Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (33)

Глава двадесет и седма

Заля ме гадене, подобно на бавна и тежка вълна на масивна водна планета. Вече бяха минали четири часа от напускането на Невма, а все още нямахме вести от „Сребърни крила на утрото“. Корабите на Чарлък, Орич и Агримъни вече ускоряваха с максимална мощност и изключени всички обичайни предпазители. След сериозно обсъждане в крайна сметка се споразумяхме, че собствениците им ще останат на борда на следващата ги ескадрила — „Дребен флирт“ „Синият Адонис“ на Бетъни и корабите на Соръл, Тънзи и Хенбейн, — а трите водещи кораба ще се опитат да догонят „Сребърни крила“ и да го принудят да намали скоростта си. На Галингейл тепърва му предстоеше да заеме позиция; щеше да мине още време, преди да е в състояние да предприеме каквито и да е полезни действия.

До един не бяхме уверени в успеха на начинанието си, независимо дали вярвахме, че капитан на кораба си е Пърслейн или на мостика му са роботите. Но считахме за наложително да се предприеме тази стъпка, за да научим докъде е готов да стигне командирът на „Сребърни крила“.

Бях сам на мостика — Чарлък, Орич и Агримъни се намираха на борда на други кораби. Но имагите им присъстваха при мен заедно с тези на Бетъни, Соръл, Тънзи и Хенбейн. Имагото на Галингейл се появяваше, когато имаше какво да съобщи, но все още беше предадено мъгляво, за да напомни, че се намира на разстояние от нас. Всички стояхме прави, с ръце, отпуснати на мъгляви или изобразени частично опори. На показвателя системата на Невма бе изобразена с точици вместо планети, а траекториите на нашите кораби се отдалечаваха от нея под формата на ярки, прави като лазерен лъч линии, групирани толкова плътно, че не можеха да се различат една от друга. В полета до всеки кораб бяха показани скоростите ни като части от скоростта на светлината. Корабът на Галингейл ни приближаваше по леко изкривена асимптота, все още на повече от половин минута от нашата позиция, но напредващ усърдно по петите на трите неуправлявани кораба. Не се съмнявах, че и неговият пилот минава през същите нервни упражнения като останалите сред нас и постоянно проверява оръжейните и защитните си системи. Една проверка би трябвало да е достатъчна — тези системи бяха настройвани за ефективност и стабилност в течение на шестте милиона години съществуване на линията — но някои човешки навици са издълбани твърде дълбоко в нас и не сме способни да се отърсим от тях. Преди да влязат в бой, войниците полират мечовете си, смазват пушките, целуват амулетите си за късмет.

Когато получихме сигнала, тъкмо се бях примирил с предстоящия час чакане, докато трите кораба си проправят път до ефективния обхват на оръжията. Въртеше се през честотите и не съответстваше на стандартните джентиански съобщителни протоколи, но без съмнение идваше от „Сребърни крила на утрото“.

— Това е просто идентификационен сигнал — каза Бетъни, чието имаго стоеше най-близо до мен. Изглеждаше, все едно гледа към моя показвател и към резюмето за съдържанието на сигнала, скролващо в съседство до планетната система. — Няма заложено съдържание, освен ако не пропускаме нещо особено фино.

Силуетът на Чарлък се олюля, когато вълна местно ускорение разклати кораба му. Той стисна перилото пред себе си като моряк на нестабилна палуба, а мускулите на рамото му се стегнаха от усилието.

— Все пак трябва да отговорим. Обикновено смисълът на поздрава е в установяването на връзка.

— Може да е някакъв капан — отбеляза Тънзи.

Чарлък поклати глава:

— Няма какво да губим — който и да кара „Сребърни крила“, вече знае, че го следваме. Няма причини да не проверим какво има да ни кажат.

Бетъни прехапа долната си устна:

— Защо ще използват непознат протокол вместо собствения предавател на „Сребърни крила“?

— Може да няма избор — казах. — Пърслейн разполага с много кораби в трюма си. Ако е успяла да се качи на някой от тях, възможно е да ни праща сигнал, дори ако роботите не желаят да успее.

— Тогава, като отговорим, рискуваме роботите да узнаят, че е още жива — посочи Соръл.

— Те вече знаят — възразих. — Освен ако не е намерила кораб с омнипосочен предавател, похитителите й бездруго са прихванали първоначалния сигнал. Чарлък е прав — нямаме какво да губим, ако отговорим, а ако Пърслейн е изпращачът, така ще узнае, че не сме вдигнали ръце от нея.

Галингейл се намеси със забавената си от времето мисъл:

— Аз съм против да отговаряме на сигнала. Ако роботите искат да говорят, нека забавят и изчакат инструкции. Ще преговаряме по нашите условия, не по техните. Ако Пърслейн е тяхна заложничка, информацията, че ги преследваме, няма да й помогне.

Наум се запитах дали той е все тъй твърдо решен да рискува да се приближи до Пърслейн или тайно се надява кризата да се разреши, преди да се стигне до нуждата да демонстрира смелостта си.

— Ако тя е сама на онзи кораб, искам да знае, че не сме я изоставили!

Галингейл не отговори. Думите ми щяха да го стигнат след трийсет и пет секунди и да мине още толкова време, преди неговото мнение да се върне до нас.

— Отговори й — нареди Бетъни.

— Сигурен ли си?

— Не казвай нищо за конкретните ни намерения, но им дай да знаят, че сме тук и няма да се прибираме у дома.

Кимнах и прочистих гърлото си. Наредих на „Дребен флирт“ да създаде съобщение във формата, който по принцип бихме използвали да сигнализираме на начинаеща цивилизация, като съблече бродерията, която обичайно обвиваме около предаванията си, за да ги скрием от подслушване и подправяне. След това заговорих:

— Тук е Кемпиън от борда на „Дребен флирт“. На три минути зад вас сме и приближаваме. Получихме сигнала ти, Пърслейн. Надявам се да разбереш този отговор. Знам, че слушаш — слушаш и си още жива! Точно сега няма друго във Вселената, в което да съм по-сигурен… — което си беше бяла лъжа, но само защото отчаяно исках да ми повярва, че никога не бих се отказал от това преследване. Продължих: — Знам също, че зад този сигнал стоиш ти, не Каденца и Каскада. Ако роботите искаха да говорят, вече щяха да са го сторили, използвайки джентианските протоколи. Надявам се да можеш да отговориш, но в случай че не си в състояние или не успеем да разменим повече от едно-две съобщения, ще ти споделя всичко, което смятам, че има нужда да знаеш. Ти напусна Невма преди повече от четири часа. След това се движиш с хиляда g в посока, която ще те отведе към най-външните звезди на пръстена Моносеръс след сто хиляди и триста години. По времето на това предаване си със скорост нула цяло четиридесет и осем от светлинната и нараства. Следват те девет кораба — напуснахме Невма колкото се може по-бързо и ускоряваме колкото се може по-силно. Няма да се откажем! Ще те следваме през целия път, докато не те върнем. Моля те, отговори, ако можеш. Искам да чуя отново гласа ти! — със засядащи в гърлото ми слова добавих:

— Обичам те, дяловек!

Беше ми трудно да остана прав, толкова изтощен и уплашен се чувствах. Не смеех да повярвам, че ще получа отговор. Дори Пърслейн да беше жива, нямаше гаранции, че разполага с възможности да прати по-сложен сигнал от онзи, който вече бяхме получили. Освен това се намираше на три минути пред нас — щяха да минат поне шест, преди да може да очакваме отговор.

Всяка секунда се превърна в същинска вечност. Когато времето изтече, отсреща доловихме само тишина. Секундите продължиха да се промъкват покрай нас. Превърнаха се в цяла минута и после се разтекоха в шест, дълги като предхождащите ги.

И после, като по чудо, Пърслейн отговори.

Гласът й беше много неясен и накъсан. Дори когато „Дребен флирт“ изчисти съобщението със собственото си предположение как би следвало да звучи Пърслейн, в гласа й се долавяха глухи нотки на отдалеченост, сякаш ни говори през дебел слой стъкло.

— Добре съм, Кемпиън. С Хесперъс съм — той е здрав и е на наша страна. Намираме се в товарния трюм в белия кивот. Другите двама… те ни измамиха, Кемпиън — в действителност не са имали намерение да помогнат на Хесперъс. Надявали са се той да умре, а ако не, щели са да го убият… — приятелката ми поспря да си поеме дъх. — Има толкова неща, които трябва да ти кажа! Знам, че е минал само ден, откакто бяхме заедно за последно, но научих цял куп неща оттогава насам. Повечето от тях са и лоши. Знам вече какво е Домът на слънцата, но засега мога да ти споделя само това. Каденца и Каскада може да подслушват, а Хесперъс казва, че те може би не разполагат с всички парченца от пъзела. Все още не знаем какво възнамеряват да правят с този кораб. Ако не искат да помогнат на събрата си, защо бързат към машинното пространство? Всичко ценно, което са научили, могат със същата лекота да сигнализират към дома. Да, знам, че ни изтъкнаха причини защо това е предпочитаният от тях вариант — но предвид онова, което знаем сега за намеренията им, спокойно можем да предположим, че са лъгали… — Пърслейн спря за момент. — Няма нищо, което бих искала повече, отколкото да продължим да говорим, но Хесперъс казва, че ни предстои работа. Ще се свържа пак, щом приключим задачите с него. Обичам те, дяловек! Благодаря, че тръгна след мен!

Когато тя завърши, имах чувството, че в черепа ми е зейнала дупка, огромна и празна като войда във Воловар^[1].

Малко по-късно нашите имаги се събраха около холографския модел на „Сребърни крила на утрото“, сглобен от данни, изровени от съкровищниците ни. Нямаше гаранция, че вътрешните пластове на кораба на Пърслейн са възпроизведени точно, но това беше най-доброто, с което разполагахме. За момента не забелязвах никакви набиващи се на очи сериозни разминавания.

— Ако тя се намира в белия кивот — казах, забивайки пръст към задната част на призрачния силует, — това я поставя в тази част на кораба, откъм кърмата спрямо параметричния двигател. Не си спомням с точност къде е разположен кивотът — все пак става дума за осемкилометров трюм, а кивотът може да пристане навсякъде в него. Дори ако имах представа, пак щеше да е почти невъзможно да се улучи двигателят или някоя друга жизненоважна система, без да се засегне и трюмното пространство.

— Ако корабите се изравнят с „Крилата“, могат да насочат оръжията си латерално — обади се Хенбейн, — тогава трябва да успеят да увредят двигателя, без да нанесат съществени щети на други части на кораба.

— Рисковано е — възрази Чарлък.

— Но е по-малко рисковано от кърмови изстрел — лицето на Бетъни се скова в изражение на мрачна целеустременост, сякаш беше излято от метал и оставено да се втвърди. — Решено е, няма да откриваме огън отзад, дори ако с това играем по свирката на роботите. Така не оставаме с празни ръце. Ще докараме първите три кораба на успоредни бойни позиции, така че всеки да има чиста видимост към „Сребърни крила“. След това ще се опитат да обезвредят двигателя му.

— И ще се надяваме и молим инерционните омекотители да се задействат в същия момент, иначе Пърслейн ще бъде изложена на хиляда g небалансирана компенсация — обадих се аз.

— Всички сме наясно за рисковете — включително Пърслейн.

— Ако тя влезе в суспендиране — намеси се Тънзи, — шансовете й да оцелее след нападението се подобряват неизмеримо.

— Прати й предупреждение сега и ще дадем на роботите ясен сигнал какво се каним да направим — обади се Соръл.

Чарлък се ухили:

— Те вероятно са се досетили, че не им носим венци и букети!

— При все това няма да знаят точно какви са намеренията ни, преди корабите да открият огън — каза Бетъни. — Все още може да си мислят, че искаме да преговаряме или ще се опитаме да се качим на борда. Съгласен съм със Соръл — до последния момент не бива да предупреждаваме Пърслейн да влиза в суспендиране.

— А ако не й стигне времето? — попитах го.

— Тя се намира в друг кораб, вътре в нейния собствен. Няма да я защити срещу небалансирано ускорение, но все пак е по-добре, отколкото да е изложена без защита. Съжалявам, Кемпиън, но не разполагаме с по-добра възможност. Или ще атакуваме, или оставяме роботите да си тръгнат по живо — по здраво. Ако го сторим, не мисля, че някой от нас ще види Пърслейн отново!