Карин Фосум
Индийската съпруга (11)

Бръчките по лицето на Конрад Сайер бяха винаги застинали в едно и също изражение. Малцина негови познати го бяха виждали широко усмихнат, а още по-малко — разгневен. Все пак в израза на лицето му се долавяше постоянно напрежение, сивите му очи гледаха бдително и свидетелстваха за отговорно отношение, интерес и плам. Сайер държеше колегите си на дистанция. Правеше изключение само за Якоб Скаре. Макар Сайер да бе двайсет години по-възрастен от Скаре, колегите им постоянно ги виждаха, увлечени в задълбочен разговор. Обикновено Скаре дъвчеше желирани човечета, а Сайер смучеше ментови бонбони. Освен това Скаре единствен от всички колеги в службата се оказа способен на подвига да склони старши инспектора да пийнат в делничен ден по чаша бира след работно време. Някои смятаха Сайер за надменен особняк. Скаре обаче знаеше колко е стеснителен. Тази негова странност се проявяваше и във факта, че в присъствието на други колеги се обръщаше към Скаре с фамилното му име. Само когато останеха насаме, го наричаше Якоб.

Сега Сайер спря до една чешмичка. Наведе се над струята и жадно пи от студената вода. Чувстваше неясна тревога. Мъжът, когото преследваха, можеше да се окаже симпатяга. Със същите копнежи и мечти, каквито бе имал и Сайер. И убиецът някога е бил дете. Обичали са го повече от всичко. Сега има връзка с някого, има задължения и отговорности, място в обществото, което бе на път да загуби. Сайер продължи. По принцип не се замисляше много за собствения си живот и за грижите си. Ала в дълбините на безупречния му външен вид се криеше силен афинитет към човешката природа. Искаше да проникне в съзнанието на хората, да разбере какви мотиви ги движат. Ако заловеше виновника и разбереше каква причина го е подтикнала да действа по съответния начин, Сайер затваряше случая и го архивираше. Този път обаче тънеше в пълно недоумение. Жената бе не просто убита, а преследвана и пребита. Да отнемеш човешки живот е жестоко. Да обезобразиш трупа — чудовищно. Понятието престъпление предизвикваше у Сайер много и противоречиви мисли. На първо време държеше да се изясни всичко, което още не знаеха. В живота му присъстваше специална жена: психиатърът Сара Стрюел. Тя идваше и си отиваше от апартамента му. Имаше ключ за там. Втурвайки се по стълбите към тринайсетия етаж на жилищния блок, Сайер винаги усещаше леко напрежение в тялото си, когато стигнеше до последното стъпало. През тесния процеп между вратата и рамката виждаше дали Сара е вътре, или не. Освен нея имаше и куче — Колберг. Един от малкото му капризи. Нощем едрото животно често се намъкваше в леглото му. Сайер се преструваше на заспал и не помръдваше, но матракът се накланяше силно на една страна под тежестта на седемдесеткилограмовото куче, което се наместваше до краката му.

Сайер се отби в стаята на дежурните и кимна за поздрав на Скаре и Сут. Двамата приемаха сигналите на очевидци.

— Знаем ли вече коя е?

— Не.

— Какви хора звънят? — погледна си часовника Сайер.

— Жадни за слава.

— Няма как. Появи ли се поне нещо интересно?

— Описания на забелязани наблизо автомобили. Двама души са видели червена кола, пътуваща в посока Витемуен. Друг свидетел е забелязал черно такси, което карало към града с висока скорост. По тази отсечка няма почти никакво движение освен между четири и шест. Получихме и оплаквания заради журналистите. Нещо ново при теб?

— Сега се подготвят докладите от акцията „от врата на врата“. Всички проби са изпратени за експертиза. Обещаха да направят случая свой приоритет. Четирийсет души работим по залавянето на убиеца. Няма да ни се изплъзне.

Сайер разгледа списъка с постъпилите обаждания. Номерата започваха с едни и същи четири цифри, което показваше, че повечето от обадилите се са от Елвеста или от околността. В това време телефонът отново иззвъня. Скаре натисна копчето за високоговорителя. Мъжки глас изпълни стаята.

— Добър ден, обаждам се от Елвеста. Името ми е Кале Муе. С полицията ли се свързах?

— Да.

— Става дума за убийството във Витемуен.

— Слушам ви.

— Имам един приятел. Или да го наречем познат. Той е много свестен мъж, та всъщност малко се двоумя. Боя се да не му създам проблеми.

— И все пак се свързахте с нас. Можете ли да ни помогнете с някаква информация?

Сайер веднага прецени по гласа, че Кале Муе, мъж на средна възраст, е силно притеснен.

— Вероятно да. Та значи, ситуацията е такава, този мой познат живее сам в селото. Открай време живее сам. Преди известно време отиде на екскурзия до Индия.

Думата „Индия“ разбуди Сайер.

— И?

— И се прибра.

Скаре чакаше продължението. Настъпи мълчание. Сут поклати обезсърчено глава.

— После, следобед на двайсети август, той ми се обади по телефона с молба да му помогна.

— Да му помогнете? — повтори въпросително Скаре, за да пришпори малко бавния разказвач да премине към съществената част.

— Сестра му била приета в болница след автомобилна катастрофа. С тежки травми.

Мъжът отново млъкна. Скаре забели очи с досада. Сайер му направи знак да не издава звуци.

— Наложи му се да замине веднага за болницата и да остане при сестра си. Лоша работа. Той ми се обади, защото се налагало да отиде на „Гардермуен“.

— На „Гардермуен“ ли? — полюбопитства Скаре.

— Очакваше гостенка от чужбина. Може да не ви се вярва, ама за двете седмици, които прекара в Индия, успял и да се ожени!

Скаре се подсмихна. Мъжът реагираше на необичайното събитие с глас, въодушевено изострящ се в кресчендо.

— С други думи жената, която ме молеше да посрещна на летището, беше неговата съпруга. Индийка по произход.

Сайер и Скаре се спогледаха.

— Ясно — усмихна се Скаре, заразен от ентусиазма на Кале Муе.

— Обаче аз не я намерих на летището.

Тримата мъже слушаха съсредоточено разказа му. Мъжът постепенно наближаваше развръзката на обстоятелствената си история. Полицаите инстинктивно усещаха, че е важно да проследят мисълта му, защото ще се окаже първата крачка към разплитането на случая.

— По разписание самолетът й кацна в шест — продължи гласът. — Но тя така и не се появи.

— Защо вашият приятел не се свърже лично с полицията? — попита Сайер.

— Точно това ме притеснява. Обадих му се да проверя дали жена му е пристигнала. Сигурно е взела друго такси, предположих. Аз карам такси в Елвеста, вероятно сте се досетили. Единственото такси в селото — добави той. — Поинтересувах се дали жена му не е отседнала в хотел или нещо подобно, та затова да са се разминали. Той ми отговори доста уклончиво. Според мен направо не смее да допусне мисълта, че й се е случило нещо лошо. Не е на себе си. Много неволи му се струпаха на главата, след като сестра му катастрофира. Затова реших да се обадя аз.

— Как се казва вашият приятел? — попита Скаре и посегна да вземе химикалка.

— Гюндер Юман. Живее на няколко километра от центъра на Елвеста, на улица „Блинд“ 2. Там има само една къща, неговата. Не зная дали си е вкъщи в момента, може да е в болницата. Но както вече споменах, доста съм притеснен. Не е изключено съпругата му да се е опитала сама да отиде в дома му, защото не го е намерила на летището, каквато е била уговорката им. А по пътя да й се е случило нещо.

— Разбирам — обади се Скаре. — Знаете ли името й?

— Да — сети се Кале — Имам го записано на бележка. Но сега съм с друга риза. Оставих го в джоба на предишната.

— Ще откриете ли бележката?

— Ризата май е в пералнята. По дяволите! — изруга таксиджията. — Нали няма да нахлуете в дома му? — продължи той. — Възможно е да съм се заблудил.

— В никакъв случай — успокои го Скаре.

До него Сут отново поклати обезсърчено глава.

Скаре огледа записания адрес.

— Сърдечно благодарим за помощта. Ще проверим за какво става дума.

Затвори. Тримата се спогледаха.

— На работа! — подкани ги Сайер.

 

 

Силни фарове на автомобил осветиха двора. Гюндер се сепна. Карщен? Прокара ръка по голото си теме и забърза към коридора. Отвори колебливо вратата. Видя, че колата е полицейска, и инстинктивно отстъпи назад. Сайер се качи по стълбите и му протегна ръка.

— Юман?

— Да?

Здраво ръкостискане.

— Може ли да влезем за няколко минути?

Гюндер тръгна напред и ги заведе в хола. Огледа двамата мъже. Единият: близо два метра висок, негов връстник; другият: значително по-млад, с едри руси къдрици.

— Вероятно се досещате защо идваме при вас? — подхвана Сайер.

— Ссс… сигурно заради злополуката? — заекна Гюндер.

— Която сполетя сестра ви?

— Да.

— Случилото се с нея е много печално. Как е тя в момента?

— Мъжът й пристигна от Хамбург. Сега е при нея. Обеща да ми се обади, ако има промяна. Сестра ми е още в кома.

Сайер кимна.

— Идваме по друг повод.

Гюндер усети как челюстта му увисна отчаяно.

— Седнете, моля — покани ги полугласно той и разпери малко сковано ръце.

Позата му излъчваше изострена бдителност. Все едно се канеше да побегне всеки момент. Сайер и Скаре се настаниха на дивана и огледаха изрядно подредената чиста стая. Внезапно Гюндер се отправи към писалището. Сайер забеляза как мъжът се засуети с някакъв предмет на стената.

— Извинете ме — Гюндер се върна при полицаите. — Налагаше се да си запиша нещо важно. Напоследък ми се струпаха много задължения. По принцип поддържам всичко в ред, но нали знаете, понякога събитията ни връхлитат като зърна на градушка и ни изваждат напълно от… от…

Той прехапа изплашен долната си устна.

Сайер погледна Юман в очите.

— Тук сме заради съпругата ви. Тя пристигна ли благополучно?

— Съпругата ми? — едва преглътна Гюндер.

— Да, от Индия. Доколкото разбрахме, сте я очаквали на двайсети и сте изпратили ваш познат да я посрещне на „Гардермуен“. Тя пристигна ли благополучно?

Сайер вече знаеше отговора. Гюндер се двоумеше. Безграничното му отчаяние беше повече от явно.

— Кале ли ви се обади? — попита той с тънък глас.

— Да — потвърди Скаре. — С какво можем да ви помогнем?

— Да помогнете? И как точно? Напоследък всичко се обърка. От няколко дни не съм ходил на работа. Не могат да ми кажат дали Марие изобщо ще се събуди. И в какво състояние ще бъде мозъкът й, ако изобщо се събуди. Само тя ми остана — додаде той.

— И жена ви. Нали сте младоженец?

Гюндер пак млъкна. Сайер избягваше да го притиска. Изчака.

— Да, така е — отрони накрая Гюндер.

— Оженили сте се по време на престоя си в Индия?

— Да.

— Как се казва съпругата ви?

— Пуна. Пуна Бай Юман.

В гласа му се прокрадна нотка на гордост.

— Имате ли някакви предположения защо не е пристигнала?

Гюндер се вторачи през прозореца за миг.

— Нищо конкретно.

— Какво предприехте, за да я откриете?

— Почти нищо. Нямам представя как да постъпя. Да изляза на улицата да я търся? Освен това имах много грижи около сестра ми.

— Съпругата ви има ли роднини?

— Само един брат, по-голям. Живее в Ню Делхи. Но не си спомням името му.

Изведнъж се почувства неловко. Как може да забрави името на шурея си?

Сайер усети как стомахът му се свива.

— Какво според вас се е случило със съпругата ви?

— Нямам представа! — извика Гюндер с неочаквана жар. — Но ясно разбирам, че според вас жена ми е жертвата във Витемуен!

Гюндер се разтрепери неистово. Скаре сведе глава. „И все пак не познаваме този мъж“, помисли си той. „Изглежда дълбоко отчаян, но нямаме представа каква е причината за отчаянието му.“

— Не, не смятаме, че е тя — отрече Сайер. — Просто искаме да я изключим. Понякога работим по този начин.

Не знаем коя е мъртвата жена и това ни притеснява. Затова искаме да ви зададем няколко съвсем прости въпроса. Най-вероятно още сега ще преценим дали са необходими допълнителни проверки.

— Добре — кимна Гюндер; помъчи се да се успокои.

— Най-напред ни интересува дали имате снимка на съпругата ви.

— Не — излъга Гюндер, а погледът му блуждаеше из стаята.

— Нямате?

— Така и не успяхме да си направим сносна сватбена снимка. Няма как да свършиш всичко за две седмици — недружелюбно отбеляза Гюндер.

— Така е, разбира се. Но аз ви питах за обикновена снимка, направена при други обстоятелства?

— Нямам такава.

Лъже. Не иска да ни я покаже.

— Поне ни опишете как изглежда. Вероятно това ще се окаже напълно достатъчно.

Гюндер затвори очи.

— Красива е — каза той и по лицето му се разля широка усмивка. — Слабичка и много елегантна, не е някоя едра тежка жена. Индийките не са никак едри. Искам да кажа, не са едри като норвежките.

— Така е — усмихна се Сайер.

Старши инспекторът се оказа подвластен на чара на този стеснителен мъж, който се изразяваше толкова простичко.

— Пуна има кафяви очи и черна коса. Стига чак до дупето й. Винаги я сплита на дълга плитка.

Двамата мъже кимнаха. По лицето на Сайер се изписа притеснение.

— Как се облича съпругата ви?

— Обикновено, като норвежките. Само в специални случаи носи различни дрехи. Предпочита сандали. В Индия ходят само със сандали. Ниски, кафяви сандали. Работи в ресторант „Тандури“ и трябва да носи удобни обувки. Когато обаче иска да се натъкми, си слага други дрехи, и обувки. На сватбата ни беше облечена в сари и носеше златни сандали.

В хола на Гюндер настъпи тишина.

— От друга страна обаче, много индийки имат дълги плитки и златни сандали — добави той, защото мълчанието започна да го плаши.

— Вярно е — съгласи се Сайер. — А иначе какво интересно можете да ни разкажете за престоя си там?

Гюндер го погледна с недоумение. Все пак посрещна с облекчение предложението да говори за Пуна с човек, който иска да го изслуша.

— Как отпразнувахте сватбата? — попита Сайер.

— Съвсем скромно. Бяхме само двамата. Хапнахме в много изискан ресторант, Пуна го препоръча. Обядвахме, ядохме десерт и пихме кафе. После се разходихме в парка и си помечтахме как ще променим къщата и градината ми в Норвегия. Пуна иска да работи. Говори добре английски и е много трудолюбива. Това не може да се каже за повечето норвежки, няма какво да си кривя душата.

Гюндер се зачерви от силната емоция.

— Беше ми купила подарък: любовен сладкиш. Традицията повелявала да го изям целия. Имаше ужасен вкус, сладък и лепкав, но успях да го преглътна. Стане ли въпрос за Пуна, бих изял и индийски слон, ако тя ме помоли.

Гюндер пламна, смутен от откровението си. Сайер се натъжи.

— А вие какво й подарихте? — усмихна се Скаре.

— Трябва да си призная, че се бях подготвил предварително. Мислех си, може да се запозная с някоя жена. Знаех какво да очаквам: индийките са много красиви жени. Все пак попрочетох тук-там. Носех украшение — норвежка брошка.

В малката стая всичко утихна.

— Юман, не бива да пренебрегваме нито една вероятност в това сериозно разследване. Затова ви моля да ни придружите — тихо рече Сайер.

Гюндер пребледня.

— Стана късно — промърмори той. — Не може ли да почака до утре?

Помолиха го да си вземе връхна дреха. Изчакаха го навън и съобщиха в участъка, че ще доведат Гюндер Юман, за да разгледа бижутата на жертвата: обиците, пръстените и брошката. Скаре и Сайер забелязаха как някаква кола мина бавно покрай къщата на Гюндер, спря до пощенската кутия и шофьорът прочете табелата с името на живущия.

— Журналисти — отбеляза Сайер и присви очи. — Нищо не им убягва.

— Спят в колите — мрачно подметна Скаре и се обърна към Сайер: — Изглеждаше ми много горд със съпругата си.

Сайер кимна.

— Защо не е сигнализирал в полицията?

— Защото отказва да го повярва.

Гюндер излезе. Беше си облякъл кафяво туидено сако. Суетеше се с копчетата. Приличаше на голямо дете, което не иска да тръгва. Полицаите го поканиха само да погледне няколко украшения; нямаше как да им откаже. Обаче се ядоса. Чувстваше се изморен, затрупан с много грижи. Но фактът, че не можеха да установят самоличността на тази жена, наистина беше много смущаващ.

През трийсетте минути, докато пътуваха от Елвеста до Съдебната палата, почти не разговаряха. Стигнаха. Сайер му отвори вратата. Гюндер се замисли. През живота си само веднъж досега бе разговарял с полицай: с онзи сърдитко на Витемуен. Тези двамата обаче му се сториха симпатични. Младият се държеше открито и мило, а по-възрастният — учтиво и коректно. Гюндер не бе стъпвал в Съдебната палата. Качиха се с асансьора. Гюндер мислеше за Карщен: дано поспи в болницата. „Трябва да отида на работа“, реши Гюндер. „Тази бъркотия не може да продължава повече.“

Влязоха в кабинета на Сайер. Старши инспекторът запали осветлението и вдигна слушалката. Набра някакъв номер.

— Пристигнахме. Ела.

Посочи на Гюндер стол, на който да седне. Гюндер долови сериозната атмосфера в стаята. Погледна към вратата в очакване на украшенията. Забрави да диша. Недоумяваше защо е цялото това напрежение. Та той щеше просто да разгледа няколко бижута и да потвърди, че не ги е виждал преди. Никога преди. Скаре предложи да вземе сакото му, но Гюндер държеше да не го съблича. В кабинета влезе полицайка. Гюндер забеляза колко широки изглеждат раменете й, най-вече заради тирантите над униформената риза. Беше обута в дебели черни обувки с връзки. Носеше кафяв хартиен пакет и тесен жълт плик. „Кафявият пакет може да побере цял хляб“, съобрази Гюндер. Какви бяха тези странни пакети и пликове? Полицайката остави предметите върху бюрото на Сайер и излезе. Какво ли имаше в тесния плик? А в кафявия пакет? За какъв ли го смятаха? Каква беше истинската причина да го доведат в участъка? Зави му се свят. В стаята беше запалена само лампата върху бюрото и осветяваше ярко подложката за писане, която представляваше географска карта на света. Сайер понечи да я избута настрани, но понеже беше залепнала за бюрото, се наложи да я дръпне силно и тя се отлепи с противно жвакане. После взе плика, затворен с кламер. Сърцето на Гюндер се разблъска. Изчезнаха всички звуци в стаята и той чуваше само сърцето си. Сайер обърна плика и бижутата се изсипаха върху бюрото със слабо звънтене. Заблестяха на светлината от лампата. Обица с топче. На Гюндер тя му се стори подобна на обиците, които Пуна си бе сложила по време на една разходка из града. Два малки пръстена, напълно непознати, и червена шнола за коса. Постепенно пред погледа му се откри и нещо друго, голямо, отчасти покрито от пръстените, и блесна в цялата си прелест: разкошна брошка. Гюндер изхълца. Сайер вдигна глава и го погледна.

— Позната ли ви е тази брошка?

Гюндер затвори очи, но брошката продължаваше да стои пред него. Виждаше я в подробности, защото я бе разглеждал толкова много пъти. Напомни си, че тази брошка не е единствена по рода си, произведени са цял куп такива брошки, приличащи си като две капки вода. Защо тази брошка да е на Пуна?

— Няма как да ви дам категоричен отговор — промълви задавено Гюндер. — Такива бижута си приличат.

— Разбирам — кимна Сайер. — Но можете ли категорично да отречете, че не тази брошката сте дали на съпругата си?

— Не — Гюндер си прочисти гърлото в шепа. — Напомня на нейната брошка. Не мога да преценя — додаде той.

Скаре кимна безмълвно и хвърли поглед към шефа си.

— Жената, за която става дума, най-вероятно е от индийски произход — обясни Сайер.

— Ясно, според вас жената е Пуна — каза Гюндер по-силно. — Щом няма друг начин, ще се наложи да я видя. Да видя жертвата. За да приключим с този въпрос веднъж завинаги.

Гласът му разтреперан от учестеното дишане, звучеше отсечено, на пресекулки.

— За съжаление не е възможно.

— И защо? — слиса се Гюндер.

— Няма как да я идентифицирате.

— Не ви разбирам — неспокойно отвърна Гюндер. — Ако починалата е съпругата ми, ще я позная веднага. Ако не е, ще ви кажа.

— Невъзможно е — настоя Сайер и погледна Скаре, все едно го молеше за помощ.

— Поради нанесените й травми трупът е обезобразен до неузнаваемост — предпазливо обясни Скаре.

— До неузнаваемост?

Гюндер заби очи в скута си. Вече разбра какво имат предвид.

— Добре, но в такъв случай как ще разберем дали това е тя?

Очите му се разшириха от ужас.

— Брошката — повтори Сайер. — Тази ли брошка подарихте на съпругата си?

Гюндер започна да се колебае.

— Ако е така, се налага да се свържем с брат й в Ню Делхи и да го помолим за помощ. Не открихме никакви лични документи, но вероятно той ще може да ни изпрати, поне зъбен картон.

— Не мисля, че Пуна е посещавала често зъболекарски кабинет — отчаяно отбеляза Гюндер.

— А съпругата ви има ли някакви други отличителни белези или родилни петна? — попита Сайер.

Гюндер преглътна. Пуна имаше един белег. Понеже веднъж в рамото й се било врязало парче стъкло, й бе останал съвсем тънък, едва забележим белег с по-светъл цвят от останалата й кожа. На лявото рамо. Бяха й направили четири шева. Гюндер се сети за това, но го премълча.

— Някакви белези от рани например? — предположи старши инспекторът и прикова поглед в Гюндер. — Починалата жена има белег на лявото рамо.

Гюндер сякаш се прекърши по средата.

— А куфарът? Никой не би тръгнал от Индия без куфар!

— Не намерихме куфар — отвърна Сайер. — Извършителят сигурно се е отървал от него. Но до трупа имаше чанта. Доста нетрадиционна.

Старши инспекторът отвори кафявия пакет. Извади бавно жълтата чантичка. За пръв път от доста време Сайер намери причина да благодари на иначе жестоката съдба: чантичката беше чиста, без следа от кръв.

Досега вкопчил се в надеждата като удавник за сламка, Гюндер изведнъж изпита странно облекчение от факта, че вече не се налага да бъде силен.

— Юман, тази чанта на съпругата ви ли е? — попита Сайер.

* * *

Образът на смазания от мъка мъж го преследваше непрекъснато; мигът, когато се предаде на отчаянието; гласът му, когато ги заклеваше да му позволят да види мъртвата си съпруга. „Нямам ли право?“, роптаеше Юман. „Наистина ли ще ми откажете?“.

Сайер нямаше право да му откаже, но го посъветва да пощади психическото си здраве.

— Тя не би искала да я видите в такова състояние — настоя старши инспекторът.

Гюндер тръгна по коридора. Приличаше на призрак, който няма нищо общо с него. Една полицайка го закара до дома му. В пустата му къща. Как ли я бе очаквал! Сигурно се бе радвал като дете. Сайер си спомни колко гордо им показа брачното свидетелство неопровержимото доказателство за новия му статус.

— Казва се Пуна Бай — съобщи Сайер, застанал на прага. — От Индия. За пръв път идва в Норвегия.

Сут, който обслужваше горещата линия, облещи очи от изненада.

— Да пусна ли съобщение за журналистите?

— Не още. Не разполагаме с документи. Само с показанията на мъж от Елвеста, който я е очаквал. Оженили се в Индия на четвърти август. Тя е идвала да се установи тук.

Сайер се наведе напред да прочете какво пише на монитора.

— Нещо ново?

— Младо момиче — въодушевено отвърна Сут. — Току-що се обади. Ще се наложи да осигуриш служебна кола. Линда Карлинг, шестнайсетгодишна. На двайсети малко след девет вечерта минала покрай Витемуен с велосипед. На пътя стоял паркиран червен автомобил, а на поляната забелязала мъж и жена, заети един с друг.

— Заети един с друг? — не разбра Сайер, който на мига излезе от вцепенението си.

— Стараеше се да подбере правилните думи. Помислила, че са спрели „за едно бързо“. Гонели се, закачали се. После се боричкали в тревата. След време обаче Линда се сетила, че може да е видяла жертвата и убиеца; вероятно първо са правили секс, а после той я е убил. Не са я забелязали.

— Не са осъществили полов акт — побърза да уточни Сайер. — Но не е изключено той да се е опитал да я насили. А автомобилът?

Несъзнателно стисна юмруци.

— Червен на цвят. И точно тук идва най-интересното. Карлсен се отби при мен. Тази вечер до местопрестъплението паркирал мъж с червено волво. Скрил се и наблюдавал от храстите. Карлсен записал и личните му данни за всеки случай. Държал се странно.

— Име?

— Гюндер Юман.

В стаята на дежурните настъпи тишина.

— Това е съпругът на жертвата — обясни Сайер. — Не вярвам да го е извършил той.

— Откъде си толкова сигурен?

— Ако не греша, по времето на убийството се е намирал в централната болница. Сестра му лежи там. Пак ще проверя. Скаре, веднага тръгвай за дома на Линда Карлинг и изкопчи всичко, което успееш. Тя е видяла колата!

— Разбрано — кимна Скаре. — Обаче стана много късно.

— Няма да пощадим никого при разследването на този случай. Нещо друго? — обърна се Сайер към Сут.

— Нищо съществено.

— Едно нещо ме озадачава — обади се Скаре, докато си обличаше коженото яке. — Оръжието на убийството. С какво я е удрял? В тревата на поляната нямаше камъни. Ако е дошъл с кола и вътре е разполагал с инструменти, не ми хрумва нищо, което би могло да причини такива травми. Какво има в една кола?

— Крик например — отвърна Сайер. — Кръстачка за гуми, ръчни инструменти. Такива неща. Според Снурасон ударите са нанесени с тежък предмет. Трябва отново да претърсим района. От отсрещната страна има езеро. Нуреван. Възможно е да е хвърлил оръжието там. И куфара. Налага се да открием брат й.

— Брат й? — недоразбра Сут.

— Единственият й роднина. Шуреят на Юман. Трябва да го доведем възможно най-бързо.

— На работа! — въодушеви се Скаре.

 

 

Линда изпитваше неописуемо силна потребност да й обръщат внимание; да бъде сред хора, да я забелязват за нея беше жизнено необходимо. Когато останеше сама, се чувстваше в сянка. Днес обаче щеше да попадне в светлината на прожекторите. Към дома й пътуваше полицай! Линда се суетеше в търсене на четката за коса. Изкъпа се с парфюма на майка си, марка „Лагерфелд“. Отново се втурна да погледне улицата. Не се виждаха коли. Отвори прозореца, за да чуе веднага, когато полицаят пристигне, и се зае да разтребва ниската масичка. Върху нея лежеше разтворено момичешкото списание „Girls“. Виждаше се снимката на Ди Каприо. Линда прибра списанието в коша за вестници. Събу си пантофите и заснова боса из къщата, докато обмисляше какво ще каже на полицая. Беше много важно да не се ентусиазира прекалено и да разкаже точно какво е видяла, а не какво й се е сторило, че вижда. Линда обаче не си спомняше подробности и това я ядосваше. Отново си припомни пътуването с велосипеда и формулира наум няколко изречения. Подготви краткия си разказ преди идването му. Защото щеше да дойде полицай, разбира се, а не полицайка. Дори за миг не допускаше да се появи жена, макар да знаеше, че в полицията работят и жени. Най-сетне чу ръмжене на двигател и хрущене на чакъл изпод гумите на автомобил. Сърцето й подскочи от вълнение. Чу звънеца на вратата, но се позабави, защото не искаше да се втурне като някое хлапе. После пък й хрумна, че се е изтупала прекалено, и изтича в банята да си придаде по-небрежен вид. Когато най-сетне вратата се отвори, пред Скаре се появи задъхана девойка със зачервени бузи и облак от бухнала коса. Миришеше натрапчиво на парфюм.

— Линда Карлинг? — усмихна се Скаре.

В същия миг нещо се случи в главата на Линда. Тя се втренчи като омагьосана в младия полицай. Външната лампа освети русите къдрици на Скаре. Черното му кожено яке проблесна. Сините му очи я пронизаха като светкавица. Зави й се свят. Изведнъж се почувства важна. Изгуби ума и дума, но се изпъна на прага като обтегната тетива.

Скаре я огледа с любопитство. Струваше му се напълно възможно това момиче да е минало покрай Витемуен в часа, когато е било извършено престъплението. Дали да вярва на показанията й? Скаре знаеше, че жените са по-благонадеждни свидетели от мъжете. Линда беше млада, вероятно имаше отлично зрение. Освен това в девет часа навън още беше светло. Линда бе минала оттам на велосипед, а не с автомобил. С кола човек би преминал за четири-пет секунди. Скаре беше убеден, че с онова, което Линда ще му разкаже сега, най-вероятно се изчерпваха всичките й спомени за онази вечер. Ако се сетеше по-късно за нещо ново, Скаре положително щеше да се усъмни в достоверността на думите й. В човека е заложен стремежът да допълва картината, за да създаде цялост. Вътрешна хармония. Това, което сега изглеждаше като трохи от някаква случка, после можеше да се окаже много повече. Скаре забеляза с какво усърдие се старае Линда да му бъде от полза с показанията си. Той познаваше добре психологическите зависимости при изказванията на свидетелите; знаеше кое повлиява човешкото възприемане на видяното. „Относителността на впечатленията.“ Възраст, пол, култура и настроение. Начинът, по който се задава въпросът. Освен това Линда му се струваше разконцентрирана, разсеяна и неспокойна. Тялото й се намираше в непрекъснато движение, тя жестикулираше ожесточено и мяташе глава напред-назад. Тежкият й парфюм лъхаше на вълни към Скаре.

— Сама ли си вкъщи?

— Да, мама шофира на дълги разстояния. Почти не се прибира.

— На дълги разстояния? Браво на нея. Мислила ли си и ти да започнеш такава кариера?

— Това кариера ли го наричаш? — засмя се тя. — За нищо на света.

Тя поклати отрицателно глава. Скаре се сети за захарен памук, като гледаше светлорусата й коса. Настаниха се в хола.

— И така, къде беше във въпросната вечер?

— При моя приятелка. Карен Кранц. Живее близо до Ранскуг.

— Близки приятелки ли сте?

— Познаваме се от десет години.

— В един и същи клас ли учите?

— След два дни започвам във фризьорския профил в гимназиалния курс, а Карен ще учи общи предмети, но досега винаги сме били съученички.

— Какво правихте у Карен?

— Гледахме филм. „Титаник“.

— А, с Ди Каприо. Много романтичен филм, нали?

— Да, изключително романтичен — усмихна се Линда.

Скаре забеляза как проблясват очите й.

— С други думи, си била в особено настроение, когато си тръгнала към къщи?

— Може да се каже — вдигна кокетно рамене тя. — Бях се настроила на романтична вълна.

„Затова си помислила, че флиртуват“, съобрази Скаре. „Видяла си каквото си искала да видиш; каквото е очаквал мозъкът ти. Мъж тича след жена, за да се люби с нея.“

— За какво си мислеше, докато караше към дома си? Сещаш ли се?

— Не — отговори смутено тя. — Най-вероятно за филми.

— Забеляза ли в насрещното платно някакви автомобили?

— Не, никакви — категорично отвърна тя.

— Какво забеляза най-напред, когато наближи Витемуен?

— Колата. Първо видях колата. Червена, паркирана накриво. Все едно шофьорът е спрял набързо.

— Продължавай — насърчи я Скаре. — Опитай се да говориш свободно. Забрави, че изобщо съм тук и те слушам.

Линда го погледна удивено. Това й се струваше невъзможно.

— Огледах се за хора. Все някой трябва да е дошъл с тази кола, помислих си. Забелязах двама души на поляната, почти навлезли в гората. Тичаха. Отдалечаваха се от мен. Мъжа го видях по-ясно, той закриваше жената. Беше облечен в бяла дреха. Бяла риза. Размяташе буйно ръце. Все едно се опитваше да я изплаши.

Тя се умълча, защото мислено се отдалечи и се върна към онази кола.

— А какво видя от другия човек?

— Тя беше по-ниска на ръст. Тъмна.

— Тъмна. В смисъл?

— Всичко беше тъмно. Косата, дрехите.

— Сигурна ли си, че беше жена?

— Бягаше като жена — простичко обясни Линда.

— Видя ли ръцете на мъжа? Държеше ли нещо?

— Не, не мисля.

— Продължавай.

Скаре не си водеше бележки. Всичко, казано от Линда, веднага се запечатваше в паметта му.

— Колата внезапно ми се изпречи на пътя и се наложи да свия. Хвърлих още един поглед. Мъжът я беше настигнал и двамата паднаха в тревата.

— Щом си ги гледала от пътя, значи са били наполовина скрити. Или успя да забележиш нещо?

— Ами мъжът беше… отгоре — изчерви се Линда. — Видях размахващи се ръце и крака. Но колелото ми се олюля и се наложи да си гледам пътя.

— Чу ли нещо?

— Едно куче лаеше.

— И нищо друго? Викове? Крясъци? Смях?

— Нищо друго.

— А колата? Можеш ли да си я спомниш?

— Да, беше червена.

— Червеното има различни нюанси. Опиши ми го.

— Яркочервено. Като пожарна кола.

— Добре. Видя ли нещо друго, докато минаваше покрай колата? Вътре имаше ли хора?

— Не, беше празна. Надникнах.

— А табелите?

— Норвежка регистрация, но не помня номера.

— Значи колата е стояла с лицевата част към теб, все едно е дошла от центъра на Елвеста?

— Да, но беше паркирана накриво.

— А вратите бяха ли отворени?

— Вратата на седалката до шофьора.

— А видя ли как изглежда купето отвътре? Тъмно или светло?

— Май беше тъмно. Не съм напълно сигурна. Колата беше много лъскава.

— И нямаш представа за марката или модела?

— Не.

— И си напълно сигурна, че никой не те забеляза?

— Да, сигурна съм. Бяха изцяло погълнати един от друг. А и велосипедът не вдига никакъв шум.

Скаре се позамисли. После се усмихна.

— Ако ти потрябвам за нещо, можеш да се обадиш в участъка. На този номер.

Подаде й визитка. Тя я грабна жадно. На нея пишеше „Якоб Скаре“. Линда не искаше да го пуска да си тръгва. Целият им разговор продължи по-малко от десет минути. Протегна й ръка и й благодари. Ръкостискането му беше топло и крепко.

— Ще се наложи утре да ни покажеш мястото, където си видяла двамата души. И колата. Доколкото си спомняш. Съгласна ли си?

— Ама разбира се! — възкликна тя.

— Тогава ще изпратим някой от нашите хора утре сутринта.

— Добре — отрони разочаровано тя.

Линда стисна визитката. Знаеше, че му каза всичко. Споменът за онази нощ бе неясен, размит, лишен от детайли. Помоли се на Бог дано да й се присъни нещо съществено, което досега не си е спомнила. Трябва да се срещне отново с този мъж! Той беше неин. Бе чакала точно мъж като него. Всичко й се струваше идеално. Лицето, косата, русите къдрици. Униформата. Наклони глава и срамежливо сведе очи: това го умееше доста добре.

Ако ти потрябвам за нещо!

Какво ли вложи той в тези думи? Кой знае. Тя заключи вратата след него и се втурна в хола. Скрита зад пердето, го проследи с очи. Ще изпратим някой от нашите хора. Уф! Линда влезе в банята, изми си зъбите и се качи тичешком на втория етаж. Застана пред огледалото и започна бавно и методично да реше косата си. Тя се наелектризира и започна да искри.

— Ами казва се Якоб — обяви тя на огледалото. — На колко е години? На двайсет и няколко. Във всеки случай няма трийсет. Красив е, разбира се. В събота ще излизаме, най-вероятно в „Бьоршен“. Дали ще ме пуснат вътре? Под ръка с полицай ще ме пуснат навсякъде! Дали съм влюбена? Направо съм хлътнала с двата крака. — Линда огледа пламналите си бузи. — Казвам ти, Карен, нещата този път са повече от сериозни! Този път съм готова да стигна далеч, за да постигна целта си! Наистина далеч!

Линда чу отново ръмжене на двигател в двора. Мощен дизелов двигател, добре познат, но нежелан. Майка й се прибираше. Линда изгаси осветлението и се мушна под завивките. Не й се говореше. Когато майка й разбере, ще се опита да й отнеме всичко. Да проконтролира живота й. Обаче Линда беше свидетел. Как наричаха такива свидетели като нея? Главни свидетели. „Аз съм главният свидетел на Якоб“, помисли си тя и затвори очи. Майка й си отключи, чу се щракване на ключалка. Линда се постара да диша равномерно, когато майка й надникна в стаята. После отново стана тихо. Мислено се върна към въпросната вечер в дома на Карен. Ще тръгвам! Ще ти се обадя утре. Качва се на велосипеда. На слизане към шосето се минава по лек наклон. Времето е меко и приятно. Когато излиза на асфалта, колелото се движи напълно безшумно. И така, карам колело в хубавото време. Мисли трезво, не пропускай нищо, вдясно и вляво има гора, по шосето не се вижда жива душа. Съвсем сама съм, а птиците са се смълчали, защото вече се свечери, но още не е паднал мрак. Ето, излизам от завоя и приближавам поляната във Витемуен. В далечината виждам предната част на червен автомобил. Какво пише на табелата? Не виждам! Проклятие! Приближавам и трябва да свия. Вдясно нещо се движи. В далечината съзирам хора на поляната. Какво правят? Тичат като деца, макар че са възрастни! Тя се мъчи да се измъкне, ала той я хваща за ръката. По-бърз е от нея. На пръв поглед си играят, все едно танцуват. Заобикалям колата. Празна е, но на страничното стъкло виждам нещо бяло. Лепенка. Намирам се на пътя, точно преди завоя, и се налага отново да избързам, но поглеждам още веднъж към поляната, където те току-що паднаха в избуялата трева. Мъжът лежи върху жената. Виждам ръка, която се протяга. Мъжът се навежда над нея. Мисля си: боже мой, ще го направят насред поляната с цветя, направо са полудели! Той е облечен в бяла риза, тя има тъмна коса. Той е по-едър от нея, широкоплещест. Косата му — май е руса? Вече ги подминавам и поглеждам за последен път към тях. Изгубват се в тревата. Но мъжът беше рус и на прозореца на колата беше залепена лепенка. Непременно трябва да се свържа с Якоб.