Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (14)

Глава дванадесета

— Видя ли го да умира? — попитах.

— Да — отвърна Кемпиън.

— Съжалявам. За теб и за него!

Бяхме на борда на „Дребен флирт“, гушнати заедно.

Излязохме от облака и сега се намирахме в междузвездното пространство, набирайки круизна скорост. Бях се прехвърлила на борда веднага щом корабът на Кемпиън стигна в обхвата на моя. Прегърнахме се и се притиснахме толкова здраво в обятията си, сякаш се бяхме събрали отново само временно — ситуация, която можеше да бъде променена всеки момент, ако Вселената си променеше намеренията.

Целунахме се и след това целувката ни се превърна в упражнение по трескаво взаимно опознаване, сякаш часовете, които бяхме прекарали разделени, стигаха да изтрият спомените ни един за друг. Отървахме се от дрехите си и правихме любов, задрямвайки до полусън, преди да подемем отново, докато и двамата не изпаднахме в онова благословено безсъзнание, изтощени, но щастливи, задето сме оцелели. Сега бяхме будни отново, притискахме се един към друг като двама изтощени плувци, всеки използващ другия за опора.

— Трябва да те представя на новите гости — каза Кемпиън след дълго мълчание, през което почти бях пропаднала отново в съня.

— Те добре ли са?

— Проверих ги, разбира се. Само Акънайт^[1] и Мъзириън са будни в момента. Но реших, че ще оставя голямото приветствие за момента, когато и ти ще можеш да го споделиш. Предложих да изчакат в градините, докато си готова.

— Ами затворникът — или затворниците? Научи ли нещо повече за тях?

— Нищо освен това, което Мъзириън вече ми каза — че случилото се по някакъв начин е предизвикано от мен.

— Доколкото знаем, е възможно Мъзириън да разправя небивалици или пък затворникът да й е наговорил лъжи.

— Лъжа, която просто случайно включва мен като подробност?

Нямах какво да отговоря по въпроса.

Измихме се, облякохме се и след това се прехвърлихме през кораба до градините на „Дребен флирт“. Направих всичко възможно да скрия загрижеността си за Кемпиън, но през цялото време в мислите ми се въртяха възможните варианти. Как би могло засадата да има нещо общо с партньора ми, ако той беше толкова подозрително закъснял за събирането?

Нямаше никакъв смисъл, освен ако „причината“ не беше нещо, случило се по време на предишната ни сбирка. Нещо в записа на Кемпиън, с други думи. Но ако случаят беше такъв, то тогава бяхме изправени пред организация, която нямаше нищо против да планира изтреблението ни по време на цяла обиколка, което си е по-дълго от живота на цели планетарни цивилизации.

С други думи — организация, подготвена да е търпелива като змия.

— Всичко се свежда единствено до Бдящите — казах.

Кемпиън отвори вратата в каменната стена, която обикаляше градините.

— Какво общо имат Бдящите с каквото и да било?

— Помисли си само. Ако не беше ги посетил по време на предишната обиколка, нямаше да те натоварят да мъкнеш доктор Менинкс при тях. Ако не ти бяха натресли него, нямаше да се озовем отново в онзи сектор на ръкава Щит-Кръст. Нямаше да срещнем нито кентавряните, нито Атешга — и най-вероятно нямаше да закъснеем за сбирката.

— Да, но освен това нямаше да се натъкнем и на Хесперъс — той щеше да си остане пленник на Атешга.

— Нали виждаш накъде бия?

— Все още не съм сигурен какво общо има това с казаното от Мъзириън.

— Може и да няма — но ако всички тези събития са свързани с посещението ти при Бдящите, то как да знаем, че нещо друго не е? Все пак централната част на записа ти от миналата обиколка се върти около него. Ами ако в спомените ти е имало подробност — нещо, свързано с Бдящите, което не се е харесало на някого?

— Каква подробност например?

Понякога Кемпиън успяваше да бъде направо свръхчовешки изнервящ.

— Нямам представа. Но при липсата на по-добра идея не е ли разумно поне да обмислим такава възможност?

— Това ще означава да прегледаме отново записа ми — промърмори Кемпиън, сякаш ставаше дума за някакво непреодолимо препятствие. — Може все пак първо да проверим какво имат да кажат затворниците.

От всички обособени в кораба на приятеля ми пространства най-много харесвах градините. Влязохме в тях през порта във висока, покрита с бръшлян стена. От нея тръгнахме по криволичеща пътека надолу по полегата ливада, осеяна със скулптури, слънчеви и водни часовници, вятърни чанове, елегантни подвижни статуи и пенещи се железни фонтани, и стигнахме до долчинка, заобиколена с дървета. В средата на долчинката имаше малка лятна беседка, обла дървена постройка с коничен покрив, обкръжена от воден ров, който на свой ред бе свързан с по-голямо езеро, а ровът бе прекрачен от боядисан в червено мост с китайски дизайн.

Видимото небе беше безоблачно, емайлово синьо като на стотици хиляди светове. Структурата на градините и приятният климат на този вечен слънчев следобед никога не се променяха. В небесата се въртяха звезди, които не са съществували по времето, когато тук е била насипана първата шепа пръст. По онова време са сияли звезди, които днес са воали от мъртъв газ, стрелнали се в мрака. Безброй цивилизации се бяха издигали от тъмнината, бяха се смятали за господари на сътворението и бяха пропадали отново в бележките под линия на историята.

Мъзириън и Акънайт ни чакаха на една от пейките в лятната беседка, а помежду им имаше поднос с храна и вино.

— Здравей, Пърслейн! — казаха почти в унисон, когато се гмурнах в тъмната вътрешност, следвана по петите от Кемпиън.

— Радвам се, че и двамата се измъкнахте! — казах.

— Измъкваме се, нали? — попита Мъзириън, насочвайки въпроса си към Кемпиън. Късата й руса коса беше с цвета на изсушена от слънцето слама, а кожата й беше бледа, почти прозрачна, с деликатни шарки от лунички с цвят на мед, посипани по бузите.

— Боя се, че е твърде рано да се каже — отвърна Кемпиън. — Увеличаваме разстоянието между нас и врага, но няма да се чувствам наистина в безопасност, преди тази система да остане само лош спомен!

— Канех се да питам — обади се Акънайт, поспирайки се да отпие от бокала, който държеше. Беше мускулест и мургав, с черна брада, вулгарно прошарена със сребро и с шепа звънтящи пръстени, увиснали от едното ухо. — Да сте чули вести от някой друг? Ясно, че за себе си бяхме сигурни, но нямаше как да рискуваме да огласим присъствието си из целия облак.

— Ако там е имало и други — отвърна Кемпиън, — то не ни се обадиха. Съжалявам — ще ми се новините да бяха по-добри!

— Не е твоя вината, старче!

— Единственият друг оцелял, за който знаем, беше Фескю — казах, намествайки се на отсрещната пейка. Събух обувките си, подгънах крака и обгърнах глезените с ръце. — Натъкнахме се на съобщението му. Той се опита да ни разубеди да влизаме в облака, но решихме да си пробваме късмета.

Мъзириън изгледа Акънайт изпод вежди, след това се обърна към мен:

— В такъв случай явно не знаете за Фескю?

— Той е мъртъв — обясни спътникът й. — Остана тук, когато повечето оцелели вече бяха успели да напуснат системата. Това съобщение трябва да беше сред последните му постижения.

Новината ме удари лошо. Бях приела за даденост, че Фескю е сред живите — как иначе щеше да е в положение да изпрати предупреждението си, ако не е успял да преживее засадата?

— Какво се случи? — попитах. — Проблем с двигателите?

Мъзириън уморено поклати малката си руса главица.

— Фескю се опитваше да отвлече вниманието, да държи нападателите заети, докато неколцина от нас успеят да се измъкнат. Той самият можеше да избяга, ако беше избрал да го стори, но мислеше за доброто на линията.

— Недооценила съм го — казах.

— Не си единствена — призна Кемпиън, свел засрамено глава.

— Нека не се натъжаваме — ободри ни Акънайт. — Достатъчно е, че сме оцелели да го помним. Да почитаме името му и тъй нататък. Нека накараме старото копеле да се гордее с нас! — той ръгна окуражително Кемпиън. — Нали така, старче?

— Точно така — съгласи се приятелят ми.

Мъзириън си наля още вино, докато Акънайт дъвчеше крайшник хляб. Навън птичките чуруликаха и бризът люлееше тръстиките около плиткия ров на беседката.

— Само вие двамата ли сте? — попитах.

— Ние сме единствените будни в момента — каза Акънайт. — Има още трима в суспендиране — Лусърн, Мълилот и Валериан^[2] — и затворниците, разбира се.

Кемпиън се наведе да си вземе зърно грозде от подноса.

— Нуждаете ли се от нещо специално? Медицински преглед или нещо подобно?

Двамата ни нови гости се спогледаха за момент, преди Мъзириън да отговори от името и на двама им:

— Всичко е наред. Преживяването беше стресиращо, но корабът се грижеше добре за нас. Ако е имало проблем с дажбите ни или с животоподдържащите системи, един или повече от нас щяха да влязат в постоянно суспендиране. За щастие така и не се стигна до това.

— Били сте будни от засадата насам? — попитах.

— Щяхме да се побъркаме от напрежение, ако не разполагахме с възможност за суспендиране — отвърна Мъзириън. — Редувахме се. Корабът беше инструктиран да събужда един или двама от нас, ако засече нещо аномално. Можеше да попаднете на Лусърн или някой от другите двама, но сега беше наш ред.

— Може моментът да не е най-подходящият — обади се Кемпиън, — но ще да е било трудно да се докара някое от тези оръдия близо до планетата за срещи, ако не е било скрито…

— В някой от нашите кораби? — попита Акънайт.

— Не ми харесва тази мисъл, но…

— Прав си. Оръдията бяха общо три, добави и „Плюещата кобра“, и се намираха в корабите на Съфрън, Скейбиъс и Тиър^[3]. Но те самите не участваха в заговора. Предполагам, че враговете са заловили леталата им и са разбили протоколите на линията… — Акънайт продължаваше да се взира в Кемпиън, сякаш не можеше да има никакво друго обяснение — сякаш да си помислиш нещо друго беше ерес. — Няма начин да са били съучастници, ако това намекваш.

— В този момент не бива да изключваме нищо — отвърна Кемпиън.

Мъзириън изсумтя през нос:

— Време е да приемем възможността за участие на линията, Акънайт! Дори Фескю хранеше подозрения! Не можеше да разбере как са разбили частната мрежа, освен ако някой от нас не е участвал!

— Участието не означава непременно доброволно съучастие! — възрази Акънайт. След това вдигна едрите си длани в защита. — Нека не се караме за това. Ще има време да си задаваме неприятни въпроси, когато стигнем до убежището. Няма да се поколебая да ги задам, щом доказателствата се насочат натам.

Аз също си взех парче хляб.

— Нито пък аз!

 

 

Мъзириън прокара длан по желязносивия обков на криофага на Мълилот:

— Би трябвало да ги събудим. Така се споразумяхме да сторим, ако има промяна в положението ни.

— По-мило би било да не го правим — възрази Акънайт. — Поне докато не стане ясно, че със сигурност сме се измъкнали.

— Можем поне да ги преместим на „Дребен флирт“ — предложи Кемпиън. — На борда има вече предостатъчно спящи, още няколко няма да са проблем. По-лесно ще е да ги наблюдаваме, ако са всички заедно.

— Не те имах за загрижен за гостите тип — сподели Мъзириън с развеселена усмивка.

— Просто така се случи — отвърна Кемпиън.

Затворниците се намираха в помещение, различно от това на джентианските дяловеци. Мъзириън се отправи към първия саркофаг, разкопча тежките скоби и широко отвори гравираните месингови врати. Вътре бе издигнато скеле с древна апаратура — рамката, крепяща набора импасори, захранващи ограничителния мехур. Той беше почти прозрачен и приличаше на сфера от издухано стъкло, достатъчно голяма да погълне трон. Вътре в мехура плуваше още една рамка, на която бяха закрепени механизмите за времева компресия. Те създаваха вторичен мехур, прошарен с червено, сякаш стъклото е било оцветено. Във вътрешността му се рееше кресло с ръбове, извити така, че да пасне вътре в полето. На този трон с висока облегалка, добре закрепен, за да не прави неволни движения, седеше човек. Мъртвешки неподвижен като холограма, той не беше нито мъртъв, нито прожекция.

— Това Грилс ли е? — попитах, спомняйки си какво вече е споделила Мъзириън с Кемпиън.

— Така ни се представи — отвърна тя. — В линията Марселин действително е имало Грилс допреди няколко обиколки. И, разбира се, на Марселин беше поверена отговорността за X-оръдията. Но няма как да се убедим дали казва истината, докато не проникнем в черепа му.

— Как ги заловихте? — попита Кемпиън.

— Няколко дяловека свалиха прикритията си и побягнаха към междузвездното пространство — обясни Мъзириън. — Враговете се опитаха да ги спрат, те наистина не искат никой от нас да напусне системата и са готови на всичко да ни спрат. Фескю прихвана един от корабите на нападателите и го повреди лошо, а останалите джентианци успяха да избягат. Според мен Фескю така и не разбра, че на борда на вражеското летало имаше останали оцелели — той беше мъртъв по времето, когато ги прибрахме.

Кемпиън се намръщи:

— Какво искаш да кажеш?

— Повреденият враг издрейфува в обсега на моя кораб. Надявахме се, че носи оръжия или запаси, които да сме в състояние да използваме, и решихме да рискуваме да свалим импасора и да пратим совалка. Беше си риск — не мисли, че не се скарахме за това… — Мъзириън изгледа изпод вежди Акънайт. — Аз не одобрих решението, признавам си. Но в края на краищата това се оказа правилният ход. На борда на руината нямаше кой знае какво полезно, но се сдобихме с четирима затворници… — тя се ухили. — Страхливци: ако имаха и един шибан атом смелост, щяха да се самоубият, вместо да допуснат възможността да ни паднат в ръцете!

— Почти веднага ги поставихме в стаза — допълни Акънайт. — Саркофазите са стари, но разполагахме само с тях; ако ги бяхме оставили по корабно време, щяха да имат възможност да избягат, да предупредят другите ни противници или да осъществят самоубийство.

— А преди да ги заключите? — попитах.

— Разпитахме ги, колкото ни беше по силите — обясни той. — Не научихме обаче нищо полезно.

— Освен от Грилс.

— Това стана, след като го поставихме в стаза — Мъзириън докосна част от уреда отляво на вратата и отвори скрит панел в корпуса му. Беше оборудван с тежки пиринчени ръчки, сложно гравирани скали и циферблати. Главният контролен орган представляваше ръчка, въртяща се по градуирана скала от ляво на дясно. В момента беше бутната на четири пети надясно и нагласена на сто хиляди. Това беше достатъчно да подсигури, че една секунда време, преживяно в стазисния саркофаг, е равна на един ден, както се измерва извън него. Логаритмичното управление можеше да бъде включено докрай надясно, давайки времево съотношение едно към милион, но дори с най-доброто оборудване това беше стойност, предназначена да се използва само при извънредни обстоятелства.

— Сега е в относителна безопасност — обясни Мъзириън, стрелвайки с поглед пленника Марселин, — но когато го намалихме доста, започнахме да наблюдаваме признаци за нестабилен колапс на полето. Държахме го достатъчно ниско, за да го достигнем със синхромрежа и да можем да говорим с него, но не искахме да си насилваме късмета.

— Не те обвинявам — казах. — А другите?

— В също толкова лошо състояние са, да не кажем повече. Апаратурата на Грилс е най-добрата от четирите — другите три са дори по-нестабилни… — Мъзириън затвори контролния панел, след това хлопна и гравираните врати. — Не бих препоръчала да опитваме да го вадим, преди да стигнем планетата Беладона. Там поне ще бъдем в състояние да се възползваме от техническата помощ на останалите от линията.

— Каквото е останало от нея — уточних.

— В убежището ще сме доста — заяви Мъзириън. — Наречи го въпрос на вяра, ако щеш. Но ако не вярвах, че… бих сложила край. Доброволно ще ида в небитието.

— Всички се чувстваме така — увери я Кемпиън.

Акънайт се обърна към него:

— Ти каза ли на Пърслейн какво ни съобщи Грилс?

— Тя знае.

— И какво мислите двамата по въпроса?

— Умирам си да разпитам Грилс лично.

Усмивката на Акънайт беше мрачна:

— Ще имаш тази възможност, не се безпокой!

— Вярвам на Грилс — казах. — Не е приятно, но защо да си измисля подобно нещо, освен ако има някаква почва? То не прави Кемпиън съучастник в събитията.

— А доктор Менинкс — той какво има да каже? — поинтересува се Мъзириън.

— Напоследък не е разговорлив — отвърна Кемпиън.

— Умря — обясних. — Повреда в цистерната.

Акънайт се намръщи.

— Страхотен избор на момент, старче!

Кемпиън вдигна ръце:

— Не беше по моя вина! Имах стриктни инструкции да не докосвам цистерната му и не съм я пипал!

Акънайт го тупна по гърба съвсем дружески:

— Ако ще се почувстваш по-добре, ще хвърля едно око на цистерната. Но отсега мога да ти кажа какво ще намеря, като се имат предвид всички акватични, които съм срещал: ръждиво парче тенекия, дето няма чарк на по-малко от милион години и е готово да се разпадне на момента.

— Благодаря — отвърна Кемпиън с изненада в гласа.

— Виждаш ли, и той си има положителните черти — каза Мъзириън.

Точно в този момент „Сребърни крила“ зашепна в главата ми и ми каза, че има нещо жизненоважно, което трябваше да знам.

 

 

Образът беше квадратен обем, разделен на кубични клетки от скеле фини зелени линии. В единия край на дълбината му бяха изобразени нашите два кораба, достатъчно близо един до друг, че да изглеждат почти като един слят корпус. В другия край се намираше хало от размазана светлина, показващо хелиопаузата на системата, която току-що бяхме напуснали; границата, където влиянието на звездата ставаше пренебрежимо и отвъд което можехме да се смятаме наистина в междузвездното пространство. На средата на правоъгълника бяха разположени три икони, изобразяващи трите кораба, които преследваха Кемпиън още откакто беше спасил Мъзириън и останалите.

— Вече знаем за тези кораби — отбеляза Акънайт. — Може да съм тъп, но не ми е съвсем ясно за какво е цялата суетня!

Бяхме се прехвърлили на моя кораб. И четиримата стояхме на мостика на „Сребърни крила“, строени около централния показвател.

— Един от трите кораба изпреварва другите два — казах. — Заради това е цялата суетня.

Акънайт се почеса по брадата.

— Да, като го споменаваш, малко странно изглежда.

Триото икони образуваха разтегнат триъгълник, на чийто връх се намираше самотният кораб. Ние всички ускорявахме здравата; беше нужно само да се погледа изображението за няколко минути, за да се забележи постоянното движение на мрежата от ляво на дясно и как магнитопаузата бавно изчезва от рамката.

— Ако имаха мощност в резерв, вече щяха да са я използвали — казах. — Има само едно обяснение. Знам, че смяташ, че си видял да го разрушават, Кемпиън, но този трети кораб може да бъде единствено „Вечерник“. Сигурно в крайна сметка е преживял нападението.

— Директно попадение от X-оръждие? — усъмни се Кемпиън.

— Не твърдя, че е невредим.

— Но със самия Хесперъс няма пряка връзка? — поинтересува се Мъзириън.

— Нищо — само позивните, които по взаимно съгласие инсталира на кораба си. Предполага се, че Хесперъс е единственият, способен да излъчва този сигнал.

— А може ли някой да се е качил на борда и да е разбил предпазителите? — попита Акънайт.

— Теоретично да, но нападателите му би трябвало да са много умни и много бързи, а и по някаква причина Хесперъс да не е разрушил сигналната апаратура, въпреки че е знаел, че проникват на борда му.

— Значи вероятно е той, но няма как да провериш — уточни Мъзириън.

— Не и докато не отворим „Вечерник“ и не надникнем вътре.

Акънайт видимо се притесни.

— С други думи, да го оставим да ни догони и да видим какво ще стане?

— Няма да стане. По-бързи сме от него и освен ако не ни се повреди двигателят, положението няма да се промени. Той може и да има някакви резерви от псевдотяга, но предвид обстоятелствата, силно се съмнявам.

Мъзириън прехапа устна.

— Значи каузата е изгубена.

— Освен ако не се върнем за него — обясни Кемпиън.

Кимнах.

— Той изпраща сигнала, понеже иска помощ от нас. Помогна на линията Джентиан в миг на нужда. Не можем да му обърнем гръб точно сега.

— Сигурно пропускам нещо — намеси се Акънайт, — но ако сега обърнем или дори забавим, няма ли опасност да попаднем отново в обхвата на убийците?

— Има и други възможности — обясних. — В трюма си разполагам с много кораби. Някои от тях са способни на много по-голямо ускорение, отколкото „Дребен флирт“ или „Сребърни крила“. Не завинаги — но достатъчно задълго, че да стигнат до Хесперъс и да се върнат.

Мъзириън все още не изглеждаше убедена.

— Това наистина ли е осъществимо? Така де, идеята на теория е добра… но на практика ще режеш косъма на две.

— Изпълнимо е — уверих я.

Вече бях настроила показвателя и сега на него имаше икона, която напуска „Сребърни крила“ и се стрелва назад към „Вечерник“. Наложих овоидните образи, които показваха вероятния обхват на вражеските оръжия, ако приемем, че корабите не носеха нищо от мащаба на хомункулусните устройства или „Плюеща кобра“. Продължих:

— Ако Хесперъс поддържа настоящата си скорост, ще можем да го стигнем, дори без да попаднем в обсега на оръжията им. След това тръгваме обратно към „Сребърни крила“ и се прибираме отново на максимално ускорение. И при това пак ще се отървем от враговете и ще успеем да завием навреме към убежището, без да могат да ни проследят.

— Има обаче елемент на риск — обади се Мизъриън.

Свих рамене:

— И в дишането има рисков елемент.

— Не че съм против да го спасяваме — обади се Акънайт, — но отсега нататък всяко действие, което предприемаме, ще трябва да се преценява спрямо съществуването на цялата линия. Просто вече няма място за храбри жестове!

— И аз се чувствам по същия начин — уверих го, — но знам също и че ако не сторим това за Хесперъс, няма да имаме право да се наричаме джентианци.

— Във всеки случай линията — такава, каквато е — няма да бъде заплашена — увери ни Кемпиън, кимвайки към другите двама. — Ние с Пърслейн се споразумяхме, че вие ще останете на борда на „Дребен флирт“, а ние двамата ще вземем един от корабите в трюма на „Сребърни крила“. Самият той ще трябва да забави малко, за да може леталото ни да го догони, но е в състояние да навакса отново, когато се върнем на борда.

— И вие и двамата ще се качите на онзи кораб, който ще спасява Хесперъс? — попита Мъзириън.

— Обсъдихме го. И на двамата не ни харесва идеята единият да продължава без другия, така че определено има смисъл.

— Има и друг начин — каза Акънайт, сякаш идеята се оформяше в главата му, докато изричаше думите. — Ако този Хесперъс е сторил толкова много за линията, както казвате… то тогава спасяването му става и наша отговорност, не само ваша. Аз трябва да се кача на онзи кораб.

— Немислимо — отвърна Кемпиън.

— След всичко, което сторихте за нас? Не мисля така, старче!

Понечих да се обадя, но Акънайт решително вдигна длан.

— Няма смисъл, Пърслейн — вече взех решение.

— Сигурен ли си? — попита Мъзириън тихо.

— Убеден съм — той кимна решително. — Наистина. Какъв точно кораб имаш наум Пърслейн?

— Разполагам с яхта на ръбобегачите.

— Много изискано.

— Не е пускана от около три милиона години, планетарни. Устройва ли те?

— Строили са ги за вечността. Просто ми покажи как да подкарам това чудо!

 

 

Акънайт се върна почти толкова бързо, колкото и изчезна. Преди миг стоях в трюма, взирайки се в оловно черното небе, обсипано с изкривена от доплеровите ефекти звездна светлина, в следващия миг — ето ти я ръбобегаческата яхта в хром и златно, готви се за финален заход, сякаш е изникнала от небитието зад кърмата ми. Ние с Кемпиън и Мъзириън се озовахме на борда й практически преди задържащото поле да я е закачило на мястото й.

Тогава научихме и какво се е случило с Хесперъс.

— Беше жив, когато се добрах до него — обясни Акънайт. — Помръдна леко. Осъзнаваше присъствието ми!

Но не разполагахме с никакви доказателства, че Хесперъс осъзнава каквото и да било в момента. Главата му не мръдна, изражението на лицето му не се промени. Очите му, които бяха примигвали между тюркоазно и изумрудено, сега бяха лишени от интелект. Единствен признак, че все още е жив в определен загадъчен смисъл, беше продължаващото движение на светлинките в замрежените прозорчета в черепа му. Но тези светлинки мърдаха полека, а цветовете им бяха приглушени, като последните въгленчета в огнище.

И все пак изпращането на опознавателния сигнал бе изисквало упражняването на определена съзнателна воля.

Липсата на признаци на живот не беше най-притеснителното нещо у Хесперъс обаче — дори ако светлинките бяха угаснали, щях да си кажа, че се е поставил в машинния еквивалент на дълбока кома, за да може да съхрани по-добре функциите си, докато изчаква да го спасим. Пред нас обаче не се намираше роботът в цялост. Лявата му половина липсваше почти изцяло или по-скоро беше скрита — или погълната — в изкривена сплав от черен и златен метал, която очевидно представляваше отчасти негово продължение и отчасти израстък от тъканта на кораба, която се беше инфилтрирала и комбинирала със собственото тяло на Хесперъс. Корабът бе изчезнал, но ясно виждахме сребристите повърхности, където Акънайт е бил принуден да реже през масата, за да освободи робота.

— Нямаше време да го обмисля както трябва — каза той, сякаш действията му се нуждаеха от обяснения. — Едва имах време да го освободя.

— Имаше ли някаква промяна? — попитах.

— Може и да съм прав, че светлинките помръкнаха леко, но те и поначало не бяха особено ярки. Не знам дали тази допълнителна маса го поддържа жив, или го убива бавно.

— Когато корабът е бил повреден — каза Кемпиън, — ремонтните му системи сигурно са се побъркали. Смятам, че Хесперъс е попаднал в цикъла им — изглежда, че корабът се е опитвал да го впише в собствената си матрица, сбъркал го е с някакъв повреден компонент.

— Тогава е било грешка да го отделям от кораба.

— Хесперъс е пратил сигнала с причина — възразих. — Вероятно е знаел, че не може задълго да запази преднина пред враговете ни. Каквото и да стане, дал си му по-добър шанс, отколкото е имал там!

— Надявам се.

— Не знам как ще го извадим от това състояние обаче — каза Кемпиън, застанал с ръце на хълбоците, като градинар, оглеждащ парцел в градината си.

— Поне според мен — заявих — най-доброто, което можем да сторим за него, е да го поставим в суспендиране и да го върнем възможно най-бързо под грижите на други Машинни хора.

— Не съм дори убеден, че разполагаме с достатъчно голямо помещение за стаза — отвърна Кемпиън. — А и не е много разумно да започнем да го кълцаме на парчета, докато се събере в някое.

Вгледах се в бавния танц на помръкналите светлинки.

— Не може просто да го оставим в това състояние!

— Няма да го направим — каза Кемпиън. — Ще го сканираме, както ти предложи, и ако има очевиден начин да му помогнем — нещо, за което да сме сигурни, че няма да го нарани, ще го направим. Но ако не видим такъв вариант, ще почакаме да стигнем до Беладона. Просто ще стискаме палци да се появят други Машинни хора — гости на някой от оцелелите — и те да знаят какво да сторят.

— А ако няма такива?

— Е ние не сме чудотворци — заяви приятелят ми тихо. — Ще сторим най-доброто по силите си. Това е, на което може да се надява всеки.

 

 

Сканирането не донесе по-добри новини. Структурите под споената черно-златна външна плоча бяха сложни и преплетени, части от Хесперъс навлизаха дълбоко в масата и обратното. От лявата му страна нищо — включително живата ръка — или почти нищо не бе запазило анатомична цялост. В комбинираната структура се наблюдаваше активност, имаше артериален поток от енергия и материя, който посочваше наличие на съществуващи процеси. Акънайт бе имал късмета да не прекъсне никой от онези токове, докато бе освобождавал Хесперъс, но очевидно бе възможно последващи опити за премахване на спойките да нанесат повече вреда, отколкото полза.

Несъмнено там вътре още имаше мисъл и роботът намери начин да комуникира с нас, макар и за кратко. Случи се малко след като вече бяхме завили към Невма, убежището Беладона, уверени, че преследващите ни кораби вече са изостанали твърде много, за да проследят движенията ни. Именно аз го забелязах по време на един от периодичните и все по-редки опити да извлека някакви признаци, че Хесперъс ме разпознава. Взирах се в очите му и в трепкащите прозорчета, когато вниманието ми привлече тремор на ръба на полезрението ми. Погледнах надолу и видях, че палецът на дясната му ръка — единствената видима — потръпва при най-горната си става, сякаш този пръст е засегнат от гърчове, докато останалите са парализирани до тотална неподвижност.

До този момент палецът не бе помръдвал.

В течение на няколко секунди се взирах в дланта, преди да си спомня какво бе направил Хесперъс с бокала за вино. С нарастващото чувство, че явлението навярно е краткотрайно — прозорец на изумителна комуникация, който може да се затвори всеки момент, — изхвърчах от стаята към най-близкия правач и го накарах да врътне на бял свят нов бокал. Притиснах го в дланта така, че палецът да се облегне в стъклото, сякаш това щеше да е всичко, което е необходимо да направя. Но палецът просто издраска вертикална бяла линия в стъклото, задълбавайки прореза с всяко следващо движение.

Взрях се в лицето на госта ни с надежда за улика, за нюанс на изражение, което да ми проясни ситуацията. След това си спомних как той въртеше бокала в пръстите си, докато палецът му работеше нагоре-надолу, извайвайки образа линия по линия, имитирайки метода на действие на сканиращ лъч. Деликатно стиснах чашата, докато палецът на робота още се движеше, и започнах да я въртя толкова бавно и гладко, колкото бях способна, а на повърхността й нещо започна да придобива форма — не линия, а правоъгълник с образ, твърде блед и неясен, за да различа съдържанието му, преди Хесперъс да го завърши.

Разбрах кога е приключил, понеже палецът спря да се движи; когато взех чашата от ръката му и докоснах пръста, той беше скован и мъртъв като цялото тяло. Но доказателството, че се е движил, бе в мен, надраскано неоспоримо върху бокала. Вдигнах го към светлината, но в началото наборът щрихи нямаше никакъв смисъл и се зачудих дали видяното не е просто рефлективно потрепване. Боях се, че толкова отчаяно ми се иска Хесперъс да се върне при нас, че съм се вкопчила в безсмислено трепкане на труп.

Но в нанесените драскотини имаше смисъл. Изображението беше почти неразличимо бледо, на практика почти изгубено сред неравностите, но Хесперъс все пак бе гравирал явен дизайн върху чашата. Беше кръгла картинка, обрамчен със спици ръб — като колело на каруца с дебела ос.

— Не знам дали можеш да ме чуеш — казах, обръщайки се към нямото тяло, — но каквото и да е това, каквото и да се опитваш да ми кажеш, ще го открия и ще изпълня волята ти. Обещавам ти!

Не очаквах реакция и не получих такава.