Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (9)

Глава осма

Кемпиън се прехвърли на „Сребърни крила на утрото“ и ми разказа какво е научил току-що от водоплаващия. Аз си имах съмнения относно достоверността на доктора като свидетел, но знаех, че нямаме друг избор, освен да се изправим срещу Хесперъс с тази информация. Мисълта за предстоящата конфронтация стигаше да качи сърцето ми в гърлото, когато се прехвърлихме обратно на „Дребен флирт“.

Както се оказа, Хесперъс ни спести най-лошата част. Когато излязохме от залата за прехвърляне, той вече ни очакваше, все едно предварително си бяхме назначили среща.

— Да не би случайно да си се запътил да ме посетиш? — попитах, опитвайки се да звуча колкото се може по-естествено.

— Щях да дойда при вас, ако не се бяхте върнали — потвърди роботът, застанал на входа с отпуснати край хълбоците ръце. — Надявам се, нямаше да сте против.

— Не, разбира се — уверих го.

— Има нещо, което смятам за нужно да предложа на вниманието ви — Хесперъс погледна поред към нас с Кемпиън. — Трябваше да го разкрия по-рано, но признавам, че нямах ясна представа какво да предполагам по въпроса. Надявам се, че няма да се притесните.

— Да се притесним ли, Хесперъс? Защо?

Кемпиън се окашля леко:

— Всъщност има нещо, което искаме да обсъдим с теб…

— Да не касае ръката ми?

Спътникът ми ме погледна, сякаш се очакваше да взема водещата роля, въпреки че именно той беше дошъл при мен с тази информация.

— Кажи му — прошепнах.

— Ами чудехме се… — поде Кемпиън.

— Предполагам, че доктор Менинкс го е свел до вниманието ви? — Макар че и двамата не заговорихме и поне доколкото виждах, не потвърдихме с нищо, Хесперъс все пак кимна, все едно бяхме дали положителен отговор. — Боях се, че така ще стане. Не можех да съм сигурен дали е видял достатъчно, за да събуди съмненията му, но осъзнавам вече, че явно е така. Не го обвинявам, че ви е казал. На негово място бих хранил същите страхове. Можеше и просто да го обсъди направо с мен, разбира се.

— Доктор Менинкс е бил малко изненадан — извини госта си Кемпиън.

— Какво искаше да ни кажеш? — върнах се на темата аз.

— Същото, което искате да узнаете — да споделя какъв е проблемът с ръката ми.

Приятелят ми се обади:

— Доктор Менинкс каза, че те е видял да проучваш нещо, но не успя да ни обясни какво точно.

— Вероятно е било доста смущаващо за него, както се оказа и за мен — отвърна Хесперъс.

— За теб ли? — попитах.

— Бях толкова изненадан от откритието си, колкото и доктор Менинкс. Дори сега все още не знам какво точно да мисля за него — металната маска на лицето на робота се подреди в спокойно, наблюдателно изражение, сякаш Хесперъс вече се бе предал в ръцете на съдбата си. — Дали бихте желали да видите какво лежи под кожата на ръката ми? Бронята е само хлабаво прикачена… — преди да изчака да чуе какво имаме да кажем в отговор ние с Кемпиън, той сгъна лявата си ръка в лакътя и хвана с дясната част от обшивката. Тя се откачи и издрънча на пода. Той свали второ парче и после още едно, докато само китката остана закрита. След това стисна и нея и дръпна многоставната сглобка, все едно сваля рицарска ръкавица.

От лакътя до връхчетата на пръстите ръката отдолу изглеждаше напълно човешка на вид. Беше мускулеста и мъжествена, покрита с тъмна кожа и лъснала от пот. Кожата на дланта и от вътрешната страна на пръстите беше малко по-светла. Когато Хесперъс завъртя ръка, за да я огледаме, и размърда пръстите, различих ясно косъмчетата по опаката част, кожичките на ноктите му, вените под кожата.

— Истинска е не само на вид — сподели роботът, докато ние стояхме, изгубили дар слово. — Кожата е човешка, опъната над човешка мускулатура… — бавно и внимателно той драсна с палеца на дясната си ръка китката на органичната и изкара капчица кръв. — Кърви. Също и зараства. Това се опитвах да проверя, когато ме обезпокои доктор Менинкс. Бях се одраскал предишния ден и исках да преценя степента, до която се е самовъзстановила раната.

Кемпиън пръв успя да намери думи.

— Говориш така, сякаш не знаеш какво представлява.

— Не ви ли казах, че останах изненадан от находката си?

— Как би могъл да не знаеш защо ръката ти е такава, каквато е?

— Вече ви споделих, че за себе си не знам практически нищо. Истинско чудо е, че си спомням дори името си. Нима си мислите, че възнамерявах да скрия това от вас?

— Да, но наистина си го скрил — възрази Кемпиън.

— Само защото исках да го проумея, преди да ви го съобщя. От мига, когато си възвърнах подвижността, бях притеснен от несходството между ръцете си. Опитвах се да надникна през бронята, но тя е непрозрачна за сензорите ми. В крайна сметка се настроих да сваля част от тази обшивка, така че да мога да съзра загадката лично. В началото не повярвах… — за първи път го чувах да заеква. — Надявам се, че няма да се обидите, ако кажа, че се отвратих от онова, което ми е било сторено. Не защото бях отблъснат от органичното, а защото органичната материя няма място вътре в мен. Вие, смятам, ще бъдете правомерно отблъснати, ако се пробудите и одраскате кожата си, само за да забележите блясък на метал под нея. При все това се самоубедих, че този факт трябва да има рационално обяснение, такова, което може да убеди и вас… — Хесперъс полека сведе ръка. — Но такова няма. Не мога да ви предложа обяснение за присъствието на ръката.

— Дали е възможно да си бил повреден? — попитах. — Може би си изгубил оригиналната ръка и единствената възможна подмяна е била от човешки труп. Ти си я сложил, докато е било възможно да се поправиш както следва, и след това си забравил за случката.

— Представител на моя вид никога не би имал причина да стори подобно нещо. Ако изгубя ръката си, ще мога да се поправя лесно, стига да имам достъп до нужните сурови материали — метали, пластмаси, машинни части. Ако материалите не са изобилни, мога да преместя достатъчно от съществуващата си маса, за да проведа ремонт с цената на дребни ограничения върху функциите си. Няма да се наложи да ровя в трупове!

— Значи го е сторил Атешга, не си ти — предположи Кемпиън. — Той те е повредил и след това поправил с органична част, без да знае, че можеш да се саморемонтираш.

— Ще ми се обяснението да е подобно, но за нещастие знам, че не е възможно. Ръката е интегрална част от мен. Щом се свали бронята, бях способен да надникна вътре в структурата й. Установих, че под плътта и мускулатурата се намира същият механичен скелет, какъвто ще намерите и в другата ми ръка… — роботът отново размърда пръсти. — Все още мога да нанасям големи щети, ако такива са намеренията ми. Вярно, скелетът е бил модифициран да наподобява архитектурата на човешка кост и е формиран да подкрепя матрицата на органичния растеж. Също така е бил подсилен с устройства, чиято функция не мога да възпроизведа, но които, изглежда, доставят на органичните компоненти химикалите, нужни им да останат живи.

— Какво се опитваш да кажеш? — попитах. — Че тази ръка е била отгледана съзнателно, отвътре навън?

— Не виждам друго обяснение, Пърслейн. Вече ти казах, че съм способен да се ремонтирам. Истина е също, че в способностите ми би било да отгледам тази ръка.

— Че защо би направил това? — попитах.

Стори ми се, че Хесперъс се натъжи.

— Боя се, че тук вече навлизаме в царството на предположенията. Ако можех да ви дам честен и недвусмислен отговор, нямаше да се поколебая да го сторя. Но мога само да гадая, също като вас.

— Дали някой би могъл да те принуди към подобна трансформация? — попита Кемпиън. — Да те прилъже да я направиш по една или друга причина?

— Не бих могъл да си представя как ще стане. Не мога да си представя и обстоятелства, при които ще ме излъжат за нещо.

— Но разбираш защо предпочитам да е чрез измама?

— Понеже ако не е включена лъжа, тогава трансформацията по презумпция е била доброволна? Да, тази алтернатива не ми убягна — Хесперъс погледна ръката си с възобновено отвращение. — Бих предпочел, ако ми позволите, отново да сложа металната обшивка.

— Ти си също толкова разстроен от нея, колкото и ние — възкликнах изумена.

— Доктор Менинкс беше прав да се безпокои.

— Можеш да я скриеш, щом желаеш — отвърнах, — но аз не съм разстроена от нея. Това е просто друга част от теб. Ако съществува, значи има причина за това — дори да не знаем все още каква е тя.

Кемпиън ме стрелна с красноречив поглед „говори само от свое име“.

Хесперъс надяна отново ръкавицата върху пръстите си, след това коленичи да събере разхвърляните златни части. Намести ги по местата им с изумителна скорост, сякаш гореше от нетърпение да се отърве от гледката на онази ръка колкото се може по-скоро. Лявата му ръка скоро доби предишния си вид, но сега, когато знаех какво се намира под нея, можех да мисля само за кожата и мускулатурата, които се опитват да си проправят път през метала.

— А сега какво? — попита тихо Кемпиън.

— Хесперъс и доктор Менинкс все пак трябва да установят подобри отношения помежду си — огледах се войнствено, просто в случай че някой от хартиените аватари на доктора се е промъкнал до нас, докато сме били заети. След като се убедих, че все още сме сами, се усмихнах неуверено. — Може първо Кемпиън да поговори с него, Хесперъс. После предлагам Менинкс да те посети в кабината ти и да научи историята директно от теб.

— Само дето няма история — възрази роботът.

— Кажи му същото, което каза и на нас — и той няма да има причина за оплаквания. В крайна сметка ти сам дойде да ни го съобщиш. Поне за мен това се брои за точка в твоя полза.

— Ако присъствието ми вече не е желано, с радост ще се върна в клетката.

— Не, това няма да е необходимо.

Кемпиън полека вдигна ръка:

— Чакай — нека не прибързваме. Ние може да не подозираме Хесперъс в съзнателни злодеяния, но тази ръка все пак е причина за загриженост. Докато не успее да я обясни и да даде разумна причина за съществуването й, не съм сигурен дали ме радва мисълта роботът да се разкарва наоколо. Може би не е толкова лоша идея да се прибере в клетката доброволно…

— Нямам намерения да те нараня, не повече, отколкото преди да науча за ръката — увери го Хесперъс.

— Знам — и ти вярвам. Но какво правим, ако ръката има други идеи?

Поклатих разочаровано глава.

— Това е буца месо, Кемпиън — не може да действа независимо от Хесперъс. Само защото те поставя на нокти не значи, че ръката ще се промъкне в стаята ти и ще те удуши нощес. Роботът няма да се връща в клетката си! Ако не го искаш на „Дребен флирт“, той е повече от добре дошъл на „Сребърни крила“.

— Нямах това предвид.

— Така прозвуча. Той е наш гост и се споразумяхме да му помогнем да сглоби пъзела на миналото си. Тази ръка е просто поредната улика, нищо повече.

— Нямам желание да предизвиквам разлом помежду ви — каза Хесперъс.

— О, това не е разлом — възразих високомерно. — Това е просто облаче. Даже не се отразява на радара. Ние с Кемпиън сме единодушни — оставаш извън клетката. Но тъй като всички ще влезем в суспендиране съвсем скоро, въпросът и бездруго е без значение. Ти можеш да се самоизключиш или каквото там правиш, нали?

— Мога да изключа главните си функции, макар че поддържащите такива ще останат активни — роботът хвърли страничен поглед към сега скритата си ръка. — Сега вече е пределно ясно, че трябва да поддържам ръката жива, което няма да е възможно, ако вляза в режим на пълно изключване. Лишена от кислород, тя ще започне да гние.

Кимнах със симпатия, опитвайки се да отърва съзнанието си от представата за човешката ръка, превръщаща се в гнила, гангренозна маса, която все още е свързана с него.

— Не, тази ръка трябва да остане жива — това е единственият начин да научим някога нещо за нея — или за теб, ако става на въпрос.

— Подозирам също, че ръката е ключ към истинската ми самоличност или към естеството на мисията ми — добави Хесперъс. — Онова, което не мога да проумея, е защо не съм положил усилия да скрия трансформацията, като запазя идеална симетрията между лявата и дясната си страна. Изглежда почти сякаш не съм имал нужда от прикритие. Бронята, която обвива кожата, може практически да се смята за бариера, която я защитава по време на растежа.

— Ще стигнем до дъното на историята — обещах с повече увереност, отколкото изпитвах всъщност. Ако бях научила нещо по време на живота си като дяловек, то беше, че не всички въпроси си имат отговори. Цивилизациите често се превръщаха в радиоактивен прах, понеже не можеха да приемат тази проста, но непоклатима истина.

Смяташе се, че дяловеците сме по-умни от тях.