Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (6)

Глава пета

Пърслейн и Хесперъс седяха един срещу друг, разположени от двете страни на ниска масичка за игра. Малки призрачни армии се дебнеха из околности, обгърнати в облак от мъгла и оръжеен дим. Двамата играчи командваха батальоните си с леки жестове, досущ майстори кукловоди.

— Някаква следа от доктор Менинкс? — попитах, след като току-що се бях прехвърлил дотук от машинното отделение.

— Все още спи или се занимава с онова, което върши в цистерната си насаме — обясни Пърслейн.

— Срамота.

— Нали?

Хесперъс направи серия сложни жестове, разделяйки батальона си на безброй малки дивизии. Пърслейн се намръщи, щом те премазаха армията й, плъзвайки сред нея като орляк насекоми. Малък флаг се развя от обгърнат с дим връх. Напомниха ми за призрачните войници на херцог Мордракс, които щурмуваха Кралството на бледите си, кльощави коне.

— Май пак те победи — отбелязах.

— Винаги побеждава — възмути се Пърслейн и се облегна назад. — Помолих го да играе по-полека, на моето ниво, но не иска.

— Предпочитам да те побеждавам, но не и да те обиждам — обясни Хесперъс. — Освен това играта е добро упражнение за паметта ми. Подобрил съм краткотрайната си памет след последния ни разговор, Кемпиън.

— Това е хубаво.

Пърслейн се изправи и прокара пръст по бузата ми.

— Стигат ми толкова забавления и игри. Ние двамата имаме работа за вършене.

— Записите ни — казах с малкото ентусиазъм, който можах да събера.

— Не може да го отлагаме много повече. Наистина трябва да се метна обратно до „Сребърни крила“ и да започна да работя по моята версия на историята.

Отлагането до последния възможен момент беше именно това, което се надявах да направя. Бяхме напуснали Атешга преди два дни; двеста и два, след като бе отстъпил пред настояванията ни. Благодарение на Хесперъс работата бе извършена повече от задоволително. „Дребен флирт“ припяваше на косъм под светлинната скорост.

— Няма да те задържам от работата, на която се налага да се посветиш — каза Хесперъс. — Но може ли да задам един въпрос, Кемпиън?

— Давай.

— Отнася се за госта ти.

— Благодарение на Атешга имам доста гости.

— Става дума за доктор Менинкс.

— И аз така си помислих. Някакъв проблем ли има с него?

— Не смятам, че доктор Менинкс е доволен от присъствието ми на борда на кораба. Това точна оценка на чувствата му ли е?

Опитах се да заобиколя въпроса на робота:

— Нямам представа какво става в главата му.

— Никак не бих се учудил да се окаже дезавуатор. Това е едно от нещата, които си спомням. Дезавуаторите не вярват, че машините имат някакво право да бъдат смятани за разумни. В най-крайните си прояви дори биха се опитали да изтрият машинното съзнание от галактиката.

— Не мисля, че доктор Менинкс е напреднал дотолкова в разбиранията си.

— Просто му дай време — промърмори Пърслейн.

— Но е отрицател, нали? — попита Хесперъс.

— Не смятам, че е наистина сериозен вярващ — избягнах прекия отговор. — Линиите гледат да си нямат вземане-даване с дезавуаторите. Громуел не би довел доктора на нашата сбирка, ако подозираше, че Менинкс е платен машиномразец.

— Предвид начина, по който е бил забавен, нищо чудно доктор Менинкс да е решил, че политиката на джентианците вече не му влиза в работата. Може би сега допуска маската му да падне?

— Докторът имаше някои съмнения при допускането ти на борда. Не се отнасят специфично до това, че си Машинен човек, а по-скоро че се явяваш ново неизвестно в уравнението.

— Ясно — каза Хесперъс, сякаш отговорът ми му бе казал много повече, отколкото възнамерявах първоначално.

— Наистина не е голям проблем. Няма нужда да се срещате един с друг, ако не желаете. Не е като той да представлява някакъв вид опасност.

— Не от това се боя. Просто искам да установя сърдечни отношения с госта ти с надеждата разговорът с него да хвърли светлина в ъгълчета на паметта ми, които са останали в мрака. Пърслейн ми каза, че докторът е учен, поел по пътя на просвещението. Това пробуди симпатиите ми, понеже изглежда, че траекториите ни са сходни.

— Докторът се е насочил към Бдящите — обясних.

— Бдящите… — повтори Хесперъс, сякаш изпробваше как звучи тази дума. — Чувал съм за тях, макар че нямам представа какво. Какво се е случило с пътуването на доктора?

— Нищо. Не беше възможно да го доставя при тях, без да изостана от графика за сбирката… — насилих се да докарам усмивка. — Погледни го обаче от хубавата страна: ако не бях подвел Менинкс, никога нямаше да се срещнем.

— И аз все още щях да съм затворник на Атешга.

— Именно.

— В такъв случай излиза, че лошият късмет на доктор Менинкс е моят голям шанс. Ще ми се да науча нещо повече за тези Бдящи, Кемпиън — сега, когато названието им е изречено, имам чувството, че те са ключът за вратата към нови мои погребани спомени. Така че съм дори още по-нетърпелив да обсъдя крайната си цел с доктора!

— Мога да ти разкажа за Бдящите — казах. — Бил съм там. Искаш ли да проучиш съкровищницата ми?

— Би било много мило наистина — съгласи се Хесперъс.

 

 

Гледан отвън, докато намалявах главоломно от междузвездна скорост, домът на Бдящите изглеждаше като дупка, пробита в бледото сияние на Млечния път там, където се пресичат ръкавите Норма и Лебед. В инфрачервения спектър представляваше най-горещият обект на хиляда светлика наоколо, сияеше като фар. Фотоните, идващи от звездата в сърцевината на гнездото на Бдящите, от видима светлина биваха сведени до топлина и се изливаха във всички посоки. По пътя бяха отдали по-голямата част от енергията си на неспирните дейности на местните обитатели, свързани със събирането на информация и нейното архивиране. Звездата играеше ролята на генератора в мазето на библиотека — машина за превръщане на водород в данни.

Бдящите са се заселили около звезда от слънчев тип, на която й остават около милиард години в Основната последователност или докато се наложи да пъхнат в недрата й червейна дупка за презареждане. Едно време тя почти без съмнение е имала арсенал от планети, луни, астероиди и комети, но нито една не е оцеляла. Всеки полезен атом от системата е бил реорганизиран в съставните тела на Дайсъновия рояк, на брой общо около десет милиарда. Предшествениците са знаели как да разбиват светове и да претапят останките им в цялостна черупка на истинска Дайсънова сфера. Хората се справят с разбиването, но всичките им усилия да конструират обвивка с нужната твърдост са се проваляли. Най-доброто, на което сме способни, е да обвием звездата в облак от тела, които се движат по независими орбити — като мухи, въртящи се около фенер.

На петдесет часа от външната граница предадох молба за приближаване и се идентифицирах като джентианец. Не получих отговор. Забавих до системна скорост и отправих следваща серия от молби за допускане. Следвах буквата на закона, изпълнявайки мъдрия съвет на съкровищницата си. Разстоянието се стесни до няколко часа. Отново забавих, вече до скорост, с която щеше да ми трябва година, за да прелетя оставащото разстояние. Като изключим кратки дремки, стоях буден и нащрек през цялото време, дори не си позволих доза синхромрежа. Полека-лека черната сфера се увеличаваше, докато не погълна половината ми небосвод, хоризонтът й бе толкова плосък, че имах чувството, че съм достигнал до стената в края на Вселената. На три светлинни секунди Бдящите благоволиха да ме забележат.

Беше, технологично погледнато, нападение. Преди импасът да достигне пълната си мощност, блесналите срещу „Дребен флирт“ изгарящи енергийни лъчи изпепелиха метри от обшивката му. Не се бях движил с включен импас, понеже това можеше да се сметне за приближаване с враждебни намерения. Поне що се отнася до Бдящите, случилото се беше просто любезно предизвикателство. Те просто изпитваха сериозните ми намерения и искаха да установят дали съм, или не съм човек, с когото си струва да имат работа.

Навярно стигаше и това, че съм преживял предизвикателството, но Бдящите сметнаха за нужно да повишат неколкократно встъпителните си изисквания, преди да се добера до повърхността на облака. Усилващите се лъчи валяха върху щитовете ми, изпитвайки ги до границите на възможностите им. Тези концентрирани защитни системи бяха в състояние да ме изпепелят многократно, стига да ме сметнеха за истинска заплаха. Но Бдящите просто си играеха с мен, закачаха се — нищо повече.

Накрая пред мен се отвори врата. Орбитите на хилядите външни тела бяха нагласени така, че в облака се разкри тъмен тунел, който се насочваше дълбоко в сърцевината му. Нервността ми достигна пика си. Когато вратата се затвореше зад гърба ми, щях да съм уязвим за нападение от всички страни. Докато падах навътре, телата от облака блокираха всякаква видимост към откритото пространство. „Дребен флирт“ докладва, че навсякъде около нас пращи от информационни потоци. Основните лъчи биваха отклонявани от пътя ни, но от време на време някой и друг фотон рикошираше от случайно облаче прах и попадаше в сензорите на кораба ми.

Сферите представляваха изкуствени планетоиди, най-големият от които беше десетки километри в диаметър, а най-малкият — не много по-голям от „Дребен флирт“. Всички бяха тъмни и гладки, а повърхностите им — без издатини и отверстия, като изключим кръглите чинии на предавателните антени. Според съкровищницата сферите съдържаха концентрични нива процесорни машини, обвити около ядро от кваркова материя с размер на юмрук. Леватори се грижеха да предпазват всеки нод от пропадане в себе си. Данните бяха организирани на пластове според достоверността си и честотата на достъп. Данните с висока истинност и онези, които рядко имаха нужда от преправяне, се намираха в сигурните, стабилни дълбини на кварковите ядра. Достъпът и прочитът им бяха проблематични, но пък имаха защита от неволна промяна или изтриване и бяха в безопасност дори от избухване на супернова. Подозрителните или често употребявани данни се намираха в средната и външните обвивки и от време на време се преместваха по-нагоре или по-надолу в зависимост от рекласифицирането си. Новите данни влизаха отвън под щателния надзор на кураторите на Бдящите. Наистина малцина простосмъртни някога бяха виждали тези странни, бавни същества. Смяташе се, че има поне толкова куратори, колкото и тела в облака, но тъй като кураторите практически никога не се нуждаеха от пътуване в рамките на облака или извън него, броят им нямаше как да бъде удостоверен.

Бях се консултирал със съкровищниците, но те ни казаха само, че съществуват множество теории за кураторите и че само няколко от тях могат да бъдат съгласувани едни с други. Бдящите процъфтяваха чрез събиране на информация, но в същото време, изглежда, щедро се стараеха да сипят дезинформация за себе си.

Мислех си за това и се чудех кой ли чип със съмнителна ценност ще добавя към мозайката, когато полетата сграбчиха „Дребен флирт“ и го докараха до нулева скорост по отношение на едно от по-големите тела в облака. Бяхме пропаднали на около половината път през черупката: светлината на звездата започваше да се процежда през „дъното“ на облака от тела под мен, жълто-бялото й сияние бе отслабено до дълбоко, мрачно кървавочервено.

Глас, по-древен от остарели цивилизации, по-дълбок от времето, по-бавен от ледници, изтътна по мостика на Транс:

— Назови целта на посещението си, дяловек!

Бях упражнявал отговора си безброй пъти.

— Не съм в състояние да предложа на Бдящите нищо, представляващо ценност за тях. Тук съм, само за да отворя съкровищниците си за ваш оглед, колкото и безполезни да са те, и да предам добрата воля и благопожеланията на линията Джентиан — Домът на цветята.

— Имаш ли желание за достъп до архивите ни?

— Да — казах, защото не бива да лъжеш Бдящите. — Но не очаквам да ми бъде осигурен такъв. Както казах, тук съм в знак на добра воля.

— Моля, изчакай! — изтътна гласът, с тон като далечно свлачище. — Случаят ти се разглежда!

Зачаках.

Чаках седмица. След това месец. После половин година. Накрая — шест и половина години. През цялото време „Дребен флирт“ бе прикован на място и неспособен да помръдне.

Бях заспал, когато гласът избумтя отново, но бях взел предпазни мерки да ме събудят в пълно съзнание, когато се случи нещо.

— Ще бъдеш допуснат в нода. От твоя страна в момента не се изискват допълнителни действия.

Един от кръглите шарки по сферата от облака влезе в ролята си на ирисоподобна врата, която се отвори достатъчно широко през нея да мине „Дребен флирт“. Полетата придърпаха кораба ми навътре, изтеглиха го по стесняваща се шахта, а след това го оставиха да се носи в средата на сферичен трюм. Според инерционните измервания на кораба — далеч от достоверни — все още се намирахме на известно разстояние от центъра на самото тяло. Стените около нас бяха нашарени с гладки, идеално обли кратери, чиито ръбове сияеха в артериално червено. Полетата освободиха хватката си, но вратата се беше затворила зад гърба ми, така че не ми оставаше друго, освен да изчакам.

Така че чаках. Този път — единадесет години и половина.

Може би ви се струва, че за дяловек, свикнал да пресича галактиката на обиколки, траещи по стотици хиляди години, единадесет години са нищо. Но съзнанията ни не са устроени по този начин. Тези единадесет и половина години ми се сториха като няколко поредици животи.

В края им обаче към мен се присъедини друго същество. Един от кратерите се разтвори широко и в трюма при мен започна да навлиза превозно средство. Беше крушообразно, с подобен на купол нос, съединена с овоиден корпус, от който се разклоняваха разнообразни по-малки овоиди. Беше около шест пъти по-малко от „Дребен флирт“ — седем или осемстотин метра от край до край. Технологията му изглеждаше по-примитивна на вид, отколкото очаквах. Бронзовокафявият корпус на места видимо бе корозирал, бе нашарен и издран на други, а между овоидните секции имаше груби механични сглобки, които приличаха на яки за скачване на примитивно летало. Щом напусна вратата, корабът започна да се накланя, завъртайки се на деветдесет градуса по дългата си ос. Направи го много церемониално, сякаш се движеше според друга, по-бавна физика от „Дребен флирт“. Върху куполообразната част на обшивката се забеляза промяна, непрозрачният материал стана мътен и после прозрачен, сякаш дим се изтегляше иззад прозорец. Зад прозрачния участък се надигаше сложна структура, нещо като кожеста машинария с биологичен произход…

Машинарията се оказа лице, което ме гледаше през стъклото на шлем. Не беше човешко, но можех да разпозная, че преди много време е било. Сега изглеждаше така, сякаш е било издялано в скала и след това оставено бурите да го брулят цяла вечност, докато от чертите му останат бегли следи. Само очите бяха по десет метра в диаметър, а лицето — десет пъти по-голямо. Устата представляваше тъмна и неподвижна пропаст в гранитната текстура на сивкавата кожа на съществото. Носът и ушите бяха просто като изронени връхчета отстрани на хълм. Главата се надуваше над шията и изчезваше в огромен корпус, скрит от съединителния пръстен в основата на куполообразния шлем.

Очите примигнаха. Не беше толкова примигване, колкото разиграване на астрономическо събитие, досущ затъмнение на късопериодна двойна звезда. На клепачите им трябваха минути да се затворят и още няколко минути да се разлепят. Очите се взираха в мен, но не забелязвах в тях нито фокус, нито намек за живот.

Тялото се зарея по-наблизо. От едната страна на обшивката наниз от скрепени овоиди се превърна в протегната ръка с пръсти в края. Пръстите бяха големи като дървета. Затвориха се около „Дребен флирт“ и усетих връхчетата им да опират в обшивката. Корабът, доловил настроението ми, беше достатъчно умен да не предприеме маневра за изплъзване.

Оказа се, че кураторът просто иска да ни докосне. В течение на няколко часа той прокарваше длан по протежение на корпуса, обгръщаше го и го галеше, сякаш имаше нужда да се увери, че корабът ми не е въображаем. След това полека се отдръпна.

Гласът, който не бях чувал вече единадесет години, изтътна отново. Заговори така, сякаш за куратора не е минало никакво време.

— Тук има само един от вас, дяловек. Дошъл си сам.

— Така обичаме да пътуваме, освен когато имаме гости. Благодаря, че ме допусна толкова навътре.

Лицето на гигантското същество не отразяваше промени, когато му говорех, но нямах съмнения, че разговарям с този куратор. Каквито и функции да изпълняваше устата, изговарянето на звуци не бе сред тях.

Съществото се рееше на мястото си, напълно неподвижно, като изключим периодичното примигване на онези ми ти чудовищни, езероподобни очи. Примигваше средно веднъж на час.

— Беше много търпелив, дяловек.

— Беше ми казано, че ще бъде необходимо търпение, кураторе! — Наясно колко лесно мога да ядосам Бдящите, имах чувството, че всяка дума, която произнасям, е като граната, която може да полети обратно в лицето ми. Попитах: — Това ли е правилното обръщение?

— За теб то е достатъчно — съгласи се кураторът. — Имаш ли си име, различно от названието „дяловек от Джентиан“?

— Наричат ме Кемпиън.

— Разкажи ми за себе си, Кемпиън!

Споделих съкратената версия на живота си:

— Роден съм преди шест милиона години и съм един от хилядата мъжки и женски клонинги на Абигейл Джентиан. Най-ранните ми спомени са как съм малко момиченце в огромна, страховита къща. Тогава беше трийсет и първи век, по време на Златния час.

— Изминал си дълъг път. Надживял си почти всички разумни същества, съществували някога, включително Предшествениците.

— Имах много, много голям късмет. Първо късмет да се родя в линията Джентиан, късмет също и да успея да преживея през толкова много време, като изпитам на гърба си само малка част от него.

— Нима животът в дълбокото време се смята за липса на късмет?

— Нямах това предвид, а по-скоро факта, че мозъкът ми почти не се различава от този на хората по времето, когато са били ловци и земеделци. Имам някои модификации, които ми позволяват да преработвам спомените и записите на събратята ми дяловеци, но Абигейл никога не е докосвала дълбинната архитектура. Нашите умове просто не са приспособени да преживяват толкова много време наведнъж.

— Би полудял.

— Ще имам нужда от помощ.

— Сигурно се чудиш как се справяме ние. Известно е, че кураторите са много стари и много дълговечни. За разлика от теб и за разлика от покойните вече Ръбобегачи ние не разполагаме с лукса да разреждаме времето, за да караме вековете да летят край нас.

— Струва ми се, че се справяте достатъчно добре.

— Откъде си толкова сигурен?

— Самият факт, че Бдящите продължават да съществуват, е доказателство, че сте преодолели трудностите на изключителното дългожителство. Никоя друга звездно базирана култура не е издържала толкова дълго.

— Нямаше да има смисъл от Бдящите, ако бяхме ефимерни. Нашата вахта е дълга и самотна. Винаги сме знаели, че ще изисква голямо търпение; желание да се извърви дългият път.

— Ти колкото Бдението ли си стар?

— В такъв случай бих бил на над пет милиона години, дяловек.

— Аз съм на почти шест.

— Да, но всъщност не си. Бил си роден преди толкова време, но се съмнявам да си изпитал лично повече от няколко десетки хиляди години субективно време. Ти си книжен червей, който си е проял тунел през страниците на историята. Не е ли така?

— Това не е лоша аналогия, кураторе.

— За да бъда стар колкото Бдението, ще да е трябвало да изживея всичките тези години. Това би ме направило един от най-древните организми в галактиката.

— Не виждам причина да не е вярно.

— Не съм най-старият куратор, но все още раста. Всички ние растем. В зората на нашия вид сме намерили път към биологичното безсмъртие, който зависи от безкрайния растеж. Има и други пътища, но ние сме се спрели на този.

— Има ли куратори, които са по-големи от теб?

— Разбира се. Ти обаче няма да ги видиш. Те обитават най-големите нодове, с най-важните сърцевини. Повечето от тях вече са твърде големи да излизат. Главите им ще изпълнят тази зала. Това са същества с изумителна мъдрост, но са и много бавни. Няма как да променим това — когато синаптичните сигнали трябва да пресичат разстояние от стотици метри, формулирането дори на най-простата мисъл отнема по няколко минути. Считаме общуването с тези старци за… уморително. Но съм убеден, че ме разбираш. От твоята перспектива… е, нека повече не говорим по темата, става ли?

Всъщност не бях изненадан да си имам работа с гигант, макар че ми беше отнело известно време да оценя реалното естество на домакина ми. Много от бележките в съкровищницата споменаваха за грамадните размери на кураторите, макар че подробностите се различаваха твърде много, за да бъдат от полза. Когато напуснех Бдящите, щях да добавя и моя дял към тази объркваща картинка. Следващият посетител може би щеше да се сблъска с нещо напълно, изумително по-различно.

— Непрестанно ли живееш в този скафандър? — попитах.

— Не през цялото време. Ние дишаме течност, не въздух, макар че не очаквам да знаеш тази подробност. Има пространства, където можем да сваляме костюмите си и да оцеляваме без тях, но би било много трудно да екипираме всички възли със запечатани помещения под налягане. След време надрастваме скафандъра си. Тогава се налага да се преместим в друг, който неотдавна е бил напуснат от още по-стар куратор. В тази одежда съм от над сто хиляди години и все още имам пространство за растеж. Преди мен в него са живели и други обитатели. Може би ти се струва старичък, но е с много солидна конструкция. След като се преместя, ще го носят и още мнозина други.

— Моят кораб е смятан за стар от останалите от линията. Но на мен ми върши работа.

— Това е най-важното, дяловек.

— Би ли желал да проучиш съдържанието на съкровищницата ми, кураторе? Няма да намериш нищо интересно в него, но като знак на любезност това е най-малкото, което мога да предложа.

— Преносима ли е съкровищницата ти? Очевидно е, че аз самият съм твърде голям да вляза в кораба ти.

— Мога да изнеса съкровищницата отвън.

— Това би било задоволително. Излез от кораба си, когато си готов. Не бързай: ние тук не прибързваме особено.

Тъй като донякъде подозирах, че ще имам нужда от такъв, вече бях инструктирал създателя да ми сътвори скафандър. Беше странно да се усетя окован в клаустрофобичното, даже леко мазохистично съоръжение. Прехвърлянето е милион пъти по-лесен метод.

Скафандърът правеше всичко възможно да се чувствам удобно. Плъзнах се през отдавна неизползвания гръбен шлюз на „Дребен флирт“ инспектирайки насинената, одрана от изстрелите обшивка, докато се оттласквах надалеч във вакуума на трюмната зала на нода. Хексагонални ремонтни плочи вече изтичаха от отделни места по кожата на „Дребен флирт“ и се съединяваха, за да образуват дантелената превръзка на чисто нов епидермис. Съкровищницата представляваше фасетиран пурпурночерен цилиндър, който стисках в дясната си ръка, със златен интерфейсен нашийник около средната си част, където обикновено бе включен към кораба. Имах чувството, че влача със себе си малка неутронна звезда. Съкровищницата преливаше от данни, знания и мъдрост.

— Този скафандър ще те задържи ли жив задълго, дяловек?

— За достатъчно дълго време, надявам се.

— Тогава кажи на кораба си да очаква завръщането ти. Ще може ли да се погрижи за себе си, докато отсъстваш?

— Вече е сторено.

— Стой неподвижен в такъв случай. Аз ще се заема с теб!

Ръката на куратора се помръдна към мен, пръстите бяха широко разтворени и после се свиха полека, нежно, около мъничкото ми, лесно за сплескване тяло. Скафандърът изпука, когато пръстите ме прихванаха и започнаха да ме влачат заедно със съкровищницата ми в посока към лицето. До този момент не бях забелязал, че в пръстена, свързващ шлема на куратора с останалата част от тялото му имаше подобно на дюза отверстие. В него се отвори врата и аз се оказах пъхнат вътре, в безтегловна зала с размера на малък товарен трюм. Вратата се затвори и плисна солена розова течност, която в началото кипеше — докато изтласка вакуума от залата. Скафандърът ми опита околната химия. Течността представляваше супа, пълна с дълговерижни молекули.

Отвори се втора вълна и аз се понесох с приливната вълна на течността. Заплувах, за да възстановя ориентацията си. Намирах се в шлема, плавах в течността в пространството между брадичката на куратора и стъклото. Кураторът дишаше толкова бавно, сякаш море лениво приижда и се отдръпва от брега. Продължих да дрейфувам, докато не се озовах на едно ниво с изумителната цепнатина на устата, която се разпростря и от двете ми страни, устните бяха извити като варовик, издълбан от подземни реки.

— Притеснително ли е преживяването, дяловек? Непременно ми кажи, ако се притесняваш!

— Добре съм.

— В подобна ситуация не всички биха се чувствали удобно като теб.

— Не смятам, че възнамеряваш да ме нараниш. Иначе щеше да си го сторил вече.

— Бих могъл да искам да те изям. Обмислял ли си подобна възможност?

— След като я спомена…

— Нямам намерение да те изяждам — не и в смисъла, който влагаме и двамата. Но за мен е необходимо да те погълна. След няколко секунди ще видиш защо. Бъди уверен, че няма да ти причиня вреда и престоят ти в мен ще бъде временен.

— В такъв случай ще приема уверенията ти!

Устата се отвори с няколко градуса, докато процепът не стана достатъчно широк, за да мога да премина между устните.

— Кураторе — казах, докато падах в този бездънен овраг, — надявам се нямаш против да попитам, но каква гаранция имаш, че аз няма да ти нанеса вреда, щом веднъж се озова вътре в теб?

— Дори и да разрушиш целия нод, просто ще одраскаш общия сбор от информация, която притежаваме, и няма да изгубим нищо ценно.

— Но бих могъл да опитам все пак.

— Ти беше проучен много по-щателно, отколкото вероятно осъзнаваш. Ние разполагаме с доста добра представа за способностите на кораба ти. Той има оръжия, но не е военен. А и скафандърът ти не съдържа нищо, способно да ни причини щети.

— А аз самият?

— Погледнахме вътре в теб. Открихме само месо и кости, както и незначително количество безобидни машини. Съкровищницата ти може да представлява бомба, разбира се, но това е риск, който ще поемем. Не съществува акт на придобиване на познания, напълно лишен от рискове.

Течението на погълнатата течност ме носеше надолу през гърлото на куратора. Пред мен прожекторите на скафандъра откроиха в тъмнорозово и пурпурно гъбестата врата на епиглотиса, която се хлопна миг преди да мина през нея. Насочвах се към стомаха, не към дробовете.

Яздих перисталтиката по целия път надолу, стените на хранопровода на куратора се свиваха и отпускаха, за да движат глътката течност, в която плавах. В крайна сметка стесняващата се тръба ме стовари в топло, изпълнено с течност помещение. Предположих, че съм някъде дълбоко вътре в торса на куратора, вероятно в долния стомашен дял, но нямах представа в кой орган или отдел на орган бях пристигнал. Вътрешната анатомия на съществото като че ли не приличаше особено на тази на базовите хора дори и когато направим съответните преизчисления според мащаба.

Странностите на храносмилателната система на куратора станаха очевидни, когато огледах по-внимателно заобикалящото ме пространство. Залата беше горе-долу полусферична, с входна точка близо до полюса на полусферата. Стените бяха нашарени с твърди, блестящи пръчки, излизащи от вратата — някакъв вид кост или хрущял. Ребрата се огъваха и отпускаха в много бавен цикъл, сякаш огромните като балони дробове на куратора се разтваряха и свиваха някъде над нас, зад метри стомашна стена и плеврална кухина.

Необичайното в тази зала, което ме накара да реша, че тя няма свой аналог в собственото ми тяло, беше подът й — или стената, срещуположна на купола. Представляваше море от вълнуващи се, подвижни израстъци, подобно на гора от анемонии. Те бяха два или три пъти по-дълги от мен самия и пулсираха с хипнотични цветове, проблясваха и се меняха, щом се докоснеха едни до други. Някои от израстъците се огъваха назад към основата си, а върховете им изчезваха в сияйния килим. Загребах по-наблизо и видях тъмни предмети, загнездени в пространството между корените на пипалата, притиснати дълбоко в плътта в основата им. Сред тези предмети имаше цилиндри, кубове и овоиди, а огънатите назад пипала бяха прикрепени към тях и стискаха със смукателните си връхчета обвивките на кутиите или пък се бяха включили в тях посредством отвори или цепнатини в обшивките им.

Все още носех съкровищницата си. Без да ми се нареди изрично, аз я побутнах в посока на размахващите се пипала и я оставих да дрейфува. Дузина израстъка се разгънаха към нея, протегнаха се максимално напред и заразтваряха връхчетата си като животни, гладни за цицка. Съкровищницата попадна в обсега им и израстъците се сбориха за нея, скараха се кой да я докопа пръв.

— Добре дошъл в корема ми — каза кураторът. — Това е интерфейс към нервната ми система. В мен има и други такива места, но това е достатъчно за целите ни.

— Тези други предмети — това също са съкровищници, нали?

— Съкровищници или много подобни на тях уреди. В повечето случаи са били дарени от собствениците си. Не очаквам да сториш същото, но все пак съм любопитен за съдържанието на твоята.

Едно от пипалата се закачи за средата на съкровищницата ми, свързвайки се със златния интерфейсен пръстен.

Израстъкът се оживи с цветове, ярки пулсации препуснаха от върха му към дебелия корен.

— Четеш ли го в момента?

— Процесът е наченат, дяловек. Ще отнеме известно време, но подобни неща трябва да се вършат както е редно. Данните няма да идат по-далеч от главата ми. Аз съм буфер между съкровищницата ти и останалата част от Бдението поне за момента. Винаги сме нащрек за заразени данни.

Докато вниманието ми беше отвлечено, три ръце се бяха протегнали и се бяха хванали за скафандъра ми. Придърпваха ме полека, сякаш не искаха да осъзная какво се случва. Трепнах и се освободих с рязко дръпване.

— Може ли да задавам въпроси, кураторе?

— В питането никога не се крие вреда.

О, напротив, помислих си. Потенциална вреда има и в най-невинния акт по придобиване на сведения, както дори кураторът бе признал.

— Има много неща за Бдящите, които не знаем.

— Тук вече са били мнозина от твоя вид. Те не са ли задоволили любопитството ти?

— От пъзела все още липсват някои парчета.

— И ти смяташ, че ще допринесеш за намирането им?

— Мой дълг е да опитам. Дълг към линията ми и към Гражданството.

— В никой случай не бих застанал на пътя на дълга ти, дяловек!

Имах чувството, все едно съм застанал на пръсти на ръба на опасна бездна. Дотук се бях справил добре, пък дори и само защото все още дишах. Беше ми позволено да вляза в облака, в един от преработващите нодове на облака, и ми бе позволена аудиенция с куратор. Малцина посетители бяха стигали тъй далеч — или поне никой, който да се върне да разказва.

— Отдавна сме разбрали, че Бдението събира информация от цялата галактика, от всички възможни части на метацивилизацията. Като цяло този процес изглежда всеяден — на пръв поглед не давате вид да цените повече една или друга линия на информация.

— Подобно впечатление е разбираемо.

— Но при по-внимателно вглеждане се забелязват намеци за структурирани проучвания. Тези пътници, които са влезли при Бдящите и са се върнали — както здрави, така и луди, — са открили, че определени набори с данни се ценят повече от други. Харесвате повече определени форми на информация най-малкото когато трансакциите ви бъдат проучвани в дългосрочен план и при многобройни примери.

— И какво е естеството на уклона ни?

— Андромеда — отвърнах. — По-точно Липсата. Погледнато в дългосрочен план, може да се приеме, че Бдящите имат еднопосочна, всепоглъщаща цел — макар и тя да е понякога трудно различима. Вие сте се организирали да събирате всяко възможно парченце информация, касаещо изчезването на галактиката Андромеда и всичко, свързано с това събитие.

— Много цивилизации са се вманиачили по Липсата. Би било трудно за едно галактическо общество да не изпадне в неин плен.

Посмях да поклатя глава, макар да нямах представа дали домакинът ми вижда този жест.

— Вярно е, че всички си мислят за Липсата. Всички се притесняват какво значи тя. Но дори Гражданството не е стигнало много по-далеч от това. Няколко наблюдения, няколко теории, но нищо повече. Като цяло сме се научили просто да си живеем живота. Може да изглежда глупаво и късогледо, вид отрицание дори, но какво друго можем да направим? Каквото и да е станало с Андромеда, то е по-голямо от всичко, с което сме се сблъсквали. Дори ако разберем какво се е случило, не бихме могли да сторим нищо, за да спрем повторението му тук. Това е симптом за нещо надминаващо дотам възприятията ни, че все едно е действие на Господ.

— Може и да е точно това.

— Господ премахва цяла галактика от битието като предупредителен акт срещу човешкото високомерие?

— Дори ако е дело на Господ — хипотеза, която нашите данни не подкрепят с почти нищо, — би било неточно да се опише Липсата с подобни термини. Андромеда може и да не се вижда вече, но там все още има нещо. Дори има останали няколко звезди, хванати извън Липсата, когато се е образувала. Всъщност може би е по-добре да я наречем Затъмнението.

— Опасявам се, че прякорът вече е прихванал…

Но се замислих за казаното от куратора и си напомних, че той е прав. Собствените наблюдения на Гражданството го потвърждаваха: Андромеда не толкова беше изчезнала, колкото бе затъмнена. Точно както Дайсъновият рояк на Бдящите затъмняваше светлината на Млечния път, така и Андромеда продължаваше да скрива светлината от Вселената зад себе си чак до яростното сияние от космическия микровълнов фон. Но онова, което се намираше на мястото на Андромеда, не беше точно и галактика. Представляваше по-скоро дебела, черна жаба, тлъсто петно мрак с остър като бръснач ръб на хоризонт на събитията. Но не беше и черна дупка. Както каза и кураторът, имаше звезди и звездни купове, които все още се въртяха около ръба на петното и техните орбити не бяха такива, каквито може да се очакват, ако се движат близо до повърхността на черна дупка, където привличането би изиграло своята роля. Тези тела се движеха все едно нищо не се е променило — сякаш Андромеда си е все още на мястото.

Никой нямаше представа какво всъщност представлява черната жаба. Но едно беше ясно, при това ужасяващо ясно: Андромеда бе галактика като нашата собствена. Там, както и в Млечния път, би могъл да е възникнал живот. Беше възможно дори животът да се е развивал до момента на поява на Липсата. Страхът ни се пораждаше от факта, че каквото се бе случило с Андромеда, можеше да се случи и с нас, ако не внимаваме.

— Някои от нас смятат, че това е предпазна мярка — казах. — Че андромедяните строят стена около себе си, за да не ни пуснат там. Че са ни следили как се разселваме из своята галактика и не им харесва онова, което виждат.

— Стена, която е също и затвор. Това не би ли било донякъде и самоубийствено?

— Става въпрос просто за теория. Не се съмнявам, че Бдящите разполагат с по-добри.

— О, да. Имаме купища. Как може да се издигне толкова бързо стена? Това би изисквало синхронизирана дейност в галактически мащаб, надминаваща рамките на всичко, което можем да си представим. Как тогава може да сме заплаха за цивилизация, способна на координация от такъв размах?

— Нямам представа.

— Липсата ли те интересува най-много, дяловек? Заради това ли си дошъл тук?

— Дойдох да донеса благословиите и добрата воля на линията Джентиан. Всичко друго е бонус.

Когато кураторът заговори отново, в тона му се долавяше предупредителна нотка:

— Не си отговорил на въпроса ми!

По челото ми протече пот.

— Интересувам се от Липсата, но само като ключ да науча повече за вас. Както казах, Гражданството предпочита да не умува много за това явление — сред линиите няма особен глад за нови данни и нови теории. Те не се интересуват особено от това — все едно да се безпокоиш за смъртта, когато не можеш да сториш нищо по въпроса.

— Тогава защо ние сме толкова вманиачени?

— Предполагам, защото сте стари. В линиите говорим за „преходност“. Гледаме към галактическите общества и виждаме цивилизации, които се надигат и изчезват като вълни. Свикнали сме с представата да сме единственото постоянно нещо наоколо. След това започнахме да забелязваме Бдящите и осъзнахме, че не сме сами.

— Тук сме от много време. Не е като да сте забелязали съществуването ни току-що.

— Не, но в течение на много обиколки сме ви отбелязвали като аномално явление и нищо повече. Очевидно сме грешали. Бдящите не са просто стеларна култура, която е надскочила вероятността за оцеляване. Всичко около вас сочи за общество, което знае, че ще живее много, много дълго и ще стори всичко по силите си да осъществи този план. Виждал съм и други Дайсънови рояци, но нищо подобно на еднопосочната ефикасност на този тук. Били сте безмилостни. Не сте оставили и едно камъче непроменено. А и вие, кураторите, също сте част от плана. Били сте подготвени да промените самите себе си отвъд всякакви граници, да предприемете масивни крачки встрани от базовите хора, каквито сте били в началото.

— Виждал си и по-странни твари от мен.

— Виждал съм твари, които са свършвали по странен начин, като Ръбобегачите. Но те са станали такива в резултат от почти случайни промени в течение на милиони години. Не са имали план. Мисля, че вие сте знаели точно като какви ще свършите в мига, в който сте започнали. Че ще станете огромни, бавни гиганти и никога няма да спрете да растете. И това ме интересува, понеже намеква, че целта на Бдящите е била гравирана в камък много преди да се случи Липсата. Тя е хванала всички други неподготвени, но — освен ако не греша — вие сте я очаквали.

— И ние бяхме изненадани от Липсата като останалите. Нищо в наблюденията ни не я предсказваше.

— Вие обаче сте следили Андромеда. Може да не сте очаквали Липсата, но сте имали причина да се вторачвате в онази галактика.

— Тя е най-близкият ни съсед от какъвто и да било размер, следователно си заслужава вниманието.

— Има и други галактики в местната група, някои от които могат да бъдат смятани за потенциално годни за живот. Показвали сте определен интерес към тях, но Андромеда винаги е била основният ви фокус.

— Тогава наистина става дума за пъзел, дяловек.

— Ние смятаме, че сте намерили доказателство за дейност на Предшественици — звездно инженерство, Дайсънови осферявания, подобни неща. Те не са ни пращали целенасочено сигнали, но все пак са издавали съществуването си. Ние ще сме били в космическата ера от два и половина милиона години, преди те дори да осъзнаят, че съществуваме, тъй че е напълно възможно тамошната цивилизация да е смятала, че разполага еднолично с цялата Местна група. Те ще да са пристигнали твърде късно на сцената, за да станат свидетели на дейността на Предшествениците от Млечния път или пък са ги приели за вече загинали. Така или иначе нашата поява сигурно е станала причина за притеснение. Гражданството смята, че Бдящите са създадени, за да наблюдават Андромеда, да следят какво правят Предшествениците там и да преценят дали те представляват заплаха, или са благословия за нас. Ако отнеме милиони години да се вземе това решение — защо не. Не може да се прецени успехът на една галактическа цивилизация за по-малко време. Може да се окаже, че ще се наложи да събирате данни в течение на пет или шест милиона години, а след това да вземете решение за последващите действия — включително за изпреварващ удар, увертюра за междугалактическа макровойна… — усмихнах се по-скоро за да успокоя себе си, отколкото за утеха на събеседника си. — Към топло или към студено отивам, кураторе?

— Разполагаш с теория, която приляга на доказателствата.

— Е, почти. Но ако от вас се е очаквало само да наблюдавате Предшествениците от Андромеда, защо е цялата тази тайнственост?

— Ние сме извънредно открити един с друг в момента.

— Знам — но няма причина да смятам, че няма да си поиграеш с паметта ми, преди да си тръгна. Въпросът е, че ако Предшествениците са главната цел, няма причина за толкова потайност. Те биха били проблем, за който е нужно да знаем всички — включително Линиите и преходните цивилизации.

— Секретността може да е по-важна, отколкото осъзнаваш — отвърна кураторът. — Не би било добре една отделна култура да предприеме едностранчиви действия, но това лесно може да се случи, ако новината за Предшествениците андромедяни стане общо достояние.

— Бихме могли да ги спрем, ако се стигне до това.

— Не е задължително. Ако дадена цивилизация построи флот и го изстреля към Андромеда, няма гаранция, че линиите ще са в състояние да го неутрализират, преди да пристигне. А дори и ако преходната цивилизация изчезне, този флот още ще е на път, защитен от разтеглянето на времето. Нищо няма да е в състояние да го догони, ако се движи със скорост, достатъчно близка до светлинната.

— Добре, значи има причина за потайност. Но преходните цивилизации не са глупави. Някои от тях биха направили собствени наблюдения над Андромеда и биха забелязали същите доказателства за манипулации на Предшественици.

— Признаците може да са били толкова дребни, че да са били нужни изследователските ресурси на Бдящите, за да бъдат забелязани. Във всеки случай преходните цивилизации по принцип повече се интересуват от по-близките си съседи в галактическия диск, отколкото от онова, което се случва на два и половина милиона светлинни години от тях.

Кураторът не отрече официален интерес към Андромеда. Това може и да не означаваше нищо, но поне беше трошица информация, която щях да върна в линията. Тя щеше да добави малко към вече известното, или поне да подсили съществуващите аргументи в спора, да добави достоверност към любимата теория на Гражданството.

— Благодаря за обсъждането на тези въпроси — казах, доловил, че съм достигнал до границата на разумното нахалство.

— За нас беше удоволствие. Ние винаги сме уважавали много линиите и ценим тяхната конфиденциалност.

— Ще докладвам всяка подробност от преживяванията ми тук.

— Не очаквам нищо по-малко!

Над мен таванът се огъна зловещо, като платно на кораб, уловило вятъра — все едно кураторът бе въздъхнал титанично.

— Но да се върнем към задачите си, тъй да се каже. Приключих с първоначалното проучване на съдържанието на съкровищницата ти.

— Надявам се, че съдържанието не те е разочаровало твърде много!

— Подценяваш стойността на съкровищницата си. В нея има данни от поне частичен интерес за нас.

— Много се радвам, че не съм загубил времето ти. Чувствай се поканен да копираш всичко, което би ти било и от най-малка полза.

— А каква е таксата ти за тази услуга?

— Няма такса. Дадено ми е право да ти подаря всички данни, които пожелаеш, като знак за благодарност и приятелство от линията Джентиан с надежда за продължаващи добри отношения.

— Това не ми се струва честна сделка, дяловек!

— Надали е честна сделка да плащаш за данни, които знаем, че са остарели.

— Всички данни са остарели. Фотоните, които достигат очите ни, са вече стари. Те ни казват, че гледаме към нещо истинско, но нямаме информация дали обектите пред нас все още съществуват. Може да са изчезнали в небитието в мига, когато тези фотони са полетели.

— Разбирам гледната ти точка, но въпреки това няма да те таксувам.

— Тогава е в ръцете на Бдящите да направим реципрочен жест. Дошъл си тук като посланик, но без съмнение няма да се откажеш от възможност да пребродиш архивите ни.

— Не — отвърнах доста предпазливо, понеже се боях, че предложението можеше да ми бъде отнето, ако го сграбчех твърде радостно. — Не бих го отказал!

— Консултирах се с другарите си куратори. Ако се докаже, че твоите данни преминат елементарни валидационни тестове, не виждаме проблем да ти дадем временно разрешение за достъп. Ще имаш свободата да се консултираш и да записваш данни от най-горните нива на архивите ни. Ще можеш да правиш справки, но не и да записваш данни от средните нива. Ще бъдеш допуснат да запомняш данни, но само използвайки нормални модули за мнемонично улавяне. Файловете с данни от трето ниво и от дълбочинните ядра няма да ти бъдат достъпни.

— Всяко едно предложение е над и отвъд нашите очаквания. Това, което предлагате, е повече от щедро и бих бил поласкан да приема!

— Много добре, дяловек. С твое разрешение съкровищницата ти ще остане във вътрешностите ми, докато не бъде подложена на щателно проучване.

— Това е приемливо.

— Добре. Може да напуснеш посредством долната ми храносмилателна система — изходът вече се отваря.

Пред погледа ми близо до средата на пода гънките се разтвориха, за да разкрият лъскава шахта, която до този момент бе останала скрита.

— Няма да се наложи да се връщаш в шлема, след като излезеш от ректума ми — додаде кураторът. — В задната част на бронята ми има шлюз за изхвърляне на отпадъците.

— Това е… много полезно — казах.

— Може да е неразумно да се прибързва със заключенията, но ако приемем, че съкровищницата ти премине валидация, няма да има причини да не ти издадем незабавно разрешително за достъп. Ако няма нужда да се връщаш на кораба си, можеш да започнеш да проучваш архивите ни незабавно.

— Благодаря — казах. — Спомена, че разрешителното ще е временно. Може ли да ми дадеш представа кога ще изтече то?

— Това е първото ти посещение при нас, дяловек. Нашите взаимоотношения трябва да започнат с добро начало, но нека ги оставим да се развиват постепенно. Дали двеста години ще бъдат достатъчни като за начало?