Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (2)

Глава първа

Вдигнах чашата с вино, вече опиянен от пейзажа, преди и капка да докосне устните ми.

— За бъдещата безопасност на вашата цивилизация и слънчева система, мистър Небюли!

— За вашата цивилизация! — вдигна тост и Пърслейн^[1] от другата страна на масата.

— Благодаря ви! — отвърна мистър Небюли.

Седяхме недалеч от плажа и се наслаждавахме на виното в прелестната вечер. Нощите на планетата на кентавряните се отличаваха от тези на повечето светове. Тъй като домът им орбитираше около звезда със силна ултравиолетова радиация, Сеячите бяха наметнали защитен мехур около атмосферата — прозрачен щит, който местните толерираха, за разлика от бронираната черупка, която щеше да е необходима, ако Домът на пеперудите бе преместил слънчевата им система. Денем мехурът служеше само за да пресява лъчите и да отнема от силата на изпепеляващото синьо сияние. Нощем усилваше блясъка и на най-слабите звезди и газови облаци дотам, че достигаха достатъчна яркост да задействат цветовите рецептори в човешкото око. Млечният път представляваше бляскав, съставен от множество прешлени гръбнак, извит от хоризонт до хоризонт. Останките от свръхнова наблизо изглеждаха като мазка от рубиненочервено, преминаващо в оранжево по съсирените си ръбове. Пулсарът в сърцето й бе мигащ фар. Като шепа наелектризирани скъпоценни камъни сияеше отворен куп сини звезди на не повече от няколкостотин светлинни години. Звездите джуджета в рамките на няколко години около тази система наподобяваха парчета кехлибар и златни буци — обещание за живот и убежища и за десет милиарда години стабилност на бавния си ядрен цикъл. Виждаше се дори Липсата: онова петно с размер на палец, съставено от беззвезден, лишен от галактики мрак в посоката, където се бе намирала Андромеда.

Небето бе прекрасно, пищно като наркотично видение, но никак не ми се искаше да се сещам за Липсата. Тя веднага ми напомни за даденото на доктор Менинкс^[2] обещание — онова, което поне засега не бях успял да изпълня и което в момента вече висеше на възможно най-тънкия косъм.

Единствената ми надежда оставаше кентавряните да сбъднат плановете ми.

— И сте абсолютно сигурни, че звездният бент няма да ни създава повече притеснения занапред, дяловек Кемпиън^[3]? — попита четирикракото същество, застанало до нашата маса.

— Можете да спите спокойно, мистър Небюли! Цивилизацията ви отново е в безопасност!

— Не че някога е била сериозно заплашена — натърти Пърслейн, разклащайки виното в чашата си. — Нека си го изясним веднага!

Усмихнах се:

— Протекъл звезден бент не бива да се пренебрегва, но повредата е поправена. Ние сме инсталирали съоръжението, ние го поправяме, ако нещо се повреди. Така се работи в линията Джентиан.

— Разбирате защо сме загрижени. Когато ни бяха представени другите възможности за оцеляване, ни беше намекнато, че ремонтът на звездния бент включва минимален риск.

— И е точно така — съгласих се аз.

Преди милион и половина години супермасивна звезда на единайсет светлика от света на кентавряните бе станала нестабилна. Прераждачите се бяха опитали да изсмучат материя от сърцевината на звездата с помощта на червейнодупкови помпи, но зловещите плътност и температури бяха повлияли на стабилизиращите каналите устройства, които поддържаха червейните дупки отворени. Намесата на Сеячите не можеше да защити биосферата на кентавряните. Като изключим евакуация на системата, оставаха им само два други варианта. Линията Меликта — Домът на пеперудите — бяха експерти по преместването на звезди. Те предложиха да придвижат или звездата, или системата, като обещаха да изпълнят и двете задачи безплатно, само в замяна на ексклузивните търговски права с кентавряните за следващите два милиона години. И двата варианта не бяха лишени от риск. При местенето на звезда номерът е да я изстреляш от галактическия диск, преди да е имала възможност да се взриви, но самото й задвижване понякога води до преждевременна детонация. А и макар че системата на кентавряните можеше да бъде преместена, по време на пътуването планетата им трябваше да бъде затворена в капсула за защита от междузвездната радиация и отпадъци. Кентавряните сметнаха това за неприемливо, те се ужасяваха от клаустрофобия.

В този момент линията Джентиан — Домът на цветята — се представи на кентавряните. В търсене на престиж сред Гражданството ние им предложихме начин да останат на мястото, на което се намираха, и същевременно да бъдат защитени от боледуващата звезда. Около супергиганта щеше да бъде издигнат звезден бент. Когато звездата се взривеше, излъчената от нея енергия щеше да остане в рамките на бента, затворена завинаги в екран от съвършени огледала.

Кентавряните, естествено, бяха скептично настроени. Но линията Джентиан може да се позове на определен опит в тази област. Ако може да се твърди, че имаме специализация в Гражданството, то това са звездните бентове. Правим ги от няколко дузини обиколки — от милиони години.

По времето на преговорите с кентавряните не бе имало разпаднал се джентиански бент.

Разбира се, не можем да си приписваме целия успех на системата. Вярно, правим бентовете, но всъщност просто сглобяваме вече готови компоненти, изоставени от Предшествениците. Те са свършили цялата тежка работа. Изковали са милионите си пръстенови светове, малки и големи, а после са ги нахвърляли като обръчи около звездите. Накрая са ги изоставили и са измрели.

Примерно милиард години по-късно се появяваме ние и започваме да ги събираме. Пресяваме Космоса за затъмняващите следи на осиротели, останали без звезди пръстенови светове. Прикрепваме тласкачи към тъмните им страни и ги изстрелваме през галактиката с мизерна, охлювоподобна скорост, в пъти под светлинната. Тази задача трябва да се изпълнява с внимание, иначе структурите се разбиват на трилиони бляскави парченца. Пръстеновите светове са невероятно здрави, но не са неунищожими. За сметка на това са бляскави. Всъщност няма нищо по-лъскаво в познатата ни Вселена. Тяхната огледална вътрешна повърхност отразява всичко, включително неутрино, които щастливо биха преплували през дебело петдесет светлинни години олово.

За да завириш звезда — да я опаковаш плътно, — е нужно да се построи Дайсънова сфера. Хората са способни да обвият звезда в рояк от тела — Дайсънов облак, — но не ни е по силите да сглобим сфера. Наместо това наподобяваме такава, като заобикаляме звездата с хиляди пръстенови светове, всички със сходни размери, но без дори два да са с еднакъв диаметър. Правим от тях диск и после започваме да ги накланяме, докато всеки пръстенов свят не се обърне към звездата под уникален за него ъгъл. Светлината се излива навън през стесняващи се цепнатини, докато пръстеновите светове се затягат на постоянните си позиции. Затварят се щорите на зловещия, смъртоносен фенер.

И след това внезапно звездата изчезва, на нейно място остава само тъмна сфера. Вътре в черупката енергиите на умиращото светило са затворени в буря от отражения, отскачат напред-назад между съвършените отражателни повърхности, докато — фотон по фотон — постепенно не изтекат в пространството с безопасна интензивност.

Отнема немислимо дълго време. Ако някой звезден бент се срине преди повечето от затворената в нея енергия да бъде разсеяна в пространството, резултатите ще са по-катастрофални, отколкото експлозията, която е предназначен да сдържи.

Бях преувеличил, когато казах, че сме спасили местната цивилизация, но това не означава, че не е имало проблем със звездния бент. Един от тласкачите му — двигателите, които държат пръстеновите светове по местата им — бе започнал да губи синхрон. През зейналата в бента дупка с форма на око пламтеше яростна светлина.

Бях изпратен да я поправя. Нов тласкач бе следвал „Дребен флирт“ от последната сбирка на линията, мъкнейки се по петите на кораба ми като вярно кученце. В трюма ми се намираше наниз свързани месингови сфери, наричани „еднократна отварачка“ — устройство, настроено на вълната на конкретния звезден бент, което позволяваше ограничено настройване на вградените му механизми. Преди да посетя кентавряните, бях задействал отварачката — тя се разпадна на бляскав прах, след като изстреля гравитонния си импулс — и инсталирах новия тласкач. В течение на няколко дни окото се затвори, а бентът се запечата отново.

Работата ни тук бе приключена. Пърслейн смяташе, че би било редно и честно да си тръгнем, без да се свързваме с кентавряните и без да търсим тяхната благодарност.

Няма и капка съмнение, че тя беше права.

— Прави бяхте да изберете звездният бент — обади се Пърслейн, със сигурност наясно, че говори на далечен наследник на едно от съществата, с които линията първоначално е сключила сделка. — Но сте и прави да изразявате разочарованието си, че изобщо е възникнала повреда. Очаквали сте от нас по-добро качество!

Мистър Небюли подраска с копито по земята.

— Не се е случило нищо особено лошо.

— Въпреки това поднасям ви извиненията на линията и уверенията ни, че няма да позволим нищо подобно да се повтори! — Пърслейн не превръщаше в тайна факта, че и тя е дяловек от Джентиан. Въпреки че линията се мръщеше на интимно приятелство по време на обиколките, домакините ни имаха напълно заслужена репутация на дискретни същества.

— Междувременно — продължи спътничката ми, — ако линията Джентиан може да помогне с нещо друго на цивилизацията ви, с удоволствие ще повдигна въпроса на следващата ни сбирка. Посрещнахте ни извънредно любезно — далеч отвъд границите, които заслужаваме. Приемът, който оказахте на нашия гост, доктор Менинкс…

— Като става дума за вълка… — обадих се и вдигнах древния бинокъл от масата.

— Това там той ли е? — попита мистър Небюли.

— Именно и изцяло той!

— Пътува в извънредно любопитно устройство. Какви са тези цилиндрични неща по протежението му, които се въртят?

— Колела — обясни Пърслейн.

— Това е неговата къпална машина — казах аз.

Къпалнята представляваше нашарен с ръжда черен ромбоид, покачен на четири чифта независими оси. Беше се подал от трюма на кораба ми, спусна се по товарната рампа и с олюляване, бъхтене и бълване на дим си проправи път от площадката за кацане през ниските закепенчени сгради из сънения крайбрежен град, по напукания цимент на древните подпорни стени над плажа. Полека се спусна по стръмния отточен канал, пресече пясъка и навлезе във водата, като продължи напред, докато машината не се потопи до нивото на колелата си. Отпред еднокрила врата се сгъна върху покрива на превозното средство и позволи на морската вода да се плисне във вътрешността.

Морето бе с полунощно синия цвят на мастило, пълно с фосфоресциращи микроорганизми. Когато се разбиваха в хромовобелия пясък, вълните се пенеха в розово и вишнево. Насочих бинокъла към обърнатия навътре край на къпалната машина с надежда да съзра ясно доктор Менинкс, когато излезе в морето. Останах разочарован — мернах само подобен на рак силует, който се изниза от колата и изчезна под повърхността, преди да успея да различа нещо повече от минимални подробности. Вратата се затвори и къпалната машина изпълзя обратно извън водата.

— Може ли да попитам къде сте се натъкнали на такъв необичаен екземпляр, дяловек? От много време насам не сме виждали такива като доктор Менинкс — поне няколкостотин хиляди години, ако не и повече.

— Не мога да си приписвам заслуги за него. Беше ми натрапен.

— От устата ви прозвуча като наказание.

— Точно това представлява. Другарите ми от линията счетоха, че така ще ми дадат прекрасна възможност да демонстрирам, че мога да нося отговорност и да се сработя с труден гост.

Пърслейн се обади:

— Кемпиън просто извади лош късмет, мистър Небюли. По време на последната сбирка Громуел^[4] — друг дяловек — доведе доктор Менинкс като свой гост. Поначало си търсеше извинение да го хариже на някой друг. Горе-долу по това време Кемпиън представи запис, който за нещастие включваше и посещение при Бдящите.

Поинтересувах се:

— Нали сте чували за Бдящите?

Мистър Небюли погледна към небето, приблизително в посоката на Липсата. Носеше плътно прилепнал раиран костюм, който стигаше до точката, в която човешкият му торс се сливаше гладко със сресаното му кестеняво конско тяло.

— Чували сме това-онова, дяловек. Което не иде да рече, че някога сме имали пряк контакт с тях.

Пърслейн отпи от виното си:

— Е, в крайна сметка се оказа, че доктор Менинкс си е поставил за цел да стигне до Бдящите. Освен че е ревностен Дезавуатор^[5], той се смята и за специалист по древна история.

— Което е и причината Кемпиън да бъде натоварен с присъствието на доктора — уточни мистър Небюли.

— В допълнение на надзора над на звездния бент ми бе възложено да откарам доктор Менинкс до Бдящите и да използвам връзките си там, за да му осигуря статут на привилегирован учен — неограничен достъп до дълбоките архиви или каквото е възможно. Те не харесват особено Опровергателите и определено не обичат акватиците, но другарите ми сметнаха, че ще успея да убедя Бдящите.

Мистър Небюли изви торса си, за да погледне отново към морето, и на лицето му се изписа замислено изражение.

— Човек може само да заключи, че не си преуспял изцяло в това си начинание, дяловек, нали?

— Не, все още действам по въпроса — признах. — Тъй като това беше последният шанс на доктора да поплува преди пристигането си при Бдящите, той му се нахвърли. Между другото и аз като Пърслейн благодаря, задето си дадохте труда да посрещнете изискванията ни.

Кентаврянът махна небрежно с ръка към блещукащата на хоризонта бариера, отвъд която реещият се кораб на Пърслейн — твърде голям за площадката за кацане — изгряваше като патинирана сребърна луна.

— Няма нищо. В този океан нямаме големи хищници, но за да е спокоен гостът ви, не беше трудно да се постави бариера през залива. Надявам се само, че сме нагласили солеността по негов вкус.

Разговорът затихна. Мистър Небюли не беше дошъл на масата ни, за да си губи времето. Беше тук да ми каже цената на онова, което му бях предложил за продажба. От офертата му зависеше много, макар че правех всичко по силите си да не му го показвам.

— Беше много мило от ваша страна да отворите съкровищницата си за оглед — сподели мистър Небюли.

Кимнах окуражително, докато Пърслейн поддържаше напрегната, дипломатична усмивка.

— Надявам се, че намерихте нещо интересно в нея.

— О, вътре има много интригуващи неща. Пътували сте надалеч и сте разменяли информация с други звездни пътешественици, и сте събрали много сведения, повечето от които са извънредно редки. Беше привилегия да пресея данните ви!

— А намерихте ли сред тях нещо, което бихте желали да купите?

Мистър Небюли пристъпи на подкованите си копита.

— Намерих няколко неща, дяловек, но трябва да призная, че голяма част от онова, което предлагате, не е от пряка ценност за мен въпреки редкостта си. Ако бяхте пристигнали преди двайсет килогодини, може би положението щеше да е различно. Но са минали само единадесет, откакто ни е посещавал дяловек от джентианската линия, и само две, откакто Марселин бяха в нашето въздушно пространство.

— Тези Марселин си пъхат носа навсякъде — изсъска Пърслейн през стиснати устни.

— А онова, което ви е заинтересувало…

— Приготвил съм ви разбивка — заяви кентаврянинът, бръкна в един от джобовете на деловия си костюм и извади парче материал с големина на носна кърпа. Разгърна го и го разпъна до размерите на масата ни. Остави го да виси във въздуха, където платът затрепка на вятъра. На него бяха нанесени спретнати колони, в писмен вариант на Езика.

Кентавряните бяха известни на джентианската линия от над осем обиколки. Бяха тринадесетата форма на човечеството, живееща в тази система, и се бяха появили от руините на цивилизацията на последната култура. Те притежаваха тази система и шепа преработени светове в нея, но никога не бяха излизали извън кометния си облак. Основният им свят беше воден — суперокеанска планета, потопена във вода, с дебела, синя атмосфера, съдържаща фоторазсеян кислород. Сеячите бяха разредили тази атмосфера и я бяха направили по-малко корозивна, бяха пуснали плаващи земни маси по обвиващото света море и бяха посели в този стерилен океан множество твърдочерупчести организми. Гравитацията на планетата не бе нагласяна никога, ето защо кентавряните се бяха сдобили с днешната си копитна форма. Те имаха смътни спомени откъде са дошли, което надминаваше обичайното за следкатастрофниците състояние. Според статистическите предвиждания на всеобщия регистър те имаха отличен шанс да устоят поне още един или два милиона години, стига амбициите им да си останеха скромни. В дългосрочен план най-добрата стратегия за културно дългожителство беше или да си седиш опакован в една система, или да се превърнеш в нещо подобно на линиите, напълно лишен от оковите на планетарния живот. Експанзионизмът работеше за известно време, но в крайна сметка се оказваше безплодна стратегия. Не че това спираше новопоявяващите цивилизации да се да опитват дори и когато разполагаха с по шест милиона години отрезвяваща история за размисъл.

Наричахме го оборотност: безкрайното, въртящо се мелнично колело на поредицата империи. Кентавряните бяха сторили добре да не се качат на това колело.

— Както виждате — каза мистър Небюли, — предложенията ни не са неразумни.

— Напротив, те дори са твърде щедри — отвърнах. — Просто се надявах да наддавате за някои от по-големите неща в съкровищницата.

— Ще ми се да бе възможно. За нещастие не би имало особен смисъл да наддаваме за данни, с които вече разполагаме.

— Абсолютно сигурни ли сте, че не можем да намерим някаква обща почва?

— Склонни сме към щедрост, дяловек, но все трябва да има някакви граници. Смятаме, че предложението ни е честно. Срамота е, че в съкровищницата ви няма по-ценни за нас неща, но нека това не ви спира да ни посетите пак, когато имате да ни предложите нещо ново — кентаврянинът замълча за момент, твърдо стъпил с три от копитата си на земята и докоснал я само с връхчето на задното ляво. — Дали бихте желали да останете за малко насаме, да обсъдите предложението?

— Ако нямате против.

— Ще се върна след малко. Ще искате ли още малко вино?

— Не, благодаря — отвърнах, вдигайки ръка.

Мистър Небюли се обърна и препусна в тръс по криволичещия път, който се намираше от тази страна на подпорните стени. В далечината стояха двама други кентавряни, облечени в червени униформи и натоварени с увенчани с вимпели жезли на някаква градска гилдия.

Домакинът ни се присъедини към съгражданите си и заедно търпеливо се вторачиха в нас.

— Обречени сме — казах, без всъщност да ме е грижа дали думите ми ще бъдат подслушани.

Пърслейн допи виното си.

— Можеше и да е по-зле. Той е подготвен да ти направи предложение.

— Не достатъчно голямо, че да има значение…

Около планетата на кентавряните имаше паркиран голям набор кораби втора ръка, повечето от които бяха обявени за продан. Ако Небюли си беше харесал достатъчно данни от съкровищницата ми, можеше да ми направи оферта, достатъчно голяма да стигне да купя някое от тези летала. С по-бърз кораб щях да мога да спазя обещанието си към доктор Менинкс и да стигна до сбирката на линията ни със съвсем леко закъснение спрямо очакваното.

— Предполагам, че мога да задържа малко, да видя дали ще си промени мнението.

— Ще трябва доста да го промени. Дори да удвои офертата си, пак няма да си купиш и четвърт от някой от тези кораби. Най-доброто в случая е да приемеш парите на мистър Небюли. Не можеш да замениш „Дребен флирт“, но поне си в състояние да подобриш някои от системите му.

— Това няма да го направи по-бърз!

— И с по-безопасен бих се задоволила на твое място. Ако откажеш предложението, значи е било безсмислено изобщо да идваме тук. Могло е да се насочим право към Бдящите и да свалим от гърба си поне рибешкото лице.

Стана така, все едно доктор Менинкс бе чул Пърслейн, понеже щом тя го спомена, двигателите на къпалната машина изреваха и тя отново се затътри навътре в морето, а от цепките в задната й част блъвнаха облаци мръсен дим. Проследих как вратата се отваря и водата се плисва вътре. Позачудих се дали да не вдигна отново бинокъла, но любопитството ми бе угаснало. Ракоподобният силует за миг се възкачи на вълните и изчезна в превозното си средство. Вратата се хлопна и возилото му започна да се измъква на сушата.

— Има и друга възможност — казах тихо.

Пърслейн ме погледна с привичен скептицизъм:

— Щом ти си замесен, винаги има такава.

— Преди да кацнем, хвърлих едно око на околните системи, просто в случай че мистър Небюли не се окаже толкова щедър, колкото се надявам. На по-малко от сто светлика оттук и горе-долу на нашия път към дома има място на име Нелюмбий. Според съкровищницата…

— Според съкровищницата! Къде ли съм чувала това преди?

— Изслушай ме! Там се предполага да живее същество — постчовек, — наречено Атешга. Предполага се, че той разполага с кораби, много повече от Небюли, и е по-слабо вероятно цените му да са толкова високи.

— Защо не отидохме първо при него?

— Съкровищницата, както знаеш, не е напълно в крак със съвременността, така че има известен процент несигурност.

— Процент. И това също съм го чувала преди!

— Освен това така щяхме да се озовем още по-далеч от Бдящите — ако бяхме отишли право при Нелюмбий, изобщо нямаше да имаме възможност да се отървем от доктор Менинкс.

— Ако съкровищницата не е осъвременена, тогава откъде знаем, че Атешга въобще е още жив?

— Пуснах го през регистъра — прогнозата му изглежда добра.

Пърслейн се облегна в плетеното си кресло, измервайки ме с познатия до болка разноцветен джентиански поглед. — Така, значи предложението ти е да докуцукаш до Бдящите, да доставиш доктора, след това да продължиш към Атешга.

— Всъщност… не. Предлагам да прескочим изцяло Бдящите.

Във веждата на Пърслейн се вдълба началото на бръчка.

— Искаш да го оставиш тук, така ли?

— Ще му дам възможност за избор. Ако пожелае, ще го взема със себе си по целия път до света на сбирката.

— Няма да му хареса.

— На него нищо не му харесва — не си ли забелязала?

По пясъка откъм къпалната машина и към нас крачеше слаб силует. Щом пешеходецът се приближи и изкатери изронените стъпала до пътя, стана очевидно, че е хартиена фигурка на арлекин, оцветен във воднисти ромбчета. Двуизмерният силует — който устояваше на бриза също толкова ефективно, колкото и висящият лист на мистър Небюли — представляваше хуманоиден аватар на доктор Менинкс. Едновременно с приближаването на аватара Небюли се раздели с кентаврите с червените костюми и препусна обратно към нас. Пристигна първи, докато арлекинът все още се намираше на поне стотина метра от нас.

— Мога ли да приема, че сте стигнали до решение, уважаеми дяловеци?

— Боя се, че ще трябва да откажа предложението — казах. — Не твърдя, че условията не са щедри, но трябва да съм реалист. Смятам, че ще получа по-изгодна сделка за съкровищницата си на друго място.

— Ако си мислите за Атешга, нека ви предупредя да внимавате с него! Има много лоша репутация.

Престорих се, че в окото ми е влязла песъчинка.

— Атешга ли? Това пък кой е?

— Само ви предупреждавам, дяловек — вие си решавате накъде ще потеглите — мистър Небюли скръсти ръце над раираното си сако. — Е, съжалявам, че не можахме да сключим сделка, но това няма да попречи да се разделим като приятели. Много се радваме, че посетихте света ни и вярвам, че престоят ви тук е бил задоволителен!

— Такъв беше — съгласи се Пърслейн. — Вие сте чудесни домакини, мистър Небюли, — определено ще ви спомена с добро пред останалите от линията.

— Много мило от ваша страна! — Кентаврянинът се обърна да приветства приближаващия се аватар и се поклони леко от мястото, където човешкият му торс се съединяваше с конското туловище. — Много бързо завършихте плуването си, докторе — надявам се, че останахте доволен?

— Не — заяви аватарът с високия си, писклив глас. — Къпането ми беше много далеч от задоволително, което е причината да го прекратя при най-ранната отдала ми се възможност. Във водата имаше разни неща — тъмни, подвижни неща, които сонарът ми не можа да проучи добре — и температурата, и солеността изобщо не съответстваха на вкуса ми… — хартиеното лице се обърна в моя посока. — Беше ми дадено да разбера, че си предал нуждите ми на съответните власти, Кемпиън!

Размърдах се на стола си. Бях казал на кентавряните от какво има нужда докторът и без съмнение те бяха сторили всичко по силите си, за да изпълнят изискванията му. Но за доктор Менинкс и най-доброто не беше достатъчно добро, никое усилие не го задоволяваше.

— Съжалявам — рекох. — Сигурно ще да съм объркал цифрите. Всичко е по моя вина, боя се!

— Ще обвиня онзи, когото аз си реша — отвърна аватарът. — А така предвкусвах плуването на свобода! Но каквото било — било; съвсем скоро ще напусна този отвратителен свят и ще продължа одисеята си към Бдящите. Може би те знаят как е редно да се отнасят с гостите си.

— Сигурен съм, че господин Небюли е дал най-доброто от себе си — заявих.

— Да, вероятно е така — съгласи се аватарът, сякаш домакинът ни изобщо не присъстваше.

Мигът, от който се боях, откакто мистър Небюли произнесе присъдата си над съкровищницата ми, вече бе настъпил. Не можех да го отлагам повече, макар че в тази секунда най-много на света ми се искаше да нагазя в морето и да плувам чак до онзи блещукащ хоризонт, където — в зависимост от ефективността на настройките й — бариерата щеше да ме обездвижи, парализира, вцепени, рани или просто да ме анихилира.

— Доктор Менинкс — казах, след като си поех дълбок, освежителен дъх, — трябва да обсъдим нещо важно!