Карин Фосум
Индийската съпруга (6)

20 август.

Гюндер си взе почивен ден. Стана в седем и дръпна пердетата настрани. През последните няколко седмици се радваха на хубаво време, но сега небето изглеждаше натежало от облаци и черно. Ядоса се. Духаше лек ветрец и имаше надежда да изгрее слънце. Все пак той разсъждаваше оптимистично. Взе си дълъг обстоен душ и си приготви стабилна закуска. Обходи къщата. Огледа снимката от Индия, закачена на стената над бюрото. Пак провери дали облаците не са се разнесли. В дванайсет забеляза син процеп в тъмното небе. Малко след това тънък слънчев лъч проби покривката. Гюндер го сметна за знак. Този лъч изгря в чест на Пуна. Тя непрекъснато беше пред очите му. Струваше му се, че наистина срещна погледа й за секунда. После образът й изчезна. Той се мъчеше да се разсее с нещо. Днес, например, реши да прибере писмата от пощенската кутия. Разлисти вестника. Остава час и половина, помисли си той, и тръгвам за летището. Но защо да не тръгна още сега, веднага? Сега движението няма да е толкова натоварено. Сгъна грижливо вестника и скочи от стола. Притвори прозореца и тъкмо се канеше да откачи ключовете от куката на стената и телефонът звънна. Предвещаваше неприятности. Сигурно от работата искаха да го питат нещо. Така и не се научиха да се оправят без него. Гюндер вдигна слушалката с раздразнено „Да, моля“. Обаждаше се непозната жена. Гласът й се чуваше ясно.

— От Централната болница — представи се тя. — Марие Юман Дал ваша роднина ли е?

Гюндер се задъха от притеснение.

— Да, сестра ми е. Какво е станало?

— Пътна злополука — отвърна тя.

Той си погледна объркано часовника. В какво се бе забъркала Марие?

— Сериозно ли е? — попита зашеметен той.

— Помолиха ме само да се свържа с близките й роднини — уклончиво обясни жената. — Ще дойдете ли?

— Да, разбира се. Тръгвам с колата веднага. За половин час съм в болницата.

Усети неприятен бодеж в гърдите. Не очакваше да е станало нещо страшно — Марие не шофираше с висока скорост и не би могла да се нарани тежко — но се тревожеше да не закъснее за Пуна. Все пак ще стигне навреме, защото няма да се бави в болницата. Марие ще му влезе в положението. Взе ключовете и изхвърча от къщи. Шофираше разсеяно към града, като непрекъснато си гледаше часовника. Очакваше да види сестра си с гипсирана ръка и няколко шева. Дотук с пържолите от дивеч, които ни обеща, помисли си Гюндер. Колата й вероятно ще бъде негодна за шофиране и ще се наложи да закара Марие вкъщи. А тя предупреждаваше него да кара внимателно! Пое си шумно въздух през носа, за да се успокои. Стигна до болницата. Трескаво затърси къде да паркира.

Жената на рецепцията го упъти:

— На единайсетия етаж, неврологично отделение.

— Неврологично ли казахте? — стресна се Гюндер.

Втурна се към асансьора. Сърцето му блъскаше в гърдите. Пуна сега се вози в самолета, помисли си той, знае, че ще я посрещна. Няма да се бавя при Марие. У него се надигна чувство за вина. Гюндер проклинаше на ум Карщен, който никога не си беше у дома! Изпоти се. Асансьорът спря. На етажа чакаше лекар.

— Юман?

— Да! Как е тя?

Лекарят явно се затрудняваше да му даде отговор. Гюндер веднага забеляза смущението му. Лекарят се стараеше да му подава информацията хапка до хапка, съвсем предпазливо.

— Засега не мога да ви дам категоричен отговор на този въпрос.

Очите на Гюндер се разшириха от ужас. Нали вече са я прегледали?

— За съжаление сестра ви е претърпяла сериозна катастрофа — продължи лекарят и погледна тъжно Гюндер. — Получила е тежка травма на главата и се намира в кома.

Гюндер се подпря на стената.

— Включихме я на командно дишане. Има перфорация на единия бял дроб. Искрено се надяваме да дойде в съзнание тази вечер. Така ще разберем повече за състоянието й. Освен това има и много фрактури.

— Фрактури?

Гюндер получи световъртеж. Погледна си часовника.

— Какво да правя сега? — отчаяно попита той.

Лекарят нямаше представа пред каква дилема е изправен Гюндер. Поклати бавно глава.

— Най-доброто за сестра ви би било да седнете до леглото й. И да й говорите. Дори да не ви чува. Ще ви осигурим и легло за през нощта, ако пожелаете.

Не мога да остана тук, помисли си Гюндер. Пуна ме чака. Дърпаха го от всички страни, но той беше само един и не можеше да се разкъса. Гюндер спря, защото и лекарят спря.

— Гръдният й кош се е вдлъбнал. Всички ребра са счупени. Едното й коляно е претърпяло тежка травма. Ако изобщо успеем да я вдигнем на крака, се боя, че това коляно никога няма да се оправи.

Ако изобщо успеем да я вдигнем на крака?

Лошо ми е, помисли си Гюндер. Закуската се преобърна в стомаха му. Лекарят отвори широка врата към малка стая. Гюндер видя нещо тъмно върху бялата възглавница, но то не приличаше на сестра му Марие. Застана разтреперан пред леглото.

— Трябва да се свържем с Карщен — смотолеви той. — Карщен е мъжът й. В момента е в Хамбург.

— Добре че успяхме да ви открием — отговори лекарят.

Посочи на Гюндер свободния стол. Марие изглеждаше бяла, почти синкава под очите. Над устата й бе залепена тръбичка. Той чу бавното съскане на респиратора. Звукът напомняше дишането на великан, заспал непробуден сън.

— Най-сериозното ни опасение е свързано с травмата на главата — изкашля се лекарят. — Няма как да разберем колко е тежка, докато не се събуди.

Какво намекваше докторът? Че Марие няма да бъде същата? Нима ще се събуди и няма да познае родния си брат? Ще е забравила как да говори, как да се смее, колко прави две и две? Нима сестра му ще отвори очи и ще го погледне, все едно вижда непознат? Гюндер имаше чувството, че пропада в дълбок кладенец. Помисли си обаче за Пуна. Лицето й се появи в периферията на мрака и му се усмихна. През цялото време поглеждаше часовника. Марие изглеждаше съвсем мъничка в леглото, а кръглото й лице бе изгубило чертите си. Искаше му се да посвети някого в тайната си за Пуна. Да я сподели с човек, на когото разчита, който няма да му се смее или да се усъмни в думите му, а ще му направи услуга на драго сърце.

— Марие! — прошепна той.

Никаква реакция. Дали го чу?

— Аз съм. Гюндер. Седя до леглото ти.

Погледна смутено лекаря. Зад очите си усещаше огън.

— Всичко ще бъде наред — продължи Гюндер. — С Пуна ще ти помогнем да се оправиш.

Като изрече името й на глас, се почувства по-добре. Не беше самотен.

Часовникът продължи да отмерва изтичащото време. Гюндер не можеше да изостави Марие. Какво би си помислила тя? А как ли ще реагират лекарите, ако си подаде главата в кабинета на дежурния, за да им съобщи, че отива на летището да посрещне близък човек? Гюндер се помъчи да си подреди мислите, но те просто не се поддаваха на подредба. Нима му предстоеше да се сдобие със съпруга, но да изгуби сестра си? Отчаян, той зарови лице в ръцете си.

— Ще тръгвам. Обадете се, ако изникне нещо.

Гюндер разтърка очи. На кого да се довери? Нямаше близки приятели. Никога не бе искал да има или просто не бе успял да завърже приятелства. Вече сам не знаеше каква е причината. Времето течеше. Респираторът го измъчваше със съскането си. Прииска му се да го спре, защото звукът го побъркваше. Апаратът сякаш се намесваше в собственото му дишане и Гюндер се задушаваше. Най-сетне пусна ръката на Марие и се изправи рязко. Излезе в коридора да се обади по телефона.

Гюндер не ползваше такси, но знаеше наизуст номера, написан с черни букви върху мерцедеса на Кале. Таксиджията отговори на второто позвъняване.

— Да, моля.

— Кале, обажда се Гюндер Юман. Намирам се в Централната болница. Сестра ми катастрофира!

Кале мълчеше. Дишаше тежко.

— Ужасно — отрони след малко той. — Мога ли да направя нещо за теб?

— Да! — извика Гюндер. — Чакам гостенка от чужбина. От Индия — поясни той.

Кале пак се умълча. Той знаеше за пътуването на Гюндер и се досети, че гостенката не ще да е случайна жена.

— Ще пристигне с полет от Франкфурт в шест и очаква да я посрещна на летището. Не мога да оставя Марие. В кома е — простена той.

— Така ли? Толкова ли е тежко положението?

Гласът на Кале се чуваше съвсем слабо.

— Ще я посрещнеш ли вместо мен?

— Аз ли?

— Отиди на „Гардермуен“ и я намери! Караш такси, ще можеш да паркираш до главния изход. Ще ти платя за услугата. Но се налага да тръгнеш веднага, за да стигнеш навреме. Когато излезе от залата за пристигащи и не ме види, вероятно ще се обърна към гише „Информация“. Индийка е — повтори той. — Има дълга тъмна коса, сплетена на плитка. Малко по-млада е от мен. Ако не я видиш, поръчай да я повикат по уредбата. Казва се Пуна Бай.

— Ще повториш ли името? — колебливо помоли Кале.

— Пуна Бай.

Най-сетне Кале се окопити от първоначалния шок.

— И искаш да я докарам у вас?

— Не, в болницата.

— Трябва ми номерът на полета. На „Гардермуен“ кацат много самолети.

— Забравих го вкъщи. Но зная, че каца точно в осемнайсет часа. От Франкфурт.

Гюндер усети как отчаянието започва да го поглъща. Притесни се за Пуна. Тя щеше да се изплаши, като не го види сред посрещаните.

— Кале, тази жена е съпругата ми — прошепна той. — Разбираш ли?

— Не — стъписа се таксиджията.

— Оженихме се на четвърти август, Пуна идва, за да живее при мен в Елвеста.

Кале се вторачи с разширени очи през предното стъкло.

— Тръгвам веднага! — извика той. — Ти стой при Марие, аз ще се оправя.

— Благодаря ти! — отдъхна си Гюндер, а очите му се наляха със сълзи. — Предай на Пуна, че съжалявам.

Кале запали колата, но без да включва апарата. Само след минути белият му мерцедес летеше по Е6.

* * *

Върна се при Марие. Навсякъде цареше тишина. Мисълта, че тя не диша самостоятелно, му се стори странна. Гюндер си представяше белия дроб като тънък балон, надупчен от остри счупени кости; дробът е колабирал и е станал съвсем плосък. В болницата са го пооправили. Според лекуващия лекар нараняванията по него щели да зараснат от само себе си. Това също звучеше странно. Гюндер си погледна часовника. На половин час в стаята влизаше медицинска сестра. Този път се усмихна и го подкани да си почине, да хапне нещо.

— Не ми се яде — отвърна той.

— Ще ви донеса малко вода.

Гюндер се унесе в дрямка. Респираторът го приспиваше, звучеше като часовник. Изсмукваше въздуха от Марие, пълнеше дробовете й с въздух, после пак го изсмукваше. В шест без две Гюндер съобрази, че самолетът на Пуна ще кацне всеки момент. Гюндер се молеше на Господ Кале да е пристигнал на „Гардермуен“ и да намери Пуна сред навалицата. Вторачи се в сестра си. Изведнъж му хрумна, че забрави да попита как е станала злополуката. Какво се бе случило с другия автомобил? А с пътниците в него? Защо никой не му съобщи в какво състояние се намират те? В съзнанието му се загнезди ужасно подозрение: ами ако пътуващите в другата кола са мъртви? Дори да се събуди, Марие щеше да се изправи пред следващия си кошмар. Гюндер се замисли за Карщен, който още не знаеше за сполетялото ги нещастие. Сигурно мъжът на Марие пие пенлива бира в някое заведение и пее заедно с останалите посетители немски пиянски песни. Сега Пуна сигурно си взема багажа от лентата, без да подозира какво се е случило, помисли си Гюндер. Кале я търси с поглед. Гюндер си представи как в тълпата се протяга прошарената глава на шофьора. Сестрата влезе за пореден път. Гюндер се престраши:

— Какво всъщност се е случило? — попита той. — Имам предвид как е станала катастрофата? Какво е блъснала сестра ми? Лека кола ли?

— Да.

— Хората в нея пострадали ли са?

— Да — уклончиво отвърна тя.

— Искам да ми кажете какво е състоянието им — настоя Гюндер. — Ако се събуди и ме попита, трябва да зная какво да й отговоря!

Сестрата го погледна сериозно.

— Шофьорът на другия автомобил беше приет в същата болница, но не успяхме да го спасим.

Тя се наведе над Марие и повдигна клепачите й. Гюндер видя сякаш ослепелите й очи и преглътна с мъка. Вследствие на злополуката бе загинал човек, вероятно по вина на Марие.

Появи се още една медицинска сестра. Носеше безжичен телефон. Сърцето му прескочи от притеснение какви новини го очакват. Обаждаше се Кале.

— Не мога да я намеря — задъхано обясни той. — Сигурно се е качила на друго такси.

— Изобщо ли не я видя? — паникьоса се Гюндер.

— Търсих я навсякъде. Повикаха я по високоговорителите, но явно много бързо си е взела багажа и е минала през граничните формалности. Попитах на гише „Информация“ дали при тях не се е отбила жена на име Пуна Бай. Дори я повикаха, докато чаках. Не се отзова никой.

— Кога пристигна на летището? — заекна от ужас Гюндер.

— Не съм съвсем сигурен. Шофирах възможно най-бързо — отчаяно обясни таксиджията.

Гюндер съжали Кале, който се измъчваше от гузна съвест, без да е виновен.

— Сигурно е отишла направо в дома ти — предположи Кале. — И сега стои пред къщата. Ще мина оттам да проверя.

— Благодаря ти — отвърна Гюндер.

Върна телефона на сестрата. Тя го изгледа изпитателно, но той не й каза какво се е случило. Нямаше сили да разговаря. Така или иначе Марие не го чуваше. Измина цяла вечност. После Кале се обади за втори път и му съобщи, че Пуна не го чака пред дома му. Възможно ли е изобщо да не се е качила на самолета, запита се объркан Гюндер. Реши да позвъни на „Луфтханза“ и да попита дали Пуна е била на борда. Излезе от болничната стая и се обади от телефона на партера. От компанията потвърдиха, че пътничка на име Пуна Бай е пътувала от Франкфурт за Осло. Самолетът се приземил точно в осемнайсет часа. Гюндер пак се качи в асансьора. Погледна сестра си в леглото. Почувства как цялото му тяло натежа от непреодолима умора. Неохотно се изправи и излезе от стаята. Застана смутено на вратата на дежурните медици и обясни, че му се налага да напусне за малко болницата, защото се е случило нещо непредвидено. Обеща да се върне възможно най-скоро. Помоли ги да му позвънят, ако има промяна в състоянието на Марие.

Те го изгледаха слисани.

— Ще ви се обадим, разбира се.

И той пое към дома си. Потънал в тревожните си мисли, Гюндер шофираше малко разсеяно. Малко преди да стигне, край него профуча автомобил, който се движеше с висока скорост. За малко да се блъснат. Гюндер отби рязко вдясно и се задъха от уплаха. За миг сърцето му направо спря. Ето така стават злополуките.

— Ако бързаш за някъде, предвиди го отрано! — озъби се Гюндер в огледалото.

Белият сааб се изгуби зад завоя.

В девет и половина влезе вкъщи. Седна на стола и погледна снимката, на която бяха двамата с Пуна. Свечери се, после дойде нощта. Гюндер се намираше в състояние на ужасна тревога. Да не би Пуна да е разбрала погрешно уговорката им? Дали да се обади в полицията? Едва ли щяха да започнат да я търсят. Къде да я търсят? Гюндер не мигна цялата нощ. Чуеше ли глухо ръмжене на двигател в далечината, скачаше от стола и дърпаше пердето от прозореца. Всичко си има обяснение, мислеше си той. Всеки момент пред дома ми ще пристигне такси и тя най-сетне ще бъде при мен. Гледаше нетърпеливо безмълвния телефон. Значи Марие все още се намира в безсъзнание и не подозира, че е тежко ранена, мъжът в другия автомобил е мъртъв, а Пуна още не се е появила.

Гюндер не остави снимката и за миг. Гледаше тясната жълта чантичка, която Пуна непрекъснато носеше на кръста си. Преди Гюндер не беше виждал такава чантичка. Спо̀мни си как тя целуваше носа му и галеше лицето му с топлите си ръце; как повдигаше ризата му, пъхаше глава под нея и долепяше ухо до сърцето му. Вдигна снимката пред очите си. Лицето й изглеждаше съвсем малко. Изгуби се напълно под върха на пръста му.