Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (17)

Глава четиринадесета

Останахме на площадката за кацане, докато вечерният въздух не захладня — дяловеци, гости и имирски функционери се въртяха сред летящи подноси, отрупани с питиета и хапки. Повечето от другите дяловеци бяха в Имир от години, но ние с Кемпиън бяхме само на дни субективно време от системата за сбирки. За нас раната в мислите бе още ярка и агонизираща, твърде прясна, за да бъде успокоена от празни приказки и глупави уверения. В неспокоен миг се оттеглих от тълпата и си проправих път към края на терасата, където спрях, стъпила на крайчеца на лишения от парапет ръб. Дълго падане предстоеше до основата на наклонения пръст на Благородията и още по-дълго до блещукащите, вечно променливи дюни под него.

— Ако се вслушаш внимателно, можеш да ги чуеш да пеят — каза тихо Кемпиън, който се присъедини към мен на ръба.

— Не мога да чуя нищо, не и с този купон зад гърба ни.

— Полека-лека хората влизат вътре. След малко на открито ще останат само неколцина закъснели като мен и теб.

— Заглади ли нещата с Бетъни?

Кемпиън побърза да се ухили:

— Така мисля. Казва, че ще гледа слонът да има достъп само до съкровищници, които са подправени да съответстват на историята, но и бездруго така правят, откакто е пристигнал. Ще се наложи да спретнат още няколко промени, за да поизлъскат онази работа с пропукания звезден бент, но не би трябвало да е проблем.

— Просто е редно да му кажат. Не е любезно да го държат на тъмно по този начин.

— Да, но виж го от тяхната гледна точка.

— Той няма да се взриви!

— Не може да си сигурна. Такива работи са се случвали и преди.

— Всичко в галактическата история си има прецеденти. Всяко значимо събитие вече се е повторило поне веднъж. Но това не прави по-вероятно да се случи отново точно тук и сега.

— Добре, тогава иди и му кажи. Аз ще се кача горе на орбита и оттам ще гледам фойерверките.

— И ще ме изоставиш тук долу?

Кемпиън ме прегърна:

— В никакъв случай.

След малко казах:

— Как ти се сториха роботите?

— Радвам се, че са тук. Сега, когато Каденца и Каскада са въвлечени, това означава, че е атакувана не просто линията Джентиан. Ако Машинните хора се чувстват заплашени, те ще ни подкрепят докрай. А аз определено предпочитам да са на моя страна, не срещу мен.

— Мислех си по-скоро за отношението им към Хесперъс.

— В смисъл?

— Смяташ ли, че наистина искат да му помогнат?

— Така твърдят, нали?

Увих се по-плътно в наметката си, ставаше студено.

— Не знам. Как може да си сигурен, че не искат просто да го разглобят, вместо да го излекуват?

— Ако излекуването му не е вариант, разглобяването му може да се окаже единствената алтернатива. Поне така ще имат достъп до информацията, която е събрал преди амнезията си.

— Но той ни е приятел, Кемпиън! Не може просто да им го връчим като износена вещ, за да го демонтират и рециклират!

— Той е машина. Това им се случва, когато се счупят.

— Не помня да си се изказвал някога по-студено!

— Не че не ме е грижа за него — побърза да обясни Кемпиън, — но нека бъдем реалисти. Кой има по-добър шанс да го поправи — Машинните хора, цивилизацията, от която идва, или някакво мистично същество, наречено Дух на въздуха, за което не знаем почти нищо? — той поклати глава. — Както и да е — не се ли държим малко детински? Те дори не са го виждали все още. Не трябва ли да изчакаме да чуем какво ще кажат, след като го видят?

— Каденца и Каскада са просто два робота. Те може и да знаят как да го поправят, но това не означава, че ще имат ресурсите за това така далече от пръстена Моносеръс.

— Тогава нека ги оставим да го заведат у дома.

— Кемпиън, той ни прати послание! Беше много ясен за Невма. Няма как да е знаел, че Каденца и Каскада ще са тук, значи е искал да се срещне с Духа!

— Ако е предполагал за другите роботи, щеше да ни каже да им се доверим. Те са други роботи, точно като Хесперъс. Несъмнено знаят какво е най-добро за него. Той ни каза да се убедим, че неговите хора ще получат бележките и рисунките му!

— Това не е същото като да каже да им доверим самия него!

— Можем да го обсъждаме цяла нощ и пак да не постигнем и намек за съгласие! Освен това безполезно е да гадаем за Духа на въздуха, преди да сме говорили отново с магистратката. Не ми се стори особено щастлива от идеята да ни даде пряк достъп до него.

— Ние сме линия — казах. — Ще я помолим мило първия път. Но ако не получим каквото желаем, ще си го вземем. Винаги така сме вършили нещата. Така се очаква от нас да постъпваме.

— Тоест да обикаляме и да принуждаваме по-дребните цивилизации да се подчиняват, така ли?

— Достатъчно отдавна сме наоколо, за да заслужим правото — простенах наум, като се слушах какви ги дрънкам. Точно такива неща мразех да чувам от устите на другите дяловеци: представата, че трябва да използваме сила в момента, щом дипломацията и убеждението не ни свършат работа. Да използваме принуда, с други думи, точно както Кемпиън го беше казал. Но си мислех само за Хесперъс. Не исках някой или нещо да застане на пътя на връщането му към живота.

— Чуй — каза Кемпиън, — започва се.

— Какво?

— Музиката. Песента на дюните!

И тогава я чух, макар че звукът сигурно бе нараствал по сила от няколко минути, бе навлизал в сферата на чуваемост. Кемпиън бе прав, че повечето празнуващи са се прибрали в кулата, а на площадката бяха останали само към дузина души, които не вдигаха много шум. Звукът бе нисък и чужд, скръбен, басов и наситен — бръмчене, което се надигаше и заглъхваше като извънредно бавна сирена.

— Това вятърът ли е? — прошепнах, едва смеейки да говоря.

— Не, не е вятърът. Ефектът се получава най-добре, когато въздухът е почти напълно неподвижен.

— Не си идвал тук преди!

— Не, но и друг път съм бил на планети с дюни. Също и ти, но вероятно никога в подходящото време. Признай си, че има още купища преживявания, които и двамата все още не сме изпитали. Ето затова все още живеем!

— Но ако не го причинява вятърът…

— Песента е резултат от поредица свличания — обясни Кемпиън със същия почтителен шепот. — Пясъчните зрънца се свличат по склона точно под най-външния пласт на дюните. Всъщност техническият термин е „бархани“ — това са дъговидни дюни, при които се получават подходящите условия за пеене. Свличащите се зрънца предизвикват нещо като резонанс в най-външния пласт. Той започва да осцилира, вибрирайки като огромен барабан. Осцилациите се захранват обратно в свличащите се зрънца и ги принуждават да се синхронизират. Мембраните вибрират още по-силно и захранват движенията на околните въздушни маси. Така че получаваш нещо като музика… — след известна пауза приятелят ми добави. — Прекрасно, нали?

— Прекрасно и малко страшничко.

— Като всички чудесни неща във Вселената… — След известно време той смени темата: — Преди малко говорих със Сайфъл.

— Винаги си имал слабост към нея.

— Слабост да, но никога не съм я докосвал и с пръст. В случая имах предвид, че тя спомена нещо, което ме накара да се замисля. В момента имаме доста проблеми — Хесперъс, другите роботи, Грилс и затворниците, по каква причина някой би искал да изтреби линията и какво ще стане, ако ни намерят отново. Достатъчно грижи за цял един живот дори по стандартите на линията. Но при все това ние сме все още живи. Все още сме живи, имаме приятели и не сме бездомни, и вечерта е прекрасна, а дюните на Невма ни пеят. Това не са просто някакви си стари дюни, нали се сещаш? Под нас са разбитите останки от мегаструктурите на Доставчиците, чиято цивилизация е паднала от небесата. Изнасят ни серенада бляскавите реликви от мъртва суперцивилизация — хора, които са се мислили за богове, пък дори и само за няколко мига по галактическото време. Как те кара да се чувстваш това, а?

— Сякаш живея твърде късно — отвърнах.

 

 

На закуска линията проведе и закрито събрание на тераса близо до върха на сградата с луковицата на върха. Половината тераса беше открита, над другата половина висеше куполообразен покрив. Имир се ширеше във всички посоки, с гмеж превозни средства и граждани, прелитащи между кулите в безкрайни, главозамайващи танци. По мостовете и въздушните променади се вееха ярки цветни флагове. Въздухът беше студен, но живителен, а нощният отдих ме бе освежил. Преди стотици хиляди години въртенето на планетата бе нагласено да съвпада със стандартния за линиите ден и тъй като наближаваше пролетното равноденствие, Имир се бе насладил на почти дванадесет часа непрекъснат мрак.

Ние с Кемпиън пристигнахме заедно на закуска. Беше ни сервирано на квадратна маса, с по петнайсетина места от всяка страна. В средата на квадрата имаше място за обемен екран, изпълнен с въртящ се образ на галактиката. Храните и напитките бяха в изобилие. Нас с Пърслейн ни бяха осведомили кога да слезем, но останалите очевидно вече бяха прекарали известно време на терасата. Когато пристигнахме, имаше само две свободни места — от двете противоположни страни на квадрата. Постояхме озадачено за момент ръка за ръка.

— Ще се преместя — предложи Барция, която седеше до едното от двете свободни места. Надигна се да се изправи, повдигайки крайчеца на роклята си.

— Няма нужда — обади се Медик с насмешлива нотка в гласа. — Сигурен съм, че Кемпиън и Пърслейн нямат против да седнат разделени — не повече, отколкото и останалите сред нас. Или пропускам нещо?

— Не се притеснявай! — уверих Барция. — Няма нужда да ставаш. Но благодаря за предложението!

Седнах до нея, а Кемпиън се настани до Хенбейн и Тийзъл^[1].

Бетъни, който седеше на равно разстояние между двама ни, вдигна чаша портокалов сок към устните си.

— Добре ли спахте, дяловеци? — попита. — Според вашите вкусове ли бяхте настанени?

— Нямаме оплаквания — отвърна Кемпиън.

Всеки от нас имаше на разположение за удовлетворяване на нуждите си по цял етаж от кулата, разделен на няколко стаи с високи тавани, с панорамни прозорци и извити, подобни на пещери стени.

— Предполагам, говориш и от името на Пърслейн? — попита Бетъни с преувеличена любезност.

— Кемпиън познава вкусовете ми — отвърнах. — И е прав да говори от мое име. Тъй или иначе — спахме заедно. Знаете го всички или поне го подозирате, така че защо да се преструваме?

— Когато линията е в най-тежкия си час, бихте могли поне да се опитате да се покорите на традициите! — изсумтя Бетъни.

— Значи никога не си чукал друг дяловек? — попитах.

— Точно на закуска ли, Пърслейн? Моля те!

— Ти повдигна въпроса, Бетъни, не съм аз!

Акънайт вдигна успокоително ръка:

— Нека бъдем по-милостиви към тях, може ли? Може да не одобряваме подробностите на връзката им, но линията все пак им дължи много!

Бетъни ми се стори разочарован, но не се обади.

— Ако ще ни наказвате, сега е моментът — обади се Кемпиън. Безгрижно посегна към филия хляб и откъсна ъгълчето й. Беше толкова хладнокръвен, че чак потреперих от незаслужена гордост. — Аз обаче смятам, че всички сте твърде разумни за подобно нещо. Да, нарушили сме правилата. Но те не значат нищо в момента. Линията Джентиан не съществува в познатата ни форма. Можем да изградим нещо ново от руините, но нека не се преструваме, че ще има много общо с институцията, която Абигейл е създала преди шест милиона години!

— Линията все още е легитимна — каза Галингейл, без да влага особена убедителност, — но разбирам гледната ти точка. Кемпиън и Пърслейн не са единствените дяловеци, които са флиртували с идеята да се ухажват през обиколките. Те може да са довели изкривяването на правилата по-далеч от повечето от нас, но винаги е имало и други.

— Никой от седящите около тази маса! — обади се Бетъни.

Галингейл се почеса по металния ръб на изкуственото си око. То наподобяваше залепена за лицето му желязна значка с малко червено скъпоценно камъче в средата.

— Може да си прав. Но, от друга страна, като че е дошло времето да сложим черта на миналото. Какво толкова вредно има в малко чукане между приятели?

— Не това е желала Абигейл — отвърна Бетъни. — Безобидно чукане тук-там по време на Хилядата нощи — това е друго нещо. Някоя и друга оргия — да. Но не и сериозно сприятеляваме. Не и влюбване, раждане на деца, щастливо съвместно бъдеще. Не за това ни е създала Абигейл!

— Абигейл вярваше и в гъвкавостта — възрази Галингейл. — Ако тя седеше на тази маса, като нищо щеше да се съгласи с начина на мислене на Пърслейн и Кемпиън.

— Ти така си мислиш! — озъби се Бетъни.

— Ако не се бяхме сприятелили — казах, — нямаше да закъснеем за сбирката и двамата. Най-вероятно щяхме да попаднем в засадата и да загинем заедно с останалите.

— Тя има право — съгласи се Галингейл. — Вероятно най-разумно е да оставим това дребно неразбирателство зад гърба си и да продължим нататък. Без участието на Пърслейн и Кемпиън нямаше да имаме петима други дяловеци или затворниците… — той бръсна трохи от устните си. — Като стана дума за което, решихме ли как ще постъпим оттук нататък? Логично е да изведем тримата джентианци от стаза, но ще трябва да сме по-предпазливи, що се отнася до затворниците. Освен това съществува и въпросът какво ще правим с тях, щом веднъж видят бял свят… — той се вгледа настоятелно в Мъзириън, която седеше на срещуположната страна на масата спрямо Акънайт, сякаш те двамата почти не си говореха.

— С разрешението на линията бих искала да ръководя разпита — обади се Мъзириън. — Естествено, не без да бъда наблюдавана изкъсо. Но затворниците са наши — заловихме ги и ги държахме невредими, докато се появи Кемпиън. Право или не, имам усещането за недовършена работа!

— Не смятам, че някой от нас има проблем да ти позволи да проведеш разпита — увери я Бетъни. — Под надзора на линията, както сама каза. Имаш ли план?

— Ще оставя Грилс последен — смятам, че от него може да се измъкне най-много и е най-вероятно да оцелее при завръщането си в нормално време. Ако успея да го извадя цял, бих желала да получа разрешение за извънредни мерки за разпит.

— Разслояване? — обади се Чарлък отвратен.

— Това е просто инструмент в набора — обясни Мъзириън, свивайки небрежно рамене.

— Който не сме използвали от обиколки — възрази Чарлък. — И който в множество просветени цивилизации се смята за варварско завръщане към тъмните векове.

— Да, но не и от Гражданството, чието мнение единствено важи сред нас. Няма да нарушаваме никакви важни закони… — диви искрици пламнаха в очите на Мъзириън. — Ние сме онези, които попаднаха в засада и бяха докарани до ръба на терминалното изтриване, не някоя друга линия или цивилизация. Нека и те опитат от лекарството на изчезването и да видим колко ще изтраят принципите им. Нима се съмняваш, че Марселините ще се поколебаят и за миг, преди да използват същите техники върху някой от нас, ако се стигне дотам?

— Измъчването на Грилс няма непременно да ти донесе отговорите, които търсиш — предупреди Чарлък.

— Не става дума за мъчения. Мъченията включват болка. Ние изобщо няма да го нараним.

— Като изключим етичните проблеми, разполагаме ли изобщо с нужните инструменти? — попита Бетъни, облягайки брадичка на свитите си пръсти.

— Апаратурата може да бъде конструирана много лесно — каза Мъзириън. — Във всяка една от съкровищниците ни би трябвало да има подходящи за създателите чертежи. Съдейки по видяното на Имир, бихме могли да разчитаме дори на местни ресурси… — тя поръси захар върху парче плод на чинията си. Вече го беше нарязала на прозрачни парченца, сякаш се упражняваше в разслояване.

— Нека се съгласим, че Мъзириън ще ръководи разпита — каза Бетъни, оглеждайки масата за признаци на несъгласие. — Акънайт, приемам, че би желал да се включиш. Веднага щом стане възможно, ще изведем останалите трима дяловеци от суспендиране и ще им дадем възможност да участват в групата за разпит. Ние, останалите, ще изпълняваме междувременно необходимите надзор и наблюдение. Но няма да налагаме ненужни ограничения на правата на Мъзириън. Повечето от нас или са избегнали засадата изцяло, или са се изплъзнали по време на нападението. Мъзириън и другите оцелели са били там с години, държейки се за живота с нокти и зъби. Имат право да размахат камшика!

Нетърпелива да отклоня разговора от темите за мъчения и разпити, казах:

— Имайки предвид наученото от пристигането ви на Невма, стигнали ли сте вече до някакви заключения защо сме били нападнати?

— Каква може да е причината, освен проста злоба? — попита Бетъни. — Ние не сме най-силната линия в Гражданството и за разлика от други линии имаме много по-малко средства за въздействие върху доминантни цивилизации, тъй че надали са ни нападнали от завист или поради някакъв потаен политически мотив. В течение на шест милиона години сме били доволни да си гледаме собствената работа, справяли сме се добре там, където е било възможно, строили сме по някой звезден бент тук и там, но като цяло сме стояли далеч от дребнавите дрязги на преходните култури. Рядко сме си цапали ръцете с галактическите дела, предпочитали сме да наблюдаваме и записваме, а не да се месим. И враговете, които може да сме си спечелили, най-вероятно са изчезнали от обиколки.

— Чувам само куп причини хората да не ни мислят злото — отбеляза Кемпиън.

Бетъни го погледна със съчувствие:

— Значи не разбираш човешката природа, скъпи приятелю. Хората ни мразят просто заради това, което сме: сила на доброто, добродетелна намеса. Самият факт, че не си цапаме ръцете, че сме опазили неопетнена репутацията си — това е достатъчно да накара някои да ни ненавиждат.

— Друга линия? — попитах.

Бетъни кимна.

— Нищо чудно и така да е, Пърслейн. Несъмнено една линия може да разполага със средствата да сглоби оръжията, които бяха използвани срещу нас. Марселин например…

— Марселин са ни съдружници още от Златния час — казах. — Ние сме им помогнали с клонирането, а те са ни дали кораби. През цялото това време никога не е имало и намек, че ни мислят злото.

— Често близкият приятел е първият, който ти забива ножа — възрази Бетъни.

— Ами ако са ни нападнали по съвсем друга причина? — попита Кемпиън.

— Да не би да имаш теория?

Приятелят ми се спогледа с Акънайт.

— Може би ти трябва да им кажеш, ако смяташ все още, че е важно.

Спътникът на Мъзириън се окашля и пийна глътка вода:

— Единственото конкретно сведение, което измъкнахме от Грилс, преди да го върнем на високите цифри, беше твърдението, че засадата има нещо общо с Кемпиън.

Бетъни присви очи:

— С Кемпиън ли?

— Така каза.

— Може да е излъгал.

Кемпиън се наведе напред:

— Обмислихме твърдението отвсякъде. Единственото, което има смисъл — предвид факта, че не присъствах на сбирката, когато се случи, — е, че в записа ми е имало нещо, в онзи от предишната обиколка.

Мъзириън се обади:

— Никой не смята, че Кемпиън е отговорен — ако наистина го мислите, да го обсъдим след закуска. Но е напълно възможно той да е задействал събитията неволно. Ако в записа му има нещо, довело до засада на следващата сбирка, непременно трябва да открием какво е то.

Бетъни изпепели Кемпиън с поглед:

— И си нямаш представа каква е била тази… причина?

Приятелят ми обясни теорията си, че посещението при Бдящите може да е предизвикало засадата, посочвайки, че и двамата ни гости — Хесперъс и покойният доктор Менинкс — са проявявали любопитство към галактическите архивари.

— Внезапно възникна голям интерес към Бдящите — заключи Кемпиън. — Машинните хора са решили да пратят посланик там — но преди да стигне целта, паметта му е била изтрита. Нещо е възбудило и любопитството на доктор Менинкс. А вероятно и някакво разкритие от посещението ми при Бдящите е стигнало да задейства засадата.

— Открил си нещо с потресаващо значение, но не помниш какво е то? — попита Бетъни.

— Някой може да е видял в записа ми нещо, което аз съм пропуснал да оценя — обясни Кемпиън, необезпокоен от развеселения скептицизъм на събеседника си. — Трябва да прегледаме записа ми в подробности, всички ние. В разкритията ми има нещо увреждащо или опасно за някого — достатъчно, че да счетат за разумно да се опитат да ни анихилират.

Галингейл се обади:

— Някой, който е бил на сбирката, имаш предвид? Някой от нас?

— X-оръдията са пристигнали в кораби на линията — казах. — Няма друг начин да се озоват на разстояние за стрелба по отношение на планетата за сбирки и да не бъдат забелязани. Акънайт и Мъзириън ще ме подкрепят в случая… — погледнах към Акънайт и той вдигна ръка в жест на доброволно предаване. Мъзириън кимна рязко.

— Някой е знаел къде ще се проведе сбирката — отвърна Кемпиън. — Това вече подсказва за достъп до привилегирована информация. А Фескю беше убеден, че семейната мрежа е разбита. Четейки между редовете, сигурен съм, че вече е подозирал, че някой от нас е виновен. Ако седеше тук сега, не се съмнявам, че щеше да задава тежки въпроси.

Сайфъл заговори за първи път, бръсвайки кичур синкавобяла коса от тъмните си замечтани очи. Виждах я през погледа си, но ми се пречкаха спомените на Кемпиън.

— Повечето от нас пристигнаха на сбирката навреме да попаднат на засадата. Но не бяхме започнали празненствата — все още чакахме последните закъснели, преди да подемем Хилядата нощи, което означава, че записите са умрели с дяловеците. Никога няма да разберем какво са правили през последните си обиколки.

Всички я гледахме, без да сме наясно какво точно се опитва да ни каже.

— Знаем обаче какви са били намеренията им — допълни Сайфъл. Гласът й беше като тъмен шоколад. — Преди да се отправят сред звездите, след последната сбирка, всички попълвахме летателните си дневници. Никой от нас не е длъжен да ги спазва до буква — всички имаме намерение да променяме плановете си при постъпването на интересни данни. Но все пак знаем какво са се канили да правят повечето.

— Не виждам какво… — поде Бетъни.

— Ако летателните дневници все още съществуват, можем да ги прегледаме и да видим дали някой от нас се е канел да проучва елементи от записа от Кемпиън.

— Щях да си спомням, ако някой друг се е канел да посети Бдящите — обади се Кемпиън.

— Надали е било толкова ясно казано — възрази Сайфъл. — Но Бдящите събират и изучават информация от цялата галактика, от много системи. Може да си докладвал подробност, която е накарала някой от нас да проведе допълнително разследване, без изобщо да приближава самите Бдящи.

Акънайт се обади:

— Струва си да се провери!

— Много добре — съгласи се Бетъни, все още нацупен. — Сайфъл, може ли да ти поверим тази задача?

— Нямам нищо против. Стига да разполагам с обичайните привилегии за достъп, аз съм в състояние да го сторя не по-зле от всеки друг. Ще се нуждая от чисто копие от записа на Кемпиън, естествено… — тя извърна грейналото си лице към него. — Това ще бъде ли проблем?

— Може и да се окаже — отвърна тихо Кемпиън.

— Не разбрах — обади се Бетъни. — Всички ние имахме свободен достъп до записа ти преди обиколка. Защо сега да е проблем?

— Понеже не съществува. Изтрих го.

Акънайт зина.

— Но на кораба ни каза…

— Сбъркал съм, ясно? Смятах, че може би има годно копие някъде в съкровищницата. Но няма. Издъних се!

— Че защо някой ще изтрие собствения си запис? — попита Тънзи изумена.

— Признавам, сбърках.

— Невинна грешка. Случва се на всички — обобщи Чарлък.

— Нямах предвид този тип грешки — отвърна Кемпиън. — По-скоро кофти преценка. Отървах се от записа, понеже ми писна да влача цялото това минало заедно с мен. Чувствах се като човек, който мъкне безконечна верига чували след себе си, всеки — натъпкан с достатъчно преживелици за цял един живот… — сблъсквайки се с израженията на лицата на мнозина от дяловеците, той се изчерви. — Това си бяха моите спомени — постъпих с тях както намерих за добре! Това си е мое човешко право, преди и над всичко, което линията ми нарежда да правя!

— О, Кемпиън! — промърморих под нос, понеже, колкото и да ми се искаше да съм на негова страна, знаех, че стореното от него е почти непростимо.

— Не мислех, че изобщо имат значение — продължи той. — Знаех, че записващият апарат ще запази чисто копие, което все още ще е в паметта му, когато се съберем на следващата сбирка.

— Записващият апарат беше разрушен от X-оръдията — обади се Бетъни.

— Нямало е как да го знам.

— Но постъпката ти ни поставя в позиция, в която онова копие е било единственото съществуващо.

— Прозрение със задна дата — какво прекрасно нещо.

— Ти и бездруго си на ръба на наказанието. С тази постъпка прекрачваш далеч отвъд границата.

— Вчера беше изтъкан от любезност, Бетъни — какво се промени?

— Дължахме ти сърдечно посрещане, както на всички други оцелели. Но това не променя факта, че си играеш с традициите на линията, поемаш ненужни рискове и си се отнесъл към записа си с ненужно неуважение. Това не са твоите спомени, че да ги триеш, Кемпиън — те просто са ти дадени на отговорно пазене от името на линията Джентиан.

— Е, каквото и да си си наумил да ми направиш, имаш пълното ми разрешение. Но може ли да ти предложа наказанието — каквото и да е то — да изчака, докато открием кой има намерение да ни убие?

— Преди да окачим Кемпиън на въжето — обади се и Сайфъл, — нека имаме предвид и това, че всички сме получили записа му. Което означава, че помежду ни се събират общо над петдесет копия, всички до едно мнемонично обозначени.

— Но размити с хода на времето и погребани под нови спомени — отвърна Мъзириън с тон, подсказващ, че се опитва да въведе разумен довод, а не просто да забие по-дълбоко ножа.

Сайфъл кимна.

— Знам, но това не е невъзстановима щета. Не казвам, че можем да съберем чисто копие, но съм сигурна, че ще го докараме до приличен вариант, ако успеем да съберем умовете си. Ако всички сме склонни да се подложим на извличане на паметта и ако успея да събера индивидуалните версии на записа на Кемпиън, ще мога да ги сравня една с друга така, че дупките да се запълнят и грешките да се поправят.

— Струва си да опитаме — съгласи се Акънайт.

— Това полага доста отговорност на раменете ти, Сайфъл! — каза Бетъни.

— Ще се справя.

Бетъни чукна с комат хляб по брадичката си като съдия, който се кани да произнесе присъда.

— Така да бъде! Мъзириън ще ръководи разпита на затворниците. Сайфъл ще се занимава с възстановяването на записа на Кемпиън, поне доколкото може да бъде възстановен. Тънзи — доколкото си спомням, днес си дежурен патрул. А това според мен си е предостатъчно работа като за закуска!

— Може ли да кажа нещо? — попитах.

Бетъни ми се усмихна.

— Естествено, Пърслейн!

— Ще ни наказвате ли или не? Ще ми се да го изкараме на светло тук и сега.

— Току-що пристигнахте. Естеството на наказанието ви е сложно, с много фактори. Не може да бъде решено незабавно!

— Що се отнася до мен, има само един фактор. Ние сме двойка. Фактът, че закъсняхме, няма нищо общо — можеше да се случи на всеки друг. Донесохме на линията петима оцелели, които иначе нямаше да си върне, както и затворници, а също и Хесперъс.

— Към което следва да добавим и недостойното отношение на Кемпиън към записа му.

— Накажете ме за което, нямам против, но не намесвайте Пърслейн! — обади се Кемпиън.

— За нещастие, като сте се събрали и с пристигането си заедно, като завирате в лицата ни чувствата си един към друг, демонстрирате и готовността си да бъдете наказани като двойка. Така да бъде!

— Дяловеци са изтривали записите си и преди — казах. — Никой не ги е наказвал тогава, защо се нахвърляте върху нас с Кемпиън точно сега?

Бетъни ми се стори притеснен:

— Успокойте се, моля. Ако има наказание, то ще е леко, а и досегашното ви добро поведение ще се вземе предвид. И дума не може да става за екскомуникация от линията — нищо сторено от вас дори не започва да се доближава до подобно решение. Но трябва да има дисциплина, Пърслейн! Сега повече от всякога!

Отпуснах се отново на стола си с усещането, че съм отнесла тежък шамар. Ръцете ми трепереха, така че ги скрих в скута си. Най-лошото беше, че почти се съгласявах с него. Трябваше да има дисциплина, особено предвид опасното ни положение. Дяловеците разполагат със свободна воля през повечето време. Но какво ще стане, ако някой от нас се прехвърли на борда на кораба ни и се насочи обратно към системата за срещи, с което издаде пред враговете скривалището ни? Няма да изпитам угризения да преследвам и екзекутирам този дяловек, който го стори, дори ако е Джентиан. Дори лично ще стрелям с гама-оръдието, ако вярвам, че съществуването на линията зависи от това.

— Може ли да помоля за нещо? — попитах, когато цветът се върна на лицето ми.

— Давай — отвърна Бетъни.

— Преди да пристигнем на Невма, Хесперъс се свърза с нас с Кемпиън. Беше ясно, че иска да бъде свален на планетата в присъствието на Духа на въздуха.

— Ясно ли го показа?

— Толкова, доколкото беше възможно, предвид обстоятелствата — гърлото ми беше пресъхнало.

Имах чувството, че ако не представя убедително случая си сега, няма да имам втора възможност.

— Говорих вече с магистрата, но моментът не беше подходящ да я убеждавам. Сега бих искала линията да ме подкрепи, за да я притисна за връзка с Духа.

— Споменала ли си това на Каденца и Каскада?

— Не исках да споменавам Духа отново в присъствието на магистрата.

— Те ще имат своя собствена идея как следва да се постъпи — каза Бетъни. — Хесперъс е един от техните, най-простото би било да им се предаде и да сметнем случая за приключен.

— Най-простото, но не непременно най-правилното нещо — намеси се Акънайт. — Ако Хесперъс е предал определено желание на Пърслейн, трябва да го уважим!

— Съгласен съм! — кимна Хенбейн.

— Но не можем да си позволим и да гневим Машинните хора — намеси се Уин^[2], мъжки дяловек, който досега бе запазвал мълчание. — Ако желаят да огледат Хесперъс, какво право имаме да настояваме за друго?

— Това ни налага дипломатически задължения — обади се замислено Сейнфейн. — Но като линия нашите задължения винаги са били преди всичко към гостите ни. Ако Хесперъс е отправил молба към Пърслейн, трябва да уважим желанията му. Това не означава непременно конфронтация с Машинните хора. Каденца и Каскада до момента са били повече от разбрани и не очаквам това да се промени, като им обясним намеренията си.

— Познаваш ги по-добре от всички ни — каза му Бетъни, понеже Сейнфейн беше дяловекът, довел роботите на сбирката.

— Те са разумни — отвърна тя. — Ще видят нашата гледна точка. Което не означава, че трябва да пренебрегваме направени от тях предположения.

Акънайт се намеси:

— Подкрепям те безусловно, Пърслейн, колкото и малко да значи това.

— Аз също — добави Мъзириън. — Можеш да включиш също Валериан, Лусърн и Мълилот. Те ще те подкрепят изцяло, когато научат какво е направил Хесперъс за нас.

— Благодаря! — казах.

— Бройте и мен — включи се Хенбейн.

Преди одобрителното мърморене да се превърне в буря, Бетъни кимна рязко.

— Много добре, Пърслейн има съгласието на линията да моли администрацията на Невма за достъп до Духа на въздуха. Но преди да продължиш да се занимаваш с този въпрос, Пърслейн… имаш ли и най-малка представа с какво си имаш работа?

 

 

Кемпиън дойде в стаята ми по-късно сутринта, докато чаках магистратката да ми върне обаждането по повод молбата за аудиенция. Отстрани на стаята ми беше пристроена малка тераса с нисък парапет, на която се излизаше през проходим за материя прозорец. Стоях там навън и си подреждах мислите, опитвайки се да строя фактите по случая си в нещо, напомнящо убедителен, логично обоснован довод. Бетъни ме беше разтърсил, отваряйки процеп на съмнение там, където преди бе имало само гъста като неутрон увереност. Бях поровила в съкровищницата и научих, че недоволството на Духа е събаряло цели цивилизации. Но прочетох също, че на Духа трябва да се благодари, че Невма изобщо е годна за живот. В отсъствието на по-едри организми именно той поддържаше атмосферата в настоящото й динамично нестабилно състояние, абсорбирайки въглеродния диоксид от въздуха и възстановявайки кислорода. Нямаше начин машинният интелект да прави такова нещо просто за собственото си благо.

Тъй че той толерираше хората и дори може би окуражаваше присъствието ни. Но това не означаваше, че ще ме пощади, ако ме сметне за дразнител. Погледнах към надничащите между златните кули на Имир ивици синьо небе и се зачудих дали ще имам сили да сторя онова, което трябва да бъде направено.

— Донесох ти подарък!

Извърнах се към гласа на Кемпиън и го проследих как излиза на терасата. Носеше ми парче шоколадов хляб, увит в хартия.

— Благодаря!

— Нямах повече апетит от теб, но предположих, че ще си възвърнеш част от твоя с напредването на сутринта.

Взех шоколадовия хляб и отхапах ъгълчето му.

— Прав си, както винаги. Стомахът ме е свил, но все пак съм гладна. Според теб как се справихме долу в трапезарията?

— Ужасна работа. Но не мисля, че някой би се справил по-добре, имайки предвид какъв е материалът, с който се работи.

— Бетъни ме изненада.

— Мен не. Той е интригант, зърнал възможността си да упражни реално влияние върху линията. Не е имал подобен шанс, докато бяха живи Фескю и останалите алфа-мъжкари, но сега разполага с почти цялото поле само за себе си.

— Не забравяй алфа-женските.

— А ти видя ли как царстваше над онази маса, сякаш вече са го провъзгласили за император? И имаше наглостта да обвинява мен за нарушаване на традициите на линията! Та ние се предполага да сме егалитарианци, без лидери!

— По време на криза на линията се позволява да образува кворум за взимане на решения.

— Да, но сме успели да се справяме без такъв през по-голямата част от историята си. Може да си сигурен, че Бетъни е бил начело на редицата, когато се е зародила идеята за формиране на нов кворум. Няма да се изненадам да я е предложил той. Защо и бездруго ни трябва кворум? Прекрасно се справяме с взимането на решения en masse — сега повече от всякога.

— Другите ще го държат под око. Все още имаме приятели. Видя ли как се обединиха, когато поисках разрешение да посетя магистрата? Половината маса застана зад гърба ми.

— Хм.

— Това пък какво ще рече?

— Всъщност нищо. Просто се чудех дали този вот на подкрепа беше толкова добронамерен, колкото изглежда.

— Как може да е друго освен добронамерен?

— Някои от подкрепилите те се надяват да се изложиш грозно, като ти откажат достъп. Не бих се изненадал, ако един-двама копнеят и да ти разрешат среща, а после да се издъниш пред Духа.

— Никой обаче не желае да умра.

— Не — каза Кемпиън. — Не са толкова лоши. Може и да не ни харесват, но все пак са роднини. Не бих пожелал смъртта на никой джентиански дяловек и не смятам, че останалите са по-различни от нас.

— И аз не мисля така. Но все още се притеснявам от номера с наказанието. Имам чувството, че над главата ми е надвиснал меч.

— Ако фокусът с Хесперъс стане, всичките ни проблеми може да приключат.

— Всичките?

— Добре де — поправи се Кемпиън, — някои от тях. Но поне ще се изкаже в наша полза. Кой ще се усъмни в думите на машинен човек?

— С други думи, ето ти още една причина да рискуваме всичко с Духа.

— Това, както и фактът, че роботът ни е приятел и ще е чудесно да си го върнем.

— Понаваксах с четенето. Бетъни не преувеличаваше — вероятно срещата с Духа означава да поемем сериозен риск.

— Ние се подлагаме на риск още откакто са ни извадили от цистерните.

— Така е — довърших шоколадовия хляб и започнах да сгъвам салфетката в оригами гълъб. — Благодаря, че мислиш за мен. Без значение какво стане тук и без значение какво се случи с нас след Невма, радвам се, че сме заедно!

— Никъде не отивам без теб!

— Поне връзката ни вече е извадена на открито. Няма нужда да се крием.

Кемпиън помрачня:

— По един или друг начин ще ни накарат да си платим. Надявам се, че го осъзнаваш.

Завърших гълъба. Той се сдоби с чифт бадемовокафяви очи и оцветени с водни бои пера и започна да пляска с крила. Пуснах го във въздуха и проследих как отлита в далечината, насочвайки се за рециклиране. Двамата с Кемпиън се хванахме за ръце, след това се сгушихме един в друг.

— Нека сторят най-лошото, на което са способни! Готова съм!

В конкретния случай откъм стаята ми се разнесе звън.

 

 

Кабинетът на джиндабайн се намираше на самия връх на сградата й, четиристранен купол, разкриващ разкошна гледка във всички посоки. Стените между прозорците украсяваха крила, окачени като церемониални саби. Лъскавите им фасети бяха оцветени в рубиново, зелено и синьо, с надписи с вълнисти линии на имирски език. Имаше също и снимки, а и няколко странни, подобни на ребуси невмански картини, всички напомнящи схеми на ужасно трудни за минаване градински лабиринти. Три от изпъкналите, лупообразни прозореца разкриваха само наситен градски пейзаж от златни върхове, но през четвъртия, обърнат на запад, се виждаше сребърната пустиня, където безконечно сипещите се бархани стигаха на змиевидни вълни чак до хоризонта. Денят беше ясен и спокоен и можех да различа самотната бяла кула на ръба на видимостта.

— Искането ви е изключително необичайно — съобщи ни Джиндабайн, когато се настанихме в столовете си, обърнати с лице към бюрото й. — Трябва да разберете естествения ми скептицизъм. Линията Джентиан никога не е показвала особен интерес към този свят, но внезапно пожелавате достъп до най-големите ни загадки…

На бюрото на магистратката имаше поставен сложен, подобен на наргиле апарат — цветен чайник, който съскаше и кипеше, целият окичен в тръби и дюзи. От време на време покритата с фина козина чиновничка вдишваше от мундщук в края на сегментиран маркуч. Ние с Кемпиън получихме две чаши воднист чай с вкус на джинджифил — посудата постоянно подрънкваше в ръцете ни.

— Ласкаете ни с вниманието си — продължи Джиндабайн, — но започвам да се чувствам като жена, която получава неискрени комплименти, понеже притежава нещо, което някой желае да вземе. Какво ви разказват съкровищниците за Духа?

— Че е известен също като Фракто-коагулация — отвърнах. — Че е въздушно същество, съставено от множество индивидуални елементи, че някога е представлявал човешко съзнание — човешко същество, мъж, наречен навремето Валмик, живял по времето на Златния час.

— Тогава ми се струва, че просто си губите времето.

Беше ред на Кемпиън да заговори:

— Съкровищниците ни разкриват също, че Духът на въздуха от време на време се намесва при съживяване на мъртъвци — както биологични, така и машинни.

— И също така е убил множество индивиди, които не са били мъртви, преди да общуват с него.

— Да, но съкровищниците съобщават и че вината за много от инцидентите може да бъде приписана на самите участници в тях — отвърна приятелят ми, — тъй като са действали по начин, за който е било ясно, че ще раздразни Духа.

— Никой не отива при Духа с намерението да го провокира, дяловек! Всеки смята, че ще се държи по-умно от предишните му посетители.

— Не и ние — отвърнах. — Ние сме напълно наясно с рисковете и че може да не преживеем среща лице в лице. Но все пак трябва да го сторим. Дължим го на нашия приятел!

Джиндабайн смукна от мундщука. Чайникът забълбука усилено.

— Машинният човек. Не следва ли да бъде поверен на Каденца и Каскада?

— Несъмнено ще се консултираме с тях — казах, — но Хесперъс със сигурност е знаел, че не събратята му машини дават най-добрия шанс за оцеляване, а Духът.

Джиндабайн почеса медната козина отстрани на слепоочието си. Докато светлината не попаднеше на нея под определен ъгъл, козината можеше да бъде сбъркана с човешка кожа.

— Поставяте ме в много трудно положение!

— Молим само за същите привилегии за достъп, каквито вече са били давани на безброй пътешественици в миналото — казах.

— Тогава времената са били други. Духът беше по-предвидим. Напоследък… говоря за последните векове, не години — е станал по-капризен. Станаха някои неприятни инциденти. Научният съвет убеди сборните власти, че не трябва да има повече случайни срещи. Засега Духът е ограничавал недоволството си до индивиди или малки групи от индивиди, но какво ще стане, ако се умори от човешкото присъствие на Невма? Твърди се, че е унищожил Пластмасовите, а впоследствие и Доставчиците.

— Ако не желае компанията ви, предполагам, че щеше да се е отървал от вас досега — каза Кемпиън.

— Лесно ти е да го кажеш. Вие сте само гости — можете да си тръгнете по всяко време. Не зависите от Духа за въздуха, който дишате.

— Разбираме ви — казах успокоително. — Ние отправяме необичайна молба и вие, естествено, сте в състояние да ни откажете. Но ви обещавам, че няма да сторим нищо без ръководството на научния съвет. Ако има някакъв намек, че Духът е недоволен, ще спрем незабавно!

— Знаете, че не мога да ви откажа — обади се Джиндабайн.

— Разбира се, че можете — възразих.

— Така ли? При условие че всички чифтове очи на линията Джентиан следят всеки мой ход? Може на орбита около Невма да има по-малко от петдесет кораба, но всички знаем какво са способни да сторят на планетата, ако откажем да съдействаме. Можете да превърнете тези кули в прах, да изпепелите всичко чак до последните реликви от Благородията.

— Нещата изобщо не стоят така — каза Кемпиън. — Не сме дошли тук да ви насилваме да правите каквото и да било!

— Може би наистина не го мислите. На личностно ниво ситуацията вероятно наистина не е такава. Но вие сте част от линия, член на Гражданството. Линиите винаги получават онова, което желаят. Никога не се стига до изключения.

— Но ние ви помолихме — казах умолително.

— С пълното и ясно убеждение, че в крайна сметка ще се подчиня.

— Джентианската линия не е такава — възрази Кемпиън. — Ние никога не постъпваме по този начин!

— Значи ако ви откажа, няма да има никакви последствия?

Двамата с Кемпиън си разменихме предпазливи погледи.

— Да — отвърнах. — Абсолютно. Тук разполагате със суверенитет. Ние — не.

— Дяловек Бетъни е целеустремен човек. Ако му съобщите новината за моя отказ, как според вас ще реагира? Подозирам, че няма да е добронамерен. Вие може и да си имате принципи, дяловеци, но в колективните си действия сте чудовища. Виждала съм го при други линии.

— Ние не сме чудовища — възразих. — И ако не ми вярвате, то — откажете ни. Кълна се, че няма да ви се случи нищо лошо!

— А след хиляда години? След десет хиляди? За вас са нищо!

— Сега всичко е различно! — обади се Кемпиън. — Дори ако сме се държали така в миналото, вече не сме същите.

Джиндабайн окачи мундщука си на закривената кука на малахитовата поставка на бюрото. Вдигна от плота лист хартия и каза:

— Вървете си. По-късно днес ще ви пратя вест за решението си.

 

 

Срещнах се с Каденца и Каскада на една от терасите на кулата, където се намираха стаите ни. Беше по обед. Кемпиън се излежаваше на нисък шезлонг с ябълка в ръка и се обаждаше само когато нямаше как да се размине без реплика.

— Благодаря, че се съгласихте да дойдете — казах, кимайки на двете безупречни създания.

Каденца, сребърният робот с женска анатомия, кимна:

— Това е най-малкото, което можем да сторим, Пърслейн! Ние с Каскада сме извънредно нетърпеливи да навестим Хесперъс и да видим какво може да се направи за него. Може да ви изненада, че изпитваме чувство на състрадание към нашите събратя машини, но наистина сме такива. Просълзява ни мисълта, че Хесперъс би могъл да страда!

— Умирате ли? — попитах.

— Разбира се, че умираме — отвърна Каскада. — Ние не сме неунищожими. Когато сме далеч от дома и системите за съпорт на собствената ни цивилизация, ние не сме по-малко уязвими от нараняване, отколкото човешките същества… — той докосна гърдите си с бял пръст. — Можеш да ме убиеш в момента, ако разполагаш с подходящо оръжие.

— Но преживяванията ти са записани на друго място някъде в пръстена Моносеръс.

— Най-близката част на пръстена е на десетки хиляди светлика оттук. От заминаването ми насам съм преживял доста и само малка част от случилото се с мен е предадено обратно у дома. Ако умра сега, ще минат десетки хиляди години, преди новината за смъртта ми да стигне до пръстена. Тогава там може да активират мое копие, което да носи последния пълен комплект спомени. Но аз няма да го смятам за моя същност, а само за същество, с което имам определени общи черти… — той сведе прекрасната си глава. — Сигурно ме разбираш, след като си дяловек. Всеки от вас носи твърде сходен комплект спомени, но това не означава, че с лека ръка приемате мисълта за смъртта.

— Не — съгласих се. — Нищо подобно. Ами Хесперъс? Той наистина ли може да умре?

— Без съмнение. Докато го огледаме, можем само да спекулираме за естеството на нараняванията му. Сигурно е само, че шансовете му за ремонт са най-големи, ако бъде върнат в пръстена.

— За тази цел ще ни трябва кораб — обади се Каденца.

— Нямате ли такъв?

— Сейнфейн ни доведе тук. Ние не разполагаме със собствено превозно средство.

Кемпиън шумно отхапа от ябълката си — древният човешки звук подчерта мислите ми. Той наблюдаваше случващото се много внимателно, макар че излъчваше отлична имитация на престорено безразличие.

— Сигурно до някакъв момент сте имали кораб — казах.

— Навремето — избегна прекия отговор Каденца. — Беше разрушен много преди да стигнем до сбирката на Доркъс. Оттогава насам сме се оставили на милостта на човешката доброжелателност… — роботът махна с ръка като че да отметне проблема. — Това е без значение. Корабите са неми машини със съзнание колкото едно камъче. Те нямат съществена ценност за нас.

— Хубаво би било, ако е възможно да прегледате Хесперъс — казах. — Най-малкото да ми помогнете да го свалим на Невма в добро състояние. Вече се боя да го местя!

— Няма нужда той да стига тук — отвърна Каскада. — Всичко, което можем да сторим за него, може да бъде направено на кораба ти.

— Не се ли нуждаете от ресурсите на Имир?

Каденца издаде тих цъкащ звук, който приех за еквивалента на презрително изсумтяване при Машинните хора.

— Гражданите на Невма са добронамерени, но използването на техните машини за ремонт на Хесперъс би било все едно да изпълним мозъчна операция върху теб с няколко парчета кремък.

— Ако разполагате само с кремък, то ще се наложи с него и да работите.

Бялата маска на Каскада се раздели от тънка усмивка.

— Да, но разполагаме с нещо по-добро. Ние сме гъвкави машини. Хуманоидната форма, която сме приели в момента, е просто за удобство. За нас би било много лесно да образуваме нужния интерфейс, за да помогнем на Хесперъс. Но първо трябва да се качим на кораба ти.

— Това може да се уреди. Но все пак искам да го сваля на Невма.

— Няма нужда от това — повтори Каскада.

— За мен има. Сложно е, но Хесперъс ни помоли да направим нещо за него… — поех си дълбоко дъх. — Вече сте прекарали известно време на Невма — без съмнение знаете за Духа на въздуха.

— Да — каза Каденца предпазливо.

— Влизали ли сте в контакт с него след пристигането си?

Тя — не можех да не мисля за машината в женски род — поклати кацналата си на тънка шия безупречна глава.

— Нищо подобно. Не е имало нужда. Това не е същински машинен интелект, следователно за нас представлява само незначителен интерес.

— Това отнася ли се и за хората?

— Точно обратното. Ние смятаме органичните интелекти за безконечно изумителни. Всичкото това лигаво сиво месо, емулиращо съзнание — как може да не си изумен от него?

— Духът — обади се Каскада — представлява междинен етап на преход между човешкото и същинското машинно съзнание. Има твърде много променливи, за да стане благоприятен за обект за проучвания.

И — добавих наум — нищо чудно и да се боите донякъде от него. Ако той плашеше хората, тогава вероятно предизвикваше подобен ужас и у Машинните хора. Кемпиън улови погледа ми от другата страна на терасата и ми смигна.

— Е, аз се интересувам от него — казах. — Хесперъс беше напълно наясно с крайната ни цел. Според нас той имаше желание да бъде доведен в присъствието на Духа.

— На каква цел би очаквала да послужи това? — попита Каскада.

— Има документирани случаи, в които Духът се е намесвал, за да излекува ранени пилигрими или да ремонтира повредени машини. Не е извън рамките на възможното Духът да стори нещо подобно за Хесперъс.

— Или да го разглоби на части.

— В който случай той ще е предал част от себе си в паметта на Духа. Сигурно е имал желание да се възползва от тази възможност!

— Това е извънредно необичайно — отбеляза Каденца.

— Присъствието ни тук е необичайно. Наличието на ранен машинен човек за гост е необичайно.

— При все това.

Последва мълчание. Машините стояха неподвижни, но светлинките в главите им проблясваха и танцуваха като побъркани светулки. Имах чувството, че пред мен се развива огромен, неразбираем разговор със скорост, която едва успявах да проследя. Тези секунди мълчание като нищо съдържаха субективни години трескав спор в ускорената времева рамка на машинното съзнание.

„Те са по-умни от нас — помислих си. — По-умни и по-силни, и по-бързи, и скоро ще се стигне до противопоставяне помежду ни!“

— Ще отидем до кораба ти и ще огледаме Хесперъс — съгласи се Каденца.

Каскада добави:

— Ще направим опит да установим комуникационна връзка с него. Ако не успеем, можеш да го доведеш тук долу, на повърхността, и да го представиш на Духа!

Чувствах се в равни пропорции замаяна и възбудена. Не можех да им се сърдя за възможността да се опитат първо да се свържат с робота. Най-малкото това би позволило на Хесперъс да изясни желанията си.

— Благодаря! — казах, когато успях да си събера отново мислите. — Изключително много съм ви благодарна!

— Очакваше възпрепятстване ли? — попита меко Каскада.

— Нямаше да се обидя, ако ми бяхте отказали. Той е наш гост, но е ваш събрат. Ако имате чувството, че притежавате повече права над него… не бих била в състояние да го оспоря.

— Но щеше да се натъжиш — намекна Каденца.

— Да, щях да остана с усещането, че съм го провалила.

— Не бихме желали да се случи подобно нещо. Досега си се грижила за него и сме благодарни за това — Каскада се обърна към сребърната си спътница, след което погледна отново към мен. — Кога можем да посетим кораба ти, Пърслейн?

— Веднага щом получа разрешение от линията да кача совалката си отново на орбита. Това не би следвало да е проблем, но може да отнеме няколко часа.

Каденца се поклони.

— Тогава ще чакаме инструкциите ти.