Карин Фосум
Индийската съпруга (14)

Андерш Колдинг беше двайсет и пет годишен, с крехко телосложение, кафяви очи и малка уста. Дойде с униформа на таксиджия — твърде голяма за неговата фигура — и черни мокасини, над които се подаваха бели чорапи за тенис. Очите му бяха зачервени.

— Къде е бебето? — попита Сайер.

— Спи в колата. Не посмях да го събудя. Има колики — обясни младият баща. — А аз работя на смени. Спя в таксито между отделните курсове.

Колдинг остави износен апарат за разваляне на пари върху масата. Коженият калъф беше оръфан.

— Чухте ли за убийството в Елвеста?

— Да — призна той с гузен вид.

— Хрумна ли ви, че е възможно убитата жена да е същата, която сте взели от „Гардермуен“?

— Общо взето, не — побърза да го увери Колдинг. — Или поне не в началото. Возя всякакви хора, много от които чужденци.

— Разкажете ми всичко, което си спомняте за тази жена и за пътуването — помоли Сайер. — Постарайте се да не пропускате нито една подробност.

Инспекторът се настани удобно на стола.

— Дори фактът, че над шосето е прехвърчал таралеж например, е от значение за мен.

Колдинг се засмя. Поотпусна се и взе апарата за разваляне на пари в ръка. Поигра си с него, докато мислеше. Случката с индийката не му даваше да мигне през последните дни. Но реши да не го споделя с инспектора.

— Тя се приближи към таксито доста неохотно с голям кафяв куфар. През цялото време се оглеждаше, все едно изобщо не искаше да се качва. Взех куфара и понечих да го сложа в багажника. Отначало се възпротиви. Изглеждаше объркана. Гледаше си часовника, надзърташе през рамо към чакалнята на летището. Изчаках търпеливо да реши. А и се чувствах изморен, нямах нищо против да подремна. Отворих й вратата, ала тя не искаше да се качи. Попитах я дали чака някого и тя кимна утвърдително. Няколко минути стоя, хванала нерешително вратата. После поиска да отворя багажника. Позасуети се с куфара. За капака му беше закрепена чанта за документи. Тя я откачи и най-сетне се качи в таксито. През цялото време седеше на края на седалката и гледаше през прозореца към входа на чакалнята. Взираше се в колоната от таксита зад, нас и не спираше да си поглежда часовника. Самият аз обърках. Искаше ли тази жена такси, или не?

Колдинг имаше нужда от почивка. Сайер му наля чаша минерална вода и му я подаде. Таксиджията пи и я остави върху подложката за писане, горе-долу върху Панамския канал.

— Обърнах се да я попитам накъде да карам. Тя откопча чантата и извади листче със записан върху него адрес. В Елвеста. „Разстоянието дотам е голямо“, предупредих я аз. „Ще ви излезе много скъпо и ще отнеме около половин час.“ Тя кимна и извади няколко банкноти, за да ми покаже, че има достатъчно пари. Понеже районът около Елвеста не ми е познат, стигнахме с питане. Тя изглеждаше напълно безпомощна. Наблюдавах я в огледалото. В очите й прочетох отчаяние. Непрекъснато ровеше из чантата си, сякаш търсеше нещо. Известно време стоя вторачена в самолетния си билет, все едно информацията върху него е сбъркана. Мълчеше. Опитах се да завържа разговор, но тя ми отговаряше съвсем лаконично на сносен английски. Спомням си дългата й плитка — спускаше се по рамото й чак до коленете. Беше стегната с червена шнола, спомням си дори, че в косата й имаше вплетени златни нишки.

„Ти си истинска находка“, помисли си Сайер. „Как ми се иска ти, а не Линда Карлинг, да беше минал на колело край Витемуен!“.

Колдинг се изкашля в шепа, смръкна през нос и продължи:

— В селото няма много къщи и не всички са с номера. След като минахме през центъра и пропътувахме няколко километра из Елвеста, най-сетне открих „Блинд“. По лицето й се изписа неизразимо облекчение. Поех по чакълестия път, не по-малко успокоен от нея. За пръв път тя се усмихна. Помислих си: жалко, че има такива зъби. Бяха прекалено изпъкнали. Но иначе ми се видя хубавичка. Когато стоеше със затворена уста де. Слязох от колата, тя — също. Понечих да извадя куфара от багажника, ала тя ми даде знак да не бързам. Позвъни на вратата. Никой не отвори. Тя продължи да звъни. Аз обикалях из двора и чаках. Тя изпадна в още по-дълбоко отчаяние. Имах чувството, че всеки момент ще се разплаче. „Знаят ли, че ще пристигнеш днес?“, попитах. „Да, отвърна тя, явно се е случило нещо“. Пак се качи в колата. Не обели дума. Чудех се какво иска и почаках да реши. А таксиметърът продължаваше да навърта все по-голяма сума. „Няма ли на кого да се обадиш?“, попитах, ала тя поклати отрицателно глава. После ме помоли пак да я закарам в центъра. Там поиска да слезе до крайпътната гостилница и да изчака вътре. Извадих куфара от багажника. Тя ми плати. Струваше й повече от хиляда и четиристотин крони. Изглеждаше смазана. Последно я видях как едва се мъкне по стълбите с тежкия куфар. Обърнах колата, за да заредя. Там има бензиностанция „Шел“. После се върнах в града. Тази жена не ми излизаше от ума. Мислех какво разстояние е пропътувала, за да се озове през заключена врата. Някой явно й бе вързал тенекия. Много гадна работа — заключи Андерш Колдинг, остави апарата за разваляне на пари върху масата и погледна Сайер.

— Не, никой не й е вързал тенекия. Мъжът, с когото са имали уговорка да я посрещне на летището, е бил внезапно възпрепятстван и не е успял да отиде. Тя така и не е разбрала за затруднението му. Ако знаеше, щеше да му прости.

В погледа на Колдинг се появи любопитство.

— Докато пътувахте от Елвеста до къщата на „Блинд“, забелязахте ли минувачи или паркирани автомобили?

Колдинг отговори отрицателно. Нямало почти никакво улично движение. На следващия въпрос на Сайер разказа, че кара такси от две години, женен е и има бебе на три месеца, което реве непрекъснато. После изясниха приблизителните часове на събитията.

— Споменахте, че сте заредили в бензиностанцията — сети се Сайер. — Кой ви обслужи?

— Младо момиче. Русо.

— Купихте ли нещо друго?

— Нещо друго? — учуди се Колдинг. — За хранителни стоки ли питате?

— Друго, освен бензин.

— Всъщност да. Купих си акумулатор.

Сайер се замисли.

— Купили сте си акумулатор от бензиностанцията в Елвеста?

— Да. Предлагат много изгодни цени. В града са доста по-скъпи.

— А къде е сега този акумулатор?

— В колата, разбира се. В личния ми автомобил.

Сайер си представи акумулатор за кола и масата му. Акумулатор с изчистени твърди повърхности. Ако удариш с него човешка глава, ще й нанесеш сериозна травма. Тази мисъл го подтикна да огледа внимателно лицето на Колдинг. Пуна се е возила в колата му.

— Какво друго правихте в бензиностанцията?

— Нищо особено. Изпих една кока-кола, разгледах щанда с аудиодискове, разлистих един ежедневник.

— Значи сте постояли вътре?

— Само няколко минути.

— И не видяхте индийката да напуска бистрото?

— Не, не.

— А после накъде потеглихте?

— Към града. Няма как да си намериш клиент в Елвеста. Примиряваш се и правиш празен курс.

— Каква марка е таксито ви?

— Черен мерцедес.

* * *

— Колко души живеят в Ню Делхи?

Намираха се в столовата. Сайер само чоплеше храната с вилица.

— Вероятно няколко милиона — предположи Скаре. — А ние не знаем дори малкото му име.

На Сайер никак не му се нравеше мисълта, че още не са се свързали с брата на Пуна Бай. Махна украсата на сандвича си. Започнаха да се хранят мълчаливо.

— Времето тече — наруши тишината Сайер.

— Да, има този навик — пошегува се Скаре.

— Виновникът ще се възползва от възможността да укрепи защитата си и да скрие следите.

— Например да се отърве от куфара — отбеляза между две хапки Скаре.

— От дрехите, които е носел в онази нощ, от обувките. Ако жертвата е успяла да го удари, раните ще зараснат. Разкажи ми що за човек е Айнар Сюнде.

— Сърдит — Скаре се замисли. — Негативен. Няма никакво желание да бъде център на вниманието.

— Или просто се страхува — вметна Сайер.

— Възможно е. Но той е бил сам в бистрото по време на убийството. Не ми се вярва да е излязъл от заведението, да е пребил Пуна до смърт и после да се е върнал да пече кюфтета.

— Имаме само неговото твърдение, че е бил сам.

Сайер си избърса устата със салфетка.

— В това разследване ще се сблъскаме с хора, които се боят до смърт да говорят, защото всяка тяхна дума ще бъде използвана впоследствие срещу тях. Пак обаче си мисля за онова момиче, Линда. Тя е минала на колело покрай тях и е видяла само бяла риза.

— Случва се.

— Положително има начин да я накараме да си спомни повече подробности.

— Как ще си спомниш нещо, което не си видял? — възрази Скаре. — Дори зрението й да е възприело множество детайли, ако мозъкът й не ги е разтълкувал, тя няма да е в състояние да ги възпроизведе.

— Боже, колко си начетен!

— Елементарни закони от психологията за вземане на свидетелски показания.

— Виж ти! По мое време не сме изучавали такава дисциплина.

— Нямахте ли психология?

— Една двучасова лекция. Това беше всичко.

— За цялото следване?

— Наложи ми се сам да откривам топлата вода.

Скаре погледна шефа си с невярващи очи.

— Неприятно ми е да го кажа, но имам съмнения доколко да й вярваме — продължи той. — Струва ми се неуравновесена.

— Щом психолозите са способни да накарат хората да си припомнят минали животи от времето на каменната ера, ще накарат и Линда да си спомни двама души отпреди четири дни.

— Започваш да говориш като хлапак — сухо отбеляза Скаре.

— Зная.

Сайер се приготви да тръгва:

— Имам един свободен час. Ще се поразходя до Витемуен. Ще взема Колберг, има нужда да подиша чист въздух.

Отнесоха таблите. Сайер излезе на паркинга. Приближи се към колата и тя се разтресе силно. Отвътре скочи тежкият леонбергер. „Преди скачаше по-пъргаво“, отбеляза наум Сайер. Е, Колберг отдавна не беше в първа младост.

Сайер изтупа полепналите по панталона му медночервени косми. Остави кучето да се облекчи в храстите и потегли за Елвеста. Във Витемуен паркира на мястото, където Линда бе видяла червената кола. Беше отбелязано с два оранжеви конуса. Сайер пусна кучето навън и се насочи към завоя, откъдето се бе появила Линда вечерта на двайсети. Обърна се и огледа колата си от разстояние. Слънцето я огряваше и й придаваше сребрист цвят, макар че всъщност беше синя. Сайер тръгна с бързи крачки по шосето с кучето. След няколко метра обърна глава и огледа поляната, където бяха открили трупа на жената. Заради разстоянието и избуялата трева човек, застанал насред поляната, би се виждал само от кръста нагоре. Сайер пак се взря към колата си. Какво забелязваше всъщност оттук? Голяма, широка, лъскава кола. В бързината човек би я взел за сребриста или сива. Следователно автомобил, сметнат за червен, можеше да се окаже кафяв. Или оранжев. Сайер се потисна. Застана отстрани на пътя, провери дали тревата е суха и седна. Кучето се настани до него. Гледаше го с очакване. Започна да души джобовете му. Сайер извади кучешка бисквита и го накара да му подаде лапа. Голяма, тежка лапа. Колберг веднага я схруска.

— Какъв си лакомник — тихо го упрекна Сайер.

Кучето излая.

— Не, нямам повече бисквити. Виждаш ми се малко болнав — замислено установи той. Повдигна главата на Колберг и се вгледа в черните му очи. — И мен случилото се ме натъжи.

Сайер отново се загледа в поляната; в черната стена от борове, които скриваха част от къщата на Гюнвал. Проблесна прозорец. Как се е осмелил? Нищо не е било планирано, съобрази Сайер. Убиецът се е натъкнал на жената съвсем неочаквано. Тя е пътувала на автостоп или е вървяла покрай шосето и той я е подминал с колата си. Гледката на екзотичната чужденка е запалила страстите му. Престанал е да разсъждава трезво, не се е замислил дори, че все още не се е смрачило и някой минувач би могъл да го види. Като например Линда. Как този мъж е натрупал такава агресия срещу непозната жена? Това би намерило все пак своето обяснение, ако убиецът е видял в нея посестрима на някоя конкретна жена или представителка на целия женски пол. Изоставен мъж, който не е постигнал желанието си; голямо, пренебрегнато дете. Физически силен мъж или просто мъж с тежко оръжие. Сайер недоумяваше. Какво оръжие е носил убиецът в червената си кола? Сайер усещаше инстинктивно, че разковничето се крие именно там. Оръжието щеше да им подскаже що за човек е убиецът. Дали наистина Линда е видяла извършителя и жертвата? Най-вероятно да, все пак часът съвпадаше. Самолетът от Индия се е приземил в 18:00. Пуна Бай се е качила в таксито на Колдинг в 18:40. Пристигнали са пред къщата на Юман в 20:00, а в бистрото на Айнар — в 20:15. По думите на Сюнде индийката излязла от заведението му в 20:30. Сама. По пътя е срещнала някого. Нима е поела покрай шосето пеш с тежкия си куфар? Андерш Колдинг каза, че едва го замъкнала в бистрото. Сигурно покрай Пуна е минал автомобил, предположи Сайер. Представи си червената кола и шофьора в нея, който съзира смуглата непозната. Отчаяна и изкусителна. Накъде ли е вървяла тя? Сигурно към дома на Гюндер, защото той живее в същата посока. Дали е възнамерявала да го изчака на стълбите?

Ако никой не бе попречил на Пуна да си продължи пътя, тя би срещнала Юман. Той се е прибрал в девет и половина. Но тя така и не е стигнала до къщата му. След дългото пътуване от Индия Пуна умира на километър от дома на съпруга си. Сайер си представи как извършителят спира и я заговаря. Вероятно е посочил куфара и я е попитал за къде е тръгнала. Мога да те закарам. И аз отивам в същата посока. Той взема куфара и го слага в багажника. Отваря й вратата. Тя се е почувствала в безопасност; нали се намира в родината на Гюндер, в малката спокойна Норвегия. Шофьорът потегля. Пита какво ще прави при Гюндер. Вероятно тя му е обяснила, че са женени. Сайер се мъчеше да задържи тази картина във въображението си, но тя непрекъснато му се изплъзваше, защото не знаеше кое е отключило гневът и потребността от посегателство. Червената кола, доскоро така ясна в съзнанието му, също се отдалечи и изчезна зад завоя. Колберг го побутна с муцуна.

— В такива населени места — промърмори Сайер и огледа отново гората, поляната и къщата на Гюнвал, — в такива населени места хората се защитават един друг. Винаги е било така. Ако видят нещо, което не разбират, не се престрашават да го разкажат. Казват си: а, не, объркал съм се, та с него сме израснали заедно, колеги сме, че ми се пада и братовчед. Или съсед. Или брат. Или съученик. Затова ще си трая, не може да е истина. Такива сме ние, хората. И това не е лошо, нали, Колберг? — погледна той кучето. — Тук не става дума за злонамереност. Добрите намерения отказват хората да разкажат какво знаят.

Сайер поседя, загледан в поляната. Ослушваше се. Линда не е чула нищо. Пейджърът му изписка. Позна номера на Снурасон. Извади мобилния си телефон и му позвъни.

— Открих нещо — съобщи патологът. — Може да се окаже важно.

— Слушам те.

— Миниатюрни частици от бял прах.

— Продължавай.

— Върху чантата и косата й. Съвсем дребни, но успяхме да ги изолираме и ги изпратихме за анализ в лабораторията.

Сайер му благодари. Колберг се изправи. Бял прах. Следа. Наркотици? Хвърли за последно поглед към гората. Дали жената не е тичала по поляната, защото е видяла къщата на Гюнвал и се е надявала да намери там спасен ние? Нямаше къде другаде да избяга. Защо не се е разкрещяла за помощ? Гюнвал чул само слаби викове. Вероятно просто слухът му е отслабнал от възрастта. Защо убиецът е спрял колата си точно тук, където всичко се вижда? Дали жената не е отворила вратата по време на движение в опит да се измъкне? Според Линда вратата до мястото до шофьора била отворена. Или индийката е забелязала езерото Нуреван и е понечила да побегне натам? Сайер пусна кучето в колата и седна зад волана. Затвори очи. Често процедираше така. Реалният свят изчезваше и на негово място се появяваха други картини. Пробягваха пред очите му, светли и ярки. Ако се обърнем към статистиката, мъж на възраст между двайсет и петдесет години. Най-вероятно на постоянна работа, но без висше образование. Мъж, който не умее да говори за себе си и за чувствата си. Сигурно има приятели, но не се сближава с никого. Проблемни отношения с жените. Наранена душа.

Сайер обърна и пое бавно към едрото. След около петстотин метра стигна до тесен залив с каменист бряг. Нямаше нито къщи, нито вили. Слезе до водата. Постоя, загледан в отсрещния бряг. И там не се виждаше жива душа. Потопи ръката си, водата беше много студена. Намокри си челото. Отдясно зеленееше гъста, непроходима гора. В далечината, вляво, се простираше тесен нос. Тръгна по него. Намери следи от пален огън, разрови пепелта с крак. Водата беше черна, вероятно дълбока. Убиецът е можел да се отърве от трупа. Мнозина постъпват така: хвърлят телата във воден басейн или ги заравят. А убиецът на индийката не бе направил никакви опити да прикрие престъплението, нито да заблуди полицията. Дезорганизиран, склонен към паника, с нулев самоконтрол. Сайер се върна в участъка.

* * *

Скаре се отзова на часа. С обичайния желиран бонбон в уста.

— Как ти се стори Колдинг? — попита обнадежден той. — Не е ли той нашият човек?

— Не мисля. Освен ако не я е убил с акумулатора за кола, който купил от бензиностанцията в Елвеста. Ще се отбия да поговоря с персонала. Между другото, натоварени сме с неприятната задача да проверим кои жители на селото имат досиета за сексуални престъпления.

— Но той не я е насилил, нали?

— Възможно е да я е нападнал с такова намерение. Сигурно ще прозвучи отвратително, но ми се ще да беше успял да го осъществи. Така щяхме да разполагаме с повече улики.

— Каква е вероятността убиецът да е нападал и други жени преди?

— Голяма. Ако е млад обаче, още не е имал време да прояви агресивната си природа.

— А млад ли е според теб?

— В унищожителната ярост, която съзирам в това престъпление, прозира младост. Аз съм на петдесет — замислено каза Сайер. — Не вярвам да ми е връстник. Давам му най-много трийсет години.

— Трийсетгодишен и силен.

— И смъртно ранен. Вероятно от жена или от всички жени. Когато изпитва гняв, човек става неимоверно силен. Разполагал е и с тежко оръжие. Ти какви инструменти носиш в колата си, Якоб?

— Държа ги събрани в метална кутия. Разни дребни неща са — почеса се по главата Скаре. — Крик, сигнален триъгълник, дори закачалка за сакото ми.

— Не думай!

— Термос, ако ще пътувам на дълго разстояние. Джобно фенерче.

— Малко е за оръжие на убийство.

— Моето е доста тежко. Най-големият „Маглайт“ е дълъг четирийсет сантиметра.

— Много е ръбесто, би оставило различни белези от удар.

— Освен това имам четирийсет аудиокасети в жабката, а понякога и плик с празни бутилки, които все забравям: да оставя в някой магазин. Ти какво носиш в колата?

— Колберг — отвърна Сайер.

Старши инспекторът се приближи до прозореца. Скаре също. Двамата постояха мълчаливо, всеки потънал в мислите си.

— Убиецът брои часовете — отбеляза Сайер.

— В съзнанието му те се натрупват неумолимо.

— За него часовникът се превръща в мания. Ежедневниците, новините. Цялата изтичаща в пресата информация. Той непрекъснато следи какво съобщават, записва, си всичко. Мъчи се да открие какво знаем.

— А то не е никак много. Какво разбра за Юман?

— Тръгнал си е от болницата в девет. От персонала, потвърдиха. До дома си има трийсет минути път.

— Не е ли срещнал автомобили, докато се е прибирал?

— Бял сааб. Движел се с много висока скорост. За малко да се блъснат.

— И аз имам навика да настъпвам газта по селските пътища — усмихна се Скаре.