Карин Фосум
Индийската съпруга (16)

Линда изнесе от мазето купчина стари вестници. Седна на кухненската маса и започна бавно да ги разлиства. Журналистите бяха изписали много страници за убийството във Витемуен. Извади ножица и се зае да изрязва. Изобилстваше със снимки на полицаи, но нито една на Якоб. Лицето му вече се размиваше в паметта й, но тя помнеше гласа и очите му.

Смущаваше я случката с колата на Йоран. При спомена за червения автомобил изпитваше лек страх. Все още не събираше смелост да се обади на Якоб. Онова, което й се струваше случайно съвпадение, би могло да се окаже важно. Защо просто не звънне на посочения номер и не каже: най-вероятно съм видяла фолксваген „Голф“. И само толкова, без излишна категоричност. Така поне разследващите щяха да изключат другите марки автомобили. Нямаше да търсят червено волво или червен мерцедес. Ножицата режеше хартията. Линда събра стабилна купчина статии и снимки. Подреди ги в хронологичен ред и ги прибра в найлонов джоб. За миг се изкуши да подчертае няколко изречения: „Свидетел на велосипед твърди, че на местопрестъплението е видял двама души — най-вероятно убиеца и жертвата.“ Или: „Нов свидетел по случая «Елвеста».“ Но Линда не беше толкова инфантилна. Отиде в хола и седна до телефона с визитката на Якоб в ръка. Погали бузата си с нея, помириса я и протегна устни. Целуна кокетно името му три пъти. Няма значение какво правиш, докато си сам. Доста примамлива мисъл, впрочем. Линда набра номера му. Отговори той. Девойката се разтрепери и впрегна всичките си сили, за да звучи уравновесено и овладяно — нещо изцяло чуждо на темперамента й. Постара се да не е многословна. Беше решила да каже само това: автомобилът вероятно е фолксваген „Голф“. Якоб обаче не се задоволи с изявлението. А Линда, неподготвена за подобен развой на разговора, изгуби контрол. Но как да се откаже и да затвори, като по този начин щеше да изгуби Якоб завинаги?

— Познаваш ли някой, който кара червен „Голф“? — попита той.

Тя бързо си възвърна самообладанието:

— Не.

— А виждала ли си такава кола в Елвеста?

— Възможно е. Но едва ли е на мой близък приятел.

— Значи все пак познаваш човек от Елвеста, който кара червен „Голф“?

— Той няма нищо общо с убийството — прехапа устни Линда. — Само колата му прилича на онази.

— Това ни е пределно ясно — успокои я Скаре. — Интересно ми е просто как си стигнала до този извод. Затова те питам кой е човекът. Ако знаеш името му, те моля да ми го съобщиш.

Линда се загледа през прозореца. Дърветата в градината с острите си върхове напомняха строени за битка войници. Сърцето й блъскаше лудо. Няма ли да дойде при нея? Нима няма да го види повече? Усети прилив на страх. Беше на път да отключи нещо сериозно. При мисълта за това се разтрепери. А името? Раните по лицето му? Приличаха на белези от ожесточено дране.

— Там ли си, Линда? — попита от слушалката Якоб.

Тя веднага омекна. Той я умоляваше да му съобщи името на човека с червения „Голф“.

— Йоран. Йоран Сетер. По лицето му забелязах и следи от нокти.

В този миг на небето проблесна нещо ослепително ярко като светкавица. Не се чу гръм, само лек шум. Далечна светкавица, помисли си Линда, останала без дъх. Нищо страшно. Нали е есен.

 

 

При вида на разтрепераното момиче Скаре неволно си представи филия с говежда пържола. Тъничка и крехка, чака само да я излапаш. Помоли господ за прошка, задето му хрумват такива скверни мисли, и се усмихна възможно най-дружелюбно.

Линда се притесни, защото Скаре записа подробно показанията й и я накара да ги прочете и да се подпише под тях.

— Може ли да не споменаваме името на Йоран? — боязливо попита тя.

— Може, разбира се. И един съвет от мен. Не споделяй това с никого, за да нямаш проблеми. Хорската мълва и пресата не са шега работа. Впрочем, тук отбиха ли се журналисти?

— Не.

Линда нямаше представа как ще устои на изкушението да не се разприказва, ако пред дома й се появят оператори с камери и така нататък. Досега наистина не бе обелила дума за „Голф“-а пред никого, затова отговори на Якоб съвсем спокойно. Мъчеше се да измисли как да му направи впечатление. Той сгъна листа и се изправи. Линда се реши на един последен, отчаян опит:

— Когато заловите извършителя, ще се наложи да свидетелствам пред съда, нали?

— Не мисля — усмихна се Скаре. — Показанията ти не са достатъчно достоверни.

Почувства се неописуемо разочарована. Якоб изчезна и тя остана сама с ръка върху устните си. Сякаш бяха набъбнали. Взе телефонния указател, отвори на буквата „С“ и намери Скаре, Якоб. Улица „Недре Стургате“ 45. Преповтори си телефонния му номер. Той се запечата завинаги в паметта й. Взе джоба с изрезките от вестници и се качи в стаята си. Постоя пред огледалото. После отново прочете статиите. Трябваше да поддържа огъня, да го раздухва, както се раздухва жар. За нея това разследване се превърна в източник на жизнена енергия, в житейска мисия. Спомни си за един случай: отстраниха следовател от Крипос^[1] от разследване, защото имал връзка със свидетелка, за която по-късно се оженил. Въпросната свидетелка не разполагала с важни показания като Линда. При мисълта какво би могла да постигне, девойката пламна от вълнение. Сети се за съвета на Якоб да запази в тайна какво е видяла. Линда нямаше да говори с никого. Освен, разбира се, с Карен.

* * *

Слуховете плъзнаха навсякъде и се промушваха във всяка пукнатина. Мъртвата била съпругата на Гюндер, дошла чак от Индия! Ако Пуна беше пристигнала благополучно, нямаше да й се размине толкова лесно. Местните щяха да я изучават най-безпощадно. Но понеже никой не смяташе, че тя заслужава подобна трагична участ, хората от Елвеста говореха със симпатия за любовното приключение, което си бе позволил Гюндер. Хората най-силно се вълнуваха от факта, че някой е видял колата на Йоран Сетер, паркирана до местопрестъплението. Жителите на Елвеста очакваха подобни слухове и изобщо не допускаха Йоран да е убил индийката: познаваха го като представителен млад мъж. Повече ги интересуваше кой е човекът, не само забелязал колата му, но и съобщил в полицията, а и споменал името на Йоран. В бистрото на Айнар се бяха събрали Франк — Подвига на Маргит, бледият, слаб мъж с прозвището Макарона и Муде от бензиностанцията „Шел“. Франк отпусна огромните си лакти върху масата.

— Защо аз не съм заподозрян? Карам червена тойота и приличам на побойник.

Айнар беше напълно съгласен с последното.

— Но тойотата ти е кафява — възрази той от тезгяха.

— Ръждивокафява — уточни Франк. — Отдалеч изглежда червена. Всъщност защо да не си бил ти, Айнар? Във вестника пише, че индийката се отбила в заведението ти да пие чай.

Съдържателят извади металната кошница с пържени картофи от врящото олио.

— Как ли пък не. Тя се е домъкнала тук с огромния си куфар, аз съм я метнал в колата, закарал съм я във Витемуен, направил съм я на кайма, офейкал съм оттам и веднага съм се заловил да пека пържоли. Нищо работа!

Той подсмръкна.

— Според мен е старият Гюнвал — обади се Макарона. — Живее точно до местопрестъплението и е вдовец, откакто се помни. Видял е как жена в индийско сари върви по пътя и се е втурнал след нея с изваден инструмент.

Шегата му отприщи дружен смях. Айнар поклати глава.

— Не беше облечена в сари, а в костюм с панталон. Тъмносин или синьо-зелен. Убиецът сигурно не е от селото.

— Да, защото ние сме по-добри от останалите, разбира се — подхвърли Франк. — Аз лично съм убеден, че убиецът е тукашен. В селото живеят няколко хиляди души. Бъдете сигурни, че разследващите ще търсят тук.

— Аз казвам, че го е направил Муде — намеси се Айнар. — Стоял е в бензиностанцията и си е гледал счетоводството. Видял е как жената излиза от заведението му. Метнал се е в сааба и право след нея.

— Моята кола е бяла — обори го спокойно Муде. — А я по онова време на смяна беше Турил. Аз ходих на боулинг в Ранскуг.

— Наистина ли си се сдобил със собствена топка? — попита го Айнар.

— Абсолютно! — въодушеви се Макарона. — И то не каква да е. Прозрачна като от стъкло. Тежи четирийсет килограма, а в центъра й има малък черен скорпион. Нали Муде се пише Скорпио на таблото с резултата.

— Ама че си фукльо! — подвикна франк.

Изгавриха се с Муде по всички правила. Шегите им обаче не го засегнаха. Той умееше да играе отлично боулинг и бе постигнал личен рекорд от двеста и трийсет точки.

Айнар се ухили.

— Не знаем дали колата наистина е била червена. Някакъв глупак е видял такава кола и си е втълпил, че е видял фолксваген „Голф“.

— Да, ама глупакът е от Елвеста, защото плъзнаха слухове за Йоран — отбеляза Франк.

— Сигурно е вечната велосипедистка — предположи Макарона. — Принцесата с блестящите очи и светлорусата коса. Нали преди няколко дни се взираше в колата на Йоран. Той даже я попита какво зяпа.

— Линда Карлинг?

— Точно тя. Линда, дето винаги е на промоция. Проклетницата се е обадила в полицията. Обзалагам се, че е тя.

Умълчаха се, докато отпиваха от халбите си. Франк си сви цигара, а Айнар поръси пържените картофи с подправки и му занесе чинията.

— Какво казва Йоран по въпроса?

Франк затвори запалката „Зипо“ и подуши храната.

— Йоран не се притеснява, защото полицията разпитва всички, не само него.

— Сетих се нещо — намеси се Муде. — Йоран дойде в заведението в деня, когато е била убита индийката. Не, на следващия ден. Лицето му беше издраскано.

— Сигурно Ула го е подредила така — засмя се Франк. — Става по-зла от котка.

— Не думай. Питам се дали полицаите са забелязали раните.

— Отдавна са зараснали — отвърна Айнар. — Е, почти, де.

— Дори сега да не се забелязват, хората вече са ги видели — възрази Макарона.

Франк го погледна сурово.

— Значи, ако дойдат при теб и те подложат на кръстосан разпит, няма да пропуснеш драскотините, така ли?

— Няма да им го кажа, разбира се. Да не съм идиот.

— И защо да не спомене драскотините? — тихо се осведоми Муде. — Макарон, да не би да се опасяваш, че Йоран е убиецът?

— Не, не, разбира се.

— Защо тогава да не споменаваме белезите пред полицията?

— За да му спестим неприятностите. Тази следа няма да доведе до нищо.

Вратата се затръшна. Влезе Йоран с кучето си. На масата настъпи мълчание. По лицата на мъжете се изписа вина. Йоран ги огледа спокойно.

— Кучето — обади се Айнар. — Остави го навън.

— Не може ли да легне под масата?

Йоран издърпа един стол. Чу се скърцане.

— Не, кучетата нямат място в заведението — настоя Айнар.

Йоран се изправи неохотно и излезе. Завърза кучето за парапета и се върна. Айнар му наля халба бира.

— Пий бира, докато още можеш — пошегува се Макарона.

— Да, защото съвсем скоро ще ме тикнат в пандиза. Не, положението не е толкова сериозно. Искаха само да разберат къде съм бил в деня на убийството. Записаха някои неща и си тръгнаха. Не съм единственият с червея на кола в Елвеста. В близко бъдеще ще им се отвори доста работа.

— Да. Аз поне имам алиби — изсумтя Франк. — Тогава ходих на кино. Дори си запазих билета. За нищо на света няма да го изхвърля. На правосъдието не може да се разчита. Колко невинни хора осъждат.

— В повечето случаи все пак залавят истинския виновник — отбеляза Макарона.

— Йоран, ти разбра ли кой е спрягал името ти пред полицаите? — попита франк.

— Не, пет пари не давам.

— Най-вероятно е бил Линда. Дето има коса като на албинос.

— Мина ми през ума — Йоран заби погледа в халбата си. — Сигурно ги е видяла на поляната.

— По-скоро сенките им — поправи го Франк.

— Откъде знаеш това? — бързо попита Йоран.

— От Карен.

— Един господ знае какво е видяла.

Йоран си разплиска бирата.

— Според мен Линда трябва да внимава какво говори. Мамка му. Ако в селото обикаля някакъв луд и тя продължава да снася на полицията, може да й се случи случка. На нейно място бих се покрил в миша дупка.

— Това момиче никога няма да се покрие — отбеляза Айнар. — Ако беше видяла нещо съществено, ченгетата отдавна да са дошли. Разследващите изобщо не са сигурни дали Линда наистина е видяла убиеца и жертвата.

— Или така поне твърдят! — заръкомаха Макарона. — Само си помисли колко информация премълчават. Ами ако разпространяват версията, че Линда е забелязала неясни сенки, за да не я подлагат на риск, а в действителност тя е видяла много повече?

— Съмнявам се — отвърна Айнар и нареди празните халби в миялната.

— Точно така правят — потвърди Макарона. — Пускат дребни трошици на журналистите, за да ги държат настрана, а самите те знаят доста повече.

— В такъв случай те смятат за невинен, Йоран — успокои го Айнар. — Иначе отдавна да са те арестували. Линда те познава добре. Ако те е видяла, щеше вече да им е казала.

— Албиноси като нея не виждат добре — нагло заяви Йоран.

— Тя не е албинос. Просто е много светла. Но не вижда по-далеч от носа си. Защо не доведе Ула?

— Лежи, нещо не й било добре — мрачно отвърна Йоран. — Момичетата наистина ме изнервят ужасно.

Йоран отпи от бирата си. Очите му се рееха другаде. Останалите го поглеждаха крадешком. По лицето му и по ръката, с която държеше халбата, още личаха тънки червени ивици.

— Предположихме, че сте се сдърпали — обади се Франк. — Понеже още имаш… белези по лицето, така да се каже.

— Не, кучето ме подреди така — усмихна се Йоран. — От време на време си премерваме силите. Налага се непрекъснато да му напомням кой е шефът.

— Какво казаха полицаите?

— Ще говорят с всички. Пригответе се за разпит.

Йоран стисна халбата между дланите си.

— Чу ли, Айнар?

— Вече бяха при мен — вдигна равнодушно рамене той. — Изпратиха един къдрав гимназист. Направо ми се разтрепериха мартинките.

— И при мен беше същото. Разпитващият не ми се стори никак страшен.

— Страшните отиват в Крипос — осведоми ги Франк.

Муде се бе замислил за нещо друго.

— Питам се дали създават профил на извършител. Нали в днешно време е на мода. За беда тези профили почти винаги се оказват точни.

— Прекаляваш — скастри го Макарона. — Не живеем в Чикаго.

— Така е. И все пак.

Муде говореше някак замечтано, все едно изказваш мислите си на глас.

— Интересно ми е дали убийците предпочитат определени марки автомобили. Дали важи принципът „кажи ми какво караш и ще ти кажа какъв си“.

Останалите се засмяха, защото познаваха склонността на Муде да си прави бързи изводи за хората по автомобилите им.

— Да вземем волвото например — продължи Муде. — Волвото е типичната кола за дядовци. Както и мерцедесът. Замислете се за Юман и за Кале Муе и ще видите, че съм прав. Докато шофьорите на френски автомобили притежават стил и нюх за комфорт и елегантност. Обаче им липсва прагматичност. Френските коли са красиви, но се ремонтират трудно. Онези, които избират японски марки, постъпват много разумно, но те пък нямат стил й усет за елегантност.

Разсъжденията му за японските коли разсмяха всички: Франк караше тойота.

— После имаме беемве. Тези момчета искат прекалено много. Беемвето си е чиста демонстрация. А мъжете, които карат английски коли, често са малко женствени. После идва ред на опел. Собствениците на опели се отличават със стил, прагматичност и самочувствие. А какво да кажем пък за шофьорите на сааб!

Всички отново избухнаха в смях. Муде караше сааб. Той отпи от бирата и се вторачи в Йоран.

— А колкото до шкода и лада, по-добре да си замълча.

— Остава фолксваген „Голф“ — напомни му Макарона.

Йоран следеше разговора със скръстени ръце.

— „Голф“-ът е много интересен случай. Карат го хора с буен темперамент. Искат нещата да стават бързо, да са постоянно в движение. Нетърпеливи и зад волана, и в живота въобще. Малко избухливи.

— Съветвам те незабавно да кандидатстваш за работа в полицията — обади се Айнар иззад тезгяха. — Направо ще си безценен с познанията си за хората и за колите.

— Зная — засмя се доволно Муде.

Айнар затвори миялната и премига с осветлението. Младите мъже изсумтяха недоволно, но пресушиха бързичко халбите си и ги отнесоха на барплота. Никой не се противопоставяше на Айнар. Понякога това ги учудваше.

* * *

Вечерта напредна. Светлината се изгуби и дърветата се превърнаха в черни силуети. Гюнвал закопча нашийника на кучето си и пое през гората. Не посмя да пресече поляната. Вървеше до дърветата. Бийгълът пъхтеше, изплезил език.

— Хайде, де, дебеланко — подкани го Гюнвал. — Трябва да се раздвижиш малко. Както, впрочем, и аз.

Отправиха се към Нуреван. След стотина метра Гюнвал се спря и се обърна. Втренчи се в поляната. Тишината го притесняваше, без да разбира защо. Случилото се нещастие го разтърси дълбоко. Всички в селото се познаваха. А някакъв пришълец остави смърт и разрушения след себе си. Ако изобщо ставаше дума за пришълец. По принцип Гюнвал не се боеше от тъмното. Поклати глад и продължи. Всяка вечер с кучето се разхождаха по един и същ маршрут. Така старецът имаше усещането, че си изпълнил дълга към дебелия си домашен любимец. Бийгълът беше все пак приятен спътник. Е, не притежават изявена индивидуалност. Не ставаше за изложби, не беше и особено послушен. Ала мълчаливо му правеше компания. Звук от лапи. Познатото предупреждение, когато някой се приближи до къщата. Пътят свърши и докато слизаше към езерото, Гюнвал нагази из тревата. Стъпките му потъваха безшумно. Небето над него сякаш дишаше! Усети как косата му се раздвижи. Внезапно чу познат шум. Ръмжене на автомобилен двигател — все още слабо, тя постепенно се засилваше. Какво ли търси тази кола до Нуреван толкова късно, озадачи се Гюнвал. Спотаи се между дърветата и изчака кучето да се облекчи. Гюнвал недоумяваше защо го хвана страх. Това беше направо нелепо, та той обикаляше тези места от години като много други хора, с и без кучета. Заслуша се напрегнато в шума от колата. Тя се приближаваше бавно, почти колеблива откъм пътя, потънал в гъсталаци. Спря. Фаровете обляха езерото със студената си халогенна светлина. После изгаснаха и всичко отново потъна в нощен мрак. Поява се човешка фигура. Извади нещо от багажника и пое към носа. Гюнвал отстъпи малко по-назад между дърветата. „Кучето ще се разлае всеки момент“, изплаши се той. Но бийгълът не гъкна. И той се заслуша в звуците. На слабата светлина от небето Гюнвал различи мъжки силует, застанал в края на носа с нещо голямо и тежко в ръка. Прилича поразително много на куфар, съобрази старецът. Мъжът замахна и го хвърли. Чу се силен плясък. Сърцето на Гюнвал се разблъска. Кучето стоеше до него като заковано. Мъжът се върна бързо до колата. Това, че някой хвърля нещо в езерото, не означава нищо, мъчеше се да убеди сам себе си Гюнвал, ала се разтрепери. Тази появила се изневиделица кола и този мъж, надзъртащ неспокойно през рамо, го изплашиха. Силуетът застана до автомобила и за миг се вторачи в полумрака. Гюнвал стоеше свит между дърветата, а кучето, сякаш заразено от ужаса на стопанина си, замръзна на място. Ушите му щръкнаха. Мъжът се качи в колата, запали и даде назад. Направи рязък завой и потегли обратно. Изчезна в посока главния път. У Гюнвал не остана никакво съмнение. Мъжът беше Айнар Сюнде.

Дълго размишлява, седнал на стола. Дали да съобщи в полицията какво е видял? Доколкото си спомняше, във вестниците пишеше за изчезналия куфар на жертвата. Ставаше дума обаче за Айнар, когото Гюнвал познаваше. От много години. Отруден баща и съпруг с безупречна репутация. Е, носеха се разни слухове, че бракът му куца и жена му си има тайни, но Гюнвал беше великодушен и не осъждаше хората. Вероятно Айнар просто изхвърли непотребни вещи в езерото. Не че беше законно, но кой би се обадил в полицията за подобно нещо? Ако Гюнвал реши да позвъни, ще разберат кой се обажда и възникваше опасността да си изпати. Айнар не би отнел живота на беззащитна жена, смяташе Гюнвал. А този факт можеше да се окаже важен. Защо му е да хвърля куфар в езерото? Ако предметът е куфар? Дали да не подаде анонимен сигнал? И това е позволено. Гюнвал затвори очи и пак видя очертанията на силуета. Изведнъж го полазиха ледени тръпки. Стана и извади от барчето бутилка „Eau de Vie“. Напълни голяма чаша. Не искаше да се въвлича в никакви неприятности. Но младата Линда Карлинг, която беше минала покрай Витемуен, каза какво е видяла без грам притеснение. Е, да, ама тя е млада и куражлийка. А Гюнвал е възрастен, вече прехвърлил шейсетте. Ако се обади…