Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (48)

Глава четиридесета

Зад прозореца белостенната стая беше празна като нарисувана. От време на време очите ме убеждаваха, че мяркат трепкането на свръхбързо движение, но скоро се научих да не им вярвам. При настоящото ниво на времева компресия Хесперъс би трябвало да прекарва много часове в едно и също положение само и само да се отбележи от сетивата ми. Нямаше причина да приемам, че изобщо се намира там, където ми се е привидял. Имах отличен шанс да си умра тук вътре, освен ако саркофагът сам не освободеше контрола си върху мен, както беше отказал да направи, след като стазата се включи.

Тази мисъл си гонеше опашката в главата ми за хиляден или десетохиляден път, когато гласът на саркофага спокойно ме осведоми, че предстои преминаване към реално време.

— Пропорцията на стаза е сто хиляди и намалява — заяви той. — Десет хиляди и намалява! Стабилността на полето е оптимална!

Полето намаля от десет хиляди към хиляда — през стотиците и десетките — и след това ме освободи. Ограничителите на стола се разделиха и ми позволиха да извадя длани и стъпала от ремъците. Можех отново да си движа главата. Имах чувството, че шията и гръбнакът ми са се сраснали заедно. Не обичам стазата.

Вратата се отвори със съскане на въздух и столът излезе от саркофага. Без да ме е грижа колко съм се схванала, побързах да се изправя на крака, придържайки се с една ръка за облегалката на седалката за опора. Бяха минали по-малко от двадесет и четири субективни часа, откакто за последен път бях влизала в тази стая, но шкафът ме бе държал в ниво на стазата един милион за цялото време на пребиваването ми вътре, така че на борда на кивота бяха изтиктакали практически три хиляди години. Изкуцуках до стената и прокарах ръка по белия материал с абсурдното очакване там да се е натрупал пласт прах. Пръстите ми се оказаха чисти като в морга. Всяка повърхност в залата блестеше полирана като нова, все едно е на няма и минута.

— Хесперъс? — обадих се с дрезгав глас, прочистих си гърлото и опитах отново. — Хесперъс? Пърслейн съм. Излязох!

Не получих отговор. Вдишах древния застоял въздух. В стаята имаше атоми, които триста века не бяха минавали през човешки дроб.

Погледа ми привлече проблясък на цвят и стъкло, видим през отворена врата към съседното помещение. С все още нестабилна крачка предпазливо излязох от галерията със саркофазите. Оттатък открих приготвена за мен бяла маса с бял стол до нея. Беше сервирана закуска. Имаше чаша с прясно изцеден портокалов сок, кроасан в чиния, кафеник с кафе и купа с плодове. Имаше също и букет във вазичка, както и сгъната бяла карта, подобна на меню. Докоснах кроасана — оказа се, че е още топъл. Подуших кафето — беше тъмно и силно, както го обичам, и направо вряло.

Придърпах стола и седнах, и бездруго още гумените ми крака вече не ме държаха. Налях кафе в бяла порцеланова чаша и я поднесох към носа си, вдъхвайки аромата, преди да си позволя да отпия. Откъснах крайчеца на кроасана и го натъпках в устата си. Умирах от глад след цял ден, прекаран в саркофага за стаза. След първата хапка не можех да се спра. Довърших кифличката и изпих две чаши кафе. Едва тогава отворих твърдата бяла карта. Вътре открих съобщение, изписано с елегантни златни букви. Беше нанесено с много изискан шрифт, една идея твърде прецизен, за да е дело на човешка ръка. Хесперъс го бе подписал, но всъщност нямаше нужда.

Обясняваше ми, че съжалява, задето не е могъл да бъде до мен в деня на излизането ми от стаза, но е бил принудително задържан на друго място. Накарал е роботите по поддръжката на кивота да подготвят тази закуска точно преди да приключи престоят ми в стазата; бил уверен, че съответства на вкусовете ми, поне доколкото могъл да прецени. Пишеше също, че по времето, когато издавал инструкциите, появата ми все още отстояла векове напред в бъдещето — но той бил сигурен, че роботите ще изпълнят заповедите му с нужната точност, както бил заръчал.

„Няма как да съм уверен, че все още ще съм жив, докато четеш тези редове — пишеше Хесперъс. — Ако съм, тогава ще ме намериш на мостика на «Сребърни крила» да правя каквото ми е по силите. Много би ми се искало да се видим, но обстоятелствата диктуват, че ти трябва да дойдеш при мен, а не обратното. Преди да го сториш, бих те приканил да провериш товарния трюм на кивота — вярвам, че ще намериш съдържанието му много просвещаващо. Преди да напуснеш самия кивот, ще те помоля да извършиш оценка на настоящите опасности. Ако всичко е наред, ще видиш изобилие от златни нишки, водещи извън товарния трюм. Ако ги следваш, те ще те доведат при мен. Ако има само бели нишки, няма да е безопасно за теб. Ако има и златни, и бели нишки, ще е нужно да проявиш предпазливост. Използвай прехвърлячките само ако нямаш друг избор.“

И почти като че се бе присетил в последния момент, Хесперъс бе добавил:

„Накарах сътворителя да ти изработи скафандър, който да отговаря на нуждите ти. Вярвам, че ще го сметнеш за задоволителен и очаквам с нетърпение новата ни среща. Оставам твой приятел: Хесперъс“

— Благодаря ти! — казах тихо.

Довърших си закуската. След това изпразних пикочния си мехур, изкъпах се и накарах създателя да ми приготви нови дрехи. Едва тогава започнах да обикалям кивота в търсене на другите съобщения, които роботът можеше да ми е оставил.

Не след дълго се натъкнах на една от нишките. Вървях си по коридора, опитвайки се да намеря скафандъра, когато попаднах на препятствие, каквото преди там нямаше. Представляваше дебел колкото юмрук кабел, минаващ напряко от едната стена към другата, на нивото на гърдите. Беше бял и гладък като ледена шушулка, но ако се съди по това как веществото на стената се бе разцепило около мястото на пробива, дълбоко се съмнявах да е част от собствените системи на кивота. Скоро след това намерих и друго бяло разклонение, този път минаващо през пода и разделящо се на две. Едното разклонение се гмурваше в пода, а другото завиваше през стената и хлътваше през тавана.

Продължих напред със зловещо усещане, преобръщащо стомаха ми. В следващата голяма зала намерих преплетен възел бели и златни кабели, избликващи от различни плоскости и разтегнати в различни посоки във въздуха, все едно нишки на чудовищна паяжина. Наложи се с усилие да си проправям път през плетеницата. Кабелите бяха корави и твърди. Някои от белите бяха увити около златните и обратното — приличаха на лози, опитващи се да удушат по-дебел ствол. Въпреки че всичко беше неподвижно, имах чувството, че това е застинал миг от титанична битка.

Където и да отидех, заварвах все същото положение. В някои части от кивота доминираха белите кабели; в други — златните. В различни критични области белите и златните се бореха за контрол. Тук-там намирах по някой кабел, достигнал до внезапен, рязък край. Все се сещах за Каденца, изтласкваща пипала от раните си в опит да се свърже с някоя полезна система на борда на кивота, така че да направи някоя злина. Виждах доказателства за нещо сходно, но в много по-голям мащаб.

Спомних си препоръката на Хесперъс да посетя товарния трюм на кивота. Не бих си и помислила да ходя там, ако той не го беше предложил — паметта ми настояваше, че е празен, също като останалата част от древния лайнер. Но сега, след като роботът бе посял мисълта в съзнанието ми, мрачният подтик ме тласкаше напред, сякаш крачех като лунатичка към цел, известна само на подсъзнанието ми. Придвижването ставаше все по-трудно — гъстотата на белите и златните кабели се удвояваше и учетворяваше, докато ми оставаше само да се пропъхвам през тесните процепи помежду им. В кивота имаше участъци, които те бяха оставили на мира, и такива, за които още се биеха. Товарният трюм очевидно беше от огромна важност.

По едно време препятствията се разредиха — все едно бях преминала през окото на бурята — и открих прозорец, през който можех да надникна през дебела стена към нещо, което е представлявало неосветена част от трюма. Сега той не беше тъмен, но нахлуващата през прозореца светлина не беше така стабилна, както бих очаквала. Беше примигваща, примесена със синьо и виолетово. Погледнах в трюма и яркостта отсреща ме накара да присвия очи. Кивотът въобще не беше празен. Провесена в средата на трюма, по-голямата част от дължината му заемаше машина, едновременно незабавно разпознаваема и дълбоко непозната за мен. Представляваше поредица от осем сфери с цвят на пиринч, свързани като на връвчица. Сферите, всяка от която сигурно имаше стотина метра в диаметър, бяха с огледална повърхност и напълно лишени от отличителни детайли.

Там в трюма се намираше еднократната отварачка. Тя плаваше във вътрешната гравитация на кивота, провесена на собствените си леватори. Освен това генерираше и импас — осем сферични мехура, сливащи се в нещо като изкривена кренвиршообразна форма. Можех да проследя трепкащата повърхност на импаса по енергиите, което преминаваха по нея, образувайки преходни спектрални мотиви като масло върху вода. Около отварачката бяха подредени оръжия, които насочваха огъня си срещу импаса. Представляваха по-големи версии на енергийния пистолет, произведен за мен от създателя, рееха се във въздуха и всяко едно влачеше златен кабел, който го свързваше със златната нервна система, изплетена от Хесперъс около вътрешността на трюма.

Именно тогава осъзнах, че несъмнено винаги съм помнила за местонахождението на отварачката в кивота. При избора на този кораб за наше убежище подсъзнанието ми ни е направлявало с мотива, че роботите ще се затруднят допълнително да ме нападнат в кивота, ако подозират, че отварачката се намира в него. А щом съм знаела за инструмента, то тогава съм била наясно и с фактите около построяването на звездния бент. На това ниво сигурно не съм била забравила и за съучастието си в изтреблението на Първите машини, далеч преди да се наложи да ми го обясняват факт по факт.

Обърнах гръб на отварачката и си проправих път обратно през кивота, докато стигнах до опасана със златни кабели зона, където Хесперъс бе установил твърд контрол. Точно там намерих скафандъра, който ме чакаше при създател с голям капацитет. Роботът се беше справил добре — костюмът беше с идеален размер и макар че беше минало много време, откакто бях носила подобен, почти веднага си спомних как да го облека.

— Здравей, Пърслейн! — обади се шлемът, щом светнаха разнообразните икони с показателите. — Бих ти заговорил и по-рано, но не можах да намеря лесен път в главата ти. Надявах се все пак да откриеш скафандъра.

Усмихнах се. Въпреки всичките ми страхове и макар да нямах представа дали някога ще видя отново Кемпиън и другите дяловеци, все още ми беше приятно да чуя гласа на робота.

— Ти си добре!

— Вярвам, че ти също!

Стори ми се, че Хесперъс увърта и не ми отговаря пряко.

— Съжалявам, че те държах в суспендиране толкова дълго, но смятах, че е в твой интерес. Наистина нямаше смисъл да оставаш в съзнание през цялото пътуване, дори ако това всъщност беше възможно. След нападението на Галингейл…

Той споменаваше мимоходом нещо, случило се преди хиляди години. За мен то беше вчерашна новина.

— Какво стана тогава?

— Галингейл не сполучи.

— Не сполучи да ме убие или не успя да забави „Сребърни крила“?

— Не постигна и двете цели. Срещна по-голяма съпротива, отколкото беше очаквал. Корабът му беше повреден — пропадна назад към другите в групата. Имаше сбиване и по време на последвалата неразбория корабът на Бетъни беше унищожен. Научих това от Кемпиън по време на последвалия ни разговор.

— Бил си във връзка с Кемпиън!

— Не в скоро време, но съм напълно убеден, че е все още жив. Корабът му — „Дребен флирт“ — ни следва оттогава насам.

— А останалите?

— Всички отпаднаха, Пърслейн. „Дребен флирт“ е последният останал. Но Кемпиън е жив — сигурен съм. Несъмнено е в суспендиране, очаква новината за промяна в нашето състояние. Съвсем скоро ще я получи.

— А ние къде се намираме?

— Приближаваме звездния бент. Пропътували сме шестдесет и две хиляди години от Невма.

Това беше най-дългият преход, който някога съм извършвала за всички обиколки, откакто напуснах за първи път Златния час. Макар че отчасти очаквах новината за него, тя все пак предизвика деморализиращ психичен световъртеж. Човешките същества не са предвидени за подобно нещо — ние сме еволюирали да се бъхтим в рамките на няколко километра около едно и също село, в една и съща часова зона, под едни и същи неподвижни звезди.

— Спомена, че може да не е безопасно да дойда да се видя с теб — казах.

— Смятам, че няма проблем. Бъди внимателна, но не се притеснявай ненужно. Прехвърлячките вече могат да се използват. Обезопасил съм ги и са в готовност. Качи се на мостика — има много да обсъждаме!

Не без притеснения напуснах кивота. Излизах навън за първи път, откакто Каденца и Хесперъс се бяха сбили, и постоянно очаквах някой от откъснатите крайници на роботката да пропълзи по пода, влачейки се на тънък сребърен конец. Но всъщност по корабно време този инцидент отстоеше на хиляди години в миналото.

Навсякъде около мен трюмът изглеждаше до голяма степен непроменен — същата огромна бездна с раздалечени на километри таван и стени, и с обем, достатъчно голям да погълне белия кивот със собствения му огромен трюм и да го накара да изглежда миниатюрен. Но втори поглед ми подсказа, че нищо не е каквото съм го оставила. Всеки видим кораб в трюма беше покрит с плетеница от бели и златни нишки, сплъстени заедно в гъсти, фиброзни килими. Очертанията на корабите бяха заоблени, неразличими — като къщи, погълнати от бръшлян. Кабелите бяха обвили всяка повърхност, закривайки истинските им форми. Дори самият бял кивот беше почти неразпознаваем. Гора от златни и бели кабели бе омотала стария кораб, разклонявайки се до безкрай в смущаваща сложност, пробивайки на стотици места едва видимата му обшивка. Вратата, откъдето излязох, оставаше едно от малкото чисти места — беше заобиколена от гъст килим златни кабели, които се извиваха навън от кивота, за да образуват нещо като плетен тунел, проход през пода гора. Отбелязах:

— Доста зает си бил!

— Така времето минаваше по-лесно.

Стъпих в товарния трюм и отидох до най-близката зала за прехвърляне. Тази част от кораба изглеждаше горе-долу каквато я помнех — тук-там се мяркаше по някой златен кабел, но като изключим това, стените и плоскостите бяха непроменени. Пултът за управление се рееше в готовност. Набрах координатите нагоре по кораба, прехвърлих се там мигновено, преминах от едната страна на площада към другата, до моста с километрично дългата му централна шахта хобот, издигаща се и пропадаща над и под мен. Машините с форма на наковалня, които по принцип се движеха нагоре и надолу по шахтата, сега стояха неподвижни, обвити в гъсти паяжини от златно и бяло.

Натиснах копчетата на клавиатурата и достигнах до мостика.

— Осигурил съм атмосфера — заяви Хесперъс. — Безопасно е да си свалиш шлема!

До този момент не бях абсолютно сигурна, че той наистина е жив — че гласът, който чувах, не е превъплъщение, изпълнено от Каскада.

Но Хесперъс беше все още жив — в определен смисъл. На мостика бяха поставени два робота, разположени горе-долу в противоположните му краища. Каскада се намираше от лявата ми страна, главата и торсът му — прикрепени към едната стена. Хесперъс беше от другата страна, разположен по сходен начин. И двата робота бяха изгубили всичките си крайници — или по-точно бяха отгледали от телата си толкова удължения, че крайниците им се бяха преобразили до неразпознаваемост и се бяха дуплицирали многократно. Каскада представляваше многопипалеста морска звезда с хуманоиден торс и глава в епицентъра. Хесперъс имаше формата на златна звезда, разперила лъчите си във всички посоки на компаса. Израстъците имаха дебелината на рамене и тазобедрени стави там, където изникваха отвсякъде по телата на роботите, а след това се стесняваха на диаметър до кабелите, които вече бях видяла. Разпростираха се встрани от двата робота и се сплитаха там, където се допираха, образувайки гъста, лабиринтоподобна плетка от бели и златни израстъци. Опитах се да проследя с поглед един отделен кабел, но не успях — бяха твърде сложно навързани. Но бях сигурна, че повечето, ако не всички, в крайна сметка излизаха извън това помещение. Тук беше нервният център. Оттук двата робота разтягаха телата си, за да обгърнат всяка жизненоважна система на „Сребърни крила“ и товара му. Те сигурно бяха използвали и погълнали хиляди, дори милиони тонове материя — бяха храносмилали собствената тъкан на кораба, преработвайки я за своите нужди.

— Свали си шлема — подкани ме отново Хесперъс. — Общо взето, е безопасно, а така ще можем да говорим по-лесно!

Направих, както ми предлагаше. Скафандърът не би ми позволил да сваля шлема, ако въздухът не беше годен за дишане, но окуражаването му ме ободри.

— От колко време си в това състояние?

— От доста.

— Откакто ме постави в суспендиране?

Той се усмихна — все още беше способен на това.

— Не, това състояние на неподвижност се получи много по-късно — през последните шестстотин години. В течение на дълго време бях, какъвто ме помниш. Щом ти влезе в суспендиране, започнах да насочвам енергията си към възстановяване на контрола над кораба. В течение на много години като цяло бях в състояние само да се държа извън обсега на оръжията и проследяващите устройства, които Каскада изпращаше след мен. Той гледаше да не докосва кивота обаче. Именно тогава се усъмних относно местонахождението на отварачката. Щом веднъж подозренията ми бяха събудени, оказа се лесна работа да я издиря — отне само няколко века търпеливо разузнаване.

— Била си е там през цялото време и просто ме е чакала да се спъна в нея?

— Беше скрита — скрита вътре в камуфлажен импас. Ако не си имала причина да потърсиш внимателно, щяла си да видиш само празен товарен трюм. Вероятно си надниквала там неведнъж в далечното минало.

— Може би — рекох със съмнение. Беше също толкова вероятно подсъзнанието ми да ме е държало далеч от трюма на кивота, наясно с тайната, която съдържа.

— Опитах се да саботирам отварачката, но бързо научих колко добре е защитена тя. Някой беше положил граничещи с гениалност усилия и беше вложил много ресурси, за да я направи саботажоустойчива. Творението й беше изумително!

— Аз съм била, нали?

— Много е вероятно.

Изругах под нос.

— Какво си опитал?

— Всичко, за което се сетих. Всичко, достойно за въображението ми, се провали. Както може би си забелязала, сега се опитвам да претоваря импаса с концентрирано инжектиране на енергия. Шансовете за успех не са високи. Това просто е още един път за проучване. Опитвам се от триста и седемдесет години.

— А корабът? — попитах. — Кой го управлява в момента?

— Нито един от двамата. След векове, посветени просто на оцеляване, реших, че е време да се опитам да си възвърна контрола. Каскада беше силен, но пък аз не бях обикновен машинен човек, какъвто той си представяше, че съм. Постепенно го изтощих — нахлувайки в съзнанието му, разголвайки разума му пласт по пласт. С течение на вековете го сведох до машинен зеленчук, кутия с рефлекси. Не бих могъл да го сторя без даровете, наследени от Валмик.

Погледнах към неподвижния бял робот от другата страна на залата.

— А сега?

— Сега се боря с лишено от разум същество. Но той не е безпомощен, нито пък му липсват военни хитрости. Преди да започна да унищожавам интелекта му, той създаде предпазни мерки, които не мога да отстраня. Корабът е заключен върху курса си — не може да бъде отклонен от настоящата си цел.

— Не можеш ли да го победиш, да елиминираш тези мерки?

— Опитвам се да сторя точно това, без успех вече стотици години. Каскада се оказа по-умен от очакваното, Пърслейн. Сигурно е предвидил, че в крайна сметка ще превзема ума му.

— Мога да взема енергиен пистолет и просто да го застрелям на място.

— Няма да свърши работа. Корабът все така ще остане застопорен върху курса си, а аз все още ще трябва да се оправям с останалата част от робота.

— Колко близо сме до звездния бент?

— Много близо — на няма и един светлинен месец. Очаквам отварачката скоро да проработи. Може да видиш бента, ако желаеш!

Без да дочака отговора ми, Хесперъс накара на главния ми показвател да се появи образ. И показвателят бе обкичен с бели и златни гирлянди, но повърхността му не беше препречена. Пред носа се беше скупчил фонтанен изблик от изместени към синьото звезди, с увеличен кръг от идеална тъмнина, пробит през средата им. Човек може колкото си иска да доплерира към синьото един звезден бент и той пак ще си остане черен.

— Това ли е той?

— Образ в реално време — потвърди Хесперъс.

Черният кръг и пространството около него се изпълниха с червени икони.

— Какви са тези неща? Планети?

— Кораби и защитни станции. Те ни очакват. Щом целта и намеренията ни са станали ясни, линията Джентиан е пратила предупреждение и е дала сигнал на околните цивилизации да пазят звездния бент.

Усетих болка от предателството, в същото време наясно, че събратята ми дяловеци не биха могли да постъпят другояче.

— Колко време са имали да се подготвят?

— Малко над шейсет години. Точно колкото да координират няколко близки системи и да привикат всички кораби от ниво линия в съседство. Това няма да ни спре, Пърслейн!

— Доколко си уверен?

— Много. Вече знам на какво е способен „Крилата“. Видях го как разби корабите на Чарлък, Орич и Агримъни. После отблъсна Галингейл — неговата „Кралица“ носеше повече и по-добри оръжия от всички останали, но въпреки това не постигна нищо. Освен това ни следваха още три — „Дребен флирт“, „Шоков диамант“ и „Хроматична аберация“ от които сега е останал само „Флиртът“. Другите направиха опити да ни забавят, но „Сребърни крила“ без усилие ги отстрани. Те нанесоха само минимални щети, лесни за ремонт. От онова, което научих по отношение на кордона, шансовете им да ни повредят — да не говорим да ни спрат — са много малки. Предстои клане и нищо няма да се промени!

— Може да грешиш. Може да разполагат с тайни кораби, които чакат да излязат от прикритие в последния момент.

— Да, и това е възможно — Хесперъс се поколеба. — Позволих си една волност, Пърслейн — надявам се няма да се ядосаш.

— След като ме заключи в кутия за три хиляди години? Че защо да се ядосвам?

— Сигнализирах на кордона — в състояние съм да контролирам до такава степен „Сребърни крила“. Обясних им положението ни — че ние с теб сме невинни заложници, неспособни да влияем на курса или скоростта на този кораб, нито да го спрем да отвърне на враждебни действия. Предложих им графично свидетелство на това, на което вече съм бил свидетел. Показах им, че не съществува комбинация от силите им, която има шанс да ни спре, и че най-доброто, на което могат да се надяват, са масивни загуби на кораби и разумен живот. Приканих ги да отклонят всички кораби с екипаж и да разчитат само на автоматизирани станции за нападение, за да минимализират загубите.

— А отсреща вслушаха ли се?

— Не съм получил отговор. Нито съм наблюдавал промени в защитните им линии. Смятам, че са получили съобщението ми, но са преценили за разумно да го пренебрегнат.

— Очевидно е защо биха направили такъв избор. Нямат причини да не се усъмнят, че слушат Каденца или Каскада, които се опитват да ги разубедят да проведат атака, която в действителност може да проработи.

— Съжалявам, Пърслейн — това беше най-доброто, на което съм способен.

— Мога да се опитам да поговоря с тях.

— Не вярвам, че вече би имало някакво значение. Гласът и лицето ти също толкова лесно могат да бъдат имитирани.

— Все пак бих искала да опитам!

— Тогава говори.

— Сега ли?

— Колкото по-скоро се отстранят от обсега на оръжията на „Сребърни крила“, толкова по-малко загуби ще понесат. Те не могат да ни спрат, но поне ние можем да не цапаме ръцете си с повече кръв… — Хесперъс се усмихна окуражително. — Говори, Пърслейн! Може би ти ще постигнеш успех там, където аз се провалих.

— Не съм сигурна къде да започна. Обикновено когато се обръщам към дадена цивилизация, обичам да знам нещичко за нея. Като примерно дали са двукраки, дали дишат въздух, прости неща от този род.

— Не разполагаш с подобни удобства в момента. Най-доброто, на което може да се надяваш, е тези хора да разбират Езика. Вероятно го говорят, иначе не биха действали според предупреждението на Джентиан.

— Добре тогава… — прокашлях се да си прочистя отново гърлото — все още беше сухо въпреки закуската. — Говори Пърслейн. Аз съм дяловек от линията Джентиан. Доколкото разбирам, вече сте получили посланието на братята и сестрите ми. Вероятно вече сте чули и съобщението на приятеля ми Хесперъс. Искам да знаете, че всичко и в двете е самата истина. Този кораб носи еднократна отварачка и тя е прицелена във вашия звезден бент. Ако отварачката проработи, всички ние ще загазим много — хора, постчовеци и всяко органично същество в метацивилизацията. Това е факт. Прави сте да се опитвате да ни спрете — ако има сигурен начин това да стане, бих ви окуражила да продължавате без колебание. Но това не е битка, която бихте могли да спечелите. Моля ви, повярвайте в онова, което Хесперъс вече ви е казал — че всичко, което ще постигнете, е да жертвате машини и хора в бой срещу противник, който не може да бъде спрян. Ако разполагате с някакво по-съществено оръжие, за което не знаем — десет хиляди кораби от линиите, строени за излизане от прикритие и стрелба с X-оръдия, — тогава давайте и ги използвайте! Но ако нямате, умолявам ви да отстраните всички кораби с жив екипаж от околностите на звездния бент!

Хесперъс кимна:

— Чудесно беше, Пърслейн! Представи се много убедително!

— Но те няма да ме послушат, нали?

— Винаги има надежда.

Прокарах пръсти през разрешената си от шлема на скафандъра коса.

— Всъщност случващото се има ли значение и бездруго? Ако достигнем до звездния бент, то животите, похарчени при опита да ни спрат, ще бъдат просто незначителен процент в сравнение с онези, които ще паднат жертва впоследствие, когато Първите машини преминат отсам.

— Това е най-големият ми страх и нещото, което най-много ми се искаше да обсъдя с теб.

— Мислех си, че искаш да убедя кордона да се разпръсне.

— Кордонът е просто първата глътка от най-лошото, което може да се случи. Както ти каза, ако звездният бент се отвори и Първите машини имат враждебни намерения, дори загубата на една цяла цивилизация ще е просто дреболия.

— Те ще имат враждебни намерения. Вие не бихте ли имали?

— Отмъщението е за биологичните видове, както вече съм ти споменавал.

— Кажи го на Каденца и Каскада. Отмъщението беше на доста предно място в списъка им, поне доколкото си спомням.

— Права си.

— Какво имаш да ми казваш, Хесперъс?

— Че мога да спра този кораб по всяко време… — той изчака това сведение да проникне в съзнанието ми, отпусна ми няколко секунди да храносмеля последствията от новината и ме наблюдаваше с великолепните си опалово-тюркоазни очи, докато прецени, че е настъпил подходящият момент да продължи. — Контролът ми върху „Сребърни крила“ още не е съвършен — не мога да го управлявам или да го накарам да намали. Не мога да го спра да открие огън по приятелски сили. Но мога да го разруша — и отварачката заедно с него. Имам достатъчно контрол върху белия кивот, за да претоваря рязко двигателя му. Както обсъдихме преди много векове, „Сребърни крила“ няма да понесе подобно изхвърляне на енергия.

Можех да се съсредоточа само върху практическата страна на онова, което предлагаше той, не на бруталната емоционална истина.

— Отварачката се намира в импас. Тя ще оцелее ли?

— Вероятността е много малка. Импасът е достатъчно силен да устоява на оръжията, но няма да понесе енергиите, свързани с взрив на двигателя.

— И няма никакъв друг начин?

— Никаква външна сила не е в състояние да ни спре. Само ние разполагаме със средството за това.

Мислите ми прескачаха по вариантите, които вече бяхме опитали или отхвърлили.

— Можем ли да напуснем кораба и да задействаме двигателя дистанционно?

— Боя се, че напускането на кораба за мен не е вариант. Ще ми отнеме твърде много време да се преобразя, а трябва да действаме бързо.

— Съжалявам!

— За мое съжаление не е вариант и за теб. Не мога да изключа завесата в товарния трюм, нито да убедя вратата да се отвори. Можеш да излезеш през някой от пътническите шлюзове в скафандър, но без кораб няма да оцелееш дълго време.

— Няма нищо. И бездруго не бих те оставила тук сам!

— Много мило от твоя страна, Пърслейн.

— Какво е необходимо? Налагали се да правим някакви приготовления?

— Нуждаем се само от една твоя дума. Кажи ми да го сторя и корабът ще престане да съществува.

— Не е трябвало да ме будиш! Можеше просто да го направиш.

— Дължах ти правото на избор.

Замълчах. Знаех, че е прав. Още от мига, в който мадам Клейнфелтър премахна инхибитора на растежа от ръката ми, винаги сама съм избирала всеки път, по който съм поемала през живота си. Колкото и абсурдно беше да се говори за изпитване на съжаление, понеже щях да съм мъртва, именно това щях да почувствам, ако ми беше отказано правото на последна дума в моите дела.

— Надявам се, че бих ти оказала същата чест, Хесперъс. Ние сме разумни същества. Заслужаваме поне толкова!

— Долавям, че си взела решение.

Чувствах се по-скоро уморена, отколкото натъжена.

— Какъв избор имаме? Просто е. Отхвърлили сме всички други варианти. Не можеш да ни забавиш. Кордонът няма да ни спре. Линията също не е способна — добрите дяловеци вече се жертваха, а не сме могли да си позволим да загубим дори тях. Аз ще съм просто поредната жертва, но цената е незначителна в сравнение с резултата, нали? Нямам представа дори защо го обсъждаме. Един човешки и един роботски живот в замяна на спасението на галактиката от макровойна между машините и органиката? Не би трябвало да се колебая. Редно е да съм ти казала да действаш, вместо да си приказваме.

— Предположих, че би желала да изпратиш последно съобщение на Кемпиън. Корабът му ще пази записа, докато той се събуди.

— Благодаря ти!

— Можеш да говориш, когато ти е удобно, Пърслейн.

Не ми беше останало кой знае какво за казване, но и думите ми идваха дори още по-трудно от обикновено.

— Говори Пърслейн. Дошъл си с мен толкова далеч и съм по-благодарна за това, отколкото можеш да си представиш. Съжалявам за случилото се с останалите, с Бетъни и другите — сторихме всичко по силите си, но накрая то не беше достатъчно. Сега възнамерявам да разруша „Сребърни крила“ — това е единственото, което ни е останало да направим. Ще бъде бързо и няма да почувствам нищо. Чисто и ярко — хубав начин да си отидеш. Обърни и намери линията отново, Кемпиън! Говори от мое име на погребението, проведи паметната ми служба и след това продължи да живееш. Обичам те и винаги ще те обичам!

Хесперъс наведе глава.

— Готово. Сигналът е предаден. „Дребен флирт“ след малко ще го получи.

— Сигурен ли си?

— Нямам никакви съмнения.

Погледнах отново към показвателя, черния кръг на звездния бент и червените икони на онзи безполезен кордон, който скоро щеше да бъде унищожен. Нямаше смисъл да питам дали нещо се е променило. Съобщението, което вече бях пратила, не би могло да ги е достигнало все още, а и дори да беше, отсреща щяха да са разполагали с твърде малко време да реагират.

— Нали не смяташ, че има смисъл да отлагаме още? Колкото повече се мотаем, толкова по-голяма е вероятността отварачката да се задейства.

— Винаги съществува такава възможност. Но ми се иска да предложа още нещо. Вероятността да оцелееш при взрива не е голяма, но може да увеличиш шансовете си, ако отново се поставиш в стаза. Ако извадиш особено голям късмет, саркофагът ти би могъл да преживее взрива непокътнат.

— Невероятно голям късмет. Много окуражително!

— Не ми се иска да преувеличавам шансовете ти.

— Разбрах те, Хесперъс. Но ти как оценяваш твоите?

— Доста необещаващи, ако съм длъжен да съм честен. Но това не променя нищо. Ако ролите ни бяха разменени, убеден съм, че ти би искала да сторя всичко по силите си да оцелея, дори ако вероятността за твоето оцеляване е толкова малка.

Не можех да споря с довода му, колкото и да ми се искаше.

— Ще се върна в кивота. Мога да наглася стазния саркофаг сама.

— Не, така няма да постигнем съществен резултат. За да имаш шанс за оцеляване, ще е най-добре да си максимално далеч от кивота, а и собствения двигател на „Сребърни крила“ — поне доколкото е възможно в настоящата ситуация. За щастие съществува такова място. По време на скитанията си намерих тайна стая, съдържаща бронирано помещение за стаза, защитавано от множество импасори. Намира се много близо до носа, недалеч от настоящото ни местоположение. Сигурно си го построила като предпазна мярка при положение като сегашното — ако си принудена да останеш на борда при катастрофална повреда на двигателя.

Нямах съзнателен спомен за извършването на подобно нещо.

— Построила?

— Не подлежи на съмнение, Пърслейн. Може да съм те познавал само през малка част от живота ти, но мога да разпозная запазената ти марка. Добре си сторила да предвидиш подобна възможност.

— Както съм сторила добре и да не позволя на никого да си играе с отварачката ли?

— Е, не можеш да се виниш за това. Никога не си си представяла, че ти самата ще си онази, която ще се опитва да я саботира.

— По-добре ми кажи как да стигна до тази тайна стая.

— Програмирал съм я в таблото за прехвърляне. Вкарай „терминус“. Ще се пренесеш направо там.

— Тайна парола за тайна стая?

— Това е голям кораб. Има предостатъчно място за няколко изненади.

— Благодаря ти, Хесперъс! Няма да помогне, но поне ми даде нещо, за което да закрепя надеждите си. Най-малкото, когато се поставям в стаза, няма да е с абсолютната и твърда увереност, че ще умра. Ще има лъч светлина, поне за мен.

— Аз също съм имал немалък дял щастливи изходи. Нищо не подсказва, че няма да ме сполети още един. Върви, Пърслейн!

Имаше още хиляда неща, които бих искала да му кажа и хиляда въпроса, които исках да му задам. Но всяка секунда, която минаваше, беше поредната, в която отварачката можеше да се задейства, изпращайки неотвратима команда на звездния бент.

Казах довиждане. Напуснах мостика и влязох в залата за прехвърляне. Набрах командата, която Хесперъс ми беше дал, и се стегнах. В последната секунда, преди полето да се задейства, ми хрумна, че той може да ме лъже — би могло да не съществува такова нещо като тайна стая, а залата да ме изпрати в безболезнен мрак, като ме запрати срещу запечатана стена. Но полето щракна, устройството ме премести, прехвърли ме по трасе, което не предполагах, че съществува, и след хаос от замъглени, стрелкащи се пространства пристигнах… някъде.

Това беше помещение, но не ми изглеждаше познато. Щом излязох от залата, мракът се превърна в светлина. Заличката се оказа по-малка дори от мостика на „Сребърни крила“ — малко по-голяма от ложа или кухня. Стените бяха квадратни и метални, като укрепени бронирани плочи. В стаята нямаше нищо освен аварийното спасително устройство, което Хесперъс вече ми беше описал.

Разпознах го.

Представляваше зелен куб, гъсто изрисуван с фрески, изобразяващи дворци и замъци, рицари и принцеси, понита и дракони, и морски змии. Представляваше „Придворие“ — или поне хитроумно копие на онази древна игра. Сигурно беше пристигнал заедно с мен през целия път от Златния час и бе изминал всичките онези шест милиона години.

Беше точно какъвто го помнех.

Преминах през портала в едната зелена стена на куба. Вместо бляскавия холографски пейзаж на Кралството, в чийто център се издигаше Облачният дворец, там имаше само саркофаг за стаза, обкръжен от множество импасорни генератори.

— Защо тук? — запитах се. Но ако аз не разполагах с отговор, то надали някой друг имаше такъв.

Настаних се на седалката. В аварийна ситуация нямаше смисъл да се избира друго освен най-високото възможно съотношение. Преместих ръчката на милион. Ако „Сребърни крила“ бъдеше унищожен, може би в рамките на месеци или години планетарно време щеше да ме спаси някой от корабите от кордона. От друга страна, възможно беше и да прелетя право покрай тях, обречена да падам през пространството в течение на десетки или хиляди години. Този път поне бях подготвена за продължителен престой. Преди ограничителите да се стегнат, капнах в очите си синхромрежа. Комбинацията от нея, стаза и релативистично разтягане на времето щеше да ме държи жива, докато стигнех от другата страна на галактиката.

— Хесперъс? — попитах, докато саркофагът ме предупреждаваше, че стазата ще бъде задействана всеки момент. — Чуваш ли ме?

— Разбира се, Пърслейн!

— Влизам в стаза. Просто исках да кажа…

— Няма нужда да казваш нищо. Бях и си оставам твой приятел.

— Надявам се, че можеш да ни простиш онова, което сме сторили!

— Машините може да причинят ужасни неща на органичните, ако не успеем. Един ден и двамата може да имаме нужда от опрощение. Дотогава имаш и моята прошка, и благодарностите ми.

— Хесперъс? — попитах.

Но не получих отговор. Ограничителите започнаха да се затягат. Преди да ме пристегнат неподвижна, настроих хронометъра си и позволих на синхромрежата да задейства. След това се озовах в стаза и имах време за две съзнателни мисли.

Първата беше, че съм още жива.

Втората — че почти със сигурност сме се провалили.