Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (45)

Глава тридесет и седма

Сигналът на Акънайт беше напуснал Невма със скоростта на светлината, но трябваше да догонва корабите, които ден след заминаването си се движеха почти толкова бързо. По времето, когато ни настигна, беше преминал толкова силно в зоната на червеното изместване и разтегнат толкова далеч от обичайната разпознавателна честота, че в началото корабите ни не го идентифицираха като джентианско предаване.

— Не очаквах отговор от Невма толкова бързо — отбеляза Чарлък.

Бетъни поклати глава.

— Няма начин да е по повод звездния бент. Свързват се с нас за нещо друго!

Единственият начин да разберем причината беше да пуснем съобщението. Копия от имагото на Акънайт се появиха на мостиците ни. Още преди да заговори, изражението на лицето му ни подсказа всичко, което трябваше да знаем за естеството на предаването му. Новината нямаше да е добра.

— Няма лесен начин да ви го съобщя — каза той бавно и отчетливо. — Току-що говорих с Мъзириън относно разпита на Грилс. Тя прекара през него всички имена на линията — всичките хиляда дяловеци, дори онези, които знаем, че са умрели още преди обиколки. Търсеше проблясък на разпознаване — признак, че имената значат нещо повече за него. Мозъкът му е разгънат като килим и наблюдението на реакциите му е проста работа. Е, тя получи резултат. Имаше доста попадения — повече от дузина. Естествено, Грилс я познава, познава и мен, както и другите дяловеци, с които е имал вземане-даване от залавянето си насам. Има няколко, за които е чувал и преди — все пак е Марселин. Всички ние се връщаме назад до Абигейл, Людмила и Златния час. А и преди се е интересувал от линията — всичко това се добавя към реакциите му. Но все пак Мъзириън намери елемент, който не може да се пренебрегне. Получи име, което не би могло да изплува по друг начин — положителна реакция, която не може да се припише на голямата ни популярност и слава. Дяловек, известен на Грилс, който никога не е вземал участие в разпитите. Дяловек, който е жив и още е сред нас.

Позволих си да се отпусна за момент. Все пак проблемът се намираше на територията на Акънайт, не на нашата. Той просто ни държеше информирани.

Но нашият събрат продължаваше да говори.

— Ако имаше начин да изпратя тази информация селективно, така че да стигне само до онези от вас, които искам да я чуят, щях да го направя. Но протоколите не го позволяват, а и във всеки случай — дори ако успея да шифровам съобщението — самият сигнал все пак ще остане видим. Според мен няма да има значение — той все пак ще знае, че името му е било разкрито… — Акънайт си пое дълбоко дъх и се приготви за онова, което се канеше да разкрие. — Ние смятаме, че предателят е Галингейл. Реакцията на Грилс може да е изопачена — само той единствен може да го потвърди или отрече — но не се сещаме за никаква причина да показва такава силна реакция към точно това име и това лице. Той познава Галингеил. Това превръща Галингейл в шпионина, в предателя, в онзи, който винаги е присъствал сред нас. Разбира се, може да има и други. Но все някой трябва да е свел записа на Кемпиън до знанието на враговете ни, онези, които са организирали засадата. И ако Галингейл е предателят, тогава не е нужно да търсим по-далеч кой е убиецът на Сайфъл… — имагото се усмихна криво. — Говоря на Кемпиън: надявам се да чуваш това, старче! Беше прав за Сайфъл. Имаше нещо не наред, но ние, останалите, бяхме твърде заслепени да го видят. Тя ни е пратила съобщение. Не точно от гроба, а по време на дългото падане, след като е била бутната от терасата. Знаела е кой го е направил — видяла го е ясно. Знаела е и че ще умре — нищо в града не би могло да я спаси, и е знаела, че няма да оцелее след падане от такава височина, дори с лекарствата на линията. Но въпреки това беше умно, много умно момиче и се е опитала да ни предаде съобщението си!

— Пръстените — казах тихо.

Бетъни зяпна озадачено:

— Какво за тях?

— Кемпиън знаеше, че нещо не е наред — продължи Акънайт, без да има представа за прекъсването ни. — Не можеше да осъзнае точно какво и може би ние също нямаше да сме достатъчно умни да го видим, ако не… бяхме добавили и реакцията на Грилс към картинката, но сега няма съмнение. Сайфъл е преместила пръстените от лявата си ръка на дясната. Кемпиън го забеляза и беше наясно, че нещо не е наред — просто не можеше да определи какво. Но ние имахме снимки на Сайфъл и записи на тялото й след падането. Когато ги сравнихме, пръстените бяха преместени. Тя е имала време да го стори, докато е падала. Само на това е била способна. Не е могла да напише името му на кожата си — знаела е, че след като удари постройката на Благородията, няма да бъде в особено добро състояние. Но пръстените? Те са щели да оцелеят след падането и тя се е надявала да осъзнаем значението им. Искала е да забележим, че има нещо нередно — че е убита, а не просто паднала по случайност, — и преместването на пръстените е било единственият начин, с който е разполагала да ни го каже.

— Това не би могло да ни предаде Галингейл, не е толкова лесно — каза Тънзи.

— Но ако имаме улика, че е замесен, с каквато разполагаме… — обади се Бетъни.

— Трябва да го спрем! — заключих аз.

Бетъни прати команда да се спре предаването на Акънайт — остатъкът от него можеше да почака, докато приключим с този най-спешен от всички проблеми. Според тактическата прогноза Галингейл щеше да влезе в обхвата на „Сребърни крила на утрото“ след по-малко от пет минути.

— Вече е получил сигнала — обади се Хенбейн. — Знае, че ние знаем.

Бетъни отвори отново канала към „Среднощна кралица“.

— Галингейл… трябва да поговорим. Ако си видял предаването на Акънайт, тогава знаеш, че имаме сериозни причини за тревога. Страховете ни може да са безпочвени — познавам те и ти вярвам достатъчно, за да съм убеден, че случаят е такъв. Но не мога да ги пренебрегна напълно. Прекрати атаката си и се върни при останалата част от преследващата флотилия, и тук ще се разберем.

— Ако той прекрати атаката, значи е невинен — казах. — Но не смятам, че има намерение да предприеме подобно нещо!

Чарлък ме погледна, сякаш знаех всички отговори.

— Смяташ ли, че работи за Машинните хора?

— Не, той прави всичко възможно да ги спре да не стигнат до крайната си цел.

Чарлък присви очи:

— Това все пак го поставя на наша страна, нали?

— Не и докато Пърслейн още диша.

Чакахме Галингейл да отговори, но той продължи да пази мълчание, точно както предполагах. Нима сега би имал някаква нужда да говори с нас? Бяхме му позволили да се озове точно там, където желаеше — и то без проблеми. Бях прав да се съмнявам в смелостта му, когато първи се писа доброволец за челна атака срещу „Сребърни крила“. Не толкова, че подобно поведение не беше типично за него, колкото, че никога не бях познавал истинския Галингейл. Той се беше крил сред нас, докладваше на господарите си в Дома на слънцата — и нищо чудно да се окажеше най-големият смелчак от всички ни.

— Входящо повикване — обади се внезапно Бетъни.

— Галингейл ли?

— Не, Пърслейн.

Стегнах се — налагаше се да й кажа за вероятните планове на Галингейл, въпреки че тя нямаше кой знае какви възможности да се защити.

— Кемпиън — каза приятелката ми, — имам някои новини за теб. Не са… прекрасни! — тя си пое дъх, личеше си колко й е трудно да говори, но продължи: — Хесперъс успя да залови Каденца. Положението не е толкова добре, колкото звучи, понеже въпреки това нямаме контрол върху „Сребърни крила“. Но поне успя да надникне в главата й. Прав си за звездния бент — натам сме се насочили. Някъде на борда на кораба ми има еднократна отварачка — не знам точно къде, но роботите не биха го взели, ако не бяха убедени в това. Знаят повече за нас, отколкото ние самите, Кемпиън! — тя сякаш се запъна, изгуби нишката на мисълта си — можех да усетя умората й, всяка дума й костваше сериозно усилие. — Звездният бент обаче не е това, което си мислим. Наистина е от нашите, инсталиран е от линията Джентиан — но не е сложен там да сдържа енергията на умиращо слънце. Вътре в нея има нещо друго, за което ние нямаме представа. Или по-скоро е погребано толкова надълбоко в паметта ни, че засега още не го виждаме. Може би вие ще се справите по-добре от мен, не знам. Важното е, че в този бент е затворено нещо лошо, но то не е замразена супернова. Проблемът ще се окаже още по-сериозен!

Слушах я, но в същото време нищо от думите й не достигаше ушите ми. Спрях изпълнението на предаването й.

— Пърслейн, слушай ме внимателно! Знаем, че Галингейл е предателят — онзи, който ни е навлякъл засадата и е убил Сайфъл. Той ще използва срещу „Сребърни крила“ повече огнева мощ, отколкото ние бихме рискували да приложим. Ако Каскада ни слуша, нека и той го има предвид!

— Да не си луд? — изръмжа Агримъни.

Сложих записа на пауза.

— Не, не съм луд. Щом Пърслейн се намира на борда на кораба, предпочитам Каскада да убие Галингейл.

— Но целта на роботите…

— … ме интересува по-малко, отколкото Пърслейн да остане жива! — усетих, че се изчервявам от толкова перчене. — Искам да си върна и Хесперъс — дължим му го, ако не друго. Ако това ти представлява проблем, най-добре още сега обърни оръжията си към мен. Все още ни остават шейсет хиляди години път, докато стигнем звездния бент. Няма да предам Пърслейн точно сега, когато тепърва потегляме!

— Нека Кемпиън продължи предаването — предложи Бетъни.

Преборих се да говоря спокойно и равно:

— Няма много повече за казване. Ако Каскада владее оръжията на „Сребърни крила“, нека използва всичко в арсенала му да се погрижи за Галингейл. Това не означава, че няма да продължа да се опитвам да го спра, щом предателят отпадне от играта.

Когато предаването беше изпратено, позволих на записа на Пърслейн да продължи.

— Ето какво трябва да научите! — съобщи ни тя. — Машинните хора не са били първите. Много преди тяхната поява е имало друга машинна цивилизация. Нека ги наречем Първите машини — названието ще свърши работа, преди да открием как точно са наричали себе си. Как са възникнали сега не е от значение. Важното е, че така и не са станали значима сила в галактическите дела. Първите машини измрели — изтрити от лицето на Вселената заради изкуствена зараза… — усетих голяма дупка, Пърслейн задържаше повече информация, отколкото разкриваше. — Горе-долу това е, което Хесперъс ми разказа за момента. Той знае само това, което знае Каденца, а тя стори всичко по силите си да блокира нашествието му.

Защо ни лъжеше приятелката ми — а бях сигурен, че го прави? Не беше, защото искаше да скрие информация от мен. Може би защото беше сигурна, че Каскада подслушва?

Чети между редовете, подканваше ме тонът й.

— Първите машини измрели — но не всички. Една група избягали, преди заразата да ги достигне. Те се намират в онзи звезден бент, заключени са в него. Стоят там от милиони години и очакват шанса си за бягство. Кемпиън, трябва да разбереш, че има голяма вероятност да не ни мислят доброто. Заключили сме ги в бента с причина — ние, линията Джентиан. За Каденца и Каскада Първите машини са като изчезнали богове — те са всичко, което са и машинните хора, само че са по-бързи, по-силни и по-умни и са разполагали с милиони години, заключени вътре в онова нещо, за да продължат да се подобряват. Машинните хора искат да пуснат Първите машини на свобода, да ги оставят да се разпространят из галактиката и да узурпират човешката метацивилизация. За това е цялата работа, Кемпиън — не за счупването на звезден бент, с което да изтребят няколко местни цивилизации, а за да поразят цялото човечество. Ние, цивилизациите на плътта, сме остарял еволюционен ред. Роботите са били достатъчно мъдри да осъзнаят, че ако те не предприемат нужните крачки да ни изтрият от Вселената, рано или късно ще се опитаме ние да им причиним същото.

— Може би идея Галингейл да спечели не е толкова лоша в крайна сметка! — обади се Соръл.

Много ми се щеше да го намразя заради това изказване, но в думите му нямаше злоба, само хладнокръвна оценка на ситуацията. Най-лошото беше, че и аз вече не бях съвсем сигурен дали греши.