаш да разбереш истината?

— Тук съм, за да ти отърва кожата! — сопна му се Фрис. — Това ми е работата и смея да твърдя, че ме бива. Боже мой, толкова си млад! Ако те осъдят, ще лежиш дълго. Ще пропилееш най-хубавите си години. Замисли се само!

Йоран се обърна с лице към стената.

— Тръгвай си. Все ми е едно.

Фрис седна на леглото.

— Не, няма да оставим нещата така — отсече той. — Под сериозен натиск си признал за престъпление, което не си извършил. Сайер е по-възрастен от теб и представлява безспорен авторитет. Възползвал се е от младостта ти. Нарушил е правата ти. Очевидно ти е промил мозъка. Ще оттеглим самопризнанието. Нека се поизпотят малко. А сега си почини. Опитай се да поспиш. Чака ни много работа.

— Говори с мама и татко — отрони Йоран.

* * *

Вестниците тъкмо публикуваха информация за самопризнанието на Йоран и още в следващия брой съобщиха, че заподозреният е оттеглил показанията си. Хората в бистрото на Айнар четяха статията с разширени от почуда очи. Скептиците, през цялото време убедени в невинността на Йоран, се почувстваха измамени. Дълбоко в себе си отказваха да повярват. Защо млад мъж като него признава, че е удрял безмилостно главата на непозната жена, докато я превърне в червена пихтия, ако не го е направил? Само при мисълта за чудовищното престъпление им се свиваше стомахът. Явно Йоран няма нищо общо с младежа, когото познаваха. Хората не се замисляха за експертизи, не се замисляха и за многобройните случаи в историята на криминалистиката, когато заподозрян се признава за виновен за неизвършено злодеяние. „Дагбладе“ изброяваше подобни казуси. Съселяните на Йоран мислено се съпротивляваха срещу новината и усещаха, че той не е виновен. Надяваха се съдебните заседатели, които ще решават съдбата му, да разсъждават като тях.

В бистрото цареше тишина. Хората нямаха желание да обсъждат разгорещено случилото се. Гризяха ги съмнения. Не, дявол да го вземе, не съм го допускал и за миг, повтаряше Муде. Макарона мълчеше, а Франк клатеше тежката си глава. Какво да мисли човек? Уле Гюнвал си отдъхна. Издаде Айнар, но се оказа, че съдържателят е чист като сняг. Е, Гюнвал смяташе и Йоран за невинен, ала впоследствие все пак успя да си представи как разгневен, мускулест млад мъж като него извършва убийство, след като приятелката му, а после и любовницата му го зарязват. Как го бяха написали във вестниците? „Убиец с огромна физическа сила“.

Сайер разговаря два пъти по телефона с Гюндер. Първо му съобщи за напредъка, а само след няколко часа — за последвалото оттегляне на самопризнанието. Това обаче не притесняваше инспектора и той успокои Гюндер, че самопризнанието ще натежи пред съда и заседателите ще искат обяснение за него.

— Има големи шансове да осъдят Йоран — заяви убедително Сайер.

Вдовецът кимна, но нямаше желание да слуша повече по темата. Искаше само всичко да приключи.

— Как е сестра ви? — поинтересува се Сайер.

— Няма промяна.

— Не губете надежда.

— Няма. Само тя ми остана.

Гюндер изпита потребност да сподели нещо със Сайер.

— Получих писмо от брата на Пуна. Прибрах го в чекмеджето. Изпратила му го е след сватбата ни, за да му съобщи за радостното събитие. Шуреят ми преценил, че е редно писмото да остане при мен.

— Зарадва ли ви?

— Написано е на индийски. На марати. И на друг индийски език да беше, пак нямаше да го разбера.

— Ако желаете, ще намеря кой да ви го преведе.

— Ще ви бъда много благодарен.

— Изпратете ми го.

 

 

Роберт Фрис остана непреклонен: показанията на Йоран са непълни и той не е обяснил подробно как е извършено убийството. Не помни дрехите на жертвата, само тъмния им цвят. Не споменава златистите й сандали, нито изключителното бижу на роклята й: норвежка брошка. Йоран не може да опише външния вид на убитата, докато всички останали хора, които са я виждали, споменават силно изпъкналите й зъби. Самопризнанието на Йоран е не друго, а чиста измислица, конструирана въз основа на информацията от медиите, и изтръгната от него в момент на отчаяние и омаломощение. На въпроса в коя част на Нуреван е изхвърлил дрехите на жертвата, Йоран отговаря уклончиво. В показанията му се натъкваме на множество мъгляви твърдения и неясноти, настояваше Фрис и искаше повторна възстановка на събитията, за да се сложи край на спекулациите. Фрис засече случайно Сайер в столовата и макар старши инспекторът да се взираше съсредоточено в сандвича си със скариди, адвокатът се настани на масата му. Фрис бъбреше много, но беше силен словесен противник. Сайер предпочиташе да мълчи, ала не му липсваше самоувереност.

— Той е убиецът и ти го знаеш — лаконично отбеляза той и набоде една скарида на вилицата си.

— Вероятно си прав — съгласи се съвсем открито Фрис, — но това не е достатъчно основание, за да го осъдят.

Сайер избърса майонезата от устата си и погледна адвоката.

— Ако го пуснем на свобода, рано или късно ще се развилнее пак. Ще тиктака като бомба със закъснител.

Фрис се усмихна и захапа сандвича си.

— Едва ли си се разтревожил за убийство, което още не е извършено. В момента си затрупан с достатъчно случаи. Както и аз.

В продължение на няколко минути се храниха мълчаливо.

— Най-лошото е — подхвана Сайер, — че Йоран се чувстваше добре със самия себе си за пръв път от много време насам. Оттегляйки самопризнанието, ще му се наложи да преживее всичко отначало. Върна се на нулева позиция. Трябваше да му го спестиш.

Фрис отпи от кафето си.

— Изобщо не биваше да попада в ареста — възрази той. — Ти си отдавна в системата. Изненадан съм, че пое подобен риск.

— Отлично знаеш, че бях принуден.

— Методите ти са ми пределно ясни. Преструваш се на негов съюзник. Галиш го с перце. Слушаш го, кимаш с разбиране, потупваш го окуражително по рамото. Правиш му комплименти. Внушаваш му, че си единственият, който може да го изведе от стаята и да му предостави пълните му права. Които преди това си му отнел.

— Другият вариант е да крещя и да удрям. Ти него ли предпочиташ?

Фрис не отговори. Дъвчеше бавно и старателно всяка хапка.

— Посял си индийка в съзнанието му — остро го обвини той. — Както навремето един учен пося бяла мечка в главата на изследваното лице. Като част от експериментаторската му работа.

— Нима? — равнодушно попита Сайер.

— Хайде да поиграем на една игра. Ако изобщо знаеш какво е игра.

— Зная.

— В продължение на няколко секунди мислѝ за каквото си искаш. Представи си нещо по твой избор. Всичко е позволено с едно изключение: картината в главата ти не бива да включва бяла мечка. Иначе няма никакви ограничения. Само не мисли за бяла мечка. Разбра ли?

— По-добре отколкото предполагаш.

— Започвай да мислиш.

Сайер се подчини, но продължи да се храни. В съзнанието му веднага се оформи картина. Той я разгледа внимателно.

— Е?

— Виждам средиземноморски плаж с лазурно море и самотна палма. И бели разпенени вълни.

Млъкна.

— А кой се приближава по брега? — предизвика го Фрис.

— Бяла мечка — призна Сайер.

— Именно. Отдалечи се от Шпицберген колкото можа, само и само да избегнеш бялата мечка. Но проклетницата те сподири чак до южните плажове. Защото я посях в съзнанието ти. Така и ти си посял Пуна Бай в мозъка на Йоран.

— Щом се отнасяш с недоверие към методите ми, поне си направи труда да присъстваш на разпитите на клиентите си.

— Прекалено много са.

— Записът ще е готов след няколко часа. Налага се да промениш тактиката си.

 

 

Сайер отиде в кабинета и там завари Скаре. Младият полицай му подаде безмълвно изрезка от вестник. Сайер я прочете на глас:

— „Двайсет и девет годишен мъж намерен прободен с нож на улица в Осло. По-късно е починал от раните си.“ В пощенската ти кутия? Без клеймо?

— Да.

— Притеснен ли си? — огледа го изпитателно Сайер.

Скаре разроши нервно къдриците си.

— Някой разряза с нож гумите на колата ми. И това престъпление е извършено с нож. Подателят на писмото е бил до входната врата на жилищната кооперация, където живея. Следи ме, иска нещо от мен. Не разбирам.

— А Линда Карлинг? Сети ли се за нея?

— Да. Но това не е дело на жена. Една жена не би нарязала на парчета автомобилна гума, за да я спука.

— Може би Линда не е особено женствена натура?

— Не успях да я разгадая. Днес се обадих на майка й. Звучеше ми много притеснена. Линда се променила напълно. Престанала да ходи на училище. Започнала да се облича различно и се затворила в себе си. Освен това се тъпчела с болкоуспокояващи. После майка й ми довери нещо много странно. Гласът й се променил.

— Какво? — смръщи вежди Сайер.

— Нали си спомняш гласа на Линда? Чуруликаше като типична тийнейджърка.

— Да, и?

— Нямало и следа от него. Станал по-плътен.

Сайер отново огледа изрезката.

— Ще ми направиш ли една услуга, Якоб? Бъди малко по-внимателен.

— Тя е само на шестнайсет — въздъхна Скаре. — Но ще хвърлям по един поглед през рамо, обещавам. Мисля си обаче за тези хапчета.

— Друса се, това е — обясни Сайер.

— Или наистина изпитва болка. Защото някой я е наранил.