Карин Фосум
Индийската съпруга (13)

Гюндер се завлече към телефона. Набра номера на службата си. Попадна на Бьорнсон.

— Ами виж сега — запъна се Гюндер. — Имам нужда от малко почивка. Не съм във форма. А сестра ми е още в кома. Ще си взема болничен лист.

— Да не си лепнал някой вирус в Индия? — стъписа се Бьорнсон.

— Възможно е, беше страшна жега.

Бьорнсон му пожела скорошно оздравяване и съзря възможност да му отмъкне неколцина клиенти. Гюндер се обади в болницата. Вдигна русата сестра, онази, приветливата.

— За жалост няма промяна — съобщи му тя. — Мъжът й си тръгна преди малко. Имал работа.

— Тогава идвам веднага.

— Само ако сте си отпочинали. Ще ви се обадим, ако има нещо.

— Зная — въздъхна той. — Но въпреки това искам да дойда.

Гюндер се нуждаеше от сестра си. Искаше да бъде близо до нея, макар че Марие не можеше да му помогне. Само тя му остана. През всичките тези години така и не успяха да се сближат с Карщен. Зет му не знаеше за сватбата с Пуна и за всичко останало. Само го погледна удивен и не посмя да го разпитва. Всъщност Гюндер също не изпитваше желание да му разправя за нещастието; нямаше нищо приятно в това. Какво да му каже? Най-добре да го запази в тайна, докато случаят се изясни. Защото още нищо не беше сигурно. Гюндер непрекъснато се боеше, че Кале Муе ще му се обади пак. Вероятно го мъчеше гузна съвест, задето бе позвънил в полицията. Гюндер едва превъзмогна умората и се завлече към банята. Нямаше сили да си вземе душ. Избръсна се и си изми зъбите. От доста време не беше слагал нищо в устата си. В главата му шумеше. Изкара колата от гаража и пое към града.

Марие лежеше, както я бе оставил. Все едно времето беше спряло. Гюндер хвана ръката й над чаршафа. Неочаквано се успокои, защото усещаше дланта й в своята. Посъветваха го да й говори, но той нямаше какво да й каже. Ако Пуна бе пристигнала в къщата му и шеташе в кухнята или из градината, Гюндер щеше да говори за нея. Сега Пуна подрязва розите. В момента са най-красиви. Или: днес Пуна ще ми приготви пиле. Червено пиле. Но Гюндер нямаше какво да сподели с Марие. Затова седеше мълчаливо до леглото й. От време на време в стаята влизаше медицинска сестра да провери състоянието на болната. За Гюндер тази сестра беше непозната: дребна, пълна, със сплетена коса.

— Не губете надежда — насърчи го тя. — Понякога отнема повече време.

Не бяха изнесли леглото за придружителя. Сигурно Карщен бе спал там през нощта. Гюндер усещаше, че нещата са се променили и той също ще си легне, когато се измори. След няколко часа се сети, че му трябва болничен лист. Понеже не ходеше на лекар, се замисли на кой да позвъни. Не на лекаря в Елвеста, а на лекар от града. Изведнъж съобрази, че се намира в болница. Бяха го предупредили да поиска съдействие от тях, ако се появи проблем. Гюндер се подвоуми и спря пред стаята на дежурните сестри. Русата веднага се изправи.

— Исках само да попитам нещо — тихо подхвана той, за да не го чуят останалите. — Трябва ми болничен. Имам нужда от няколко дни почивка, за да превъзмогна случилото се. Може ли да ми го дадете оттук, или да отида другаде?

— Ще поговоря с лекаря. Върнете се при сестра си, а той ще дойде след малко.

Гюндер й благодари и послуша съвета й. Респираторът продължаваше да работи и Гюндер почувства облекчение от факта, че Марие си почива, докато апаратът поддържа живота й. Машините не се изморяват. Те просто си вършат работата с неуморимост, чужда на човека. Малко по-късно лекарят дойде и попълни необходимите документи. Донесе найлонов плик с вещите на Марие, намерени в колата й: чанта и букет красиво аранжирани изкуствени червени рози с картичка: „Мила Пуна, добре дошла в Елвеста.“

* * *

Ако Пуна наистина е влязла в бистрото на Айнар, все някой трябва да я е забелязал. И впоследствие да е разбрал коя е. Най-малкото съдържателят я е видял, но не се е обадил. Защо? Скаре забеляза два автомобила, паркирани пред бистрото: зелено комби и червена тойота. Виненочервена, машинално прецени Скаре, а не червена като пожарна кола. Отвори вратата на бистрото и забеляза джубокса. Спря да му се порадва. Стана му любопитно каква музика има. За своя изненада видя, че всички парчета са стари. Двойно по-възрастни от него. Скаре се отправи към тезгяха. Две жени пиеха кафе до прозореца. Зад бара червенокос непохватен мъж четеше вестник на коленете си.

— Пак ли ходите от врата на врата? — бързо попита Айнар.

— Нещо такова — усмихна се Скаре.

Тъй като винаги се усмихваше, младият полицай не изглеждаше ни най-малко мнителен и го преценяваха като напълно безобиден.

— Къде бихме могли да поговорим на спокойствие?

— Толкова ли е сериозно?

Айнар Сюнде отвори една вратичка и пусна Скаре зад бара. После се оттеглиха в офиса на съдържателя. Вътре цареше бъркотия и нямаше къде да стъпиш, но Айнар издърпа един стол за посетителя си, а самият той седна върху каса с бира.

— Днес разговарях с централата на такситата — подхвана Скаре. — Резултатът ме доведе тук.

Айнар веднага застана нащрек.

— На двайсети август един от шофьорите довел тук жена от „Гардермуен“. Тя слязла пред бистрото ви. Последно видял как жената мъкне куфара си нагоре по стълбите.

Айнар слушаше мълчаливо.

— Жената е била от индийски произход. Облечена в тъмносиня рокля с панталон в подобен цвят. С дълга плитка.

Айнар кимна. Имаше вид на човек, чиято глава ще се пръсне от напрежение.

— Затова ви питам: вярно ли е, че тази жена е дошла надвечер в заведението ви на двайсети? — продължи Скаре.

— Да, вярно е — неохотно призна Айнар. — Спомням си я.

— В такъв случай ви моля да ми разкажете подробности — усмихна се Скаре.

— Няма почти нищо за разказване. Тя пусна куфара до джубокса и си поръча чаша чай. Настани се в онзи ъгъл. Разполагам само с „Липтън“, но тя нямаше претенции.

— Разговаряхте ли?

— Не — категорично отрече Айнар.

— Видяхте ли куфара й?

— Куфара? Да, да, беше кафяв на цвят. Тя го остави до джубокса. После дойде на барплота и поиска чай. Стори ми се доста напрегната. Все едно чакаше някого.

Скаре се помъчи да си създаде представа за съдържателя, да отгатне що за човек е. Затворен. Неемоционален. Нащрек.

— Колко остана тук?

— Около четвърт час.

— Аха. А после?

— Вратата се затръшна и тя си тръгна.

Умълчаха се, докато размишляваха.

— С норвежки крони ли плати за чая?

— Да.

— А сега, след всичко случило се, какво мислите за тази жена?

— Ами вероятно е била тя — вдигна примирено рамене Айнар. — Онази, която намериха във Витемуен.

— Точно така. Съвсем близко до ума е. Не ви ли хрумна да се свържете с нас?

— Не знаех, че е същата жена. Тук идват много хора.

— Но не и много индийки, нали?

— Тук живеят доста емигранти или бежанци, или не зная как се наричат. Трудно ми е да ги различавам. Но съм съгласен, че трябваше да се сетя за тази възможност. Вече няма какво да се направи, освен да съжалявам — сърдито заключи той. — Е, вие и сами стигнахте до правилния извод.

— По принцип винаги става така — Скаре прикова очи в Айнар. — Накъде тръгна жената?

— Нямам представа. Не погледнах през прозореца, а и това изобщо не ме интересува.

— Имаше ли други посетители освен нея по това време?

— Не. Беше прекалено късно за кафеджиите и твърде рано за бираджиите.

— Тя говореше ли английски?

— Да.

— Но не ви попита нищо? Абсолютно нищо?

— Не.

— Не ви ли помоли да й услужите с телефон например?

— Не.

— Какво ви мина през ума за тази жена? Къде помислихте, че отива? Сама, чужденка, с голям куфар, тръгнала из селото вечерно време?

— Нищо не съм си мислил. Хората не ме интересуват. Обслужвам ги, това е всичко.

— Беше ли красива? — попита Скаре и се вторачи в Айнар.

Съдържателят се обърка:

— Що за въпрос е това?

— Любопитно ми е — обясни полицаят. — Не съм я виждал.

— Не сте ли?

— Видях я, но беше вече късно.

Айнар премига.

— Дали била красива… — той заби поглед в ръцете си. — Не мога да определя. Да, в нея имаше нещо привлекателно. Беше много екзотична, слабичка и симпатична. А и тези жени се обличат женствено, нали ме разбирате. Не с дънки или анцуг, както правят нашите. Имаше доста изпъкнали зъби.

— А иначе? Как ви се стори? Самоуверена? Плаха?

— Нали ви казах. Изглеждаше напрегната. Изгубена — добави той.

— А в колко часа напусна заведението?

— Никъде към осем и половина — сбърчи чело съдържателят.

— Благодаря ви.

Скаре стана и излезе от офиса. Отвори вратичката и се озова отново в бистрото. За миг се спря да огледа обстановката. Айнар го последва. Взе един парцал и започна да бърше масите.

— Когато стоите зад тезгяха, не виждате масата до джубокса — установи Скаре.

— Така е. Нали и аз ви казах същото. Не я видях да си тръгва. Само чух как вратата се затвори.

— Ами куфарът? Споменахте, че бил кафяв. Как сте успели да го видите?

Айнар прехапа устни.

— Сигурно съм отишъл да почистя нещо близо до масата й. Вече не си спомням.

— Добре. Благодаря ви.

— Ама разбира се, няма за какво.

Скаре направи четири крачки и пак спря.

— Само още нещо съвсем дребно — той вдигна показалец до устните си. — Бъдете откровен. В пресата и по телевизията се излъчиха безброй призиви да се обадят всички, които разполагат с някаква информация по случая с убийството на чужденката в Елвеста. Защо, за бога, не се свързахте с полицията?

Айнар пусна парцала. По лицето му се изписа лек страх.

— Не зная.

Очите му блуждаеха.

First we take Manhattan, помисли си Скаре. Then we take Berlin.^[1]

* * *

Във вестниците наричаха Линда важен свидетел. Не споменаваха името й, разбира се. И все пак. Тя обикаляше с велосипеда, за да се покаже навсякъде. Никой не знаеше, че тя е свидетелят. Само Карен. И майката на Линда. А тя не спираше да й опява.

— Но, боже мой, какво точно видя?

— Почти нищо — отвърна Линда. — Но може да си припомня повече с времето.

Обади се на Якоб да го осведоми за последните подробности: русата коса, лепенката на прозореца на колата. Изведнъж се почувства важна и ценена. Пое към центъра. Мина покрай бакалията на Гюнвал. Отвън стоеше паркиран стар мотопед. Вярно, Линда никога не пазаруваше от Гюнвал, но защо да не се отбие и да му намекна кой е тайнственият свидетел? Мълвата, че не друг, а Лина да Карлинг е минала на велосипед покрай местопрестъплението, щеше да се разнесе от уста на уста с бързината на пеперуда. Хората щяха да я гледат, да идват при нея, да я разпитват.

Линда е видяла убиеца.

В бакалията се носеше особена миризма: на хляб, кафе и сладък шоколад. Линда кимна за поздрав на Гюнвал и се приближи до витрината със сладоледите. Не бързаше. Гюнвал живееше точно до поляната. Ако във въпросния ден бе застанал на прозореца, щеше да види същото като Линда, само че по-отблизо. Стига да имаше добро зрение. Не, Гюнвал носеше очила с дебели стъкла. В бакалията нямаше от новите сладоледи. Линда си избра един, скъса опаковката и захапа сладоледа между острите си предни зъби. После бръкна за пари в джоба си.

— Госпожица Карлинг е тръгнала на разходка? Всеки път, когато те видя, си пораснала с половин метър. Но винаги те познавам, защото имаш походката на майка си — каза й Гюнвал.

Линда не понасяше подобни реплики, но се насили да се усмихне. Остави парите върху тезгяха. До касата лежеше разтвореният вестник на Гюнвал. Той тъкмо бе преполовил статията за убийството във Витемуен. Безпрецедентна жестокост.

— Направо не ми го побира умът — посочи Гюнвал към вестника. — Тук, в Елвеста. Подобен ужас. Не съм допускал, че е възможно.

Линда долепи устни до шоколадовата глазура и тя започна да се топи.

— Само си представи що за човек е той! Чете за себе си във вестника! — продължи Гюнвал.

Предните зъби на Линда пробиха мекия шоколад.

— Днес са му поднесли изненада — отбеляза тя.

— Ами?

Търговецът свали очилата върху носа си.

— Днес ще прочете, че са го видели. По време на престъплението.

Гюнвал разшири очи.

— Какво говориш? Тук не пише такова нещо.

Той пак надникна в текста.

— Напротив. Ето там, долу.

Тя се наведе над касата и му показа. „Важен свидетел се е свързал с полицията. Въпросният свидетел е минал покрай местопрестъплението на велосипед в интересен за разследването момент и е забелязал мъж и жена на поляната, където по-късно бе открит трупът на жертвата. Освен това е съобщил за червен автомобил, паркиран отстрани на пътя.“

— Боже мой! — възкликна Гюнвал. — Дали е оттук този свидетел?

— Естествено, че е от тук — кимна Линда.

— Но в такъв случай ще разпространят описание на външния вид на убиеца и така нататък. И ще го намерят. Точно това казвам и аз, такива престъпници рядко се измъкват безнаказано.

Той продължи да чете. Линда ближеше сладоледа си.

— Със сигурност е видяла нещо — отбеляза тя. — Полицията, естествено, няма да издаде всичко. Вероятно е видяла много повече, отколкото пишат по вестниците. Редно е да охраняват такива важни свидетели.

Линда си представи как Якоб стои в стаята й със задачата да пази живота й. По гърба й пробягаха сладостни тръпки. Гюнвал вдигна очи към нея:

— Тя? Свидетелят жена ли е?

— Не го ли пише? — попита Линда с цялата невинност, на която бе способна.

— Не. Пише просто „свидетелят“ и „въпросният свидетел“.

— Хм… сигурно съм го прочела в друг вестник.

— Ще стане ясно — заключи Гюнвал, погледна Линда и се засмя. — Не мислех, че вие, младите момичета, ядете сладолед. Нали постоянно се притеснявате за фигурата си.

— Аз нямам такива проблеми — отвърна Линда.

После си тръгна, изблиза целия сладолед от клечката и се качи на велосипеда. Може пък в бистрото на Айнар да има клиенти. Навън бяха паркирани два автомобила: комбито на Айнар, което винаги си стоеше там, и червената кола на Йоран. Линда слезе от велосипеда и се загледа в колата на Йоран. Нито голяма, нито малка. Измита и лъскава. Червена като пожарна кола. Приближи се до нея и я огледа по-подробно. На лявото странично стъкло забеляза кръгла лепенка с надписа „АДОНИС“. Хрумна й да се поотдалечи, за да види колата от същото разстояние, от което бе видяла колата във Витемуен. Пресече на отсрещната страна, застана пред бензиностанцията на, „Шел“ и се вторачи. Да, колата на Йоран приличаше много на онази, другата. Линда не разпозна каква е марката. Но много автомобили си приличат удивително. Майка й често казваше, че колите вече не се отличават. И това не беше съвсем вярно. Линда се върна и пак се приближи до колата на Йоран. Фолксваген „Голф“. Най-после разбра каква е марката. Много шофьори слагат лепенки на колите си. Майка й например имаше жълта лепенка — емблемата на въздушната линейка — върху задното стъкло на личния си автомобил. Линда влезе в заведението, където се беше събрала цяла тайфа: Йоран, Муде, Макарона и Франк. Франк беше известен и като Подвига на Маргит, когато хората искаха да подчертаят пренебрежението си или го споменаваха с незлоблива ирония. Сдоби се с това прозвище, защото, докато беше бременна с него, майка му Маргит не спря да се жалва и да се оплаква, вцепенена от ужас при мисълта за предстоящото му раждане. Лекарят й казал, че бебето е огромно, около шест килограма. Франк и сега беше едър.

Мъжете кимнаха на Линда, тя също им кимна. Айнар изглеждаше сърдит както обикновено, а лицето му — напълно непроницаемо. Линда си купи кока-кола и се отправи към джубокса. Пусна една монета. Машината приемаше само старите крони, поставени в купа до джубокса, и клиентите използваха тях. Когато купата се изпразнеше, Айнар ги източваше от джубокса и отново ги изсипваше в купата. Така купчината никога не се стопяваше за дълго. Цяло чудо, смяташе Линда. Прегледа заглавията и избра „Елоиз“^[2]. Докато стоеше пред джубокса, Йоран се приближи до нея. Погледна я мрачно. Линда забеляза, че по лицето му има следи от одраскано. Побърза да сведе очи.

— Защо зяпаш колата ми?

Линда изтръпна. Не очакваше някой да я е видял.

— Какви ги говориш? — изплашено попита тя. — Нищо не съм зяпала.

Йоран я гледаше втренчено. Линда забеляза няколко червени резкѝ по лицето му и по едната му ръка. Той се върна при останалите. Сконфузена, тя остана при джубокса да слуша песента. Да не би Йоран да се е сбил с някого? По принцип правеше впечатление на много свеж и приказлив тип, комуто не липсва самочувствие. Вероятно са се сдърпали с Ула. Говореше се, че когато се ядосала, ставала по-зла и от тасманийския дявол. Линда нямаше представа какво е одраскало така лицето на Йоран, ала едно беше сигурно: нещо с нокти. Йоран и Ула бяха заедно от година. Според Карен отскоро започнали да се карат. Линда вдигна рамене и се настани до прозореца. Мъжете от компанията гледаха в друга посока и Линда се почувства нежелана. Смутена, девойката отпиваше от кока-колата и гледаше през прозореца. Дали да не се обади на Якоб и да му разкаже какво е видяла? Дали случилото се е важно? Нека той прецени. Нали и поръча да се свърже с него, ако й хрумне нещо. А Линда огледа колата на Йоран и тя доста й заприлича на колата до Витемуен.

„Добър ден. Обажда се Линда.“

„Здравей, Линда. Звъниш ми отново? Да не би да имаш да ми казваш още нещо?“.

„Сигурно не е важно, но става дума за онази кола. Чудя се дали не е била фолксваген «Голф».“

„Да не си видяла такава кола?“.

„Да. Току-що.“

„В Елвеста?“

„Да, но не е същата от онази нощ, защото познавам собственика й. Просто ми заприлича. Разбираш ли какво имам предвид?“

Линда се отнесе. Размишляваше съсредоточено. Колко червени коли има в Елвеста? Замисли се. Гюндер Юман караше червено волво. Други? Главата й щеше да се пръсне от усилието да си спомни. Лекарят имаше червено комби, почти като на Айнар. Линда пиеше кока-кола и се взираше през прозореца. От масата на мъжете долитаха гласовете им. „Елоиз“ свърши. Айнар дрънчеше с пепелници и чаши. Линда не се съмняваше ни най-малко, че Айнар ходи с парцала и забърсва всичко и в дома си. Сигурно бърше наред плотове, маси, первази, дори жена си и децата си. Този Йоран с червените драскотини… Плашеше я до смърт.