Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (32)

Глава двадесет и шеста

Хесперъс се извърна от пулта на борда на совалката ми и поклати величествената си златна глава:

— Не е на добре, Пърслейн!

— Совалката дали може да е пострадала при опита ни за бягство?

— Съмнявам се да има проблем с приемно-предавателната апаратура. Най-вероятно „Сребърни крила“ блокира сигнала й или пречи на връщащия се от Невма сигнал от корабите, които може да сме сигурни, че ни следват.

— Това е просто совалка — казах, чудейки се откъде може да е сигурен, че сме преследвани. По мои сметки не се намирахме в движение повече от три часа. На линията понякога й трябваше толкова време само за да закуси. Отбелязах с надигаща се у мен меланхолия като черна вълна: — Никой дори не си е представял, че ще потрябва да праща сигнал през повече от няколко секунди разстояние, че и през двигателното поле на друг кораб…

Нищо не бе в състояние да обезкуражи спътника ми.

— Помолих те да отделиш известно време за размисъл относно преместване на друг кораб, който би могъл да ни служи по-добре и като убежище, и като средство за бягство. Състави ли си подходящ списък?

Умората започваше да замазва мислите ми. По невманско време все още беше ранна вечер, но имах чувството, че от преврата на роботите са минали няколко дни.

— Сетих се за няколко възможности.

Хесперъс скръсти масивните си златни ръце.

— Добре. Разкажи ми за тях.

— Има един кораб на около два километра навътре в трюма, в посоката, откъдето дойдохме.

— Значи още по-далече от вратата?

— Боя се, че да. Но прехвърлих всички кораби в трюма и все продължавам да се връщам към този. Сякаш специално ме кани да се скрия в него.

— Може ли да ни поддържа живи много дълго време?

— Представлява стар кивот, построен от древна цивилизация. Друга преходна такава го открила да се рее в Космоса и го преоборудвала със звезден двигател и полезни подобрения. Би трябвало да е в състояние да изпрати сигнал отвъд „Сребърни крила“. Ще има мощност и функциониращи създатели.

— А устройства за суспендиране?

— Така мисля.

— Така мислиш?

— Правя всичко по силите си, Хесперъс. Минало е доста време, откакто съм влизала вътре, но да, там трябва да има саркофази — във всеки случай устройства, които ще подхождат за мен. Не знам дали ще станат за теб.

— Аз ще се оправя. Сега трябва да тръгваме, преди Каденца и Каскада да решат да се занимаят с нас. В тази совалка има ли създател?

— Само мъничък. За какво се сети?

— Мислех си, че може би ще успеем да ти направим скафандър, ако приемем, че на борда вече няма такъв.

— Скафандър?

— Може да ти потрябва. Не можем да се прехвърлим на друг кораб, а не можем да разчитаме и на присъствието на въздух в товарния ти трюм.

Примигнах с усилие:

— Не си спомням последния път, когато съм носила скафандър. Не, чакай… Обличах един, когато посетих Бдящите…

— Това е бил Кемпиън, ако не греша.

— Смесване на спомени… Не, създателят няма да ни помогне — ще трябва да сглобим скафандъра от части. Може да има някой прибран в склад, предполагам.

— Смяташ ли, че е възможно?

— Честно казано — не. На кораб от този тип скафандър ти трябва веднъж на милион години.

— Добре дошла в този случай едно на милион. Върви потърси скафандър, но не се бави повече от две минути. Ако не си намерила дотогава, тръгваме без него!

Отидох и потърсих, но дълбоко в себе си знаех, че няма смисъл. Совалката ми беше записвала милиони часове безопасен полет, без да поставя пътниците си в срамното положение да им потрябват скафандри.

— Щом се озовем в кивота — обясни Хесперъс, — може да се окаже проблем да се върнем тук. Нека се уверим, че не оставяме нищо ценно и нищо, което не може да бъде изработено от създателите в кивота.

— Нямаме подобни вещи. Тук на борда не се намира дори енергиен пистолет.

— Тогава тръгваме веднага. Дай ми точни инструкции за местонахождението на въпросния кораб. Опиши ми го добре и ми опиши процедурата за качване на борда.

Направих както ме помоли. Хесперъс кимна полека.

— Да, помня как подминахме този кораб, докато се опитвахме да избягаме. Имаше врата на трийсет и осем метра от носа. Сигурна ли си, че ще ми позволи да вляза?

— Няма поставени забранителни печати. А и защо да има? В собствения ми трюм сме все пак.

— Нужно беше да попитам — Хесперъс насочи вниманието си към пулта. — Иди при входа и ме изчакай там. Ще се присъединя към теб след миг.

— Какво правиш? — попитах, а ръцете му затанцуваха отново по пилотското табло.

— Подавам още енергия в двигателя.

Усетих совалката да подскача в ограничителите си.

— Вече го изпробвахме. Не подейства!

— Ще ти обясня, като тръгнем. Сега нямаме време.

Докато сляза по рампата и си проправя път до площадката на трюма, Хесперъс беше приключил. Можех да чуя воя на алармите от пулта. Совалката се напъваше, но не мърдаше от мястото си.

— Какво направи току-що? — Роботът закрачи по рампата и докосна бутона, който да я прибере в совалката и да я запечата отвън.

— Нека те нося. Колкото по-бързо стигнем до кивота, толкова по-добре. Почти със сигурност ни наблюдават!

— Не се отразява добре на достойнството ми.

— С теб ставаме двама — Хесперъс ме подхвана и бързо се ускори до суперчовешкия си спринт, насочвайки се към кивота. Краката му се превърнаха в златна мъгла, но бягът му беше толкова гладък, все едно левитирахме.

— Хесперъс, какво направи с двигателя?

— Както вече отбелязах, почти със сигурност ни преследват. Двигателят на совалката в момента действа срещу параметричния двигател на „Сребърни крила“, като предизвиква миниатюрно намаляване в ефикасността му.

— Прав си — мъничко е. Все едно се опитваш да забавиш океански лайнер, като потапяш клонче във водата.

— Да, но пък ние имаме подръка много клончета.

— Не те разбирам.

— Трюмът е пълен с кораби. Когато се настаним на борда на кивота, ще се постарая да включа колкото се може повече двигатели. Дори ако успея да активирам само няколко, те ще успеят да забавят двигателя на „Сребърни крила“ с поне един-два процента.

— Това няма да зарадва особено Каденца и Каскада.

— Ако се сетя и за още нещо, което да намали коефициента им на щастие, ще го сторя — Хесперъс поспря, после изрече. — О, мили Боже!

— Какво „О, Боже“?

— Току-що засякох микропромяна във въздушното налягане.

Погледнах през рамото му и към мястото, откъдето бяхме дошли. Вратата на трюма започваше да се отваря отново — вдигаше се нагоре и под нея се разкриваше тясна пукнатина към междузвездното пространство.

— Завесата за налягането…

— Деактивирана е! Поеми си няколко пъти въздух, Пърслейн. Смятам, че сме на път да изгубим атмосферата си!

Миг по-късно бурята ни връхлетя със силата на петдесет кубически километра въздух, източващ се във вакуума. Шумът й начена тихо и в далечината и постепенно нарасна по сила, докато не започна да ми се струва, че самата Вселена се разкъсва на две.

Все още ни оставаше да изминем цял километър. Опитах се да говоря, но не чувах собствения си глас над воя на излитащия въздух. Хесперъс ме притисна по-силно, сгъна торса си около мен и краката му се задвижиха още по-бързо. Бурята се превърна в твърда стена от съпротивление, която би ме отнесла в пространството, ако не бях закотвена за робота. Нямах представа как се задържа той да не бъде издухан — стъпалата му сигурно залепваха за пътеката при всяка крачка.

Отнякъде в далечината чух звук, който — колкото и невъзможно да ми се стори — беше дори по-силен от рева на вятъра. През цепките на стиснатите си очи видях един от моите кораби да се търкаля към нас, откъснал се от котвите си. Преобръщаше се презглава и се удряше в по-големите, все още закотвени превозни средства. Представляваше просто спасителна лодка, но щеше да ни смаже, ако се насочеше към нас. Точно си го помислих и откачилият се кораб се удари в друг, изби и него от мястото му и го прати да набира скорост, докато вятърът го дърпаше за обшивката. После се блъсна в корпуса на яхта от Единадесетата интерцесия и я раздроби като скелет от стари кости. Парче от останките с въртене се понесе към нас. Инстинктивно извърнах глава, сякаш това щеше да има някакво значение. Хесперъс освободи едната си ръка, пое пълната ми тежест с другата и мернах златен проблясък, когато отблъсна встрани въртящия се предмет. Останките на лодката се преметнаха край двама ни, последвани от втория освободен кораб. Обърнах се навреме да видя как корабокрушението се понася през отворената врата и след това трябваше пак да затворя очи заради пронизващия вятър. Поех си отново дъх, а въздухът ставаше все по-рядък от преди. Трюмът се изпразваше все по-бързо и по-бързо, а вратите се отвориха до максималния си капацитет. Когато за пореден път понечих да вдишам, дробовете ми не успяха да поемат газ — като ръка, посягаща за опора, която вече я няма.

Сигурно съм припаднала, макар да не помня как съм се плъзнала в мрака на безсъзнанието. Но когато се свестих, над мен беше коленичил Хесперъс. Намирахме се на топло, бяло и тихо място с налична гравитация и атмосфера с прилично налягане.

— В кивота сме. Изгуби съзнание за малко, но не смятам, че си понесла големи щети. Добре ли се чувстваш?

— Не.

— Вероятно не зададох въпроса по най-правилния начин.

— Ще се оправя. Колко време бях в безсъзнание?

— Няколко минути, но без въздух остана само за деветдесет секунди. Успях да се справя с вратата, както ти ме инструктира — Хесперъс потупа бялата стена зад себе си. — Добър избор, Пърслейн! Този кораб ще ни послужи за убежище, поне засега.

Той ми помогна да се изправя, ръцете му бяха нежни като на любовник.

— Сега в безопасност ли сме?

— Кивотът се върна към живот, така че определено има енергия. По всичко личи, че в момента зад вратата цари пълен вакуум. Останалото ще се изясни, щом ме заведеш в центъра за управление.

— Мисля, че мостикът е в тази посока — казах, посочвайки към коридора.

— Тогава води ме!

Пресякохме кивота, крачейки през криволичещите и пълни със завои бели коридори, докато не стигнахме до куполообразната издатина над китоподобната вътрешност, където беше разположен мостикът. По пътя подминахме древни галерии, където някога са се намирали спящите, подредени редица по редица като каменни статуи на стената на катедрала. Сега от тях бяха останали само поставките с форма на ковчези, където някога се е намирало оборудването за спане. Цивилизацията, преоборудвала кивота — потънала в забрава в същата степен, колкото и онази, произвела самия кораб — беше направила галериите за складиране на товари на почивна база, разширявайки съответно вратите. Имаше и галерии, които били изпълнени със слоноподобните машинарии на звездния двигател на кивота и свързаните с него системи, в един момент заемали изцяло една трета от наличното пространство. Не си спомнях дали останалите товарни трюмове бяха празни или съм ги натъпкала с други мои боклуци.

Мостикът представляваше кръгла зала с нисък, оформен като блюдо таван. Подплатени, удобни дивани от бяла кожа заобикаляха кръглия команден център с разположена над него прозрачна сфера екран. От сърцевината му изникваха разклоняващи се бели контролни стебла, увенчани с годни за стискане крушки или деликатни, подобни на спусъци ръкохватки. Осветлението се осигуряваше от плаващи мехурчета. Нямаше прозорци — стените бяха голи, с изключение на изрисувани в бледолилаво шарки. Почти всичко в стаята беше бяло, почти изцяло липсваха сенки или контраст.

— Нещо против? — попита Хесперъс, посочвайки една от белите седалки.

— Давай. Виж какво можеш да откриеш.

Застанах зад него, докато той се наместваше на седалката и поемаше управлението. Почти веднага част от белия под се изля нагоре и образува разнообразни екрани, които се гънеха и накланяха, за да се покажат по-добре пред Хесперъс. Пред него послушно потекоха декари гъст червен текст и диаграми. Бяха изписани на калиграфски поредици ъгловати пиктограми.

— Изглежда ли ти познато? — попитах предпазливо.

— Виждал съм този език и преди. Просто ми трябва време да извадя преводните филтри от дълбоката си памет.

— Чудесно. Все се канех да конвертирам всички тези кораби към стандартите на управление на линията, но така и не стигнах дотам.

— Вече си научи урока.

— Кой урок?

— Никога не отлагай за следващия милион години това, което можеш да свършиш през този! — След като ме снабди с този съвет, Хесперъс замълча, ръцете му трепкаха и текстът и диаграмите прелитаха в розова мъгла, направо невероятно бързо.

След малко помолих:

— Кажи ми някакви добри новини!

— Е, имаме енергия, както вече заключихме. Важното е, че разполагаме с повече от достатъчно за нуждите ни. Двигателят докладва оперативна готовност. Животоподдържащата система, изглежда, функционира нормално. Имаме инерционен контрол и импасори. Също и реалновременни двигатели за движение до чисто пространство. Ако няма препятствия за придвижването ни, можем незабавно да изкараме този кивот от трюма.

Почесах се по врата.

— Защо не го направим?

— Каденца и Каскада разполагат с пълен контрол, Пърслейн. Те са отворили вратата с намерението да те убият. Сега, като са изкарали всичкия въздух, имам пълната увереност, че ще възстановят завесата и са затворили отново трюма. Боя се, че няма да стигнем далеч.

— Можем да опитаме.

— И по време на опита ще загинем. Засега поне сме живи и имаме избори пред себе си.

— А те са…?

— Можем да попречим на домакините си, като забавим полета им. Ще трябва да ме снабдиш със списък на корабите, които разполагат с действащи параметрични двигатели. Твърде много са, за да посетя всеки един от наличните в трюма.

— С това ще се справя. Какво друго ни остава?

— Ще се опитаме да се свържем с преследвачите си и така да определим позицията, скоростта и приблизителната си цел. Така ще можем да започнем да разсъждаваме върху естеството на кражбата на „Сребърни крила“.

— Насочваме се обратно към машинния Космос.

— Сигурно — промърмори роботът отсъстващо.

— Казваш го така, сякаш не си сигурен.

— В нищо не съм сигурен, Пърслейн. Много време е минало, откакто съм напуснал пръстена Моносеръс, но нищо в опита ми не подсказва всеобхватен апетит за война. Точно обратното. Повечето разумни мислители не искаха нищо друго освен мир и просперитет за двете ни метацивилизации. Бях пратен да разследвам аномални записи в архивите на Бдящите просто заради попълването на знанията и от любопитство. Не съм пратен да воювам или да си създавам врагове.

Осъзнах, че сега за първи път споменава с някаква увереност мисията си.

— Ами Каденца и Каскада?

— Те може да са пратени от друга фракция на Машинните хора. Каква е тяхната задача все още не мога да кажа.

— Но имаш идеи.

— Имам улики. Фрагменти от идеи. И една много голяма, много притеснителна истина, която скоро ще бъда длъжен да ти разкрия!

— Кажи ми за какво са те изпратили — настоях с усещането, че светът се кани да дръпне килимчето изпод краката ми.

Хесперъс направи още някакви настройки на контролното табло, но не отговори на въпроса ми.

— Подсигурил съм външните врати. Никой не е в състояние да влезе, без да използва сила.

— Не прозвуча много успокоително при настоящите обстоятелства.

— Няма да преувеличавам шансовете ни. Ако роботите имат достъп до системите на „Сребърни крила“, ще могат да изработят оръжия и устройства с голяма проникваща сила. Но ние също имаме създатели. Можем да се защитим. И в крайна сметка разполагаме с възможности, каквито те нямат.

Долових нещо заплашително в тона му.

— Като например?

— Можем да разрушим този кивот. Ако двигателят се самовзриви, дълбоко се съмнявам, че системата за омекотяване е в състояние да поеме детонацията, преди тя да засегне всеки един кораб в този трюм — дори и ако „Сребърни крила“ се опита да обгърне трюма с импасор.

— Значи разполагаме с начин да ги нараним — нямах нужда да натяквам какъв е мрачният страничен ефект.

— Ще бъде бързо и безболезнено, Пърслейн. Ако се боиш, мога да изпълня операцията, докато си в суспендиране.

— Е, нека не се хващаме за този план веднага.

— Просто исках да се уверя, че и двамата разбираме какво сме способни да направим.

— Схванах. Ще го осъзнаят ли и Каскада и Каденца?

— Ще знаят, че сме в състояние да го извършим. Съвсем друг въпрос е дали ще сметнат, че бихме се решили на подобна стъпка.

— Как смяташ, знаят ли, че все още сме живи?

— Знаят, че все още функционирам и че ти си била жива, преди да изгубиш съзнание. Не смятам, че са в състояние да наблюдават какво правим вътре в кивота.

— Ще ни видят, когато излезеш.

— Ще се движа бързо и ще настройвам оцветяването и поведението си, за да използвам корабите и другите препятствия като прикритие.

— Ще ми трябва време да съставя онзи списък. Ако имах достъп до съкровищницата си…

— Имам вяра в способностите ти — каза роботът с отсечен, делови тон. — А сега с твое разрешение ще подготвя двигателя на кивота за работна тяга. Няма да рискувам по-сериозно приложение на псевдотяга от страх да не се откъсне от доковата люлка.

— Давай — съгласих се и се оттеглих, за да го оставя да работи.

Хесперъс примами дремещия двигател да се събуди, загря го за първи път от десетки субективни хилядолетия. Много кораби биха се отдръпнали при подобно желание. За кивота, който бе подготвен за дълго и славно съществуване във втория си живот, заповедта не беше неразумна. Червените писания и символи потекоха по доскоро празните бели екрани, прозвуча серия от напеви и леко усещане за придърпване ме накара да потърся опора. След това остана само далечно пулсиране, не толкова звук, колкото субзвуково впечатление. „Сребърни крила“ огъваше пространството в една посока, плъзгайки се по изкривяването; кивотът се опитваше да го изглади отново.

— Смяташ ли, че похитителите ни ще забележат?

— Без съмнение. Ще забележат ефекта дори по-силно, когато изпълним същия номер на още няколко кораба.

Сетих се за списъка, който се очакваше от мен. Вече бях готова да спомена няколко летала, но не исках Хесперъс да тръгне, преди да съм сигурна, че съм успяла да си спомня всичките.

— Трябва ми нещо, на което да запиша имената и местоположенията.

— Просто ги кажи на глас. Ще запомня всичко важно — той направи нова деликатна настройка на пулта, предизвиквайки прозвучаването на нова серия от напеви. — Активирах поздравителното съобщение на предавателя на кивота с пълна сила. Сложил съм го да върти през честотите, така че има най-добър шанс да пробие стените на трюма и изкривяващата вълна зад нас. Корабът ще ни информира, ако получи обратен сигнал.

— Зад нас може да няма никой.

— Смяташ, че Кемпиън ще те остави да изчезнеш без обяснение?

— За да тръгне по петите ми, ще му трябва разрешението на Бетъни.

— Много се съмнявам, че това ще го спре.

— Прав си. Не би го спряло.

Мисълта, че Кемпиън би могъл да бъде там нейде ме развесели на определено ниво, но на друго ме вкочани. Исках да бъде в безопасност и добре — а не да рискува живота си заради мен.

— Хесперъс — казах колебливо, — онова, което спомена преди малко, за притеснителната истина, готов ли си да говориш вече за нея?

Той вдигна глава от пулта, приключил за момента с нужните настройки.

— Надали изобщо ще има подходящ момент.

— В такъв случай нека го обсъдим сега!

Роботът обмисли молбата ми за момент, след това посочи към едно от тапицираните в бяло кресла:

— Седни, Пърслейн…

— Защо?

— Защото и бездруго умственото ти равновесие е крехко, а онова, което се каня да ти разкрия, по никакъв начин няма да подобри състоянието ти.

— Добре съм. Няма да припадна!

— Седни.

Подчиних се.

Хесперъс се изправи пред мен със скръстени ръце.

— Аз не съм Хесперъс!

Не можах да сдържа неволния си тих смях.

— Какво имаш предвид с това, че не си Хесперъс? Познавам те. Занесох те при Духа. Върнах те оттам!

— Внимателно подбрах думите си. Бях Хесперъс. Сега съм нещо повече от него. Той е част от цялото, което съм станал — и то жизненоважна част, дори безценна, но не е цялото ми аз. Не по-малко важен от машината Хесперъс участник в новото цяло е и мъжът Ейбрахам Валмик.

Полази ме студ и ме обзе внезапна несигурност за безопасността ми.

— Спри да говориш по този начин!

— Мога само да изрека истината. Духът вече не съществува на Невма. Всичко, което представляваше той и каквото знаеше, всичко, което някога е усетил или видял, вече е част от мен.

Поклатих глава в пълно отрицание.

— Това не е възможно. Духът все още беше там, когато си тръгнахме!

— Оставих зад гърба си празна черупка без съзнание. Ще продължи да се рее през атмосферата, да изпълнява привичните рутинни ритуали. Но това не съм аз. Сега съм вселен в това златно тяло. Време беше да продължа, да стана отново компактен. Аз съм Ейбрахам Валмик. Бях веднъж човек, след това станах Дух на въздуха. Сега съм близо до това отново да се превърна в човек.

Мъчех се да възприема току-що съобщената ми информация. Защо от всички хилядолетия, всички векове и дълги дни за продължаването на пътя си Духът би избрал именно този?

— Защо да си тръгваш, когато си в безопасност? — попитах. — Нищо не можеше да те засегне там долу. Сега може да бъдеш убит всеки момент, ако Каденца и Каскада решат да ни изтрият от лицето на света.

— Има риск. От друга страна обаче, видях, че нямам избор. Продължилото милиони години време на велика стабилност наближаваше своя край. Нямаше гаранция, че Невма ще бъде все тъй безопасна, както е тук, на борда на този кораб.

— Какво точно знаеш?

— Всичко. Всичко и нищо. Споменах тревожни новини, Пърслейн. Онова, което току-що ти казах — информацията, касаеща идентичността ми, — може да ти се стори притеснителна. Но това не е новината, която имах предвид.

Отпуснах се назад в креслото.

— Каквато и да е тя, готова съм за нея!

— Когато Хесперъс беше доведен при мен — истински съзнателно същество, макар и повредено, — той катализира промяна. Тя трябва да е била неминуема, готова да се случи от много време. Може да съм бил започнал процеса на пробуждане, бавното осъзнаване, че е време да се събера и да продължа. Но ако аз — Хесперъс, не бях донесен при мен — Валмик, щях да съм още в това състояние на отложен преход, досущ като спящ, опитващ се да се пробуди от намотките на приятен и омайващ сън, където цветовете и емоциите са по-ярки и силни, отколкото са в будния свят.

— Трябваше да му помогнем!

— Това беше милостиво и за двама ни действие. И двамата сме благодарни, Пърслейн. Но сега трябва да научиш цялата история!

Гърлото ми беше стегнато. В стомаха ми кипеше киселина.

— Давай.

— На Невма никога не са идвали Машинни хора. Хесперъс беше първият или поне първият, дошъл в мое присъствие. Но когато се появи, когато взех при мен счупеното му тяло, аз си припомних нещо важно. Беше преживяване, което ми се случи толкова отдавна, че, честно, не бих могъл да го отлича от плод на собственото ми въображение. Но когато разглобих паметта на Хесперъс, открих ключа, който доказа истинността на моя собствен спомен… — роботът поспря и ме озари с цялата многозначителност, която бе способна да изрази златната му маска. — Той не беше първият!

— Каза, че преди него не са идвали други Машинни хора.

— Това е вярно. Но милион години след Златния час, четири милиона години преди Машинните хора, имаше други.

— Други какво?

— Друга машинна цивилизация. Друга раса интелигентни, съзнателни роботи.

— Не — казах с пламнала увереност. — Познавам историята си. Никога преди Машинните хора не се е появявало нещо подобно на тях.

— Такава е твоята представа за истината. Но Бдящите откриха доказателства в противното. На няколко разпилени из галактическото пространство свята са намерени останки от роботска цивилизация. Доказателството било интерпретирано неправилно, отговорността за руините е приписана на Предшествениците. Бдящите засекли аномалии в официалните обяснения — времевият период не съответствал на хипотезата за Предшествениците — и отбелязали проблема за последващо проучване. Когато новините за тази загадка достигнаха машинното пространство, бях изпратен да проникна при Бдящите и да науча какво още знаят по въпроса.

— Това е твоята мисия.

— Горе-долу по същото време — в рамките на същата обиколка — Кемпиън трябва да е проникнал при Бдящите и да е изготвил записа си за линията Джентиан. Там несъмнено се споменава тази същата аномалия, макар тя да е само един от множеството скъпоценни камъни в съкровищницата от знания. Но е поставила началото на лавината, Пърслейн! Кемпиън е предал записа си и е задвижил колелата на гигантски и ужасяващ процес. Заради това са ви устроили засада двеста килогодини по-късно.

— И всичко това само заради аномалия в данните на Бдящите?

— Заради значението на тази аномалия — за човечеството, за Машинните хора и най-вече за линията Джентиан.

Виеше ми се свят от опита да смеля всичко наведнъж. Не ми беше просто трудно да приема появата на друга машинна цивилизация, когато учебниците по история твърдяха нещо различно. Бях изживяла цялата тази история, бях я видяла със собствените си очи. Помнех всичките й криволици и обрати, всичките зловещи напрегнати моменти. Можех да изброя наизуст стотици хиляди преходни цивилизации, без да спирам да си поема дъх. В тази литания от известни събития нямаше място за нещо толкова значимо като възникването на живи машини.

— Не разбирам, Хесперъс! Какво общо има всичко това с линията Джентиан? И ако тези машини съществуват, защо не ги помня? Как са успели да се появят и да изчезнат, без дори да оставят следа в историята?

— Не са били толкова незначителни.

— Не те разбирам!

— Те са оставили своята следа в историята. Дори не една, а много. Но тези следи са били изтрити систематично и с голямо внимание.

— От машините?

— Те вече са били изчезнали.

— Тогава кой го е сторил?

Хесперъс изчака малко, а после с безкрайна нежност, сякаш нямаше желание да ми причини болка или да ме ядоса, изрече:

— Домът на слънцата е скритата линия, предназначена да държи тази тайна погребана. За появата й на бял свят сте играли роля и ти, и всички останали дяловеци от Гражданството. Когато Джентиан бяхте нападнати от засада, се получи така, че собственият ви зловещ инструмент се обърна срещу вас.