Карин Фосум
Индийската съпруга (2)

Марие веднага се съгласи да дойде. „Паля колата и идвам“, заяви тя. Карщен бил в командировка и тя скучаела. Искала да разбере как е брат й. Гюндер се възпротиви, защото сестра му притежаваше завидна проницателност, а възможността да разкрие замисъла му никак не му се нравеше. Така или иначе, нямаше как да я спре. След час тя цъфна на вратата. Гюндер подреждаше дома си. Ако се върнеше с жена, къщата трябваше да посрещне новата си стопанка в безупречен ред. Марие свари кафе и изпече гофрети. Беше донесла сметана и конфитюр в пластмасова кутия. Гюндер се трогна от добрината й. Двамата седяха съвсем близо един до друг, но той се стараеше да не показва умилението си. Нямаше представа дали Марие се чувства щастлива с Карщен. Тя никога не споменаваше името му, все едно съпругът й изобщо не съществуваше. Нямаха деца. Марие обаче изглеждаше чудесно: смугла и красива като майка си. Дребничка и малко безформена, но много пъргава и грижовна. Според Гюндер навремето сестра му можела да се омъжи за когото си поиска, ала тя се задоволила с Карщен. Сестра му забеляза „Хората по света“ и я взе на коленете си. Книгата се отвори сякаш машинално на страницата, където грееше снимката на индийската красавица. Марие погледна брат си и се засмя:

— Сега разбирам защо ти се ходи в Индия, Гюндер. Тази книга обаче е стара и красавицата сигурно вече е попрехвърлила петдесетте, сбръчкана и грозна. Знаеш ли, че индийките изглеждат на петнайсет до трийсетата си годишнина? После изведнъж остаряват. Заради слънцето. Предлагам да си намериш жена, преминала през тази трансформация, за да си наясно с какво ще живееш.

Марие се смееше от сърце, заразително, и Гюндер също се разсмя. Той не се страхуваше от бръчки, но Марие явно се плашеше от старостта. Вече бе навършила четирийсет и осем години, без по лицето й да се образува дори една бръчка. Гюндер си намаза гофрета със сметана.

— Интересуват ме предимно индийската кухня и култура — обясни той. — Изкуството, музиката, такива неща.

— Сигурно, сигурно — засмя се Марие. — Значи, когато ти дойда на гости след пътуването, ще ме нагостиш с люта яхния, която те удря чак в петите. А стените ще са делите в дракони.

— Не изключвам такъв сценарий — усмихна се той.

После двамата млъкнаха, докато ядяха гофрети и пиеха кафе.

— Не се разхождай из индийските градове с портфейл в задния джоб — предупреди го Марие след дълга пауза. — Купи си чантичка за колана. Или не, недей да купуваш, аз ще ти дам моята. Изглежда неутрална, не е непременно дамска.

— Не мога да се разхождам с такава чанта — възрази Гюндер.

— Ще се наложи. В големите градове гъмжи от джебчии. Я си представи как земеделец като теб ще се почувства в дванайсетмилионен град.

— Не съм земеделец — заинати се Гюндер.

— Как да не си земеделец? — Марие не обърна внимание на възражението му. — Точно такъв си. А което е още по-важно: личи ти. Докато се разхождаш, не се шляй безцелно.

— В какъв смисъл? — изненада се той.

— Върви бързо, все едно отиваш на бизнес среща, и си придавай вид на много зает човек. Представѝ си, че си в командировка и познаваш Бомбай като петте си пръста.

— Мумбай — поправи я той. — Като петте си пръста, казваш?

— Гледай хората право в очите, докато се разминаваш с тях по тротоара. Върви с решителни крачки и закопчано яке, за да не се вижда чантичката.

— Какво яке? По това време на годината, термометрите в Индия показват четирийсет градуса.

— Ще се наложи — настоя Марие. — Само така ще избегнеш вредните лъчи на слънцето. — Тя облиза малко сметана, полепнала по ъгъла устата й. — Иначе ще трябва да си купиш туника.

— Туника ли? — изкикоти се Гюндер.

— Къде ще отседнеш? — продължи да го разпитва сестра му.

— В хотел, къде другаде.

— Хотел, ама какъв?

— Сносен.

— Как се казва?

— Нямам представа. Ще разбера, когато се настаня.

— Нима не си запазил стая? — ококори се тя.

— Не съм ням, ще си запазя, като пристигна — малко обидено заяви той.

Хвърли бърз поглед към сестра си, към бялото й чело и тънките вежди, почернени с четчица.

— Да чуем — отсече тя и сръбна от кафето. — Да чуем как точно ще процедираш. Ще излезеш от онова огромно, необятно, нажежено, гъмжащо от хора, хаотично летище и ще се огледаш за рикша, а към теб ще се приближи съмнителен тип, ще задърпа ризата ти и ще бръщолеви нещо неразбираемо, докато тегли куфара ти към някакво примитивно превозно средство. А ти ще бъдещ капнал от умора, плувнал в пот и замаян до степен да не си знаеш името. За капак на всичко часовникът ти ще показва грешен час, защото има часова разлика. Ще се чувстваш скапан и ще копнееш за студен душ. Нека чуя какво ще кажеш на този тъмен субект, Гюндер.

Изпаднал в паника, той изпусна гофретата. Нима Марие си позволяваше да се шегува толкова жестоко?

Гюндер се изпъчи и погледна сестра си право в очите.

— Would you please take me to a decent hotel!^[1]

Марие кимна.

— Да, да, хубаво. Но какво ще кажеш преди това?

— Нямам представа.

— Ще попиташ колко струва! Не бива да се качваш в такси, преди да си уговорил цената на курса. Попитай на летището как вървят тарифите. „Луфтханза“ сигурно имат гише, ще ти съдействат.

Гюндер поклати глава. „Завижда ми“, помисли си той. Марие не беше ходила в Индия. Само на острови от сорта на Ланзароте и Крит. Там имало само норвежки и шведски туристи и келнерите й подвиквали „здрасти, шведско момиче“, а тя се дразнела. Не, Индия си беше друго нещо.

— Провери ли дали се налага да те ваксинират срещу малария? — попита тя.

— Не зная.

— Обади се на личния си лекар. Няма да те пуснат да се прибереш, ако пипнеш малария, туберкулоза или хепатит, слушай какво ти казвам. Не бива да пиеш вода от чешмата. Нито сок. Не консумирай плодове. Гледай дали месото е добре изпечено. Зная колко обичаш сладолед, но в Индия трябва да го избягваш.

— А мога ли да си поръчам питие? — иронично попита той.

— Да. Само внимавай да не се напиеш, че лошо ти се пише.

— Никога не пия без мярка. От петнайсет години не съм се напивал.

— Зная. И ще се обадиш, нали? Държа да ми съобщиш, че си пристигнал благополучно. Ще идвам да прибирам пощата ти и да поливам цветята. За две седмици ще се наложи да окося ливадата два пъти. Ще донесеш ли сейфа у нас? Така няма да изкушаваш крадците. А колата къде смяташ да я оставиш? На летището ли? Сигурно излиза доста солено.

— Не зная.

— Как така не знаеш? Трябва да резервираш място за дългосрочно паркиране — обясни разпалено тя. — Обади се още утре. Не може просто така да отидеш на „Гардермуен“ и да паркираш където ти скимне.

— Не може ли?

Добре, че сестра му дойде на гости. Гюндер се чувстваше зашеметен. Отвори решително шкафа и извади бутилка коняк. Нуждаеше се от питие.

Марие си избърса устата и се усмихна.

— Очаква те голямо приключение, Гюндер. Помислѝ за всички преживявания, за които ще имаш да ни разказваш, когато се прибереш. Купи ли си лента за фотоапарата? Имаш ли застраховка в случай на отменяне на резервацията? Състави ли списък на вещите, които непременно ще трябва да вземеш?

— Не — Гюндер отпи от коняка. — Ще го направиш ли вместо мен, Марие?

Тя се разнежи и се втурна да търси химикалка и хартия. Докато Гюндер стопляше коняка в устата си, сестра му състави списъка. Той я наблюдаваше крадешком. Марие дъвчеше химикалката и потупваше с нея леко по предните си зъби, за да избистри мисълта си. Раменете й изглеждаха заоблени и красиви. Гюндер се радваше, задето има сестра като Марие. Помежду им нямаше неразрешени конфликти.

Каквото и да го сполетеше, винаги можеше да разчита на Марие.

* * *

И ето го най-сетне в самолета. Изправил гръб като ученик. Облечен в риза с къс ръкав, купена от „Дресман“, тъмносиньо спортно сако и панталон в цвят каки. Понеже не беше летял много пъти през живота си, остана много впечатлен. В багажника на борда остави черния си сак. Вътре, в малка кутийка, скрита във вътрешен джоб с цип, носеше брошката. В джоба си имаше индийски рупии, немски марки и английски паундове. Затвори очи. Олекването, което се усещаше при набирането на височината, никак не му се нравеше.

„Му name is Gunder — повтаряше си той. — How do you do?“^[2]

Пътникът до него го погледна.

— Душата винаги остава на „Гардермуен“. Не е ли странно? — попита непознатият.

Гюндер не разбра какво има предвид.

— Когато отлетиш толкова бързо като нас, душата ти остава на летището. Увисва някъде там. Моята сигурно е на дъното на чашата с уиски, която изпих преди полета.

Гюндер се опита да си представи какво е да изпиеш чаша уиски сутрин. Някак не му се връзваше. Той пи кафе на бара, докато гледаше забързаните пътници. После обиколи и разгледа магазините, стъпвайки безшумно с удобните си сандали. Но душата му се намираше под спортното сако — в това изобщо не се съмняваше.

— Вместо уиски е трябвало да си купите кафе — простичко отбеляза Гюндер.

— Какво продавате? — засмя се мъжът.

— Толкова ли е очевидно?

— Да.

— Земеделска техника.

— И отивате на изложение във Франкфурт?

— Не, не. На почивка.

— Във Франкфурт? На почивка? — учуди се непознатият.

— Оттам ще продължа към Мумбай — доволно заяви Гюндер.

— А къде се намира това?

— В Индия. Новото име на Бомбай, ако ви говори нещо — важно се усмихна Гюндер. — От 1995-а градът е преименуван на Мумбай.

Мъжът спря една стюардеса и си поръча уиски с лед. Гюндер си поръча портокалов сок и се облегна със затворени очи. Не му се говореше. Занимаваха го много мисли. Какво да разкаже на индийците за Норвегия? За Елвеста? Например, какви са норвежците. Да, но какви са? А какво да обясни за храната? Кюфтета, рибен пудинг и кафяво сирене. Ски бягане. Very cold. Down to 40 degrees at the most. Norwegian oil^[3]. Донесоха му сока. Изпи го на малки глътки. После дълго премята едно ледено кубче в устата си. Смачка пластмасовата чашка и я пусна в мрежата, закачена за гърба на предната седалка. Гледаше как облаците се носят по небето като захарен памук. Вероятно изобщо няма да си намери жена в Индия. Щом не си е намерил в Норвегия, каква е логиката да намери в чужда страна? Но все пак в живота му се случваше нещо. Предстоеше му да опознае нови територии. Доколкото му беше известно, никой от Елвеста не бе стъпвал в Индия. Ще говорят за него като за човек, обиколил земното кълбо. Сети се, че забрави да провери дали батерията на фотоапарата не е изтощена. На летището сигурно продават батерии. Все пак не отива на друга планета. Какви ли имена имат индийките? Ако срещне жена с име, което не може да произнесе, ще измисли галено съкращение. „Индира — сети се той. — Ганди. Изобщо не се изговаря трудно. Почти като Елвира. Ние, хората, имаме много общо помежду си“ — утешаваше се той. Най-сетне заспа. И тя мигом изплува пред очите му. Черните й ириси искряха.

* * *

Марие ходеше всеки ден в дома на Гюндер. Проверяваше вратите и прозорците. Вадеше пощата от кутията и я оставяше върху кухненската маса. Опитваше с пръст колко суха е почвата на саксийните растения. Винаги оставаше няколко минути, за да се отдаде на тревогите. Брат й беше толкова доверчив, като голямо дете. Сигурно сега се лута в жегата сред дванайсет милиона души. А и те говорят непознат за него език. Все пак Гюндер е сериозен мъж. Не действа импулсивно, не проявява склонност към злоупотреба с алкохола. Марие гледаше стените, снимката на майка им, на самата Марие на петгодишна възраст: момиченце с бузесто пухкави колене. На една от снимките Гюндер се перчи във войнишка униформа. На друга родителите им стоят пред къщата. На стената висеше окачен зимен пейзаж, купен на търг в залата за тържества. Марие огледа и мебелите. Стабилни, масивни. Старо вълнено пано, изработено от майка им. Никъде в къщата нямаше прах. Прозорците блестяха от чистота. „Ако някога си намери жена, ще я гледа като принцеса“, помисли си Марие. Макар че шансовете на Гюндер да се задоми се стопяваха. Според Марие той все още минаваше за хубав мъж, но всичко бе започнало да увисва: коремът, бузите. Плешивата част на главата му постепенно се разрастваше. Гюндер имаше огромни, грубовати ръце като баща им. „Какъв баща би бил Гюндер — размечта се Марие. — Вероятно му е писано да остарее сам. Какво търси сега в Индия? Жена?“. Тази мисъл я порази. Какво ще кажат хората? Марие няма да се възпротиви на такъв брак, ще обсипе младоженците с хвалби. Да, но другите… Останалите не го обичат, както го обича тя. Дали Гюндер си дава сметка какво прави? Явно да. Гласът му по телефона, прекъсван от пращене и пукане заради голямото разстояние до Индия звучеше въодушевено.

— Пристигнах, Марие. Жегата е като стена. Още преди да сляза от самолета, целият ми гръб плувна в пот. Намерих си хотел. Току-що обядвах на едно приятно местенце точно до хотела. Всички тук знаят английски. Още първия ден сервитьорката ме разбра. Поръчах й „chicken“ и тя ми донесе невероятно вкусно пиле, каквото не съм ял през живота си. Ако не си яла пиле в Индия, значи никога не си яла — разпалено обясни той. — Много е евтино. На следващия ден пак дойдох да обядвам тук, тя се приближи до масата ми и попита дали искам „chicken“. Сега всеки ден се храня в този ресторант. Всеки път ми предлагат различен сос към ястието: червен, зелен, жълт. Няма смисъл да търся друго заведение, щом тук ми харесва. Казва се „Танделс Тандури“. Обслужването е безупречно.

„Сервитьорка, така значи — помисли си Марие и се усмихна примирено. — Сигурно тя е била първата жена, с която се е запознал, а и се е държала любезно с него. И това му е било напълно достатъчно две седмици да се храни само в «Танделс Тандури», без да опознае други заведения.“ Марие го осведоми, че вкъщи всичко е наред.

— Забелязал ли си, че единият хибискус е нападнат от листни въшки?

За миг гласът на Гюндер прозвуча угрижено, ала после пак се разведри.

— В мазето имам препарат срещу вредители. Ако издържи, докато се прибера, ще го напръскам. Ако ли не, ще умре. Какво толкова.

Въздъхна. Брат й никога не говореше равнодушно за растенията. Ако някое загинеше, Гюндер възприемаше смъртта му като лична обида.

Марие забеляза книгата, която му бе подарила, защото гърбът й се подаваше пред останалите на етажерката. Взе я и книгата пак се отвори от само себе си на същата страница. Остана загледана в индийката. Представи си и лицето на брат си върху красивата снимка. Как ли индийките ще възприемат Гюндер? Той имаше внушителна осанка — висок, с много широки рамене. Имаше хубави зъби: поддържаше ги старателно. Носеше чисти, но старомодни дрехи. Освен това Гюндер вдъхваше доверие. Марие се надяваше, че индийките няма да забележат колко е муден, защото в началото ще се мъчат да разберат какво им казва. Вероятно щяха да го видят в истинската му светлина: почтен и добродушен. Изглеждаше малко недодялан, но за сметка на това умееше да преследва целите си. И очите му бяха хубави — големи и сини. Красавицата на снимката също имаше хубави черни очи. Сигурно за индийките щеше да е екзотично и разнообразно да се взират в големите сини очи на Гюндер. Освен това братът на Марие щеше да впечатли тамошните жени с едрото си тежко тяло. Индийците се славеха като слабички и пъргави. Е, Марие не беше много добре осведомена по този въпрос. Тъкмо се канеше да затвори книгата и от нея изпадна листче. Касова бележка от златарско ателие. Тя прочете какво бе купил брат й. Остана изумена. Брошка за носия. Струваща хиляда и четиристотин крони. Какво ли означаваше това? Очевидно не беше за нея, тя нямаше норвежка носия. Явно тук ставаше нещо много по-сериозно, отколкото си бе представяла. Марие остави книгата на мястото й и излезе от къщата. Обърна се още веднъж да огледа прозореца. Пое с колата към центъра. Според Карщен и Гюндер Марие шофираше потресаващо. Цялото й внимание бе насочено към пътя пред колата. Тя не поглеждаше изобщо в огледалото, но държеше здраво волана и се ориентираше по бялата линия вдясно. Поддържаше една-единствена скорост: малко под седемдесет километра в час. Караше така във всички райони. През живота си не бе използвала петата предавка. Макар Марие да беше по-оправна от Гюндер, не можеше да се справя с всичко. И все пак познаваше отлично брат си. Вече не се съмняваше защо е отишъл в Индия: да си намери жена. С неговата изключителна целеустременост и търпение нищо чудно да се появи след четиринайсет дни за ръка с тъмнокожа индийка. Облечена в рокля, с норвежка брошка на гърдите. „Бог да ни е на помощ“, помисли си тя и профуча през пешеходна пътека, а майка с детска количка, която се канеше да пресече, отстъпи ужасена. Какво ли щяха да кажат хората?

Марие спря до бистрото на Айнар, за да си купи цигари. Айнар чистеше джубокса. Първо го напръска с почистващ препарат, после го подсуши с кърпа. Учениците още бяха във ваканция. Две момичета седяха до една от масите. Марие ги познаваше: Линда и Карен. Линда беше слаба, с писклив, почти маниакален смях, светлоруса бухнала коса, тясно лице и остри бели зъби. Винаги когато наблюдаваше поведението на тази девойка, Марие си мислеше, че тя върви към сигурна гибел. Не знаеше защо това убеждение неизменно изникваше в главата й. Нещо в начина, по който се държеше, очите, чийто блясък граничеше с ненормалното, резките движения и пискливият смях навеждаха Марие на мисълта, че това момиче иска прекалено много от живота. Линда биеше на очи като лампа с твърде ярка крушка. Никой ден щеше да пострада. А другото момиче, Карен, беше смугла, спокойна и се държеше по-сдържано. Говореше приглушено, не излагаше тялото си на показ. Айнар извади кутия „John Player“, Марие му плати. Не го харесваше. Айнар винаги се отнасяше коректно към клиентите си, но все пак имаше вид на потаен човек. Лицето му не изглеждаше открито и голямо като на Гюндер. Излъчваше неприязън. И Гюндер не харесваше Айнар. Не го бе казвал на глас, защото никога не се изказваше пренебрежително за хората. Ако не можеше да похвали някого, Гюндер просто избягваше да го коментира. Например веднъж Марие го попита какво мисли за новия на работата, за младия Бьорнсон. Той вдигна очи от вестника и отговори:

— Бьорнсон се справя чудесно.

После се сви и не отрони дума: достатъчно красноречиво доказателство, че не го харесва. Брат й обаче можеше да говори с часове за таксиметровия шофьор в селото.

— Кале Муе си купи полиращ препарат за колата с наложен платеж — казваше понякога той. — Шестстотин крони за две кутийки. Този човек направо е невероятен. Според мен колата му е изминала поне половин милион километра, но изобщо не й личи. Сигурно вечер й пее — шегуваше се често Гюндер.

И Марие разбираше, че брат й намира таксиджията за много симпатичен. Както и Уле Гюнвал от бакалията. Смехът на Линда прекъсна мислите й и Марие забеляза бързия поглед на Айнар към двете момичета. Съдържателят несъмнено имаше с какво да изплакне очи, докато лъскаше джубокса.

— Значи Гюндер пое съвсем сам по широкия свят? — внезапно се обади той.

Марие кимна.

— Замина за Индия, на почивка.

— Индия? Боже мили. Да, да. Ако се прибере с индийка, ще се пукна от завист — ухили се той.

Марие потръпна. Нима всички мислеха като нея? Тя излезе от бистрото и пое към дома си със средна скорост шейсет и осем километра в час. На таблото светна червена лампичка. Дано не забрави да каже на Карщен.