Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (27)

Глава двадесет и втора

Когато пристигнахме в кабинета на Джиндабайн, заварихме там и мистър Джинкс. Магистратът и ученият седяха от двете страни на едно и също бюро и се редуваха да вдишват от бълбукащата урна, която се намираше на него.

— Имаме развитие — информира ни Джиндабайн.

Мистър Джинкс й връчи мундщука и тя го мушна между устните си, без да го избърше.

— Явно малката ви погребална церемония доведе до неочакван резултат. Сторили сте с атмосферата неща, които по принцип не бихме допуснали.

— Имахме разрешително — казах, готова да извадя бодлите.

Джиндабайн вдигна успокоително длан.

— Не съм ви повикала да спорим. Ако знаехме предварително размера на предвидената от вас кампания, вероятно щяхме да ви откажем, но е факт, че наистина ви бяхме дали позволение.

— Проблем ли има? — поинтересува се Кемпиън.

— Зависи как гледате на нещата — отвърна Джинкс. — Явно сте стимулирали отговор от Духа на въздуха. Когато прави разни неща — особено когато се изразява на наблюдателните платформи, — обикновено ги върши през часовете на дневна светлина. Снощи се е проявил в тъмнината. За нас това е проблем. Не обичаме да виждаме признаци, че е възбуден, притеснен или се отклонява от привичното си поведение. Падали са цели цивилизации, понеже Духът ги е погледнал накриво — не искаме да ставаме една от тях!

— Какво се е случило? — попитах.

— Снощи, няколко часа след края на погребалната ви служба — обясни магистратката, — Духът се е придвижил на позиция над наблюдателната платформа, която ви беше позволено да посетите с ранения робот. Следяхме движенията му, разбира се — само по себе си присъствието на Духа в този сектор не беше изненада. Но не очаквахме да премине директно над кулата и определено не — да спре там.

— Хесперъс се е върнал. Моля ви, кажете ми, че Хесперъс се е върнал!

— Е? — настоя Кемпиън.

Магистратката си смукна щедро от мундщука:

— Наблюденията показват присъствието на златен предмет на пиедестала. Предметът е с форма и размер на човек. Вчера не беше там.

— Трябва да отидем на място! — казах на Кемпиън.

— Мисля, че първо е най-добре да поискаме разрешение — каза той.

— Имате разрешението ни — отвърна магистратката. — Защо иначе бих ви извикала тук? Но Духът не е далеч. Ще вземете робота незабавно. Ако не успеете да го сторите в рамките на следващия един час, останките на робота ще бъдат обявени за собственост на съвета за научни изследвания.

— Те принадлежат на Машинните хора — възразих.

— Не, вече не принадлежат. Роботът престана да бъде машинен човек в мига, когато Духът го разглоби. Онова, което се е появило на платформата, е артефакт на Духа — просто случайно прилича на машината, която смятате, че сте познавали. Съмнително е дори и един от атомите в него да е същият като онези, които е съдържала поначало.

— Вероятно няма смисъл да се дърлим — намекна Кемпиън. Магистратката ме изгледа твърдо.

— Не, няма смисъл. Сега вървете. Вземете останките на робота. Постъпете с тях както желаете. Ще оставим на вас да съобщите на другите роботи за това развитие. Но после, моля ви, не показвайте повече интерес към Духа, никога!

— Няма — обещах.

— Като казвате „останки“…

— Имаме предвид точно каквото казваме. Наблюденията показват, че роботът се е появил точно в състоянието, в което е бил, когато сте го оставили, само дето вече не е споен с парчето от кораба. Във всяко друго отношение в момента не е по-жизнен, отколкото преди. Каквото и да сте се надявали да постигнете, провалили сте се!

Пет минути по-късно бързешком се отдалечавахме от Имир на борда на флаер, настъпили газта на малкото летало до границата на възможностите му. Почти не си говорехме по време на пътуването. Ако сърцата ни се бяха извисили от новината за завръщането на Хесперъс, то надеждите ни също тъй бързо се бяха сринали след описанието на състоянието му. Камерите, наблюдаващи платформата, не бяха засекли признаци на живот в златната фигура, която не беше помръднала от заминаването на Духа. Докато под нас се носеха дюните, осъзнах, че от възможните изходи, които бях обмисляла, този бях сметнала за най-малко вероятен — Хесперъс да се върне, но да не бъде променен. Бях си представяла, че Духът ще го поправи или ще го трансформира в нещо ново и странно, или пък си бях мислила, че няма да го върне никога. Но да го разглоби, да го всмуче в масата на облачното съзнание за дни наред, да го направи част от себе си — и всичко това само за да го върне точно какъвто си е бил, винаги ми се бе струвало безполезно. И все пак появата на тази златна фигура не можеше да бъде пренебрегната.

— Вероятно просто му трябва време за възстановяване — каза Кемпиън и докосна ръката ми. — Като пациент, излизащ от операция на планета, където все още режат хората с ножове и лазери.

— Опитваш се да бъдеш мил, оценявам го. Но не смятам, че трябва да пораждаш надежди!

— Просто казвам… че не знаем много неща за Хесперъс. Не трябва да изключваме никакви варианти. Ако духът ни го е върнал, значи има причина.

— Понеже си е играл с него, разглобил го е като играчка, а сега знае какво го кара да тиктака, писнало му е и го е сглобил обратно.

— Без първо да го поправи?

— Нямаме представа как мисли Духът. Може би не вижда Хесперъс по начина, по който го виждаме ние, като същество в нужда от помощ.

Скоро се озовахме достатъчно близо и получихме ясна видимост, докато подвеждах флаера за кацане. Роботът се намираше на пиедестала, където го бяхме оставили, легнал по гръб и напълно неподвижен. Не трепна дори когато флаерът премина над него. Единствената промяна, откакто за последно го бяхме видели, беше отсъствието на споената маса, която го беше свързвала с останките на „Вечерник“. Духът очевидно разбираше достатъчно, за да види, че тази буца не принадлежеше на Хесперъс, и бе ремонтирал изгубената или скрита под нея част. Но очевидно не беше предприел следващата стъпка към връщането му към живота.

Паркирахме флаера и излязохме навън. Кемпиън извади комплекта леватори от багажника и ги избута през въздуха пред себе си, докато стигна до пиедестала.

Коленичих да огледам Хесперъс и прокарах длан по златното поле на гърдите му.

— Отново е съвършен — казах тихо, понеже не ми се искаше да безпокоя спящото тяло. — Няма никакви признаци за увреждания. Дори ръцете му са с еднакви размери. Не смятам, че в него е останала някаква човешка плът!

— И Духът е сторил е всичко това, но не го е върнал отново към живота?

— Все още има светлинки в главата му. В ума му продължава да се случва нещо.

— Но не повече от онова, което се случваше преди.

— Не съм си представяла подобно развитие. Предполагах, че ще си върнем Хесперъс и всичко ще се оправи!

Кемпиън закачи леваторите и вдигна робота от пиедестала. Златният труп остана напълно вкочанен, крайниците му бяха изпънати, макар че нямаха опора. Все едно беше отлят от цяло парче метал.

Присвих очи към хоризонта, но не видях нищо особено. Бях ядосана и недоволна и се чувствах подведена. Все едно между нас и Духа на въздуха поначало би могла да съществува някаква сделка.

— Най-добре да тръгваме — каза Кемпиън.

Извърнах лице встрани, понеже не исках да види сълзите ми.