Карин Фосум
Индийската съпруга (25)

Моя ли е вината, питаше се Линда. Дори да беше така, не се притесняваше особено. Нека приберат зад решетките когото поискат — Йоран, Макарона, Муде… Изобщо не й пукаше. Легна си. Каза на майка си, че я мъчи ужасно главоболие и няма да ходи на училище. Отпусна се върху възглавницата и се вторачи в паяка. През последните дни не ядеше почти нищо. Чувстваше се лека и ефирна, като на сън. Майка й се качи в камиона и потегли нанякъде. Нямаше представа, че Линда стана малко по-късно и отиде с велосипеда до магазина на Гюнвал, за да купи вестници. Непрекъснато излизаха новини по случая „Витемуен“, особено след ареста на Йоран. Не той е убил индийката, мислеше Линда. Мъжът в бараката беше много по-висок. Гласът му звучеше съвсем различно. Трябва да пуснат Йоран! Вероятно ще се опита да й отмъсти, защото насочи полицията към него. Линда обаче нямаше сили да се страхува. Прекара много часове в леглото, унесена в мечти. Представяше си как я отвлича жесток циничен престъпник. Затваря я в злокобна къща, а Якоб се промъква през задната врата с огнестрелно оръжие и я освобождава, като рискува собствения си живот. Тази история имаше и други варианти: Якоб е ранен и полага глава в скута й, а тя бърше кръвта от слепоочието му. Или: самата тя е простреляна, Якоб вика името й и я люлее; слага ръка на сърцето й, мъчи се да я съживи. Линда не се изморяваше да фантазира. Питаше се дали Якоб разполага постоянно с лично оръжие, или взема от служебните само когато се налага. Интересуваше я как да се сдобие с оръжие за самозащита. Човек никога не знае. А когато Йоран излезе от затвора… Линда затвори очи. Болеше я вратът. И гърбът от продължителното лежане. Изненадващо болката започна да й харесва. Мъката й се услади. Лежеше си неподвижно и страдаше за голямата си любов.

* * *

„До всеки човек има път. Трябва да намеря как да стигна до Йоран, разсъждаваше Сайер. До ранимата душа, скрита в непробиваемото тяло. Няма да нахлувам със сила. Ще изчакам, докато Йоран сам реши да ме покани. Пък ако ще да отнеме много време.“

Докато вървеше към стаята за разпит, Сайер мислеше за Колберг. Подложиха го на операция и той излезе от упойката. Не можеше да стои на краката си.

Йоран седеше на стола, стегнат като възел.

— Ето ни пак заедно — усмихна се Сайер.

Инспекторът се усмихваше много рядко, но Йоран не знаеше това. На масата имаше бутилки с минерални вода и кока-кола. Стаята му се стори уютна, с приятно осветление и удобни столове.

— Преди да започнем разговора, искам да ти кажа следното — погледна го Сайер. — Имаш право да повикаш твой близък да присъства на разпита. Например Фрис. Когато се почувстваш изморен, имаш право на почивка, на храна и напитки. Ако си изтощен, може да продължим на следващия ден. По всяко време можеш да излезеш от тази стая и да се върнеш в килията си. Разбираш ли?

— Да — кимна Йоран, изненадан колко много права има.

— Паснахте ли си с Фрис? — попита Сайер.

„Държи се дружелюбно, почти бащински, помисли си Йоран. Опитва се да се сближим. Но той олицетворява врага. Дишай, каза си той, едно, две, три.“

— Нямам с кого да го сравня. Досега не ми е трябвал адвокат.

— Фрис е добър, да знаеш. Понеже си способен млад човек, ти отреждат най-опитния адвокат. Дори не те удря по джоба. Други хора му плащат хонорара.

— Кои? Данъкоплатците ли? — иронично попита Йоран. Забрави да диша.

— Да, защото живеем в правово общество.

— Ако наистина живеем в правово общество, ще ме пуснете още довечера. Не ви казах всичко, но това не означава, че съм убил онази жена.

— А какво означава?

Йоран се замисли за Лилиан.

— Постъпих глупаво в желанието си да защитя името на омъжена жена — горчиво призна той. — Трябваше веднага да ви кажа, че съм бил с Лилиан.

— Тя отрича.

— Защото е путка на два крака!

Йоран се надигна от стола, но отново се отпусна.

— Не разбирам защо жените отричат, когато ги попитат какво са правили под чаршафите — отчая се той. — Нали и на тях им се прави секс. Само дето не искат да си признаят.

Присви устни с огорчение.

— За жените е по-трудно да говорят за това. По най-различни причини. Понякога околните го използват срещу тях. Но ти си мъж и няма да навреди на името ти.

Сайер наля напитки в двете чаши и избута едната към Йоран.

— Да оставим за малко този въпрос. Хайде да сменим темата. Разполагаме с достатъчно време. Къщата на родителите ти е много хубава. Там ли си израснал?

— Да.

— И какво е да живееш в Елвеста? — полюбопитства Сайер.

— Е, не е като в Лас Вегас.

Йоран се подсмихна, макар да се мъчеше да запази строгото си изражение. Фрис го предупреди да отговаря на въпросите кратко и стегнато, но Йоран се чувстваше по-спокоен, ако говори.

— Сигурно мечтаеш за друг живот?

— Случва се. Например за апартамент в Осло. Тогава обаче цялата ми заплата ще отиде за наема.

— Бива те да си запълваш свободното време. Не мързелуваш, а работиш и тренираш усилено. Излизаш с приятели. Винаги ли си бил толкова деен?

Йоран не бе свикнал да чува, че го бива за нещо. Като се замисли обаче, сметна, че заслужава похвалата.

— Тренирам от петнайсетгодишен.

— Аз тичам за здраве. Затова съм издръжлив. Но не съм силен.

— Това ми е много интересно. Повечето хора живеят в пълно неведение за физическите си способности. Защото не ги използват. Ако например ви попитам колко можете да вдигнете, се хващам на бас, че не знаете.

— Така е — усмихна се засрамено Сайер. — Нямам представа. Трябва ли да зная?

— Иска ли питане! Важно е човек да е наясно със силите си.

— Значи според теб това показва добро самопознание?

— Точно така. Аз лично зная отлично докъде се простират силите ми. Сто и петдесет от лежанка — похвали се той със зле прикрита гордост.

— За жалост това не ми говори нищо. И двеста да беше казал, пак щях да ти повярвам.

— Струва ми се странно.

Сайер направи пауза и започна да пише в бележника.

— Какво записвате? — попита Йоран.

— За какво си говорим. Имаш прекрасно куче. Привързан ли си към него?

— Да, с времето се привързах. Имам го от четири години.

— Значи му остава още много живот. Аз имам леонбергер. Вчера го оперираха от тумори в гърба. Остава под въпрос дали ще се изправи пак на крака. Горкичкият, в момента прилича на Бамби върху ледена пързалка.

— Старо ли е? — попита Йоран без особен интерес.

— На десет години. Казва се Колберг.

— Господи! Що за име?

— Благодаря ти — засмя се Сайер. — И преди са ме питали. Твоето куче как се казва?

— Кайро. Нали се сещате, тъмен и горещ.

— М-м. Чудесно име. Ще ми се и аз да имах толкова елегантно въображение.

За съвсем кратко време Йоран получи два комплимента: повече отколкото получаваше за цяла година.

— Разкажи ми за приятелките си — подкани го Сайер с широка, вдъхваща доверие усмивка, открита като море.

Йоран се смути.

— Нямам приятелки — сърдито възрази той. — Или имам мацка, или нямам.

— Добре, значи мацки. Нали все пак се сближаваш с тях?

— Някои съм ги харесвал повече от други — неохотно призна Йоран.

— Ула от кои е?

Мълчание. Йоран отпи от кока-колата и се хвана как поглежда към часовника. Бяха изминали пет минути.

— За колко момичета говорим?

Сайер гледаше младежа: гладка, светла кожа, мускулест врат, силни ръце с къси пръсти.

Йоран ги преброи наум.

— Да кажем дванайсет-петнайсет.

— Колко пъти момичето слагаше край на връзката? — поинтересува, се Сайер.

— Винаги аз исках да скъсаме. Бързо ми омръзват — призна той. — Момичетата все нещо не им отърва. Прекалено много грижи ми създават.

— Така е. Безспорно. Съгласен съм, че мъжете и жените сме доста различни. Ако не бяхме обаче, нямаше да има смисъл да тичаме след тях.

— Хе-хе, да. Май сте прав.

Йоран се засмя добродушно.

— А Ула? — предпазливо попита Сайер.

— Ула е супер — поклати глава Йоран. — В добра форма. Нямам забележки по отношения на тялото й, само що се отнася до мозъка.

— Сигурно си преживял тежко раздялата. Особено щом си свикнал ти да си тръгваш пръв.

— Ула е непостоянна като дете. Непрекъснато къса с мен, а после се връща.

— Дали и този път ще стане така?

— Най-вероятно — убедено отвърна Йоран. За миг погледна Сайер право в очите. — А тази глупачка, която идентифицира колата ми, не може да различи автобус от камион. Линда не е съвсем в час. Грешите, като се осланяте на приказките й.

— Нека обсъдим въпроса спокойно. Не бързаме за никъде.

Йоран прехапа устни.

— Сега трябва да издирвате мерзавеца, който е убил онази жена, а не да си губите времето с мен. Дано сте изпратили други ваши колеги да разпитват наоколо, защото иначе според мен пилеете нахалост парите на данъкоплатците.

Сайер се облегна.

— Как се чувстваше в училище? Завършил си началното си образование в Елвеста.

— Да. Чувствах се добре.

— А разбираше ли се с учителите?

— С някои. Харесвах учителите по ръчен труд и по физкултура.

— А, вярно — сети се Сайер. — Нали сега работиш в дърводелско ателие. С какво точно се занимаваш там?

— Обучават ме. Правя всичко: от етажерки до големи саксии. С различни размери.

— Работата допада ли ти?

— Разбираме се с шефа. Супер е.

— В дърводелските ателиета ухае на дърво. Прав ли съм?

— Да — кимна Йоран. — Мирише много приятно. Различните видове имат различна миризма. С времето се научаваш кой как ухае.

Времето минаваше в общи приказки. Раменете на Йоран се отпуснаха. Той започна да се усмихва все по-често. Наливаше си кока-кола. Попита Сайер дали ще си вземе ново куче, ако старото, как му беше името, Колберг, не се оправи. Истинско безумие е да наречеш кучето си Колберг!

— Не зная — отговори Сайер с изиграна и същевременно с искрена тъга.

Инспекторът си водеше записки. Какво ще го посъветва Йоран за дресурата на кучета?

— С моето не ми се получи — призна Сайер с леко смутен вид и погледна Йоран като ученик, който иска съвет от експерт.

Йоран беше наясно с дресурата и започна да обяснява надълго и нашироко как кучето му Кайро изпълнява всичките му, дори негласни, заповеди.

— Ако кучето ви не се подчинява, вероятно изобщо не сте искали да го направите послушно.

— Умно казано — кимна замислено Сайер.

Така Йоран получи третия си комплимент. Два часа отлетяха все едно в игра. Сайер преписа записките си на чисто.

— Прочети ги внимателно. Подпиши се отдолу. Така потвърждаваш, че написаното отговаря на проведения между нас разговор. Така ще процедираме след всеки наш разговор. С други думи, ти решаваш какво да фигурира в документа.

Йоран кимна, прочете текста и се подписа. Сайер се изправи и застана до него.

— Я виж ти — усмихна се Йоран и погледна нагоре, защото въпреки мускулите си се почувства нищожен до снажната фигура на Сайер. — Почти два метра си!

Върнаха го в килията. По време на разпита не споменаха и дума за убийството. Йоран недоумяваше защо. Стана време за обяд. Яйца на очи и бекон. Докато се хранеше, си мислеше за Сайер. Тази история с болното куче наистина беше много тъжна.

* * *

— Здравей, Марие.

Гюндер придърпа стола към леглото й. Сестра му вече дишаше самостоятелно, без помощта на респиратора. Обаче все още се намираше в безсъзнание. Необичайната тишина в стаята го плашеше. Марие наистина дишаше, но не равномерно като машината. Гюндер се разтревожи. Искаше му се да й помогне някак.

— Днес погледът ми се спря върху снимката ти с Карщен от сватбата. Толкова си се променила. Чертите ти са се изгубили. Според лекаря става така, защото мускулите ти не се движат. Какво от това, че се шегувам — ти така или иначе не се смееш. Нямам сили да мисля за бъдещето. Мъчително е. Ако беше жива, Пуна вече щеше да е опознала Елвеста, да е свикнала с къщата, с градината. Щеше да се е научила да използва пералнята, микровълновата фурна и видеото. Щяхме да гледаме индийски филми, прегърнати на дивана. В Индия правят много филми. Романтични, със смели мъже и красиви жени. Не като нашите: на злободневни теми, за най-обикновени хора. Индийците умеят да мечтаят. Нямат друг избор, защото живеят в крайна бедност. Да не забравя: получих няколко писма от непознати жени. Рускини, филипинки. Били на мое разположение. Съчувстват ми. Какво мислиш за подобни жени? Пуна още не е изстинала, както се казва. Объркан съм, не ги разбирам. Разпитват онзи Йоран. Той отрича всичко. И как иначе? Ако го е извършил, никога няма да си признае. Не е за вярване, че млад мъж, на когото най-хубавото му предстои, отнема живота на невинна жена. Задържаха го в предварителния арест за четири седмици. Прочетох го във вестника. Непрекъснато мисля за родителите му. Отрудени, свестни хора. Осигурили са му добра семейна среда. С тревоги и надежди са го гледали как расте. В момента следователите събират доказателства. Ще трябва да докажат категорично, че Йоран е виновен. Понякога се питам как ли се е чувствала Пуна! Чакала ме е на летището и се е качила в колата на непознат, която я е отвела право към смъртта. А таксиметровият шофьор? Ами ако е бил той? И всичко това се случи само защото ти катастрофира. Не те обвинявам, Марие, но никога не си умеела да шофираш. Според мен повече не бива да сядаш зад волана. Току-що се сетих за зимата на 1959-а, когато натрупа много сняг. Двете с Кристин играехте зад къщи. Гледах ви през прозореца. Боледувах от шарка и не ми позволяваха да излизам. Вие двете се хилехте като побъркани и пищяхте, чувах ви от всекидневната. Времето беше меко и направихте ужасни фигури от мокрия сняг. Спомняш ли си? Дори не смея да го изрека на глас, макар да зная, че не ме чуваш. Тогава не ви издадох на мама. Тя щеше да откачи. Ние, хората, вършим много странни неща, Марие. Братът на Пуна не ми излиза от ума. Изпрати ми много хубава нейна снимка по-голяма от онази, която аз й направих в Индия. Купих подходяща рамка. Обещах да се свържа с Шираз, когато насрочим погребението. Но той едва ли ще дойде. Вероятно смята, че ще извърши грях, като позволи да положат сестра му в християнска земя. Какво значи християнска? Земята си е еднаква навсякъде. Разговарях със свещеник Берг. Да си призная, отначало се поколеба. Попита ме хиляда пъти дали шуреят ми е дал съгласието си. „Сигурен ли си? Не искам да възникнат проблеми. Освен това жена ти е индуистка, Юман. Не мога да го спомена в църквата. Надявам се, разбираш защо.“ Берг е симпатичен човек, но се страхува да не сгреши. Все пак ми позволи да пусна индийска музика в началото на церемонията. Ще отида да потърся нещо подходящо в града. Муде има няколко диска с индийска музика в бензиностанцията, но едва ли ще ми допаднат. Искрено се надявам Карщен да дойде. Съмнявам се обаче. Знаеш ли, Марие, струва ми се направо необяснимо как си все още жива при положение че тялото ти не приема храна. Според мен повече няма да караш кола след тази злополука. Ще ми се обаждаш, ако искаш да отидеш някъде, и аз ще те карам. Нали Карщен все е зает. Тези неща ще ги обсъдим по-късно, когато се събудиш.