Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
House of Suns, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Фея Моргана (2017)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017)

Издание:

Автор: Алистър Рейнолдс

Заглавие: Домът на слънцата

Преводач: Елена Павлова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Изток-Запад

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: януари 2015 г.

Художник: Деница Трифонова

Коректор: Милена Братованова

ISBN: 978-619-152-571-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/902

История

  1. — Добавяне

Част трета

Дойде ден, в който научих истинската и ужасна тайна на майка ми и причината къщата ни да е в това състояние. Случи се след поредното посещение на малкото момче. Бях започнала и да го ценя, и да го мразя, досущ тъмна половина от собственото ми съзнание. Беше минала поне година и половина — а може и повече, — откакто го бях посветила в тайните на „Придворие“.

Той бе успял да се всели в херцог Мордакс. Упражнението изискваше уреждането на серии умствени стъпки, всяка от които отнемаше поне по една следобедна сесия от играта. В началото приятелят ми се възцари в съзнанието на придворен конник, който стана шпионин с твърдението, че знае къде точно се крие магьосникът Калидрис. Ездачът стигна до Черния замък, където го спряха, но му позволиха да влезе, понеже беше невъоръжен и притежаваше (или така твърдеше) жизненоважни сведения. Херцог Мордакс го прие, но момчето откри, че не може да се премести в съзнанието му. Правилата на играта бяха подли и се налагаше да ги изучи чрез метода на пробата и грешката. Едно от започналите да се изясняват точно по онова време правила беше, че човек може да се мести от герой в герой само ако преходът не изисква прекалено голям социален скок. Селянинът не можеше да се смени с крал, дори ако господарят коленичи да целуне крепостния си. Но нископоставеният можеше да стигне до вишестоящия, ако прескочи в главата на ковача, после на оръжейника, а след това на офицер от кралската стража и тъй нататък — да измине пътя чрез по-малки крачки. Понякога не беше възможно да се смени героят между една сесия и следващата, но това беше част от богатата, разгърната текстура на играта. Тя беше трудна и бавна, но понеже на всяка стъпка човек имаше достъп до спомените и личността на обитавания от него герой, рядко биваше скучна. Твърде често се оказваше, че наложената личност е толкова доминантна, че трябва да се концентрираш, за да запазиш плана, който си си начертал три-четири героя надолу по веригата. Лично аз само рядко напусках главата на принцесата: от време на време прескачах в умовете на придворните й, за да се убедя, че никой от тях не крои планове срещу нея. Когато откривах потенциален предател — камериерка, чийто брат е бил заловен да краде на територията на двореца и е бил екзекутиран — я подлагах на разпит в ръцете на главния си инквизитор. Тя загина, преди да признае намеренията си да ме убие, но си останах убедена във вината й.

По това време беше станало ясно, че „Придворие“ никога няма да бъде пуснат за масово производство. Дузината прототипове, един от които беше и моят, щяха да си останат единствените на света. Макар подробностите да бяха неясни и да стигаха до мен основно посредством малкото момче, твърдеше се, че игрите са започнали да оказват противоречив и продължителен ефект върху умственото състояние на децата, които играели с тях. Те пренасяли част от спомените и личностните черти на героите си в реалния свят извън зеления куб — макар че се предполагаше, че машината изтрива тези преходни неутрални състояния, докато играчите излизат навън през портала. При мен това важеше с пълна сила; в „Придворие“ принцесата беше истинска като всеки един от познатите ми — дори по-истинска в определени отношения, понеже се бях превърнала в нея, — но в мига, когато прекрачех навън в голямата си стая за игри, тя сякаш избледняваше, ставаше не по-обемна от рисунка в книга. Спомените й, с които разполагах и можех да прелиствам, докато се намирах в играта, се стапяха като сън, чиито детайли не можех да си припомня при пробуждане. Спомнях си удоволствията и разочарованията от играта, припомнях си целите и статуса на мисията, но извън зелената стая тя все едно представляваше обикновена къщичка за кукли.

Компанията беше защитена от съдебни дела, свързани с прототипните версии на „Придворие“ — семействата бяха подписали съгласието си, преди да бъдат допуснати да вземат участие в изпитанията, — но игра, влязла в масово производство и пусната в милиони домове в Златния час, не би имала такава защита. Дори ако само част от децата пострадаха от халюцинационни пристъпи, компанията щеше да е съсипана.

Така че развитието на играта бе изоставено. Компанията се опита да си вземе прототиповете, но имаше само частичен успех. Децата, които ги бяха използвали, вече бяха вманиачени по „Придворие“ и нямаха желание да се откажат от правото си на достъп до фантастичното царство. Няколко семейства допуснаха техниците да разглобят прототиповете, но повечето — подпомогнати от факта, че компанията не копнееше за публичност — съумяха да съхранят копията си от играта.

— Измислили са я за войната — каза малкото момченце, когато излязохме от зеления портал и се върнахме в стаята за игри. — Знаеш го, нали?

— Кое са измислили за война?

— Играта — „Придворие“…

Той все още пазеше някои черти от херцог Мордакс — в гласа му се долавяше високомерно пренебрежение, надминаващо обичайната му склонност към подигравателно превъзходство.

— Направили са я за войниците, същите, които семейството ти помагало да клонират. Те влизали в „Придворие“ и получавали спомени, че са ходили на война, макар че току-що ги били отгледали. Докато наистина влязат в битка, вече били натрупали толкова много опит и знания, все едно са се били от години!

Нямах особено много познания за Пожарището — това беше една от темите, за които разказвателят не се разпростираше много, — но знаех достатъчно, та да съм сигурна, че магьосниците и камериерките не са играли съществена роля в него.

— Пожарището е било в Космоса — възразих. — Там не е имало замъци и дворци!

Момчето завъртя очи:

— Това са дреболии, просто подробности, които са сменили накрая. „Придворие“ не се е наричал така, когато са го използвали войниците. Когато са влизали вътре, са попадали в слънчевата система, в Златния час, имало е кораби и малки планети. Всичките тези приказни дивотии са се появили, откакто симулаторът е бил преработен след войната, така че да могат да изкарват пари от него. Не е подействал както трябва обаче, казват — войниците продължавали да забравят кои са в реалния свят, засядали вътре в играта. Предполагам, че сега са оправили този проблем.

— Не ти вярвам. Войната е била нещо ужасно! Затова никой не говори за нея.

— Не говорят за войната, но това не значи, че хората не изкарват пари от нея. Виждала си роботите, които слизат по рампата с мен. Ако надникнеш под броните им, няма да намериш много разлики с военните машини, с които сме снабдявали нашата страна във войната.

Роботите все още ме притесняваха. В сънищата си понякога се виждах да тичам по някой от криволичещите, облицовани с огледала коридори на къщата, а някой от онези едноколесни чудовища с остри щипки и цепнатини на лицата се носи след мен и бавно, но сигурно скъсява разстоянието. Копнеех Пожарището да принадлежи на миналото, да си остане погребано на сигурно на задните страници на историята. Не ми харесваше идеята все още да оказва влияние върху настоящето, почуквайки с кокалче по прозорците и настоявайки да го пуснем отново в стаята.

— Вече не се правят клонинги — казах. — Ако не броим бавачките, де!

— Робски труд, който не можеш да изнесеш в Златния час. Но татко казва, че домакинството ти не си е забравило номерата по времето на примирието. Ако твоята страна — или чиято и да е — има отново нужда от клонинги, няма да отнеме много време да раздвижите конвейерите си… — херцог Мордакс все още надничаше лукаво иззад очите на момчето, което добави лукаво: — Това е прехвърлило майка ти през ръба, цялата тази работа. Това я е побъркало. Или не знаеше, а?

— Представа си нямам за какво говориш — каза принцесата с моя глас.

— Майка ти е още жива, но е доста ненормална. Или не са ти казали?

— Тя не е добре.

— Но никога не си я виждала, нали? Никога не си я виждала и не сте говорили лице в лице.

— Говоря с майка си през цялото време!

— Говориш на образи като онзи, който ми каза здрасти, когато слязох от совалката. Това в стъкления екран не е майка ти. Това е предположение за нея, направено от машина, която я наблюдава, откакто е била момиченце — машина, която си мисли, че знае какво би направила и казала тя, ако беше тук лично.

— Просто изгадняваш!

— Нямах такова намерение — просто си помислих, че следва да знаеш истината. Ето защо къщата ти е такава — нейна е идеята постоянно да я руши и да я престроява. Така е, понеже е луда, понеже смята, че я преследват заради онова, което е сторила. Разбира се, ако не си сигурна, че ти казвам истината, трябва само да попиташ някой от хората, които се грижат за теб!

— Станал си различен — казах. — Откакто влезе в „Придворие“, ти се държиш все повече като херцога и по-малко като… — сигурно съм казала името му в този момент, но нямам спомен какво е било то.

От белведера проследих как излита совалката му, сгъва крачетата си и се понася в медната мъгла на Златния час към сиянието на десетте милиона малки планети.

След това се запътих да задам трудните въпроси.

 

 

Винаги бях смятала, че майка ми е твърде болна да приема гости, дори собствената си дъщеря. Това беше дотолкова установен факт от живота ми, че никога не го бях подлагала на съмнение — все едно да взема да се питам защо съм родена Абигейл Джентиан, а не някакво друго момиченце от друг род някъде другаде около слънцето. Майка ми говореше с мен още откакто бях малка и винаги бе демонстрирала гордост и привързаност.

— Ти си много специална млада дама, Абигейл Джентиан. Ще постигнеш велики неща през живота си!

Винаги ме бе карала да се чувствам специална, сякаш всички изумителни и прекрасни неща във Вселената са поставени там лично заради мен. Другите хора биха могли да се опитват да ги достигнат, но ще си останат с опитите там, където аз ще успея. Макар и да нямах физически контакт с майка си, винаги я бях смятала за мъдра и нежна жена, която би ми дала цялата любов и доброта на света, стига това да й беше по силите.

Днес обаче беше денят, когато открих, че майка ми е луда и единственото, за което я е грижа, е бягството от призраците, които смяташе, че я преследват — или поне временното им надхитряване в безкрайната битка. Ако за нея съществувах, то бях просто точица, възелче с данни в огромния пъзел на самовглъбяването й.

След този ден всичко се промени.

Отидох да се видя с мадам Клейнфелтър. Заварих я зад бюрото й, заобиколена от висящи във въздуха таблици, показващи разпределението на задачите сред прислугата в къщата и клонираните бавачки. Когато влязох, тя използваше светеща показалка да мести блокчетата със задължения насам-натам, почуквайки с писалката по устните си, докато умуваше върху някое по-сложно преустройство на графици и работни разписания.

— Какво има, Абигейл? — попита с очевидната надежда, че след прекарания в „Придворие“ следобед ще съм уморена.

— Майка ми луда ли е?

Мадам Клейнфелтър затвори таблиците и остави писалката.

— Момченцето е виновно, нали? — Тя спомена името му, разбира се, или може би назова фамилията на рода му. — Той ти е приказвал разни работи.

— Вярно ли е?

— Нали знаеш, че майка ти не е добре. Но говориш ежедневно с нея по екраните. Аз също. Тя изглежда ли ти луда?

— Ами не съвсем…

— Тя не те ли обича и не ти ли казва колко си важна за нея?

— Да, но…

— „Да, но“ какво, Абигейл?

— Дали стъклата показват наистина майка ми? — Думите на малкото момче продължаваха да отекват в главата ми. — Или това е просто машина, която мисли какво би казала мама и как би постъпила?

Мадам Клейнфелтър придоби искрено изненадан вид:

— Защо стъклата биха показвали каквото и да е освен майка ти?

— Нямам представа. Но защо не можем просто да идем да я посетим?

— Понеже тя наистина не е добре. Трябва да бъде държана настрана от други хора, докато не се излекува — което все някога ще се случи. Но дотогава изолацията трябва да остане в сила, а екраните са нашият единствен начин за връзка.

— Не ти вярвам. Майка ми е луда. Нещо я е прехвърлило през ръба!

— Това не са твои думи, Абигейл. Това са словата на онова малко гнусно… — мадам Клейнфелтър си прехапа езика, преди да изрече нещо недостойно. — Нищо не е прехвърляло майка ти през ръба. Тя си има… проблеми, това е всичко.

— Мама ли е причината къщата да е в това състояние?

Може би мадам Клейнфелтър се надяваше, че ще приема убежденията й и ще си тръгна — до момента, в който зададох този въпрос. Видях как изражението й се промени. Бях пресякла някакъв умствен рубикон — не между детството и юношеството, понеже все още не бях достатъчно голяма за това, — но между нивата на детството. Децата могат да познават смъртта и болката, и лудостта, и все пак да си останат деца.

— Надявах се да изчакаш година-две, преди да попиташ за това — каза настойницата ми.

— Искам да науча сега — казах с упоритост, която ме изуми.

— Тогава най-добре ме последвай! Но ще дойде време да съжаляваш за това, Абигейл. Няма да е като спомените, които изчезват в небитието, когато излезеш от онази игра. Този ще остави леке! Ще го носиш в паметта си завинаги и ще знаеш, че си могла да имаш още няколко години блажена невинност. Сигурна ли си, че го искаш?

— Да. Съвсем, съвсем сигурна съм.

Мадам Клейнфелтър ме отведе в забраненото сърце на къщата, където държаха майка ми, и там научих всичко, което тя и другите възрастни биха предпочели да запазят в тайна от мен, докато не порасна. Майка ми наистина беше луда, точно както малкото момче ми беше казало. Тя беше побъркана от вината и срама: от теглото да знае какво са направили прекрасните й клонинги и какво на свой ред им е било причинено.

Без семейния опит в клонирането Пожарището би могло да се развие доста по-различно. Страната, която бяхме „спонсорирали“, щеше или да прегърне същия тип оръжия като враговете си — автономни машини за убиване, — или да капитулира, да се предаде при унизителните условия на другата фракция. Вместо това бяха получили неограничени по размер армии, които да изпращат в мелето всеки прясно излязъл от колбата войник или пилот — снабден с бойна мъдрост колкото от цял един оперативен живот. Пожарището бе продължило кратко; то едва бе засегнало живота на стотиците милиарди жители, които съставяха масата на населението на Златния час, но все пак бе коствало огромен брой животи. По време на напрегнатите седмици на войната беше лесно да се забрави, че клонингите не са просто органично базиран изкуствен интелект, поставян в празни кораби и скафандри така, както хиляди години по-рано гълъбите са били обучавани да насочват бомби към техните цели.

По време на войната майка ми бе запазила фасада на умствено равновесие, но след нея — когато броят на жертвите бе станал очевиден — угризенията започнали да пропукват крехката повърхност на здравия й разум. Тя се замислила за всички животи, първоначално сътворени, а после погубени благодарение на семейната ни изобретателност. Някои от клонингите й живели само седмици или месеци, но били влезли в битка със спомени, простиращи се субективни години назад. Те смятали себе си за напълно оформени човешки същества.

Вината на майка ми придобила особен и зловещ уклон. Тя започнала да твърди, че душите на мъртвите я преследват, твърдо решени да търсят отмъщение за пародията на живот, която им е навлякла. Това било лудост, но щом веднъж се вкоренила в главата й, нищо не можело да я изтръгне оттам. Довели най-добрите психохирурзи на Златния час, за да се опитат да излекуват майка ми, но всяка намеса сякаш само я тласкала по-дълбоко в тресавището на умствената несигурност. Докторите разглобили мозъка й като луксозен, труден пъзел, полирали всеки елемент и после го сглобили част по част. Снабдили я с удобна присадка на фалшива памет. Опитали се да изтрият всички спомени за войната.

Нищо не подействало.

Мадам Клейнфелтър ме заведе в помещение със стена, която беше наклонена навън. На прозорците имаше кепенци. Тя завъртя една ръчка и ме накара да застана до нея и да погледна надолу към стаята, където държаха майка ми.

Тя плуваше в цистерна, окачена в изправено положение в противна розова течност. Вече ми беше обяснено, че няма да можем да слезем в самата стая, в която поддържаха стриктна хирургическа стерилност. Виждах защо се налага да го правят — горната част на главата на майка ми липсваше, разкривайки втрисащото чудо на лъскава розово-сива мозъчна тъкан. Набръчканата маса бе набучкана с толкова сонди и жички, че напомняше на игленик. Сноп кабели се спускаше по стената на цистерната и влизаше в продълговата тъмна машина, поставена на количка. Обслужваха я трима техници в зелени гащеризони, много приличаха на онези, дошли да инсталират „Придворие“. Стояха на платформа на средата на височината на цистерната, така че да могат да стигнат до устройствата, ако потрябва. Изучаваха плаващите екрани, говореха си един с друг с тихи, професионални гласове — виждах как се движат устните им под тънката марля на маските. От време на време крайниците на майка ми се сгърчваха в розовата течност, но техниците не обръщаха внимание на движенията й.

— В това състояние е от трийсет години — каза мадам Клейнфелтър. — Може да изглежда неприятно, но не изпитва болка. Единственото й притеснение идва от нещата, които сама си въобразява. Има добри и лоши дни. В добрите дни може да ни говори повече или по-малко нормално. Дори тогава поддържа вярата си, но може да се фокусира и съсредоточи достатъчно, че да обсъжда семейните дела, да допринася за съществените решения и да прави допълнителни планове за къщата.

— Днес добър или лош ден е?

— Горе-долу в средата. Тя е някъде там, бори се или бяга от нещо, което никой друг не вижда. Но не може да ни говори — прекалено е заета.

— Разкажи ми за къщата!

— Майка ти се е самоубедила, че съществува начин да сдържа набезите на призраците. Чувства се в относителна безопасност тук, в сърцевината на дома си. Не би си и представила да се разходи до периферните крила, дори ако беше способна на това. Твърде са уязвими от нейна гледна точка. Докато психозата й се развиваше, тя се местеше все по-навътре и по-навътре в къщата, оставяйки все по-голямо и по-голямо разстояние между себе си и външния свят. Това се превърна в нейния свят. Като начало стаите бяха няколко. После пространството се сви само до тази, а после до цистерната й. Дори това не беше достатъчно. Тя изграждаше препятствия, които да излъжат и объркат призраците. Коридори, които не водят наникъде или се връщат обратно към себе си. Скрити стълбища, които те да не виждат. Огледала навсякъде, да озадачават и объркват мъчителите й. Врати, които се отварят към стени. Разбира се, дори това не беше достатъчно само по себе си. Призраците са хитри и изобретателни, и продължават да се опитват да проникнат в дома ни. Ето защо къщата постоянно трябва да се променя, така че те да не привикнат към определена нейна конфигурация. Вечно да се вдигат нови крила и нови кули, тя винаги да се разраства навън. А онова, което съществува, през цялото време да се преоформя, да се създават лабиринти и капани. Процесът никога не бива да спира, Абигейл! Докато къщата остава в строеж, майка ти успява да се крепи на частица здрав разум, пък дори и само в добрите си дни. Ако тя спре да се променя, ако майка ти повярва, че няма препятствия пред призраците и те ще я стигнат, не мисля, че ще успее да задържи този остатък. Ще сме я изгубили завинаги… — мадам Клейнфелтър спря и взе дланта ми в своята, която беше голяма и със загрубяла кожа. — В състоянието, в което е, все още има надежда. Специалистите все още вярват, че могат да я върнат. Ето защо се съобразяваме с желанията й и къщата е в състоянието, в което е. Това означава, че ти растеше в странна обстановка, такава, че много деца биха я сметнали за страховита или объркваща. Но ти се справи много добре, Абигейл. Всички ние се гордеем с теб — всеки един от нас, включително майка ти.

— Тя дали знае, че вече съм я виждала?

— Тя знае всичко. Навсякъде в къщата има камери, които следят всяка врата, всеки коридор. Те подават образите в мозъка й. По този начин следи всеки от нас.

— Призраците — досетих се аз.

— Да. Майка ти следи и най-малките промени в сенките и светлините. Когато се възбуди, причината като цяло е, защото смята, че е видяла нещо.

— Тя току-що видя нещо!

— Призраци не съществуват, Абигейл. Те всичките са в главата й. Запомни го добре!

— Не съм глупачка…

Но пък в такъв случай, запитах се, защо прислугата харесваше повече някои части на къщата, отколкото други?

Защо имаше тихи, спокойни стаи, където никой не обичаше да се задържа повече, отколкото се налага? Ако не е заради призраците, дали е защото обезпокоеното въображение на майка ми се изливаше през камерите като тих, невидим нервен газ?

— Видях достатъчно — казах.

— Ако нямаш против да говоря с момчето…

— Вината не е негова. Той просто ми съобщи нещо, което трябваше да науча и бездруго!

Мадам Клейнфелтър кимна мило и затвори металните щори към майка ми. Почудих се какво ли изумително облекчение изпитва; колко ли време се е тревожила от тази среща, а теглото й я е притискало като железен шип през всичките десетилетия, откакто съм се родила…