Карин Фосум
Индийската съпруга (4)

Гюндер и Пуна се ожениха на четвърти август, точно в дванайсет часа. В City courthouse^[1], както се изрази Пуна. Гюндер бе приготвил необходимите документи, а Министерството на външните работи му изпрати факс, удостоверяващ, че в Норвегия не е женен. Церемонията протече семпло, но много тържествено. Изправен като кол, Гюндер слушаше внимателно с надеждата да не сбърка кога трябва да отговори. Пуна сияеше от щастие. Плитката й беше навита на голям кок на тила й. Тя дори не се опитваше да прикрие зъбите си, а през цялото време се усмихваше широко. Гюндер напредваше с английския. Двамата общуваха с кратки изречения, помагаха си с жестове и мимики и се разбираха отлично. Често, когато Гюндер започнеше някакво изречение, Пуна го довършваше, и то точно както възнамеряваше да го оформи той. Всичко течеше гладко. Той й обясни какво е необходимо, за да получи норвежко гражданство. Можеше да отнеме няколко години. „Никак не е лесно да станеш норвежец“, мислеше си той. След церемонията двамата тръгнаха на разходка като мъж и жена. Тя — със златисти сандали и сари в тюркоазен цвят, с красивата норвежка брошка на гърдите; той — в нова бяла риза, тъмни панталони и лъснати обувки. Гюндер я бе прегърнал през кръста. Тя гледаше широкото му лице със силно изразена брадичка. Изглеждаше внушителен и едър, но се държеше много кротко. От време на време Гюндер се изчервяваше. Чувстваше се по-уверен в себе си и хората наоколо не го интересуваха. Цялото му внимание бе погълнато от нея. Пуна забелязваше едва прикритата му радост, изразена чрез широката усмивка на устните му. „Мъжът ми си има собствен свят, където е единствен господар“, мислеше си тя. И се чувстваше доволна.

Пуна не го смяташе за богаташ. Самият той й бе казал:

— Не съм богат, но имам къща и работа. Красива градина, хубава кола и дружелюбна сестра. Ще те приеме с отворени обятия. Живеем в малко селце. Там е тихо, няма коли. Може да се разхождаш по улицата, без да срещнеш жива душа.

На Пуна това й се стори странно. Тишина, малко хора. Откакто се помнеше, индийката бе живяла сред голяма навалица. Тишина бе виждала само на снимки.

— Предпочитам да работя — категорично заяви тя.

— Щом искаш, ще работиш, разбира се. Но ще се наложи да пътуваш до града. В Елвеста няма никакви възможности. Ако си намериш работа в града, аз ще те карам.

— Много съм работлива — продължи тя. — Не се изморявам лесно. Може да не съм едра, но съм жилава. Няма нужда да ме издържаш ти.

— Както искаш. Ще бъде чудесно, ако си намериш работа. Така ще научиш по-бързо норвежки. Ще си живеем прекрасно, Пуна, обещавам ти. Норвежците са много дружелюбни по природа. Малко са стеснителни и доста горди, но иначе се държат много приветливо.

Пуна нямаше други роднини, освен един брат в Ню Делхи. Каза, че ще му пише за сватбата си. Налагаше се и да приключи с ангажиментите си в Мумбай, преди да замине за Норвегия. Трябваха й около две седмици. Гюндер й купи билет. Обясни й всичко за прекачванията и за летище „Гардермуен“. Даде й пари, за да не й липсва нищо. Написа на бележка адреса и телефонния си номер с големи, ясни цифри и букви.

— Дали брат ти ще се шокира от новината? — угрижено попита той.

— Не, не — отвърна убедено Пуна. — С него се виждаме много рядко. Шираз си има собствен живот, жена и четири деца. Обичам да готвя — осведоми го тя. — Ще ти приготвям пиле с къри, на теб и на сестра ти, като дойда в Норвегия.

— А аз ще ти направя овче месо със зеле — норвежки специалитет.

— Люто ли е това ядене? — попита тя.

— В Норвегия не ядем нищо пикантно. Вземи всякакви подправки, Пуна. Ще поизпотим Марие и Карщен.

Тя се замисли.

— Какво ще каже сестра ти, като разбере за мен?

— Ще се зарадва. Първо ще се стресне, но после ще се зарадва. Не й харесва, че живея сам. Непрекъснато ме съветва да попътувам. А сега ще доведа вкъщи целия свят — засмя се Гюндер и я притисна към гърдите си.

Не се стърпя и погали плитката на тила й — твърда, стегната и лъскава като коприна. Тя махна шнолата и разплете огромната си коса. „Колко жени в Елвеста могат да се похвалят с такава грива — помисли си той. — Нито една!“. Пуна разпускаше косата си само нощем. Само за него. Тогава очите й блестяха в мрака. Прегръщаше силното му тяло с деликатните си слаби ръце. Гюндер я милваше нежно по гърба с големите си несигурни длани. Пуна се чувстваше щастлива. Едър, прекрасен мъж със сини очи я бе извел от спарената ресторантска кухня и щеше да я спаси от този нагорещен град, от навалицата, от блъсканицата, от малката стая с обща тоалетна за етажа. Гюндер разполагаше със собствена баня с вана и лебеди по стените. Направо не й се вярваше. Още от първия миг, когато се погледнаха със смесица от любопитство и копнеж, и двамата знаеха, че пътищата им ще се пресекат. Увериха се в това и когато той за пръв път се наведе, внимателно притисна слабото й тяло към гърдите си и видя как очите й — първоначално искрящи — се замъглиха, а после се затвориха и тя се сгуши в широките му гърди. През тази първа любовна нощ не говориха. Само сърцата им биеха. Неговото — твърдо и тежко, нейното — леко и бързо. Не се страхуваха от нищо, поне засега. Пуна щеше да напусне работа и да освободи малката си стая, а Гюндер — да се прибере в Елвеста и да подготви къщата и градината за идването на съпругата си. В хотела им направиха снимка. Двамата застанаха прави един до друг с тържествено изражение, горди от току-що сключения брак. Тя — пременена в тюркоазеното си сари, той — в снежнобялата си риза. Гюндер прояви снимката и направи две копия. Даде й едното. Заради работата Пуна не можеше да го изпрати до летището. Сбогуваха се на тротоара пред хотела. За миг Гюндер преодоля смущението си и я прегърна отривисто и страстно. Под ризата му зейна рана, защото се налагаше да отпътува без жената, която толкова дълго бе чакал. Тревожеше се да не я сполети беда. Пуна погали носа му с пръст и си тръгна. Слабите й кафяви крака се изгубиха зад ъгъла. По време на полета Гюндер седеше в тясната седалка със снимката й в ръка. Усещаше как сърцето му се уголемява, как изпомпва повече кръв от обикновено. Целият гореше. Пуна го бе докосвала навсякъде. Дори в ушите, където не бе влизало друго, освен клечки за уши. Само при мисълта за нея пръстите на ръцете и краката му и устните му се разтреперваха. Сякаш всичко в него пулсираше и имаше чувството, че пътниците в самолета го виждат. Гюндер обичаше и беше обичан. В тялото му гореше огън. Гледаше пътниците, ала виждаше единствено Пуна. Какво бе правил досега? Петдесет години бе скитал сам-самичък и се занимаваше само със свои работи, много рядко — и с делата на Марие. Искаше да посвети остатъка от живота си на Пуна. Щяха да споделят всичко. Когато Пуна се чувства изморена, изтощена или болна, ще си почива. Когато й домъчнее за Индия, ще й осигурява билет за Мумбай. Ако пожелае Гюндер да я придружава, той ще го направи с удоволствие, но ако тя предпочита да остане сама, ще й предоставя тази възможност. Гюндер щеше да я слуша, докато говори, и да не я прекъсва. Пуна щеше да има нужда от разбиране и подкрепа, особено през първата година, защото й предстояха сериозни препятствия. Гюндер вече тръпнеше в очакване да отпразнуват заедно първата си Коледа, да й покаже елхата, украсена с играчки и ангелчета; да посрещнат заедно първия сняг, а после и пролетта, когато първите растения се показват над снега. За нея това щеше да бъде истинско чудо. За него — също. Отсега нататък всичко щеше да му се струва ново и прекрасно.