Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (26)

Глава двадесет и първа

Не си глупак — каза Мъзириън с глас, усилен, за да достигне зрителите, макар че се обръщаше към затворника. — Поживял си, видял си това-онова тук и там. Знаеш точно какво съм ти намислила.

— Ами захващай се де! — отвърна Грилс. — Вече ми досади до смърт.

Беше преместен на открито, на една от най-големите тераси на кулата. Беше изведен от стаза. Мъзириън се провали при дяловека от Джуртина, който сега представляваше още една купчина прах, но при Грилс усилията й бяха постигнали по-добър успех. Както и беше предположила, саркофагът му се оказа в по-прилично състояние от останалите три. Пленникът понесе прехвърлянето без усложнения в реално време и сега се намираше в ръцете на Джентиан, буквално и метафорично.

Или поне се бе намирал за няколко секунди. От страх да не измисли начин да се самоубие или поне да се приведе в състояние, в което да не може да бъде разпитан с полза, Мъзириън бе уредила да го въдворим в ограничителна кутия. Тя представляваше изправена рамка със сложна конструкция — скелетоподобна форма, пълна с машинен гел, образуващ прозрачен, желатинов правоъгълник, в който Грилс — вече лишен от дрехите си — бе насилствено потопен. Кутията му позволяваше да диша и говори, но нямаше начин да я напусне. Предполагаше се, че ако носи имплантиран механизъм за самоубийство, вече щеше да го е задействал в шкафа за стаза, по време на някой от интервалите, в които го бяха ускорявали за разпит.

Апаратурата за разслояване се намираше в центъра на сцената, а кутията, в която затвориха Грилс, се явяваше част от нея. Отгоре, подредени в строен кръг, се рееха правоъгълни рамки от стъклен материал, всяка от които с височината и ширината на самата кутия. По протежение на горния ръб на всяка рамка имаше сива пръчка, съдържаща леватори с достатъчно вграден интелект, за да са способни да следват инструкциите на Мъзириън. Всичко това бе изработено от сътворителите според древните чертежи.

В дробовете на пленника насилствено бе вкаран машинен гел и бе въведен в контакт с нервната му система. Захранваше го с въздух и информация, позволяваше му да диша, да се движи в определени граници и да чува какво казва Мъзириън. Виждахме как гръдният му кош се надига и спада, а очите му следват мъчителката му, когато крачи напред-назад.

— Убих трима от колегите ти — каза тя. — Бях готова да убия и теб без колебание, но сега ситуацията се промени. Една от нас ни напусна. Беше убита точно когато се доближи до разкриването на жизненоважна информация. Така че няма да те ликвидирам — не и докато не се убедя, че съм те изцедила до капка, а дотогава може да съм изгубила интерес. За мен не значиш нищо освен информацията в главата си. И аз ще открия какво знаеш — парче по парче, ако е необходимо.

— Можеш да правиш каквото си пожелаеш. Няма да постигнеш нищо.

Мъзириън погледна настрани:

— Спуснете първата рамка!

По нейна инструкция една от въртящите се рамки се отдели от орляка и се спусна така, че да увисне точно над горната част на кутията. За момент се зарея там, след това кимването на Мъзириън я накара да се снижи в самото съоръжение, пронизвайки невидимото стъкло и разделяйки гела в чиста, вертикална линия. Беше възможно само едва-едва да се различи бледият ръб на падащата рамка.

— Ще усетиш как си прорязва път през теб — осведоми Мъзириън пленника си. — Няма да боли колкото очакваш, понеже нервните връзки се възстановяват почти веднага след като са били прекъснати. Но все пак ще има гъделичкане, граничещо с неприятно усещане. Ще имаш чувството, че остър като бръснач студен фронт минава през душата ти. Докато се спуска, ще знаеш, че част от теб се намира от едната страна на стъклото, а част остава от другата.

Плоскостта започна да разделя Грилс от черепа надолу, пронизвайки го така, че лицето му да остане от едната страна на стъклото, а ушите и тилът — от другата. Пълзеше с може би сантиметър в секунда — през повечето време напредваше гладко, с леки колебания на моменти, сякаш се сблъскваше с по-гъсти и по-сложни биологични структури.

Знаех, че плоскостта е само микрони дебела, но въпреки това изолираше двете му половини, разделяше ги една от друга така пълноценно, все едно е метална гилотина. Онова, което пречеше на жертвата да умре — което й позволяваше да продължи да мисли, въпреки че плоскостта разрязваше мозъка й на две части, — беше, че стъклото позволяваше на основните биологични функции да продължават да действат, ако разделените повърхности още са във връзка. Доколкото схващах, много малко биологично вещество в действителност минаваше през стъклото, без да бъде напълно разделено на атоми или основни молекули, вградени в пъргавата, постоянно адаптираща се матрица на рамката, а след това прехвърлени и сглобени отново на друго място (от едната страна или от другата) съобразно циркулаторните образци, които са били прекъснати. Същото се отнасяше и за електрическите и химическите сигнали, свързани със синаптичните функции.

Към този момент стъклото беше минало през главата на Грилс и започваше да го разделя при раменете и горната част на торса. Изражението на лицето на пленника се беше изменило леко, по начин, който лесно можеше да се сбърка с ефекта от играта на светлината, предизвикан от минаващите над площадката облаци. Машинният гел позволяваше на затворника ни да движи лицевите си мускули достатъчно, за да изрази безпокойство и вероятно дори ужас от онова, което му се причинява. Дори ако в момента би искал да заговори, за Мъзириън това не би имало значение.

Гледах очарован и отвратен как стъклото завърши разделянето на затворника. Когато плоскостта достигна основата на кутията, то спря. Тъй като не виждахме вече бледите ръбове на плоскостта, създаваше се ефект, сякаш затворникът е върнат към предишната си цялост. Това беше илюзия. Мъзириън посочи към кутията и тя се раздели на две половини, всяка от които съдържаше по една част от разделения мъж. Двете се раздалечиха една от друга и той се разгърна за оглед като щедро илюстрирана книга. Рамката навярно се беше разделила на два по-тънки слоя, всеки от които подпираше стена от тъкан, мускули, сухожилия, кости и плискаща се течност, оцветени в розово и бяло, червено и пурпурно. Двете части привидно изглеждаха идентични, само дето едната беше огледално отражение на другата. При това — живо огледало, защото мъжът беше още жив и дишаше. Можехме да проследим как гърдите му зад стъклото се надигат и спадат, виждахме очертанията на плевралната му кухина и как сърцето му помпа като разцъфване и увяхване на цвете, прожектирано в ускорен кадър.

Мъзириън ни позволи да го изучаваме още малко, след това завъртя предната част — тази, в която се намираше лицето — така, че тя се обърна към задната част.

— Това си ти — заяви тя, посочвайки живата анатомична илюстрация, в която се бе превърнал затворникът. — Това не е проекция, а си лично ти самият, разрязан през средата и затворен зад стъкло. Важно е да го разбереш. Покажи разбирането си, като кимнеш. Машинният гел ще ти позволи това движение!

Предполагам, пленникът нямаше друг избор, освен да кимне, или може би беше накаран да го стори от машината, която го държеше в капан. Щом главата му се наклони, другата половина отрази движението без видимо забавяне. Това движение — половинката глава, помръдваща напред в равнината на стъклото, разкри гърчещо се, вечно променящо се сечение на череп и мозък.

— Това ще бъде последното съзнателно движение, което предприемаш — заяви Мъзириън. — Ще продължиш да дишаш и кръвта все така ще си тече през тялото ти, но ще си останеш фиксиран в това положение. Можеш, разбира се, все още да говориш с мен — намерението да говориш е всичко, от което се нуждая… — тя отклони поглед от затворника към зрителите си, играеше за публиката. — Разслояването ще продължи, докато не ти остане физическо естество, с изключение на няколкостотин тънки като вафлени кори разреза, затворени между стъкла — и бъди сигурен, че ще стигна дотам. Можеш да спреш процеса по всяко време — като ни дадеш информацията, която търсим, в достоверна форма.

— Нямам какво да ти кажа — отвърна Грилс с непроменен, но все пак по-странен глас, като се има предвид, че излизаше напълно нормален от гърлото на само половин човек.

Мъзириън кимна, сякаш беше очаквала именно такъв отговор.

— Щях да се разочаровам, ако беше позволил да спрем дотук!

Две нови рамки се спуснаха от орбитиращото ято и заеха позиции над двете половини на затворника, обърнати паралелно на първото разслояване.

Мъзириън разряза затворника си отново. След това продължи нататък, следвайки геометрична прогресия.

Обърнах се да напусна площада с идеята, че ще съм първият, който ще го стори, и осъзнах, че Пърслейн несъмнено вече си е тръгнала.

 

 

Когато обявиха, че няма какво повече да се научи от останките на Сайфъл, тялото й бе свалено на открито на летяща платформа, която наклониха леко напред, така че фактът на смъртта й и доказателствата за нараняванията й да бъдат видими за всички. Сайфъл изглеждаше точно както когато я намерихме, като изключим, че тялото й бе нагласено в поза на покой. Видими като очертания под прозрачния чаршаф, ръцете й бяха опънати покрай хълбоците, краката — изправени, костите прибрани обратно под кожата, кръвта — почистена от раните й, макар че от лицето й не беше останало много за гледане, ъгълът на главата й предполагаше, че е обърнато очаквателно нагоре, към вечерното небе. Четири дяловека съпровождаха платформата, докато тя не спря над каменен блок с размерите на маса. Спуснаха я бавно върху него. Всички други се събрахме в кръг с вдигнати във въздуха факли, а след това се приближихме полека, докато се съберем на малка група около Сайфъл. Присъстваха само петдесетина от нас, понеже един дяловек — падна се да бъде Медик — трябваше да се намира извън Невма на патрулно дежурство. Но факлите бяха петдесет и една, по един пламък за всеки оцелял, и допълнителният минаваше от ръка в ръка като символично признание за дяловека, който не можеше телом да посети погребението.

Нашите свидетели — дяловеците от другите линии, гостите ни и важните лица от Имир и другите невмански градове — ни обкръжиха на почтително разстояние, в определения за тях амфитеатрално изграден кръг. Бяха облечени семпло. Нашите дрехи също подхождаха за случая — всички носехме черно, без допълнителна украса, като изключим бродирани черни цветя, които на практика бяха невидими. Косата на Пърслейн беше сресана назад, прихваната с проста шнола с форма на цвете. Нито тя, нито другите жени носеха грим или бижута. Въздухът беше студен, но на дрехите ни беше забранено да ни топлят или да ни помагат да крепим факлите. Моята тежеше ужасно в ръката ми, сякаш колкото повече гореше, толкова по-тежка ставаше.

Не се изненадах, че Бетъни бе избрал да говори за Сайфъл, но поне веднъж не му се разсърдих, че сам излиза напред. Познавах жертвата не по-зле от всички присъстващи, макар и да не бях сред най-близките й приятели. Те бяха загинали в засадата — аз лично се броях за нещо като близък познат. Донякъде й бях длъжен и се чувствах убеден, че има аспекти на характера й, които разбирам по-добре от всички други, но нямах желание да нараня Пърслейн, като умувам върху чувствата си към Сайфъл. Помежду ни не бе имало нищо, само вероятност за искрица, а сега и тя бе угаснала. Освен това не познавах и традициите на линията чак толкова добре, колкото би ми се искало. Както бяхме казали на роботите, погребения от този тип бяха извънредно редки събития — обикновено церемониите не включваха тела и рядко имаше твърди доказателства, че въпросният дяловек изобщо е мъртъв.

Бетъни произнесе кратка реч. Каза, че макар смъртта на Сайфъл да е хвърлила дълга сянка върху тъжните останки на линията, а обстоятелствата около тази смърт да са още в процес на разследване и тепърва ще доведат до неприятни разкрития, няма причина да не честваме живота, който тя е изживяла. Сестра ни беше видяла и извършила славни неща; беше докоснала безброй животи; беше пренесла нишката на паметта в течение на шест милиона години, беше обичана и обект на възхищение и завист. Той спомена за дузина или повече значими моменти от живота й, отупвайки праха от събития, случили се преди много обиколки.

Бях се приготвил речта на Бетъни да ме раздразни, но (за мое собствено раздразнение) не намерих с какво от казаното да не се съглася. След това, когато животът на Сайфъл бе прожектиран в небето, превъртях наум всичко споменато и не намерих и дума, която бих променил; нито един елемент, който да пожелая да подсиля или да приглуша. Бетъни бе сумирал живота на сестра ни с чистата простота на хайку; беше го издялкал и полирал, и го бе поднесъл с убеждение и уважение, и част от същата любов, която бе споменал във връзка с нея. Все още съжалявах за начина, по който бе поел ръководството над линията, но когато славеше Сайфъл, захвърлих настрани и последните останки от мисълта, колкото и неподходяща да беше, че може да се окаже убиецът й.

Когато приключи с речта си, Бетъни смъкна чаршафа надолу по тялото на Сайфъл, разкривайки реалната степен на нараняванията й. Отдолу сестра ни беше гола, с изключение на пръстените по ръцете й. Всички трепнахме — дори онези от нас, които вече бяха виждали тялото след падането. След това Бетъни връчи факлата си на друг дяловек, а от джоба си извади дебела черна туба машинен гел. Сви шепа и изцеди солидно количество в нея, размаза гела по рамото на Сайфъл, където кожата бе разцепена до кост, и го натъпка в раната. После се отдръпна леко и притисна тубата в дебелите пръсти на Уелд, който стоеше до него. Бетъни си взе факлата и пое и тази на Уелд, когато дяловекът на свой ред изцеди гел в дланта си и го мацна върху Сайфъл, този път на цепнатата арка на веждата й. След това предаде гела на Чарлък, който втри прозрачната лъскава паста в корема на мъртвата. Ритуалът продължи, докато не се изредиха всички присъстващи. Не знам защо се оказах последен — дали случайно се беше получило така, или групата бе стигнала до колективно решение, че на мен трябва да се падне да нанеса последната мазка. Към този момент единствената видима част от Сайфъл, която не беше покрита с гел, оставаше размазаният кошмар на лицето й. Когато посегнах да нанеса гела, пръстите ми докоснаха твърди ръбове на кост и хрущял там, където трябваше да има кожа, и аз потреперих от усилието да не избухна в ридания. След това взех факлата си от Пърслейн и се отдръпнах с още треперещи ръце. Кръгът се разшири, отваряйки пространство около отпуснатото тяло.

По времето, когато приключих, гелът вече бе започнал да си върши работата. Инфилтрираше се на нужната дълбочина в тялото на Сайфъл, за да се погрижи за съответното нараняване. Рамото й се беше сковало за момент, пръстите на ръката й трепереха, сякаш сестра ни сънуваше. Около точката, където костта бе щръкнала, дупката в плътта бе започнала да се затваря. Хлътнатината във веждата й се бе изгладила и под блестящата маска бе започнала да се появява разпознаваемата структура на носа й. Машините не бяха в състояние да възвърнат Сайфъл към живот — за това беше твърде късно. Не че създаването на илюзия за живот не им беше по силите — можеха да анимират трупа й, да възстановят клетките и да убедят метаболитните й цикли да се задвижат отново. Щяха да я накарат да седне и да се усмихне, да я принудят да върви, да говори и да се смее. Но зад очите й нямаше да проблясва ум или поне не такъв, в който да е останала и следа от този на Сайфъл.

С напредването на процеса трупът на подиума започна да прилича все по-малко и по-малко на счупена кукла и все повече и повече на спяща жена, а ескадрон от нашите кораби зае позиция над Имир. Не се намираха в орбита, а се задържаха неподвижни над това конкретно място на Невма, точно над йоносферата. Слънцето отдавна бе потънало зад хоризонта, но корабите стояха толкова високо, че слънчевите лъчи все още осветяваха кранчетата на обшивките им и ги очертаваха като флота от нови луни, поръбени от остри като ятагани ярки линии от сребро, злато и огненочервено. Корабите се строиха в квадратна формация, разгърната на хиляди километри в Космоса. След това активираха импасорите си и започнаха да прожектират и оформят полетата си така, че да ги натискат надолу в йоносферата и да ги смесват с местната планетарна магнитосфера. Оформяха линиите й, мачкаха ги, сгъваха ги и ги разтягаха и чрез тях корабите ни се захванаха да рисуват в небето с цветовете на Северното сияние. Завеси от светлина — най-деликатно рубинено или зелено, се разтвориха от хоризонт до хоризонт. Цветовете се избистряха, а корабите практически се скриха зад картината — безмълвни кукловоди, оттеглящи се от сцената. Те оголваха йоните от обвивките им и ги инжектираха в атмосферата, за да оцветят и боядисат творенията си. Завесите проблясваха, трептяха и се преплитаха. Танцувайки с нарастваща пъргавина, в тях се стичаха различни шарки и постепенно започнаха да се различават определени форми, които се избистриха в образи — прожектираха ни се поредици фотоси, извлечени от записите на Сайфъл и от колекцията, съхранявана на борда на кораба й. Имаше пейзажи и градове, луни и планети — богат разрез на галактическата история, какъвто всеки от нас бе вкусвал. Сайфъл отсъстваше на повечето снимки, но това само служеше да подчертае по-силно присъствието й на някои от тях. Имаше ли я, обикновено бе снимана с гръб към нас — далечен силует, застанал на някоя скала или висока сграда с една ръка на бедрото и друга — прикрила очи от слънцето, погълната от грандиозния мащаб и пейзаж, опиянена от самата идея да бъде човек, накратко — маймуна на вълната на успеха. Косата й сияеше с електрическата белота на кометна опашка, стичаща се назад от челото й, като че ли сресана от ласката на фотонен поток.

Докато гледахме снимките да се редуват на платната, създадени от корабите в небето, машинният гел полека поправи раните на Сайфъл. Накрая бляскавата смес завърши дейността си и се спусна от нея, готова за следващата си задача. Позлатена под светлината на факлите ни, сестра ни лежеше невредима. На лицето й бе застинало изражение на търпелива невинност. Очите й бяха затворени, но сякаш стигаше само да повишиш глас или да се разсмееш по-силно — и ще я събудиш от безгрижната дрямка, в която е потънала.

Платформата започна да се издига и да се отделя от блока, на който бе положена. В началото движението беше толкова бавно, че отне поне минута тялото й да се вдигне над линията на погледа. Чак тогава платформата започна да ускорява издигането си, политайки във въздуха с увеличаваща се скорост. Факлата, която дотогава толкова ми тежеше, започна да олеква. Стигна се до миг, в който беше безтегловна, а след още миг се опита да избяга от ръката ми, сякаш я издърпваха от пръстите ми с невидим конец. Навсякъде около мен и другите дяловеци се протягаха и удвояваха хватките си, мъчейки се да удържат факлите си до уречения момент.

— Пуснете ги! — каза Бетъни много тихо и всички разтворихме пръсти.

Моментът беше идеално подбран, защото петдесет и един факела се издигнаха в огнен пръстен, запазвайки елегантна формация, докато не догониха издигащата се платформа. Отпуснахме ръце край хълбоците си, мускулите ни пулсираха болезнено, а ние проследихме как черният правоъгълник на платформата се смалява все повече, докато накрая за местоположението му можеше да се съди само по смаляващия се огнен кръг.

Щеше да отнеме време Сайфъл да достигне Космоса; на нас ни оставаше само да гледаме прожектираните сцени от живота й и да размишляваме какво е означавала за всички нас по един или друг начин. Чувствах се солидарен с всички останали присъстващи, дори с Бетъни, дори с Мъзириън, включително и онези други дяловеци, които според мен бяха виновни за наказанието на Пърслейн. Но някъде сред нас, убеден бях, се криеше човек, който не съжаляваше за случилото се със Сайфъл. Във всяко мрачно лице се опитвах да разчета признак за прикрити емоции, следа от тихо задоволство, че така ефективно са се отървали от нея — и се сблъсквах само с искрена мъка.

Разбирах добре, че не жалехме просто за Сайфъл. Това беше нейната нощ, нейното погребение, но беше факт, че сме отворили широко емоционална врата в сърцата си, досега държана заключена. Това беше нощ, в която за първи път почитахме повече от осемстотинте дяловека, загинали в засадата. Когато му дойдеше времето, те всички щяха да бъдат възпети и по традиционния начин, щяха да получат съответните мемориални служби, но това не означаваше, че не трябва да започнем да скърбим за тях отсега. Когато с подновена сила ме удари осъзнаването какво ни е сторено и когато започнах наистина да оценявам размера на това престъпление — мисълта, че е било необходимо именно погребението на Сайфъл да ми го проясни, — усетих да ме разтърсва най-студената от всички тръпки.

Не след дълго Сайфъл достигна до Космоса и платформата се наклони, за да я освободи за дългото й падане обратно към атмосферата на Невма. Гледахме как тя чертае линия от славен огън през небето — линия, която започна бледа, проблесна до лента от пастелно синьо, достигна климакс, който ни накара да присвием очи, а накрая отслабна полека, преди да се раздели на черти от гаснещо червено — Сайфъл отдаваше всеки атом от тялото си и всеки атом от живота си, същността на онова, което някога е била, и всичко, което е щяла да бъде, и накрая от нея остана само образът, който пазехме в паметта си, нищо повече и нищо по-малко.

Корабите продължиха да прожектират снимките й дълго след като тя самата бе изгаснала, но накрая и те помръкнаха и на магнитосферата на планетата бе позволено да се върне към нормалната си конфигурация. Ескадрилата, вече тъмна, се оттегли на орбитата, където беше паркирана. Присъстващите дяловеци, гости и имирци все пак започнаха да се разотиват, треперейки, въпреки че на дрехите ни най-накрая им беше позволено да ни стоплят.

Погребението на Сайфъл беше приключило. Бяхме я почели. Сега беше време да продължим битието на джентианската линия.

 

 

По-късно същата вечер, след като Пърслейн си легна да спи, останах сам на един от балконите. Мислех си за всичките късчета от живота на Сайфъл, които прожектирахме на небето, опитвах се да ги напасна в някакъв ред, чудех се какво ли щеше да извлече тя от тях, ако беше сред зрителите им. По някое време осъзнах, че ме доближава някакво тежко, масивно същество, което издаваше звук, все едно килим се влачи по камък. Обърнах се с празна винена чаша в ръка, заседнал някъде по пиянската, зле дефинирана граница между носталгичните спомени и горчивата спирала на меланхолията.

Оказа се, че ме е навестил Угарит-Пант, слоноподобното същество, с което бях говорил малко след пристигането ни на Невма.

Вдигнах чашата за приветствие.

— Здравейте, посланик! Как ви се стори погребението?

Посланикът спря на няколко метра от мен, но все пак достатъчно близо, та да може да докосне с хобот лицето ми.

— Много трогателно беше, дяловек! — каза, а човешката му на вид уста мърдаше под този дълъг, сбръчкан и леко отвратителен крайник.

— Тя беше една от най-добрите сред нас. Много ще ми липсва!

— Толкова, колкото ще ви липсва и цивилизацията ви, ако спре да съществува?

Трудно му беше да ме гледа лице в лице — очите му бяха разположени от двете страни на черепа, а не в предната част на лицето. Трябваше да се обръща към мен странично, редувайки едното око с другото, все едно искаше да редува мозъчните си половини една с друга.

Опитах се да разсея обгърналата ума ми мъгла, предизвикана от виното.

— Има индивиди, които за мен означават повече от джентианската линия, така е. Не го осъзнавах преди, но вече го знам.

— По-лесно забележимо е сега, когато линията ви е доведена до критичната граница на изчезването.

Нещо в тона на посланика ме изправи на нокти. Отстъпих крачка назад от перилата на терасата, а пред погледа ми премина дългото падане на Сайфъл. Посланикът на разположение от Споразумението на Хилядата свята беше масивно, страховито същество, с тегло около двайсет пъти повече от моето, дори и без да взимаме предвид масивната му на вид червена броня с орнаментирани метални елементи. И бездруго пиян бях доста тромав — какво би могъл да стори той в състояние на подобна интоксикация не исках и да си представям. Дори започнах да се чудя дали имирците са предвиждали толкова масивни индивиди при строежа на терасите си.

— Изчезването не е хубаво нещо — казах с твърде изкуствена усмивка.

— Не, не е — Угарит-Пант пристъпи още една крачка по-близо към мен — всъщност четири крачки, по една с всеки от дебелите си като пънове крака. Внезапно право в лицето ме лъхна тежката миризма на дъха му. Беше все едно да отвориш гореща фурна, пълна с гниещи зеленчуци. — Ти почти се издъни, дяловек! Обзалагам се, помислил си си, че си се измъкнал.

— Какво почти съм издънил?

— Първия път като се срещнахме. Ти ми изрази съболезнования.

— Така ли?

— Съжаляваше, че цивилизацията ми е била пометена от повреда на звезден бент.

— Грешал съм обаче. Мислех си за Пантропичния нексус — съвсем различна цивилизация. Дори не била в правилния спирален ръкав!

— Напротив, за правилния ръкав си мислеше. Грешката ти ми се стори озадачаваща. Толкова уверен беше, толкова искрен в съболезнованията си! Не можех да си го избия от главата.

Огледах се с отчаяната надежда, че друг дяловек ще дойде да ме спаси.

— Но това беше грешка!

— Не усложнявай грешката си, като продължаваш с лъжите! Опитах се да се консултирам със съкровищниците на джентианската линия още същата нощ. По неизвестна причина достъпът ми на гост беше временно блокиран. Сутринта всичко беше оправено — проблем с настройките на защитата, предизвикан от разрешаването на достъпа за последната група оцелели.

— Ами тогава няма за какво да се притесняваш.

— Странно, че го казваш. При следваща възможност пак проверих. Потърсих записа за моята цивилизация — Сдружението. Имало е звезден бент, както добре знаех. Инсталиран от линията Джентиан. За мое успокоение нямаше запис да е детонирал твърде рано.

— Значи въпросът е решен — казах, опитвайки се да сложа точка на разговора, така че да може да сменим темата.

— Въпреки това продължих да храня съмнения. Не можех да ги успокоя. Проверих записа за Пантропичния нексус. Няма да кажа, че някога съм ги чувал, но се оказа, че ги има — заедно с бележка в смисъл, че цялата цивилизация е загинала по време на прекалено ранен колапс на джентиански звезден бент… — широкото сиво чело на посланика, или поне видимият между частите на бронята участък се набръчка впечатляващо.

— Тази е единственият, давал някога повреда.

— Абсолютно ли си сигурен в това?

— Не е нещо, което приемаме с лека ръка. Гордостта на линията почива върху ръкотворните ни паметници. Звездните диги са нашият занаят. Дори като имаме предвид този наш провал, все пак сме спасили милиарди животи, които иначе са щели да бъдат изгубени… но това не ни дава право на извинение. В никой случай!

— Много се радвам да чуя да го казваш, дяловек. Но все пак съмненията ми не бяха изцяло успокоени. Хрумна ми — да речем, че звездният бент на Споразумението все пак се е сринал. Дали линията Джентиан ще се разбърза да ми каже?

— Не бихме излъгали за подобно нещо! Ако бентът е паднал, ще се признаем за виновни.

— А какво ще речеш за бяла лъжа? Какво правим, ако линията Джентиан е най-вече загрижена за умственото ми равновесие? Ами ако те не смятат, че мога да понеса истината — че съм останал сам във Вселената, последен от вида си, последният жив представител на Сдружението? Ами ако преценят, че истината може наистина да ме убие? Тогава биха ме излъгали, не смяташ ли?

— Но Пантропичният нексус…

Посланикът махна небрежно с хобот.

— Лъжа, която се наложи да измислите във вихъра на момента, за да прикриете получилата се недискретност.

— Но съкровищниците…

— Поне доколкото знам, данните в съкровищниците могат да бъдат манипулирани, за да пазят истината в тайна от мен. Аз разглеждах само местните копия; версиите на борда на корабите ви може да ми кажат нещо съвсем различно. Нямам как да проверя, нали? Като изключим очерняне на цялата джентианска линия, нямам избор, освен да приемам информацията каквато ми я поднесат.

— Така казано, предполагам, че си прав.

— Съществуват обаче задни вратички. И понеже проблем не преставаше да ме вълнува много силно, се сетих за нещо. Вие, дяловеците, влагате много материали в универсалния си статистик. Така планирате обиколките си — преценявате къде искате да отидете на базата на информацията, която може да е остаряла със стотици години.

— Ако не използваме този метод, ни остава само да почнем да хвърляме монети.

— Е, може би щеше да е по-добре да хвърляте монети. Успях да убедя един от вас да ми даде достъп до статистика, нали разбираш.

Кръвта ми изстина до суперохладен хелий.

— Кого си успял да подведеш?

— О, не го обвинявай. Галингейл си нямаше представа за целите ми. Просто си говорехме — говорил съм с повечето от вас — и завъртях разговора към темата за статистика. Престорих се, че ми е интересен. По принцип винаги са ме разубеждавали деликатно да преследвам темата, но Галингейл се оказа странно възприемчив. Мисля, че вниманието ми го ласкаеше.

— Какъв идиот — промърморих под нос.

— О, вината наистина не е негова. Мога да бъда невероятно убедителен, а и той нямаше как да знае, че си имам задни мотиви. Казах му, че се интересувам от статистика сам по себе си. Не допуснах да разбере, че изгарям от любопитство да проверя какво ще каже по темата за Сдружението. Но ти знаеш, нали? Че статистикът не е настроен да е в сговор със съкровищниците. Никой от вас не се е сетил, че ще ровя толкова дълбоко в тайните ви!

Изпуснах изтощена въздишка — въпреки всичко изпитвах тайно облекчение.

— Има ли някакъв смисъл да продължаваме с преструвките, посланик?

— Абсолютно никакъв.

— Ако ще е някаква утеха, съболезнованията ми бяха искрени.

— Никога не съм се съмнявал!

— Не ме бяха подготвили. Вината е на Бетъни, предполагам — трябвало е да ме предупреди за някои чувствителни теми, които са абсолютно забранени. Но е поддържал лъжата в действие от толкова време, че е забравил за нея… — свих рамене. — Или пък вината е моя, защото ми е голяма устата и не ме бива да чета намеци, и нагазих там, където не трябваше. Съжалявам, посланик! Не трябваше да научавате по този начин. Но се надявам, разбирате, че линията го прави с цел вашето добруване. Не е за да оправдаем грешката си.

— Изтриването на цяла една цивилизация е грешка?

— Спасили сме хиляди цивилизации — настоях. — Съжалявам, ако прозвуча студено, но това е единствената възможна перспектива. Не намалява с нищо размера на трагедията. Имате пълното право да се гневите…

— Гневът дори не започва да описва чувствата ми, дяловек. Мислех, че ще си в състояние да го осъзнаеш.

— Посланик…

— Просто сметнах, че е редно да го научите: вече можете да спрете да ме лъжете!

Слоноподобният посланик се обърна, тътрейки плоските дискове на стъпалата си. Под бронята му кожата се врътна на отвратителни, мазни гънки. Гледах го как се мъкне обратно навътре, после се взрях в празните дълбини на винената си чаша, търсейки утеха.

— Отбележи поредния бляскав успех на такта и дипломацията — скастрих се сам.

Тази нощ Сайфъл ме посети отново. Бях в стаята й, лежах на дивана й, гледах я как изцежда машинния гел на дланта си и изгражда паяжината от черни линии. Но вместо да прокара длан над главата ми, докато извлича спомените ми на дневна светлина, Сайфъл просто бръсна косата ми и сведе лице така, сякаш се канеше да ме целуне по бузата. След това прошепна в ухото ми:

— Винаги си ме харесвал. И аз винаги съм те харесвала. Но сега трябва да сториш нещо за мен. Искам да си отваряш очите на четири!

Събудих се.

 

 

Сутринта прихванах Галингейл, преди да е стигнал до масата за закуска. Дръпнах го за ръкава и той се обърна с нетърпеливо, възбудено изражение, сякаш можеше да се окажа любовница, дошла да го дари с утринна целувка. Оптимизмът се свлече от лицето му като лавина.

— Ти, идиот такъв! — казах, надничайки в здравото му око.

Той примигна.

— Не е ли малко рано за обиди? Само нека побързаме, че днес съм на патрул — веднага щом си изпия кафето, взимам совалката към „Среднощна кралица“.

Дръпнах го встрани от другите.

— Снощи имах много интересен разговор с Угарит-Пант. Нали се сещаш — посланикът, който не трябваше да знае, че цялата му цивилизация вече не съществува?

— А, той ли?

— Явно си го оставил да порови в универсалния статистик.

— Искаше да знае как работи. Какви социометрични модели ползва, какви са статистическите методи. Все безвредни работи.

— Използвал го е, за да види какво пише за Сдружението на хилядата свята.

Галингейл прокара пръсти през твърдите бели четинки в косата си.

— И?

— Записът не е бил променен, идиот такъв. Не е съгласуван с местните съкровищници. Сега той знае точно какво се е случило. Статистикът дава нула процента вероятност Сдружението все още да съществува занапред, понеже вече е изчезнало.

Събратът ми мълчаливо изруга, когато просветлението го удари подобно на физически шамар. Погледна към масата за закуска и останалите дяловеци, които недалеч от нас заемаха местата си. След погребението на Сайфъл всички все още носеха черно. По традиция на линията дори плодовете, хлябовете и питиетата бяха черни.

— Кой друг знае?

— Нямам представа. Когато ме навести, бях сам. Споменах на Пърслейн тази сутрин, но няма да излезе от устата й. Не знам обаче с кого друг може да е говорил Угарит-Пант.

— По-добре да ида да поговоря с него.

— С Бетъни или със слона?

— Не знам. И с двамата комай. По дяволите!

— По дяволите. Именно.

— И ти не си точно невинен, Кемпиън. Всичко си беше чудесно, преди ти да дойдеш да съчувстваш на горкото копеле!

— Не ме бяха предупредили. Брех какъв съм глупак: въобще не успях да вникна в подмолните сигнали, които Бетъни и вие, останалите, ми давахте! — смекчих тона си, забелязал как страхът изцежда цвета от лицето на Галингейл. — Виж, няма да те издам — грешката е невинна и всеки би могъл да я направи!

— Съвсем честно не съм събрал две и две. Просто приех, че и статистикът ще бъде синхронизиран със съкровищниците. Трябваше първо да проверя, разбира се, но… мамка му. Как беше Угарит-Пант? Стори ли ти се пътник?

— Най-вече ми се стори раздразнен.

— Не искаме да се самоубие на главите ни. Не знам какво ти е казал Бетъни, но съдружниците имат навика да обикалят наоколо с имплантирани в тях бомби. Ако гръмне наблизо…

— Няма да го стори. Той е разумно същество!

— Няма начин да се каже какво ще му причини подобна новина. Къде е той сега?

— Нямам представа… — допрях пръст до челото си, имитирайки забраванство. — Знаеш ли, при цялото напрежение дори не се сетих да залепя проследяващо устройство за него!

— Някой трябва да говори с Бетъни… — страхът на Галингейл прерасна в ужас. — Не мога да го сторя, Кемпиън! Той ще пита: „Защо аз? Какво общо имам аз с това?“ Ще ме накаже. По-лошо.

— Някой може ли да познае, че е влизано в твоя статистик?

— Не, не мисля — освен ако не си призная или не го признае посланикът.

— Тогава аз ще говоря с Бетъни. Вече съм въвлечен в случая, така че не мога да си изкопая по-дълбока дупка.

Галингейл ми се стори изненадан от предложението, сякаш в него се криеше някакъв капан.

— Какво ще му кажеш?

— Просто, че Угарит-Пант ми е съобщил, че се е досетил как стоят нещата. Няма да споменавам нито статистика, нито теб.

— Ами ако намерят посланика и той проговори?

— За това, боя се, не мога да сторя нищо. Но дори ако проговори, ти ще си в безопасност. Глупава постъпка е било, но грешката си е била невинна.

— Разбира се — част от цвета на събеседника ми беше започнала да се връща на лицето му. — Благодаря ти, Кемпиън! Прав си — държах се като идиот. Трябвало е да обмисля по-внимателно нещата. Но той просто беше толкова дяволски убедителен…

— Предполагам, че след като всички все още сме тук, значи посланикът вероятно няма намерение да се взривява. Не и днес най-малкото!

— Според мен просто се опитваш да ме успокояваш, но…

Потупах Галингейл по гърба:

— Хайде да закусваме. Мирише вкусно, нали?

— Съжалявам за Сайфъл!

Все още я виждах как в съня шепне в ухото ми: „Отваряй си очите на четири!“

— Всички съжаляваме за нея!

Но преди да успея да седна на масата до Пърслейн (която говореше с Чарлък), вниманието ми отвлече имирски куриер. Деликатното малко същество ме попита:

— Вие ли сте Кемпиън?

— Да?

— Моля за извинение, дяловек, но спешно ви търсят от кабинета на магистрат Джиндабайн!

Пърслейн бе забелязала какво се случва. Изправи се, бръсвайки черни трохи от черната си блуза.

— Има ли развитие по случая?

— Нямам представа — отвърна имирецът. — Знам само, че трябва да дойдете с мен!