Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (25)

Държах писмото в ръце. Беше написано на най-фината хартия, която някога съм докосвала, гладка като ухо на кученце и деликатно ароматизирана като възглавница на куртизанка. Ухаеше на люляци и бадеми, и на редки подправки от Далечните острови — архипелаг, който се намираше на самия край на картографирания свят, отвъд Кралството, отвъд империите и отвъд планините Щит, гирляндовите морета, опасните лиги на Океана на белия кракен. Восъчният печат представляваше черна монета, гравирана с премислено изнервящата емблема на херцог Мордакс — решетка, изработена от кости. Счупих печата с нокът и разгънах хрущящия документ, а сърцето ми подскачаше в предвкусване на мрачната новина, която напълно очаквах то да съдържа.

Нямаше да остана разочарована, ако това е точният начин фразата да опише чувствата ми. Писмото беше от моя доведен брат, самият Мордакс. Почеркът му беше елегантен и величествен като винаги. Пишеше любовни писма със същия замах, с който пишеше и смъртни присъди. Това послание обаче не беше нито един от двата вида.

Писмото ме уведомяваше, че моята придворна дама, все още затворница в Черния замък, ще бъде екзекутирана, освен ако не разкрия местонахождението на Калидрис. Не само ще бъде екзекутирана, но и начинът, по който ще намери смъртта си, ще „съответства“ на продължаващото ми неподчинение. Можех да я спася, ако действах до часове; можех да облекча мъченията й, ако изпълня нареждането в рамките на деня, или пък щях да й гарантирам бавна и болезнена екзекуция, като отложа отговора си по-дълго време.

— Не мога да го сторя — казах на камердинера Добентън. Той стоеше в стаята на съвета ми, тежката дъбова маса скърцаше под товара си от карти и военни планове, акри тежки пергаменти и кожа. Помещението бе тъмно и сводесто, с малки орнаментирани прозорци, които да пречат на шпиони и убийци. Свещите едва разсейваха нацупения, военен сумрак. Сред тези стени никога не бяха планирани приятни събития — само смърт и наказания. До Добентън стоеше оръжейникът Кирлъс.

— Надявах се да не се налага да предавам Калидрис след всичко, което е сторил за нас — казах.

Кирлъс опипа пурпурната вдлъбнатина на стария си белег от дуел.

— Дори да го желаете, пак не сте в състояние да предадете Калидрис, милейди. И най-добрите ми шпиони нямат представа къде се крие магьосникът в момента. Точно това е желал винаги — да изчезне както за враговете, така и за приятелите си.

— Калидрис със сигурност е останал сред хората — казах. — В това са както силата, така и слабостта му. Няма друг така могъщ като него магьосник. Но магията гори като огън. Тя разпалва ума на онези, които боравят с нея. Един магьосник може да усети как съзнанието на друг гори като фар в инак тъмната земя. Единствената защита на магьосника, единственият начин да се скрие, е да се заобиколи с по-нисши умове. Никой не е напълно имунизиран срещу замърсяването на магията — всички носим по малко в себе си. Умовете ни не пламтят така ярко, но можем да осигурим прикритие за такива като Калидрис. В градовете, в селцата, дори в махалите той може да спотаи яркия въглен на собствения си ум сред дремещата жарава на събратята си. Така друг магьосник няма да го издири лесно. В това е силата му. Но там се крие и слабостта му, понеже за него е опасно да пътува дори в компанията на малка група. И ако човек като Мордакс иска да намери Калидрис, трябва само да прекара всяко село в Кралството под ножа, докато не принуди магьосника да се разкрие сам…

— Вече пристигат доклади за бандитски отряди, които подпалват села и махали по западните краища на Гората на сенките — каза Добентън. — Те яздят източни коне и говорят грубия език на разбойниците…

Кимнах тежко:

— Да, но спокойно можем да приемем, че отговорност носят хората на Мордакс. И трябва да сме сигурни, че систематично ще нападнат всяко едно село, в което заподозрат, че се укрива Калидрис. Нашата армия е отслабена — не можем да защитаваме всяко къще на картата… — положих на масата омразния документ, това ужасно парче ароматизирана хартия, която е била докосвана и надписана от моя доведен брат. — Не мога да оставя и хората си да изгорят. Вярвате ли, че херцог Мордакс ще ни остави на мира, след като убие придворната ми дама?

— Боя се, че милейди е права — отвърна Добентън. — Но с какво променя това положението? Не можем да открием Калидрис.

— Аз мога — отвърнах.

— Как е възможно? — попита Кирлъс.

— Понеже Людмила ми даде чертежите на корабите си.

Добентън се намръщи:

— Милейди?

Засрамих се от детинския си изблик, макар че думите се изтърколиха от устата ми, преди да успея да ги спра. Людмила Марселин беше измислица от сънищата ми — принцесата от другото царство, едно от небесните същества и дворците сред звездите.

Тя не принадлежеше на света на дневната светлина.

— Простете — казах. — Дърдоря глупости, резултат от твърде малко сън.

— Разбира се, милейди — съгласи се Кирлъс. — Но що се отнася до Калидрис…

— Разполагам с начин да го призова. Преди да ни напусне, Калидрис ми даде дар — от гънките на роклята си извадих бродирания правоъгълник на комплекта си за шиене. Добентън и Кирлъс го огледаха със съмнение, недоумяващи какво съм намислила. Разтворих набора и разгънах двете му половини в скута си. Иглите, карфиците, напръстниците и бродерията си стояха, както ги бях оставила.

— Милейди? — повтори Добентън.

Прокарах длан по подредените игли, докато стигнах до най-малката от всички — онази, която внимавах никога да не използвам при шиене. Извадих я от гнездото й.

— Калидрис ми я даде! — Вдигнах я, за да им я покажа. Тя проблясваше на треперливата светлина на свещите. — Прилича на останалите, но не е същата. В тази игла магьосникът е вложил заклинание. Тя е обвързана с кръв.

— Не съм запознат с магията — призна Кирлъс.

— И аз не бях, докато не ми я обясниха. Тук е приложен магически фокус. Калидрис знаеше, че трябва да затрудни издирването си — ето защо излезе сред народа, да се слее с бледите умове на обикновените хора. Но неговата мъдрост му подсказа, че може да настъпи миг, когато Кралството отново ще изпита крайна нужда от него, ще дойде криза толкова сериозна, че отново ще трябва да задейства магията си, за да ни спаси.

— Магията на Калидрис едва не разкъса света на две — каза Добентън с побеляло лице.

И аз изпитвах същите чувства. Зловещите умения на Калидрис бяха отворили врата към ада.

— Тогава може би ще е магия, способна да удържи света цял, когато нещо друго се опита да го разкъса на части. Калидрис знаеше едно: той не е глупак и никой в Кралството не оценява по-добре от него рисковете на магията. Но все пак ми даде тази обвързана с кръв игла. С нея мога да го призова отново. Трябва само да пробода кожата си и да капна капка кръв, и Калидрис ще чуе зова ми.

— Как?

— Невидима игла ще прободе неговия пръст и ще пролее неговата кръв. Когато иглата пробожда, той ще обърне поглед към Облачния дворец и ще знае, че имам нужда от него.

— Нима ще го сториш? — попита Кирлъс.

— Няма друг начин — каза Добентън.

— Само преди миг не ми прозвуча толкова сигурен.

— По-добре магията му да вилнее по света, отколкото да гледаме как Кралството пада премазано под отрядите на херцог Мордакс — Добентън уморено сви рамене. — Зловеща сделка е, но не виждам алтернатива.

— Понеже няма такава — казах. — Нуждаем се от Калидрис.

— Когото да дадем на Мордакс в замяна на придворната дама и мира в селата ни? — попита Кирлъс. — Несъмнено имаме и други варианти. Ами Реликтус, провалилият се ученик? Той е в наши ръце. Не може ли той да ни помогне?

— Калидрис ме накара да обещая, че никога няма да се върна при Реликтус, дори в най-тъмния ни час. Не се доверява на чирака си. Каза, че уменията му били зли и извратени.

— Калидрис не би могъл да предвиди настоящите ни нужди — възрази Сирлус.

— Няма значение. Нямам намерение да предавам Калидрис на Мордакс. Херцогът никога няма да спази своята страна по сделката. Познавам го по-добре от всички други. Навремето щяхме да се женим, както знаете.

— Милейди, херцогът ви е доведен брат — напомни тактично Добентън.

В течение на няколко удара на сърцето в мислите ми цареше объркване. Бях сигурна, че херцогът е бил наречен за мой съпруг до момента, в който политически ходове не са направили годежа ни невъзможен. Откъде иначе познавах гласа и маниерите му, и неспособността да сдържи обещанията си, ако не се бях движила в кръговете на познанствата му с интимността на бъдеща половинка?

— Той идваше при мен да играем — казах, запъвайки се, щом абсурдността на изказването ми стигна до съзнанието ми. — Помня кораба му, роботите…

— Милейди трябва да поспи — предложи Добентън. — Тя се докарва до изтощение със загрижеността си за народа!

Кирлъс само ме гледаше. Не знаех дали е стигнал до някаква присъда.

— Калидрис трябва да се върне при нас — казах с възобновена твърдост. — Не за да бъде заменен за придворна дама, а за да използва способностите си срещу Мордакс. Никой съветник в двореца няма да се довери на враговете в Черния замък да изпълнят уговорката си!

— Вярно е — призна Добентън.

— Сега съзнанието ми е ясно. Решена съм. Мигът настъпи.

— Решението трябва да вземе милейди — каза Кирлъс.

— Така е — отвърнах. — Винаги е било тъй и тъй ще си остане!

Боцнах пръста си с обвързаната с кръв игла и го стиснах, за да изцедя капка от най-чистото рубиненочервено. Не усетих болка. Някъде в пределите на Кралството ми Калидрис, най-силният сред магьосниците, усети повече, отколкото му се полагаше.