Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (7)

Глава шеста

Вдигнах питието си към Хесперъс, чието златно лице през винената чаша се раздели на несвързани фасети. Той седеше от другата страна на масата, отдясно на него беше доктор Менинкс, а приятелят ми дяловек — отляво.

— За теб, Хесперъс! — казах. — За успешното възстановяване на спомените ти, за завръщането ти при Машинните хора, за бъдещето и за хубавите неща, които ще успеем да постигнем като съдружници!

— За Хесперъс! — каза и Кемпиън, изпразвайки на една глътка половината си чаша.

Роботът вдигна собствения си бокал и кимна. Отпи от виното — достатъчно, за да стане ясно, че наистина е пийнал, а не просто е завъртял показно течността в устата си.

— Благодаря ви. Много е приятно усещането, че съм сред приятели. Бяхте много щедри домакини.

— Нищо не се е променило — ако се нуждаеш от нещо, каквото и да било, с което да се почувстваш по-удобно…

— Наистина няма какво повече — увери той Кемпиън. — Като изключим нанесените от Атешга щети, аз съм в отлично работно състояние. Дори започвам да възстановявам известни следи от миналото си.

— Спомените се завръщат? — попитах.

— Полека-лека. Пораженията са големи, но имам ефикасни и добре развити способности за самовъзстановяване.

— Докато сме на темата за щетите — обади се аватарът на доктор Менинкс, — не мога да не забележа тази твоя ръка.

— Ръката ми ли, докторе?!

— Да — лявата. Онази, която е подозрително по-голяма от другата. Или това някак е убягнало от вниманието ти?

Хесперъс се размърда с неудобство, като погледна поред към Кемпиън и мен.

— Тя притеснява ли те, докторе?

Арлекинът се облегна на стола си.

— Че защо да ме притеснява?

— Понеже повдигна темата.

— Само от дълбока грижа за добруването ти!

— Много любезно от твоя страна да изказваш загриженост, но те уверявам, че няма причини за тревога. Не съм забелязал аномалии във функционирането си.

Намирахме се в трапезарията на Кемпиън, на няколкостотин метра от мостика на „Дребен флирт“. Фалшиви прозорци й придаваха вид, все едно сме в нещо като гондола, провесена под леката извивка на корпуса на кораба. Кемпиън дори бе включил фалшивите звезди, създавайки илюзията, че летим през вихрушка от слънца, със звезди, блъскащи се от двете страни на трапезарията, от време на време съпровождани от малки орляци планети.

— И все пак е доста… странно — настоя доктор Менинкс. — Но нека не говорим повече за това. Нямам намерение да привличам внимание към недостатъците ти: сигурен съм, че са достатъчно трудни за понасяне и бездруго.

— Много мило от твоя страна — отвърна роботът гост.

След неудобно мълчание Кемпиън се обади:

— Сигурен съм, че всички сме любопитни да узнаем какво си си спомнил, Хесперъс. Дали си научил нещо от записа за Бдящите, който се намираше в съкровищницата?

Аватарът на доктор Менинкс се наведе към Хесперъс, прегъвайки се в кръста, все едно е счупена карта за игра.

— Какви възможни интереси би имал ти към Бдящите?

— Той има също толкова права да се интересува, колкото и ти самият — казах.

— Прекланям се пред превъзхождащите познания на доктора по темата — отвърна Хесперъс, признавайки Менинкс с микроскопично кимване. — Всичко, което аз знам за Бдящите, с пълна увереност се базира на онова, което съм мярнал в съкровищницата на Кемпиън. То бе извънредно полезно упражнение, но все пак не мога да се отърся от усещането, че и преди съм се интересувал от темата.

— Дали не е била това същността на мисията ти? — попита Кемпиън.

— Каква мисия? — поинтересувах се, преди доктор Менинкс да успее да вземе думата.

— Може случаят да е бил такъв — отвърна Хесперъс с определена доза неувереност. Забелязах, че подрасква с връхчето на палеца си по стъклото на винената чаша, пръстът му се стрелкаше нагоре-надолу практически твърде бързо, за да го проследи човешкото око, сякаш роботът не осъзнаваше какво прави.

— Мога да твърдя със сигурност само едно — че под объркания хаос на спомените си усещам настоятелен порив, намек за жизненоважна задача, която непременно трябва да изпълня и която все още не е достигнала мига на прекратяването си. Но бих могъл изцяло да греша. Нищо чудно да съм просто турист, който се е мотаел от зрелище към зрелище без никаква по-съществена цел, освен да трупа спомени и опит — също като вас самите всъщност.

— Но ако усещаш, че те тласка настоятелен порив… може би там се крие трошица истина — казах.

— Не мога да отрека чувството за безпокойство, сякаш съм отлагал достатъчно — той спря да подрасква стъклото с палец и наклони леко чашата, разклащайки виното в нея, за няколко секунди омагьосан от танца на светлината и течността, сякаш това бе най-изумителното нещо във Вселената. — Мога само да вярвам, че завръщането ми при моите другари ще помогне да се успокоят вълненията ми. Междувременно гостоприемството ви е най-доброто, на което мога да се надявам — той вдигна чашата. — Време е за нов тост, струва ми се. За просперитета и дълговечността на линията Джентиан. Да живее!

Ние с Кемпиън също вдигнахме чаши и се чукнахме над масата. Останах настоятелно втренчена в доктор Менинкс, докато и той не вдигна своята.

— Надява се, че Хилядата нощи ще ти хареса — казах. — Не знам каква ще бъде тази сбирка в сравнение с предишните, но мога малко или много да гарантирам, че няма да намериш по-добре проведени празненства в нито една друга линия. Най-добрите партита неизменно са при нас.

— Ще влизате ли скоро в суспендиране? — попита Хесперъс.

— Ние с Кемпиън имаме малко следи за прикриване, преди да си позволим да спим.

— Трябва да си изфабрикуват историите — обясни доктор Менинкс с неприкрито злорадство. — Записи да редактират, спомени да трият, други да фалшифицират, всичко това — за да омаловажат степента, в която си другаруват. Разбира се, аз знам пълната и нередактирана истина, което като цяло лишава упражнението им от смисъл.

— А пък ние знаем, че си дезавуатор — казах. — Не го забравяй, преди да започнеш да дърдориш пред останалите от нашата линия — когато всички надушат какъв отвратителен, двуличен боклук всъщност си, може и да откриеш, че са доста охладнели към теб.

— Докторът прави нещата да звучат по-зле, отколкото са — обади се Кемпиън с лепната на лицето изкуствена усмивка. — Изобщо не се опитваме да си създаваме фалшиви алибита. Просто поразместваме някои факти. Вероятно упражнението е безполезно, но ако успеем да сведем събитията до една-две кратки срещи, може би ще се измъкнем с еквивалента на яко шляпване през пръстите от страна на линията.

— Това не носи ли рискове?

— Абсолютно — съгласи се Кемпиън. — Но какъв избор имаме?

— Когато изтривате спомен от записа — имам предвид от обществения запис, така да се каже, — какво се случва с онзи, който остава в главата ви? Той също ли трябва да бъде изтрит?

— Не — отвърнах, пренебрегвайки странния поглед, с който ме стрелна приятелят ми. — Не трием собствените си спомени, макар че бихме могли да го направим, ако пожелаем — процесът е достатъчно лесен. Всъщност Кемпиън смята, че за нас би било по-сигурно, ако го правехме.

— Съжалявам — каза Хесперъс. — Не искам да насочвам разговора към неудобна посока.

— Няма нищо — отвърнах с въздишка. — Виж, ние с Кемпиън сме на едно мнение в деветдесет и девет случая от сто. Но за едно не сме съгласни — добре де, за няколко неща — и то е какво да правим със спомените, които не съвпадат с версията ни. Аз настоявам да ги пазим. Кемпиън предлага да ги трием, така че никога да не даваме възможност на Фескю, Бетъни и на останалите да ги използват срещу нас. И, дявол да го вземе, разбирам гледната му точка! При все това просто не смятам, че има смисъл в някакво преживяване, ако не остане в паметта ти впоследствие — втренчих се в дъното на вече празната си чаша. — Да видиш нещо прекрасно със собствените си очи — това е наистина чудесно. Но когато го видим двамата, когато сме заедно и се държим за ръце, прегърнали сме се здраво и знаем, че ще помним това зрелище до края на живота си, че всеки един от нас ще притежава несъвършената половинка от този спомен и че той никога няма да съществува в цялост, освен когато се съберем и говорим или мислим за този момент… това струва повече от едно плюс едно поотделно. Това струва четворно повече или осем пъти, или толкова много, че дори не можем да си представим такова число. Мисля, че предпочитам да умра, вместо да изгубя тези спомени!

— Смятам убежденията ти за възхитителни. Не познавах стойността на спомените, докато не загубих моите.

— Мисля, че трябва да настроя химическия обмен на цистерната си — заяви доктор Менинкс. — Внезапно взе да ми се гади!

— Бих бил повече от щастлив да сляза долу и да настроя състава на цистерната ти — увери го Хесперъс.

— Той ме заплаши! — изпищя хартиената изрезка. — Нали и двамата го чухте? Той ме заплаши!

Хесперъс понечи да се надигне.

— Според мен е най-добре да се оттегля. Очевидно е, че съзнанието на доктор Менинкс е замъглено от зловещи предубеждения. Срамота, тъй като сметнах нашия разговор за особено стимулиращ.

— Така ли? — попитах.

— До голяма степен. Точно преди малко — докато дискутирахме произхода на народа ми и хипотетичното естество на мисията ми — в главата ми неканена изникна идея. Няма как да не я сметна за спомен с повече от средно значение. Надявам се не сте обидени от онова, което съм сторил.

— Кое по-точно? — попитах.

Хесперъс вдигна чашата си и полека я завъртя, така че обърнатата към него страна стана ясно видима и за нас. В стъклото беше гравирано миниатюрно, много подробно изображение. Дори от другата страна на масата бе ясно, че сложността на рисунката е поразителна, щрихите й — ярки и тънки като изрязани с лазер. Сетих се как роботът драскаше с връхчето на палеца си по бокала; преигравайки спомена наум, ми се стори, че го виждам как по мъничко прецизно завърта чашата си с другите пръсти, използвайки палеца да издраска двуизмерен образ в поредица от точни вертикални растерни линии. Докато го правеше, ние очевидно разполагахме с пълното му и неотклонно внимание.

— Дали би ви било особено неприятно, ако задържа чашата? — попита Хесперъс.