Карин Фосум
Индийската съпруга (29)

Седнала кротко под лампата, Линда сменяше копчетата на бяла блуза с усърдие и прецизност, каквато майка й досега не бе забелязвала у нея. Впрочем и блузата виждаше за първи път.

— Нова ли е? Откъде намери пари?

— Купих я от „Фретекс“. Струва четирийсет и пет крони.

— Ти не носиш бели блузи.

— Тази е за специален случай — поклати глава Линда. Майка й остана доволна от отговора. Помисли си, че дъщеря й оправя ризата за някое момче, а това впрочем се доближаваше до истината.

— Защо сменяш копчетата?

— Златните са много фрапиращи. Кафявите ми харесват повече.

— Слуша ли новините? — попита майка й.

— Не.

— Ще повдигнат обвинение срещу Йоран. Независимо че е оттеглил самопризнанието си.

— Аха.

— Ще го изправят пред съда след три месеца. Направо не мога да повярвам, че го е извършил.

— Аз пък мога. Първо се колебаех, но сега съм сигурна.

Линда продължаваше да шие. Майка й забеляза колко красива е дъщеря й. По-възрастна. По-мълчалива. И все пак се тревожеше на какво се дължи тази промяна.

— С Карен вече не се ли събирате?

— Не.

— Жалко, тя е добро момиче.

— Добро и ужасно невежо.

— В какъв смисъл? — стъписа се майка й.

— Карен е още дете — Линда най-сетне вдигна поглед от ръкоделието си.

После нави конеца около зашитото копче и забоде иглата.

— Какво ли ще стане с Йоран? — питаше се майка й. — Дали е възможно да го осъдят само въз основа на косвени улики? Според адвоката му полицията не разполага нито с едно категорично доказателство — цитира вестника тя.

— Уликите не са достатъчни — съгласи се Линда. — Обаче когато станат много и сочат срещу един извършител, нещата се променят и уликите стават сериозно основание за нещо друго.

— За какво?

— За преценка на вероятностите.

— Откъде знаеш такива думи? — слиса се майката.

— От вестниците — обясни Линда. — Йоран кара кола, каквато видях край Витемуен. Бил е облечен като мъжа, когото видях там. Не може да намери нито дрехите си от онази вечер, нито обувките. Не може да обясни къде е бил. Поднесъл е на разследващите няколко лъжи, за да си осигури алиби, но всичките му версии са оборени. В деня след убийството лицето му беше изподраскано. В колата му е имало тежести — вероятното оръжие на престъплението. Върху жертвата са намерили следи от магнезий на прах, най-вероятно полепнал по косата на Йоран, докато е тренирал в „Адонис“. Йоран е излязъл от фитнес залата, приятелката му го е зарязала и е минал с колата покрай Витемуен. И накрая, но не на последно място: признал е, че той е убил индийката. Какво повече ти е нужно?

Майка й поклати объркано глава.

— Не, бога ми. Направо не зная.

Тя отново погледна бялата блуза.

— Кога ще я обличаш?

— Трябва ми за среща.

— Тази вечер ли?

— Рано или късно.

— Що за странен отговор? — майка й отново се разтревожи. — Напоследък си се променила. Извинявай, но не разбирам какво става с теб. Всичко наред ли е?

— Да, чувствам се удовлетворена — отвърна Линда с глас на дете, което се преструва на възрастен.

— А какво ще стане с училището?

— Имам нужда от кратка почивка.

Със замечтана физиономия Линда вдигна белия плат срещу светлината. Представи си ясно как блузата се обагря в алената лепкава кръв на Якоб. После ще я скъта някъде като любовна ценност. Изведнъж я досмеша и тя поклати разнежено глава. Осъзнаваше, че между мисълта и действието има много голямо разстояние, не беше чак толкова заблудена. Обаче играта й доставяше удоволствие. Караше я да се чувства жива. Даваше й сили да се качва на автобуса, да се спотайва с нож зад гърба в двора на жилищната кооперация, където живее Якоб. Да гледа как любимият й се задава по улицата; как къдриците му лъщят като злато под уличните фенери. Представяше си как изскача от мрака и с един скок се озовава при него. Гласът му е пълен с учудване, когато тя чува последните му думи: Линда, ти ли си?

* * *

Сайер влезе в коридора и се ослуша. Кучето се домъкна лениво.

— Как върви, момче?

Сайер приклекна и почеса Колберг зад ухото. Кучето се бе поналяло, а козината му си възвърна предишния блясък.

— Ела — подкани го стопанинът, — купил съм кюфтета. Първо обаче трябва да ги изпържим.

Колберг седна до печката, докато Сайер вадеше тигана и маслото.

— Подправки? — услужливо попита той. — Сол? Чер пипер?

— Бау — излая кучето.

— Днес ти се полага една безалкохолна бира. Бирата е хранителна. Но само една!

Колберг даваше знак, че го чува, като вдигаше клепналите си уши. В кухнята замириса на месо и кучето започна да точи лиги.

— Странно — погледна го Сайер. — Допреди няколко седмици щеше да скачаш, да танцуваш, да лаеш и изобщо да вдигнеш страшна олелия заради кюфтетата. А сега си седиш кротко. Дали някога пак ще станеш същият Колберг, когото познавам? — попита той и обърна кюфтетата. — Не се притеснявай. Ще те приема какъвто си сега.

Малко по-късно дойде Якоб с бутилка вино под мишница. Отдели време на Колберг. Сайер донесе чаши и бутилка „Ратош Огоиве“. Настаниха се до прозореца и се загледаха в града, който постепенно утихваше. Кучето се отпусна до краката на стопанина си, доволно от храната и бирата. През прозореца нахлуваше леко шумолене.

— Сара няма ли да дойде? — попита Скаре.

— Не. Според теб трябва ли?

— Да.

— При баща си е — Сайер отпи от уискито. — Състоянието му се влоши.

— От какво е болен? Беше ми казал, но забравих.

— Множествена склероза. Нов курс за терапия с кортизон. Става много раздразнителен.

— Зная какво е да имаш баща с тежък характер. При това моят баща се държеше зле не заради терапия с кортизон, а защото беше надрусан с Божието триединство.

Последната реплика подтикна Сайер да спре изпитателния си поглед върху младия полицай. Скаре се изправи и започна неспокойно да обикаля из стаята. Разгледа статива с аудио дискове. Стотици албуми, изпълнения само на жени.

— Не е ли позволено и на мъжете да пеят, Конрад? — подкачи го Скаре.

— Не и в моя дом.

Скаре извади нещо от джоба си.

— Честит празник, Конрад.

— По какъв повод? — Сайер пое диска.

— Днес навършваш петдесет и една.

Сайер огледа подаръка и благодари.

— Одобряваш ли избора ми? — поинтересува се Скаре.

— Джуди Гарланд. Определено да.

— Като заговорихме за подаръци, получих ново послание. Без марка и адрес на подателя. Някой пак е идвал до дома ми.

Сайер прикова поглед в жълтия плик, защипан с кламер. Скаре изсипа съдържанието му върху масата.

— Какво е това? — полюбопитства Сайер.

— Копчета. Две златисти копчета с форма на сърца, завързани с конец.

Сайер ги вдигна срещу светлината от лампата.

— Хубави копчета — замислено установи той. — От скъпа дреха. Вероятно от блуза.

— Никак не ми харесват. Като ги гледам така, върху масата, придобиват смисъл, който не разбирам.

— Приличат на предложение за женитба. Обзалагам се, че копчетата ги е пратила Линда — усмихна се Сайер. — Не отдавай голямо значение на случката. Хората, които се обаждат или изпращат разни предмети, по принцип не са дейни натури.

Уравновесеният глас на Сайер успокои Скаре.

— Изхвърли ги — отсече младият полицай и разплиска червеното вино.

— Тези хубави копчета? Ти сериозно ли?

— Да, хвърли ги в кофата. Не ги искам.

Сайер отиде в кухнята, отвори един долап и пак го затвори, като незабелязано пусна копчетата в джоба си.

— Отидоха на боклука — излъга той.

— Защо Йоран си е оттеглил самопризнанието? Ядосах се, като разбрах.

— Йоран се бори за живота си. Има пълното право. До приключването на случая остава много време.

— Уведоми ли Юман?

— Да. Не каза почти нищо. Не е отмъстителен.

Скаре се усмихна при спомена за Гюндер.

— Юман е особняк. Простодушен като дете.

Думите му накараха Сайер да го погледне строго.

— Не слагай знак за равенство между красноречие и интелигентност.

— А аз си мислех, че между тях има някаква закономерност — промърмори Скаре.

— Не и в този случай.

Отпиваха мълчаливо от питиетата си. Скаре извади неизменното пликче с желирани бонбони. Избра си един жълт бонбон и го потопи в червеното вино. Сайер усети как уискито започва да действа. Раменете му се отпуснаха. По тялото му се разля приятна топлина. Бонбонът на Скаре придоби оранжев оттенък.

— Ти виждаш единствено трагедията — отбеляза младият полицай.

— Какво друго може да се види?

— Юман овдовя, а това не е никак лош статус за мъж като него. На мен ми изглежда горд със съпругата си въпреки смъртта й. Споменът за Пуна ще го крепи до края на живота му. Не си ли съгласен?

Сайер издърпа пликчето с бонбоните от ръката му.

— Имаш висока кръвна захар — скастри го той.

Отново се умълчаха. Ту единият вдигаше чашата си и я поднасяше към устните си, ту другият.

— За какво мислиш? — не се стърпя Скаре.

— За всички факти, които се подреждат като пъзел независимо един от друг. И в резултат от това се случват нещастия.

Скаре си наля още вино. Слушаше внимателно.

— Защо Пуна умира? Защото Йоран я пребива. Но и защото Марие Юман не умее да шофира. Марие катастрофира и Юман е възпрепятстван да посрещне съпругата си. Пуна умира и защото Кале Муе не я намира на летището. Умира, защото Ула зарязва Йоран, а Лилиан го отхвърля. Причината не е само една. Множество от случайности помагат на злото да си проправи път.

— Мисля си за Андерш Колдинг.

— Избягал е при сестра си, защото се е паникьосал. Не защото е убиец. Искал е да се освободи от пищящото бебе и от оковите на брак, за който вероятно не е бил готов.

— Турил твърди, че е поел наляво.

— Всички грешим.

— А куфарът на Пуна е бил при Айнар.

— Сюнде е просто един страхливец.

— Освен това се съмнявам в показанията на Лилиан Сюнде. — Якоб погледна Сайер право в очите. — Според мен лъже.

— Безспорно. Обаче не и за въпросната вечер.

Скаре наведе глава и заби поглед в коленете си. Събра целия кураж, на който бе способен.

— Ще говоря съвсем директно. Разколебан съм. Вероятно Йоран е невинен. Чу ли какво писмо получил Холтеман?

— Да, да. Анонимно, с букви, изрязани от вестникарска статия. „Заловили сте не когото трябва.“ Чух и за жената, която се обадила и претендирала, че има ясновидски способности.

— Тя потвърдила същото.

— Да. Ако дежурният на линията беше с всичкия си, щеше да запише името и номера й.

— Ти нямаше да се съгласиш да работиш съвместно с пророчица, нали?

— Не и ако тя поставя условията. Вероятно не е ясновидка, а знае нещо важно за убийството. Сут решил, че показанията й нямат стойност. Четох му стабилно конско.

— Така беше — усмихна се Скаре. — Чуха те чак в столовата.

— Старата ми майка се появи пред очите ми, размахвайки заканително пръст — усмихна се меланхолично Сайер.

— Тя нали почина?

— Да. Това показва колко силно съм викал. Помолих Сут за извинение.

— А Елисе? — полюбопитства Скаре. — Тя даде ли ти някакъв знак?

Настъпи кратко мълчание.

— Елисе никога не повишаваше глас — отрони той.

Вечерта напредна и Скаре се приготви да си тръгва.

Стана да си вземе якето. Кучето тръгна тромаво след него, за да го изпрати. Олюляваше се на немощните си крака, които обаче заякваха все повече. Докато двамата мъже разговаряха до вратата ги стресна звънецът. Сайер погледна учудено часовника: почти полунощ. Навън стоеше жена. Трябваше му известно време, докато я познае.

— Извинете за късния час — подхвана сериозно тя. — Искам само да ви кажа нещо важно и веднага си тръгвам.

Сайер стисна дръжката на вратата и се втренчи в майката на Йоран.

— Имате ли деца? — попита тя, приковала поглед в него.

Гласът й трепереше, а гърдите й се повдигаха бурно под палтото. Беше бледа като платно.

— Да — кимна Сайер.

— Не зная доколко ги познавате, но аз познавам добре сина си. Като собственото си тяло. Той не е способен на подобно нещо.

Сайер заби поглед в краката й, обути в кафяви ботуши.

— Ако беше виновен, щях да разбера — прошепна тя. — Кучето го изподраска. Никой не иска да му повярва. Но аз съм свидетел. На двайсети август миех съдове до прозореца и видях как Йоран се прибира. Носеше спортния си сак. Кучето се втурна към него, той пусна сака и двамата започнаха да си играят. Йоран обожава кучето. Боричкаха се като луди, търкаляха се по земята като невръстни хлапета. Когато влезе вкъщи, лицето му беше цялото в кръв от ноктите на кучето. После Йоран се пъхна под душа. Чувах го как пее.

Настъпи мълчание. Сайер слушаше внимателно.

— Кълна се, това е самата истина. Само това исках да ви кажа.

Жената се обърна и заслиза по стълбите. Сайер имаше нужда от няколко минути, за да се окопити. После затвори вратата.

— Пял е под душа? — удиви се Скаре.

Думите му увиснаха в преддверието. Сайер се върна в хола и погледна през прозореца. Видя как Хелга Сетер пресече паркинга пред жилищните сгради.

— Нима е възможно човек да пее, след като е извършил убийство? — повтори Скаре.

— Възможно е, разбира се. Но не от радост.

Двамата запазиха продължително мълчание. Скаре си блъскаше главата над някаква загадка.

— За какво мислиш? — попита Сайер.

— За какво ли не. За Линда Карлинг. Що за птица е? Какво е видяла в действителност? За Йоран Сетер, чиято съдба зависи от хора, на които не може да се вярва.

— Така ми се иска всичко да си дойде на мястото и картината да стане пълна. Просто ние, хората, сме устроени по този начин. Ала реалността е различна. Да, някои подробности не съвпадат, но това не означава, че Йоран е невинен.

Обърна се с гръб към Скаре.

— И все пак възникват неприятни въпроси, нали? — не се предаваше Скаре.

— Да — призна Сайер. — Много неприятни.

— Едно нещо ще ти кажа. Ако аз участвам в съдебното жури по време на процеса срещу Йоран, не бих се осмелил да го осъдя.

— Няма да участваш в журито. — Сайер дъхна върху прозореца. — Майката на Йоран смята сина си за безгрешен, то се знае. Нали е единствено дете.

— Каква е твоята версия за случилото се? — попита Скаре, все още изпълнен със съмнения.

Сайер си пое дълбоко въздух и се обърна.

— След като убива Пуна, Йоран обикаля с колата из селото, обзет от пълно отчаяние. Вече се е преоблякъл след тренировката, а сега чистите му дрехи са изцапани с кръв. Трябва да се прибере вкъщи. Вижда майка си на прозореца. Тя ще го попита защо е окървавен. Затова започва да се боричка в кучето. Така си осигурява логично обяснение за раните и за кръвта.

Изведнъж Сайер се разсмя на някакво свое хрумване.

— Какво толкова забавно има? — поинтересува се Скаре.

— Сетих се за нещо. Знаеш ли, че гърмящата змия може да хапе дълго след като са й отсекли главата?

Скаре погледна учудено широкия гръб на Сайер до прозореца.

— Да се обадя ли за такси? — предложи старши инспекторът, без да се обръща.

— Не, ще вървя пеш.

— Доста далече е. А в двора на кооперацията ти е тъмно като в рог.

— Времето е приятно, а и искам да подишам чист въздух.

— Не се ли страхуваш?

Сайер придружи въпроса си с лека усмивка, но дори тя не притъпи загрижеността в гласа му.

Скаре не отговори. Тръгна си, а Сайер остана до прозореца. Златни копчета, помисли си той и ги извади от джоба на ризата си. Накълцани на парчета гуми. Изрезка от статия за млад мъж, намерен на улицата с прободна рана. Какво означава всичко това? Якоб се появи в светлината на уличния фенер. С бодри широки крачки мина покрай блоковете и излезе на улицата. После мракът го погълна.