Карин Фосум
Индийската съпруга (7)

На следващия ден, двайсет и четвърти август, по главния път към Елвеста бавно пътуваше полицейски автомобил. Белият му капак лъщеше на слънцето. Двамата мъже в колата се взираха през предното стъкло. В далечината се виждаха струпани на едно място хора.

— Ето там — посочи Скаре.

Вляво гъста гора обграждаше поляна с цветя. Старши инспектор Конрад Сайер погледна към подножието на гората, където работеше екип в пълен състав. Цялата поляна беше отцепена и полицаите бяха оградили с ленти пътека, по която да минават разследващите. Двамата мъже излязоха от колата и поеха из високата трева. Вече беше изпотъпкана. Дълго време тази бразда ще зее като рана, помисли си Сайер. На шосето се бяха събрали хора: няколко деца на велосипеди, две-три коли и, разбира се, журналисти. Засега ги държаха далеч от местопрестъплението, но светкавиците на фотоапаратите им проблясваха предизвикателно. Сайер се познаваше дори по походката. Високата му фигура се носеше спокойно над тревата. У него не се забелязваше никаква припряност или нервност. Той винаги мислеше, преди да си отвори устата. Някои го смятаха за муден. Други пък забелязваха хладнокръвието му и виждаха в него човек, който рядко се разкайва за постъпките си и още по-рядко допуска грешки. Прошарената му коса беше късо подстригана. Носеше черен пуловер с висока яка и разкопчано кафяво кожено яке. Хората се отдръпнаха, за да му направят път. Якоб Скаре вървеше на два метра зад него и Сайер му закриваше изгледа към жертвата. Най-неочаквано тя се изпречи пред краката им. Скаре си пое дълбоко въздух. Какво каза Холтеман по телефона?

Гледката е потресаваща.

Сайер си мислеше, че е подготвен, но се олюля и се вторачи в жената върху тревата. Зави му се свят. В жълтата трева плитката й се извиваше като черна змия. Остатъци от лице, смачкано до неузнаваемост чак до черепната кост. Вече нищо по това лице не си беше на мястото. Устата представляваше зинала червено-черна дупка. Носът бе размазан в бузата, а в кървавата пихтия Сайер не можеше да определи къде са очите. Отмести поглед към свитата в пестник ръка. Златен сандал. Потоп от кръв, попила в дрехите й и в сухата трева. На местата, където синьо-зелената рокля не беше окървавена, личеше колко хубав е коприненият плат. Проблясваха украшения. Жената явно се бе натъкмила. Сайер вдигна глава и забеляза петна от кръв по тревата, отдалечаващи се от тялото на убитата. Сякаш злодеят бе вилнял с нея на голяма площ. Неволно всички сетива на инспектора се изостриха. Усети миризмата, чу звука на гласове, почвата под краката му се разлюля. Вторачи се за миг в синьото небе и бавно сведе глава.

Жертвата, невероятно слабичка, имаше елегантни стъпала и тесни, кафяви глезени. Бе обула сандалите си на босо. Краката й изглеждаха гладки и красиви. Нямаше как да се определи възрастта й. Между двайсет и четирийсет, отсъди Сайер наум. Дрехите й стояха непобутнати на тялото, а по ръцете й не се виждаха рани.

— Снурасон? — попита Сайер.

— Ще дойде всеки момент — осведоми го Карлсен.

Сайер погледна Скаре — застинал в странна, вдървена поза. Само вятърът рошеше къдриците му.

— С какво разполагаме засега?

Карлсен пристъпи крачка напред. Мустакът му, неизменно елегантно завит, днес изглеждаше доста неподреден. Явно се бе хванал ужасен за устата.

— Трупът е намерен от минувачка. Обади ни се от онази къща — той посочи към гората, където Сайер мерна лъскави прозорци, блеснали сред листата на дърветата. — Удряна е с много тежък и явно тъп предмет. Не можем да определим с какво точно. Не намерихме нищо. Следите от кръв обхващат доста широк периметър, всъщност чак до онзи ъгъл — той посочи към гората от другата страна. — И до пътя има. Все едно я е влачил из цялата околност. И вляво се натъкнахме на кървави дири. Вероятно там я е нападнал. После тя се е измъкнала за малко, но той я е настигнал и е продължил да я удря. Според мен обаче смъртта й е настъпила на мястото, където открихме трупа.

Карлсен млъкна за малко.

— Снурасон ще дойде всеки момент — повтори той.

— Кой живее в онази къща? — кимна към гората Сайер.

— Уле Гюнвал, собственик на магазин в центъра на Елвеста. Днес не отишъл на работа заради измъчващата го мигрена. Вече разговаряхме с него. Снощи си бил вкъщи. Към девет чул слаби викове, а после и двигател на автомобил. Станал от леглото, но колата вече я нямало. След известно време се повторило същото. Слаби викове. Затръшнала се врата на автомобил. Освен това кучето му се разлаяло. Вързано е на двора.

Сайер отново погледна жената на тревата. Този път не изпита първоначалния ужас. В обезобразената маса от строшени кости и разкъсани мускули съзря лице, което крещи. Кожата на врата й почти не беше пострадала и ясно личеше златистият й оттенък. Черната плитка, с дебелина на китката й, бе останала непокътната. Цяла и красива, прихваната с червена шнола.

— А жената, подала сигнала? — обърна се Сайер въпросително към Карлсен.

— Чака в една от колите ни.

— Как е тя?

— Криво-ляво.

Отговорът му беше последван от поредното нетърпеливо разрошване на мустака му, който вече придоби катастрофален вид. За миг настъпи тишина. Всички очакваха какво ще каже Сайер.

— Трябва незабавно да отворим гореща линия за очевидци — отсече той. — Веднага започваме да обикаляме селото от врата на врата. Разпитайте всички, които стоят долу на пътя и зяпат, включително децата. Скаре, обуй си калцуни и се качи на поляната. Обходи я на гъста спирала. Започни от пътя. Вземи Филип и Сив. Да вървят след теб. Така, ако пропуснеш нещо, те ще те покрият. Ако се чудиш дали да прибереш нещо в пликчето с доказателствен материал, прибери го. Непременно пипай с ръкавици. После ще маркирате всички места, където видите следи от кръв или стъпкана трева. До края на това денонощие и през следващото ще оставим двама да караулят. На първо време. Карлсен! Обади се в участъка и поискай подробна карта на района. Ако е възможно, поразпитай дали някой от местните не разполага с информация кои пътеки не са картографирани. Сут! От отсрещната страна на шосето минава път, обрасъл в гъсталаци, който води в гората. Разбери къде излиза. Отваряйте си очите!

Всички в групата кимнаха. Сайер се обърна към трупа. Приклекна до тялото и го заразглежда. Бавно оглед останките от лицето й. Мъчеше се обезобразената плът да се запечата в съзнанието му. Стараеше се да не диша. Жената беше облечена в синьо-зелена чуждестранна дреха: тънка рокля с дълги ръкави и ефирен, широк панталон. Платът напомняше коприна. Най-силно го порази красивото бижу на гърдите й. Норвежка брошка. Сайер се удиви. Типично норвежко украшение. На него му се стори познато до болка, но и чуждо върху екзотичното облекло на мъртвата. Понеже лицето й бе обезобразено до неузнаваемост и чертите не личаха, Сайер нямаше как да предположи какъв е произходът й. Не беше изключено да е родена и израснала в Норвегия, но можеше и да е в страната за първи път. Единият златен сандал се бе смъкнал от крака й. Сайер взе клонка от тревата и го издърпа с нея. По подметката бе полепнала кръв, но той успя да различи три букви: NDI. Дрехите го насочиха към Индия или Пакистан. Извади мобилния си телефон от джоба и набра участъка. Не бяха постъпвали сигнали за изчезнала жена. Засега. На няколко метра от трупа лежеше жълта чантичка с формата на банан, ушита сякаш от плюш. Затваряше се с цип и явно се носеше на кръста. Като по чудо по чантата нямаше пръски от кръв. Сайер наниза чантата на клонката и я издърпа. Отвори ципа с два пръста. Червило. Огледало. Носни кърпички. Монети. Нищо друго. Нито портфейл, нито документи. Никакви индикации коя е тя. На едното й ухо висеше дебела халка с топче. На другото ухо нямаше обица. Ноктите на ръцете й бяха лакирани в кървавочервено. Носеше два пръстена от сребро, не особено скъпи. По роклята й не се виждаха джобове, но жената вероятно бе скрила разни бележки в дрехите си. Сайер обаче нямаше право да докосва трупа. Тя е мъртва жена, помисли си той. Докато не се обади някой близък да съобщи за изчезването й. По електронните медии и във всички вестници ще я наричат просто Мъртвата жена.

Сайер се върна обратно между полицейските ленти. Мимоходом хвърли поглед към тримата полицаи, обхождащи поляната. Приличаха на три хлапета, всяко от които имитира детето пред него. Спреше ли Скаре, спираха и останалите и коленичеха. Сайер различи плика за доказателства в ръцете на младия си колега: вътре вече се виждаше събран материал. Сайер тръгна към патрулката. Жената, открила трупа, го чакаше. Той я поздрави, влезе в автомобила и потегли. Спря след стотина метра. Там обърна. Насъбралите се хора на пътя го зяпаха любопитно. Сайер отвори прозореца, за да се проветри купето.

— Разкажете ми как точно се натъкнахте на тялото — спокойно помоли той.

Стабилният му глас я окуражи. Тя кимна и закри уста с ръка. В очите й проблесна страхът от думите, които се канеше да подбере и да изрече на глас.

— От началото ли? — попита жената.

— Ако обичате.

— Бях тръгнала да бера гъби. Около къщата на Гюнвал има много гълъбки. Той няма нищо против да ги бера, защото е твърде немощен да го прави. Често боледува — обясни тя. — Носех кошница. Когато дойдох, минаваше девет. — Тя млъкна за миг, после продължи: — Пристигнах оттам — посочи пътя. — Свих насам и поех към подножието на гората. Цареше пълна тишина. Изведнъж забелязах нещо тъмно в тревата. Малко се притесних, но си продължих пътя и започнах да бера гъби. Кучето на Гюнвал лаеше. Винаги лае, когато чуе човек наблизо. Питах се какво ли е това черното нещо на поляната. Разтревожих се, затова берях с гръб към него. Колко странно. Сякаш още в началото бях разбрала какво лежи в тревата, но отказвах да повярвам. Намерих много гълъбки… Къде остана кошницата ми? — Жената прекъсна разказа си и погледна объркано Сайер.

После се поуспокои и продължи:

— Не че гъбите са ми притрябвали. Не исках да прозвучи така. Просто се сетих за кошницата…

— Ще я намерим — обеща тихо инспекторът.

— Намерих и пачи крак. Имаше и много боровинки. Реших да се върна друг ден за тях. Половин час се суетих напред-назад. После си тръгнах. По една или друга причина не исках да минавам покрай тъмното нещо в тревата. Затова вървях възможно най-далеч.

— И? — окуражи я Сайер.

— Въпреки това не се сдържах и погледнах. Приличаше на голям чувал с боклук, от онези найлоновите, черните. Исках да се махна оттам, но спрях. Стори ми се, че боклукът се е разтекъл. Може да е мъртво животно, хрумна ми изведнъж. Отново се приближих на няколко крачки. Не зная на какво разстояние съм се намирала, когато видях дългата й плитка. После забелязах и шнолата. Тогава осъзнах какво лежи в тревата.

Жената млъкна и поклати потресена глава. Сайер не искаше да я прекъсва.

— След като видях шнолата, се втурнах право към къщата на Гюнвал. Започнах да блъскам по вратата. Трябва веднага да позвъним в полицията, крещях аз. На поляната има труп. Гюнвал изгуби ума и дума от ужас. Отдавна не е в първа младост. Изчаках на канапето му. Той все още седи там. Случило се е близо до дома му. Питам се не е ли викала…

— Чул е само слаби викове.

— Сигурно е гледал телевизия — изплашено предположи тя.

— Възможно е. Вие къде живеете?

— Близо до центъра на Елвеста.

Той кимна и й подаде мобилния си телефон.

— Искате ли да се обадите на някого?

— Не.

— Налага се да дойдете с нас в участъка. Може да отнеме известно време, но после ще ви откараме до дома ви.

— Не бързам за никъде.

Той я погледна и се изкашля предпазливо.

— Забелязахте ли как изглеждат обувките ви?

Тя се стъписа и по лицето й се изписа недоумение. Наведе се и събу едната си обувка — летни мокасини с бяла гумена подметка.

— Изцапани са с кръв — установи жената. — Не разбирам как е станало. Не съм приближавала до трупа.

— В Елвеста живеят ли хора с чуждестранен произход? — поинтересува се Сайер.

— Две семейства. Едно от Виетнам и едно от Корея. Семейство Туан и семейство Те. Живеят тук от години. Всички ги познават. Но жертвата не може да е от тях.

— Не може ли?

— Не — категорично отсече тя и поклати глава. — Невъзможно е.

Жената отново се вторачи в поляната.

— А аз взех трупа за чувал с боклук — отрони тя.

* * *

Гюндер посрещна утрото на стола. Беше заспал в невъзможна поза. Когато телефонът звънна, той се сепна и се втурна към слушалката. Обаждаше се Бьорнсон от службата.

— И днес ли ще работиш от къщи?

— Не — задъха се Гюндер.

Подпря се на бюрото. Беше се изправил твърде рязко.

— Болен ли си? — попита Бьорнсон.

Гюндер се втренчи в часовника и изпадна в ужас. Нещо в главата му туптеше с бясна сила.

— Не. Сестра ми е зле. В болница е. Ще излизам — продължи той, макар да нямаше представа какво ще прави всъщност, защото в главата му цареше пълна каша. — Ще се обадя по-късно и ще съобщя подробности.

Гюндер се затътри към банята. Съблече си дрехите. Взе си душ на отворена врата с надеждата да чуе телефона, ако пак звънне. Но телефонът не звънна. Обади се в болницата. Нямало никаква промяна в състоянието на Марие. Все още се намирала в кома, но поне я били стабилизирали. „Вече нищо не е стабилно“, помисли си Гюндер с отчаяние. Не можеше да хапне и залък, но си направи кафе. Пак седна на стола и зачака. Къде ли е прекарала нощта Пуна? Защо не му се обади? Сега той седи до телефона като вярно куче. И Гюндер не помръдна дълго време. Почти задряма. Ако Марие се събуди, до леглото си няма да намери никого. А Пуна може да се обади всеки момент и да каже: „Загубих се. Ще дойдеш ли да ме вземеш?“. После щеше да се засмее в слушалката, вероятно малко смутено. Времето течеше, но никой не позвъни. „Трябва да съобщя в полицията“, отчая се Гюндер. Това обаче означаваше да признае, че се е случило нещо лошо. Включи радиото и застана прав до бюрото. Съобщаваха тихо нещастията по света. Въпреки намаления звук Гюндер долавяше отделни думи, без да разбира смисъла им. Внезапно вдигна рязко глава, защото чу да споменават Елвеста. Ясно и отчетливо. Изправи се и се приближи до радиото. Усили звука. „Жена от чуждестранен произход. Трупът е намерен силно обезобразен.“

„Тук, в Елвеста?“, помисли си потресен Гюндер. Интервюираха полицейски служител. „Нямаме данни за идентичността на жертвата. Никой не е подал сигнал.“ Гюндер слушаше много внимателно. Какво казаха?

Жена от чуждестранен произход. Трупът е намерен силно обезобразен.

Отпусна се над бюрото, разтреперан от ужас. Телефонът иззвъня пронизително и настойчиво. Гюндер не искаше да вдигне слушалката. Стискаше плота на бюрото, докато звънът се разнасяше из стаята. Всичко пред очите му се разми. После настана тишина. Помъчи се да се изправи, но се чувстваше вдървен. Обърна глава към телефона. Неволно му се прииска да се обади на Марие, както правеше винаги, когато го сполетеше неприятност. Но нямаше как да й се обади. Излезе в коридора да си вземе ключовете за колата. Пуна вероятно е отседнала в някой хотел в града. Рано или късно ще се появи. Жертвата на убийството, за която съобщиха по радиото, няма нищо общо с нея. Нали непрекъснато стават какви ли не нещастия и престъпления. Гюндер реши да й напише бележка и да я окачи на вратата в случай че Пуна пристигне в негово отсъствие. Моята съпруга Пуна. Гюндер видя лицето си в огледалото и подскочи от уплаха. Очите му го гледаха с нескрит безграничен страх. Телефонът отново звънна. Обажда се Пуна, разбира се! Не, обаждат се от болницата, реши той, Марие е починала. Или не, сигурно е Карщен от Хамбург, който иска да разбере как е сестра ми, тръгнал е за летището и ще се качи на първия полет до Норвегия. Гюндер не позна. Обаждаше се Кале Муе. Гюндер замръзна със слушалка в ръка, надвесен над бюрото.

— Гюндер — подхвана Кале, — исках само да проверя какво е положението.

Гласът му звучеше вяло. Гюндер онемя. Нямаше какво да каже на таксиметровия шофьор. Хрумна му да излъже, да отговори: да, тя пристигна. Загубила се из града, разбира се. Взела такси от града и шофьорът не успял да се ориентира в района.

— Какво стана? — поинтересува се Кале.

Гюндер продължаваше да мълчи. Новината, съобщена по радиото, шумеше в главата му. Кале сигурно също е чул трагичната вест. Глупакът му с глупак, въобразил си е нещо. Но какво да се прави, хората са си такива, все за най-лошото мислят. Кале беше много притеснителен човек.

— Там ли си, Гюндер?

— Тъкмо тръгвах за болницата.

Кале се изкашля.

— Как е сестра ти?

— Не са ми звънили. Значи не се е събудила. Не зная — додаде той.

Отново настъпи мълчание. Кале сякаш искаше да го попита нещо, но не събираше смелост. Гюндер нямаше намерение да му помага.

— Притесних се — подхвана най-сетне Кале. — Не зная дали си слушал новините, но са намерили жена във Витемуен.

— И? — притаи дъх Гюндер.

— Не са установили самоличността й, но съобщиха, че е чужденка. Тоест… намерили са убита жена, това исках да ти кажа. Затова се разтревожих, познаваш ме. Не е задължително да има връзка с теб, но трупът е намерен близо до дома ти. Налегнаха ме опасения, че убитата е жената, която вчера търсих на летището. Тя пристигна благополучно при теб, нали?

— Очаквам я да дойде днес — категорично отсече Гюндер.

— Свърза ли се с нея?

— Налага се да тръгвам за болницата — изкашля се Гюндер.

— Ясно.

Гюндер долови колебанието в гласа на Кале.

— Трябва да ти платя за вчерашния курс — припряно заобяснява Гюндер. — Ще се чуем съвсем скоро!

И затръшна слушалката. Постоя прав, обзет от несигурност. Най-добре да остави на Пуна бележка. Или ключ. Дали и в Индия имат навика да оставят ключа под килимчето пред прага? Гюндер взе химикалка и лист, но се сети, че не може да пише на английски. Справяше се само говоримо. „Всичко ще се нареди“, каза си той и излезе от къщи. Остави вратата отключена. Качи се в колата.

Витемуен се намираше на около километър в посока Ранскуг. Пътят му до болницата не минаваше оттам и това го зарадва. Направи му впечатление, че улиците са по-оживени от обикновено. Размина се с два микробуса на „Ен Ар Ко“^[1] и две полицейски коли. Пред бистрото на Айнар се бяха събрали доста автомобили, велосипеди и хора. Гюндер поогледа множеството и се изплаши. В болницата се качи с асансьора. Влезе в стаята на Марие. Над леглото й стоеше надвесена медицинска сестра. Тя се изправи, щом чу стъпките на Гюндер.

— А вие сте…? — попита недоверчиво тя.

— Гюндер Юман — веднага отговори той. — Брат на Марие.

Сестрата отново се наведе над болната.

— Всички посетители са длъжни да се обадят в стаята ма дежурните, преди да влязат при болните.

Гюндер онемя. Застанал до леглото, той кършеше смутено и гузно пръсти. Защо се държеше така тази жена? Нима не се радваше, задето той най-сетне дойде при сестра си?

— Вчера цял ден бях тук — сконфузено се заоправдава той. — Затова не съобразих, че би могло да е проблем.

— Няма откъде да зная това — отвърна тя със суховата усмивка. — Вчера не бях на смяна.

Гюндер мълчеше. Думите заседнаха в гърлото му като космата топка. Искаше му се да я попита има ли някаква промяна, но усети как устните му треперят и не отрони дума, за да не забележи медицинската сестра, че е на ръба да избухне в сълзи. Седна предпазливо на края на стола и скръсти ръце в скута си. „Жена ми изчезна“, помисли си отчаяно той. Прииска му се да изкрещи на непознатата, регулираща капкомера до леглото на Марие, колко трудно е всичко. Единствената му сестра се намира в кома, Карщен в Хамбург, а Пуна потъна вдън земя. Гюндер нямаше други близки. Искаше само медицинската сестра да излезе от стаята и да не се връща никога повече. „Предпочитам онази русичката, дето беше на смяна вчера“, помисли си той. Тя се усмихваше приветливо и му носеше напитки.

— Осведомиха ли ви, че близките на болните могат да пренощуват в болницата? — неочаквано попита медицинската сестра.

Гюндер подскочи. Да, бяха му обяснили. Той обаче трябва да намери Пуна. Не желаеше да го споделя с медицинската сестра. Най-сетне тя излезе от стаята. Гюндер се наведе над Марие. От маркуча в устата й се чуваше слабо бълбукане. Това означаваше, че вътре се събира слюнка както му обясни русичката сестра. Гюндер обаче не дръпна звънеца за персонала, защото се боеше да не се върне сърдитата сестра отпреди малко. Нямаше да я издържи. Поседя, заслушан в звука от апарата, който пълнеше с кислород дробовете на Марие, съскайки продължително; Гюндер реши да повика някого от персонала само ако бълбукането се влоши, и да си понесе последствията.

Бяха го посъветвали да говори на Марие, но думите просто се изгубиха. Снощи той все пак очакваше с радостно нетърпение срещата с Пуна.

— Марие? — прошепна Гюндер.

Отказа се да говори и главата му клюмна. Реши да мисли за бъдещето. Съвсем скоро Карщен щеше да се появи най-неочаквано и да го отмени. Гюндер забеляза радио над леглото на болната. Дали да го пусне? Ще смути ли така спокойствието на Марие? Пресегна се над таблата и свали радиото. Бяха го покрили с бяло платно. Първо намали звука докрай, долепи радиото до ухото си и чак тогава го включи. Чуваше се слабо шумолене. Намери станция „П4“ — излъчваха новини на всеки кръгъл час, а до десет оставаха няколко минути. Гюндер тръпнеше в очакване. Най-сетне музиката спря и се чу гласът на водещия. „Старши инспектор Конрад Сайер съобщи за радио «П4», че мъртвата жена, намерена във Витемуен, все още не е идентифицирана. Инспекторът призовава всеки, който разполага с някаква информация по случая, да се свърже незабавно с полицията. От полицията уточниха още, че жертвата е била малтретирана с тъп предмет, но отказаха да се впускат в подробности. Според други източници на «П4» трупът се намирал в ужасно състояние и представлявал прецедент в криминалната история на Норвегия. Полицията отвори гореща линия за граждани и умолява всички, които вчера следобед, вечерта или през нощта са минали близо до Витемуен в Елвеста, да се свържат с органите на реда. От значение са дори най-незначителните наблюдения. Трупа на убитата е намерила жена от Елвеста, докато събирала гъби.“

После съобщиха телефонния номер — съвсем лесен за запомняне. Номерът се запечата в паметта на Гюндер мимо волята му. В мислите му се вряза бълбукането от маркуча на Марие. Беше се влошило. Ако повика медицинска сестра и се появи онази намусената, сигурно ще възприеме поведението му като намек, че не си върши добре работата, и да се засегне. Гюндер се надяваше да има и други дежурни сестри освен нея. Тогава вратата се отвори и за негова радост в стаята влезе русата. Приближи се до стола и сложи ръка върху рамото му.

— Успяхме да се свържем със зет ви. Пътува за насам.

Гюндер едва не се разплака от облекчение. Сестрата отиде да изпразни слюнката от маркуча на Марие. Гюндер си позволи да затвори очи. Раменете му се отпуснаха.

— Какво стана вчера? — неочаквано попита медицинската сестра и погледна въпросително Гюндер.

Той отвори очи. В гърлото му бе заседнала буца.

— Споменахте, че имате и други проблеми — поясни тя.

— Ами… не зная… — смотолеви той.

Тя отново се надвеси над болната, но сякаш все още очакваше отговора му. Гюндер имаше чувството, че тя го разбира, макар да се съмняваше.

— Всичко ще се оправи, като пристигне зет ви — окуражи го тя. — Няма да се справяте сам е всичко.

— Да, така е.

Гюндер събра смелост и се втренчи в нея.

— Ще се събуди ли? — попита той с тънък глас. Сестрата погледна Марие. Чак сега Гюндер прочете името й на баджа.

— Ще се събуди — отговори сестра Рагнхил. — Ще се събуди.