Карин Фосум
Индийската съпруга (19)

Бузите на Гюндер хлътнаха съвсем. Дойде небръснат, а по яката на ризата му се бе образувал тъмен ръб. „Добре че Марие не може да ме види“, помисли си той.

Прикова поглед във вещите на Пуна, пръснати върху масата. Дрехите й бяха изсъхнали, но по тях личаха петна от мръсната вода. И все пак личеше колко са красиви. „Това са дрехите на съпругата ми“, мина му през ум. Нощницата и четката за коса. Затвори очи и си спомни как Пуна премяташе коси над рамото си, за да ги среше.

— Веднага щом приключим, ще ви ги донесем у дома — обеща Сайер.

Гюндер кимна признателно.

— Хубаво е човек да си запази нещо за спомен — събра смелост той.

— Още нещо. Получихме писмо от полицията в Ню Делхи. Ако желаете, ще ви го покажа.

Гюндер кимна отново и пое листа. Поизмъчи се, докато си преведе английския текст. „Mr. Shiraz Bai, living in New Delhi, confirms one sister Poona, born on the first of June 1962. Left for Norway on the 19th of August. Mr. Bai will come to Oslo the 10th of September, to take his sister home.“^[1]

— Да я отведе? В Индия ли? — задъха се Гюндер. — Но тя е моя жена! Нося брачното ни свидетелство. Нима не съм най-близкият й роднина? Брат й има ли законното право да я вземе?

От възмущение Гюндер започна да пристъпва от крак на крак. Сините му очи блуждаеха изплашено, а листът в ръката му трепереше.

Сайер се помъчи да го успокои:

— Ще ви съдействаме и ще намерим решение.

— Нали имам някаква права? Брачното свидетелство си е официален документ.

— Да, естествено.

Сайер отвори едно чекмедже.

— Това ви го давам още отсега.

Подаде малък плик на Гюндер.

— Брошката й.

При вида на украшението Гюндер избърса потеклата сълза.

— Не спираме да работим по случая — увери го Сайер. — Ще намерим убиеца.

Гюндер заби поглед в пода.

— Разбирам, че в момента имате много по-сериозни проблеми от хода на разследването — продължи Сайер. — Вече сте вдовец.

Гюндер вдигна очи. Инспекторът го нарече вдовец. Прозвуча като вид обезщетение, компенсация за сполетялата го трагедия. Гюндер се прибра вкъщи и се обади на зет си да му разкаже за Марие. Всеки ден, след като се прибереше от болницата, звънеше на Карщен. Всъщност в състоянието й не бе настъпила никаква промяна.

— Странно е как някой може да лежи толкова неподвижно — сподели Гюндер. — Без дори да помръдва клепачи. Ами ако си изгуби гласа?

— Едва ли, сигурно просто ще бъде пресипнал — успокои го зет му. — Ще си го възстанови с упражнения.

— Не само гласът, всичко трябва да се тренира — печално отбеляза Гюндер. — Мускулите й изчезват. Според лекарите тялото й омеква и…

— Добре, добре. Ще чакаме и ще видим. Вече нямам сили да слушам всичките тези приказки. И без това нищо не разбирам от медицински термини.

Страхът в гласа му се усили. Карщен не спомена името на Пуна нито веднъж, макар че и до него бе стигнала мълвата коя е тя. Гюндер се чувстваше обиден. Докато разговаряха, усукваше между пръстите си телефонния кабел. Карщен рядко посещаваше жена си в болницата. Гюндер, от своя страна, нямаше нищо против да седи до сестра си. Говореше й тихо и тъжно за сполетялото го нещастие. „Намериха куфара, Марие. С дрехите й. Брат й ще дойде тези дни. Ужасно се притеснявам. Отнех му единствената му сестра. Пуна ми каза, че не са особено близки, но все пак. Той се опита да я разубеди да не идва в Норвегия. Оказа се прав.“

Докато разказваше на Марие, подреждаше мислите си.

Все още беше в болнични и не му се ходеше на работа. Дните минаваха, Бьорнсон се обаждаше от време на време да го чуе за малко. Говореше с повишено самочувствие. Най-сетне, поради отсъствието на титуляря, пред Бьорнсон се откри възможността да покаже способностите си. Фермерът Сварща питал за Гюндер. По думите на Бьорнсон останал със зяпнала уста, когато чул дългата история. Изобщо не бил допускал, че Юман ще събере кураж да отиде в чужда страна и да се ожени там.

* * *

— В разговор с един от колегите ми, Якоб Скаре, си заявил, че си прекарал вечерта на двайсети август в компанията на приятелката си Ула.

Сайер огледа Йоран Сетер, който се усмихваше отзивчиво. Раните по лицето му се бяха стопили до едва различими резки.

— Така е.

— След разговор с нея обаче става ясно следното: тя не е твоя интимна приятелка и не е прекарала вечерта с теб. Ходили сте на тренировка във фитнес студио „Адонис“ от шест до осем. Пили сте безалкохолно на изхода. После тя е сложила край на връзката ви. А ти си потеглил сам с колата, побеснял от яд. Следователно край Витемуен си минал някъде между осем и половина и девет.

Очите на Йоран Сетер се разшириха. Имаше много яко, мускулесто телосложение; руса коса с яркочервени кичури. В момента косите му се изправиха. В очите му се появи наситен отблясък. Като от живачни капчици, помисли си Сайер.

— Значи Ула пак е решила да къса с мен? — засмя се примирено Йоран. — Нищо ново под слънцето. След няколко дни пак ще поиска да сме заедно. Отдавна съм престанал да вземам приказките й на сериозно.

— Не ме интересува дали сте заедно, или не. Важното е друго: излъгал си, че вечерта на двайсети август си бил с Ула в дома на сестра й.

— Напротив, казах истината. Извинете, но защо се налага да ви отговарям на подобни въпроси?

— Защото разследваме убийство. Много хора са длъжни да отговарят на многото ни въпроси. Иначе казано, не си единствен. Ако това те успокоява.

— Нямам нужда от утеха.

Усмивката не слезе от лицето на силния, убедителен Йоран.

— Ула не си дава сметка какви ги приказва — обясни той.

— Не и според колегата ми.

— Той е общувал с нея само няколко минути. Аз я познавам от година и нещо.

— Значи все още твърдиш, че си прекарал вечерта с нея?

— Да. Гледахме племенника й.

— И защо й е на Ула да лъже? И то полицейски служител?

— Ако е бил готин, се е оказала достатъчна причина да го забаламоса. Тя се слага на всички. Явно не иска да е ангажирана с мен.

— Намирам обяснението за доста плоско.

— Нямате представа какви щуротии измислят момичетата, за да направят впечатление. В това отношение са направо ненадминати. И Ула не е изключение.

— Ходил ли си в къщата на сестра й?

— Да — Йоран се усмихна още по-широко. — И затова мога да ви опиша как изглежда всекидневната, кухнята, банята. Много гадно, а?

— Как беше облечен, когато си тръгна от „Адонис“?

— Със спортна блуза. Вероятно бяла. Черни „Левис“. Обикновено така се обличам.

— Взе ли си душ след тренировката?

— Разбира се.

— Но въпреки това по-късно си влязъл да се изкъпеш втори път?

Кратка пауза.

— Кой ви каза?

— Разговарях с майка ти. Прибрал си се в единайсет и веднага си се пъхнал под душа.

— Сигурно така е било.

Пак тази усмивка. Нито следа от тревога или притеснение. Личеше колко старателно е оформял с тренировки мускулестото си тяло, отпуснато върху стола.

— Защо влезе да се къпеш пак?

— Така ми се е приискало.

— Майка ти ни каза, че си се прибрал, облечен в синя тениска и сиви шорти. Преоблече ли се след тренировката в колата?

— Майка ми няма услужлива памет.

— Само ти ли от цялото село си с всичкия си, Йоран?

— Не. Но, съвсем сериозно, тя не забелязва такива неща. Докато спортувам, нося синя тениска и сиви шорти.

— Значи си тръгнал от „Адонис“ с чиста бяла блуза, а преди да се прибереш, си облякъл потния си спортен екип?

— Не, не. Нали ви казах, че майка ми се е объркала.

— С какво беше обут?

— С маратонки. Ето ги.

Той протегна краката си, за да ги покаже.

— Виждат ми се нови?

— Нищо подобно, нося ги от няколко месеца.

— Може ли да погледна отдолу?

Йоран вдигна крака. Подметките бяха тебеширенобели.

— На кого се обади?

— Кога?

— На двайсети, от колата. Ула те е видяла да говориш по телефона.

За пръв път от началото на разговора усмивката на Йоран се стопи.

— На познат. Толкова.

— Нека обобщим положението ти към днешна дата: минал си покрай местопрестъплението по времето, когато е било извършено. Караш червен „Голф“. Близо до мястото, където е намерена убитата, е забелязана подобна кола, паркирана на шосето. Свидетел е видял на поляната мъж с бяла риза заедно с жена. Даваш лъжливи показания къде си прекарал въпросната вечер. Неколцина свидетели са забелязали рани по лицето ти, когато си се появил в бистрото на Айнар на двайсет и първи август, деня след убийството. Все още се виждат следи от тях. Вероятно и сам разбираш, че няма как да подмина тези факти, без да поискам обяснение.

— Боричках се с кучето. Не съм от мъжете, които притесняват непознати жени. Защо ми е да го правя? Имам си мацка.

— Според нея вече не сте заедно, Йоран.

— Ула често говори врели-некипели.

Вече не се усмихваше.

— Не ми се вярва. Ще се върна.

— И дума да не става. Не желая да продължавате да ме тормозите. Проклятие!

— По време на това разследване ще се съобразяваме единствено с мъртвата жена — отсече Сайер.

— Такива като вас са оперирани от способността да се съобразяват.

Сайер излезе на двора. Не го напускаше натрапчивото усещане, че Йоран Сетер крие нещо. Като повечето хора, съобрази Сайер. Не е задължително на съвестта му да тежи убийство. Затова тази професия му се струва толкова трудна: в разпитваните често долавя чувство за вина, което ги представя в лоша светлина, понякога напълно незаслужено. Сайер ненавиждаше задължението си да се рови безогледно в живота на другите. За да не изгуби мотивация, затвори очи и се помъчи да извика пред очите си ужасяващата гледка на строшената женска глава.

Сара го чакаше на дивана с кана кафе. Колберг лежеше в краката й. Сънуваше нещо, вероятно как ловува, защото лапите му правеха странни движения, все едно тича с бясна скорост. Сайер се питаше дали кучетата изпитват същото кошмарно усещане насън, че не помръдват, макар да бягат.

— Никога няма да порасне — замислено отбеляза той. — Ще си остане същото незряло кутре.

— Значи е преживял нещо в детските си години — засмя се Сара и му наля кафе. — Какво знаеш за първите седмици на Колберг?

— Бил е доста муден. Стигал последен до купата с храна. Другите палета от котилото го потискали. Бяха общо тринайсет кученца.

— В такъв случай страда от липса на внимание. Взел си кутрето, което никой не би избрал.

Сайер сякаш не чу последното й изречение.

— Обаче впоследствие му посветих цялото си свободно време. Този дефицит се преодолява, нали?

— Тези неща никога не се преодоляват.

Изгасиха лампите. Свещта върху масата разпръскваше мрака. Сайер мислеше за Пуна.

— Защо е обезобразил лицето й? — недоумяваше той. — Какво означава това?

— Нямам представа.

— Вероятно изразява някаква емоция?

— Може би е смятал, че е грозна.

— Кое те кара да мислиш така? — изгледа я смаяно Сайер.

— Не е изключено схемата да е съвсем проста: „Колко си противна“, минава му през ум, тази мисъл отключва гнева му и той се разбеснява. — Сара отпи от кафето. — Според теб какво изпитва сега убиецът? Отчаян ли е от постъпката си?

— Не непременно. Иска ми се да е така.

— Толкова си принципен — усмихна се тя. — Очакваш разкаяние.

— В този случай разкаянието е задължително. Когато го заловим обаче, първо ще се мъчи да оцелее в новосъздалата се ситуация. Ще се оправдава, ще се защитава. Това, впрочем, си е негово право.

Сара стана от дивана и седна на пода до Колберг. Започна да го чеше по гърба. Сайер видя как едрото куче се полюшва доволно в ръцете й.

— Има някакво топче под козината — внезапно откри тя. — Ето тук. На гърба.

Сайер я погледна въпросително.

— Няколко са. Три-четири топчета. Забелязал ли си ги, Конрад?

— Не — тихо отвърна той.

— Трябва да го заведеш на ветеринар.

По иначе спокойното й лице се изписа тревожно изражение.

— Освен това Колберг се намира във възраст, когато се появяват разни заболявания — продължи Сара. — А за куче с неговите размери… Всъщност на колко години е?

— На десет.

Сайер не помръдна от дивана. Не искаше да пипа топчетата. Страхът го заля като студена вода. Изправи се, макар и неохотно, и разроши гъстата козина с пръсти.

— Ще се обадя на лекаря утре сутринта.

Отново седна и взе пакет тютюн, за да си свие цигара. На ден си позволяваше едно уиски и една цигара. Сара го погледна нежно.

— Ти си изключително самодисциплиниран мъж.

Сайер се затвори в себе си. Избяга от проблема с Колберг и потъна в други мисли. Сара забеляза отдалечаването в очите му.

— В този район почти не минават автомобили от други населени места — отбеляза той.

— Къде си сега? — обърка се Сара.

— В Елвеста. Вероятността той да е от селото е огромна.

— Това е добре за вас. В Елвеста едва ли живеят много хора?

— Над две хиляди.

— Искаш ли да запазя час при ветеринаря? Мога и аз да заведа Колберг на лекар. Напоследък си доста зает.

Сайер запали дебела цигара.

— В нея има тютюн за две малки — подкачи го тя.

— Сигурно са кисти. Пълни с вода.

Сара долови притеснението в гласа му. Сайер се опитваше да изтласка страха. Беше сигурна, че топчетата не са пълни с вода.

— Трябва да го прегледа лекар. Затруднява се по стълбите.

— Мен ако питат, убиецът е един от разпитаните — отново се отплесна Сайер.

Сара поклати леко глава. Продължи да милва Колберг по гърба. Кучето й се виждаше изнемощяло. Сайер обаче отказваше да го приеме. В челото му се бе врязала дълбока бръчка. Тези топчета в тялото на Колберг му навяваха спомени и той се затвори във вътрешния си свят, без да допуска там Сара.

— Струва ми се отслабнал. Откога не си го теглил?

— Тежи седемдесет килограма — заяви Сайер с нетърпящ възражения тон.

— Ще донеса везната от банята.

— Полудя ли? — намръщи се той.

Изчака я да излезе, скочи от дивана и коленичи до Колберг. Повдигна тежката му глава и се вгледа в черните му очи.

— Нали не си болен, старче? Просто годините почват да ти тежат. Както и на мен.

Сайер отпусна внимателно главата на кучето върху предните му лапи. Сара донесе везната.

— Нали го знаеш Колберг, не умее да пази равновесие — поколеба се Сайер.

— Ще пробваме — настоя тя. — Ще му дам един картоф.

Кучето усети, че предстои нещо различно, и се изправи любопитно. Нулираха везната и го избутаха върху нея. После му качиха краката, а Сара го подпираше отстрани. Знаеше, че кучето ще усети мириса на храна и ще се подчини. След няколко подкани Колберг подаде лапа, олюлявайки се на трите си крака. Сайер се втренчи в дигиталния екран. 54,9 кг.

— Отслабнал е с петнайсет килограма — констатира сериозно Сара.

— От възрастта е — веднага реагира той.

Колберг изяде картофа и пак легна.

Сара се сгуши в гърдите на Сайер.

— Разкажи ми някоя хубава приказка — помоли тя.

— Не зная приказки. Само истински истории.

— И истинска става.

Сайер остави цигарата на ръба на пепелника.

— Преди доста години имахме работа с един дребен престъпник на име Мартин. Не се казва така, но и аз като теб съм длъжен да запазя истинската му самоличност в тайна.

— Да го наречем тогава Мартин — съгласи се тя.

— И така, този Мартин приличаше на призрак. Занимаваше се с какво ли не: кражба на автомобили, дребни измами, обири на гаражи. Беше изключително слабохарактерен и излежаваше безброй присъди, всяка по около три-четири месеца. Освен това Мартин имаше слабост към чашката. Но иначе притежаваше обаяние. И зъби в плачевно състояние. От венците му стърчаха само прогнили остатъци. Затова закриваше устата си с ръка, докато се смее. Ние, полицаите, му симпатизирахме и се тревожехме за него. Бояхме се, че един ден ще се забърка в тежко престъпление. Обсъждахме какво да направим, за да го вкараме в правия път. Решихме като начало да оправим развалените му зъби.

Сайер направи пауза. Сара се разсмя.

— Свързахме се със социалната служба и помолихме да отпуснат на Мартин известна сума, достатъчна да си възстанови зъбите. Той нямаше средства. Оттам ни посъветваха да подадем молба. Така и направихме. Написахме, че с оглед на рехабилитацията му е важно да получи качествена стоматологична помощ. Нали зъбите са от голямо значение за външния вид. Одобриха молбата и Мартин се оказа принуден да се подложи на лечение. Докато излежаваше присъдата си, ходеше на зъболекар три пъти седмично, а накрая се сдоби с безупречно подредени тебеширенобели зъби. Като твоите, Сара.

Той помириса косата й.

— Мартин стана друг човек — потъна в спомените си Сайер. — Вече не вървеше прегърбен. Поддържаше външния си вид и се подстригваше редовно. В затворническата библиотека работеше жена, която отглеждаше дъщеря си сама и беше решила да си набави допълнителни доходи. Библиотекарката се влюби силно в Мартин, колкото и невероятно да ти звучи. Той излежа присъдата си и се премести при нея. Живее там до ден-днешен и осинови детето й. След като се събра с тази жена, не е нарушил закона нито веднъж.

Сара се усмихна.

— Тази история ми хареса повече от приказка.

— А е напълно реална. За жалост, в момента издирваме убиец, който има много по-сериозни проблеми от Мартин.

— Да — кимна тъжно Сара. — Посещението при стоматолог няма да го промени.