Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (12)

Глава десета

Кемпиън не се справяше добре с прикриването на страха си. Личеше си по стегнатите мускули около устата му, в стиснатите челюсти, протичаше през очите и порите му.

— Какво има? — попитах, заваляйки като пияна. — Канех се да прескоча при теб, а не обратното…

Но преди да имам шанс да отговоря, „Сребърни крила“ ми каза сам, нашепвайки сведения право в главата ми: нашите два кораба се бяха натъкнали на авариен сигнал на Джентиан — събитие, достатъчно зловещо, че и двата кораба поотделно да вземат решение да събудят обитателите си. Все още се движехме с максимална скорост, все още на поне дузина години от крайната си цел.

— Събудих се първи — обясни Кемпиън. — Предимството да си просто в стаза.

— Не обичам стазата — казах сърдито, макар, разбира се, той да го знаеше.

Той ми помогна да изляза от наклонената кутия на хладилния ми саркофаг и ме взе в силните си, топли обятия. Чувствах се изстинала и крехка, досущ като цвете, което е било потопено в течен водород и при най-лек удар е готово да се разбие на многоцветни остри късчета.

— Как си? — прошепна Кемпиън в ухото ми, потривайки буза в моята.

— Искам само да заспя отново. И наистина предпочитам това да се окаже просто лош сън!

— „Сребърни крила“ те събуди така набързо само защото случаят е спешен. Нормално е да не си съвсем на себе си!

Притиснах се плътно към приятеля си. Усещах го здрав и солиден — като котва, към която да се закача.

Хесперъс, който стоеше до Кемпиън, каза:

— Били сте разделени за известно време. Ако искате да копулирате, мога да се оттегля в друга част на кораба или просто да изключа наблюдателните си средства за определено време.

Нямах желание да копулирам. Просто исках да прегръщам Кемпиън силно и така животът да се прелее отново в костите, мускулите и нервните ми влакна.

Но „Сребърни крила“ все още говореше в черепа ми.

— Вграденото съдържание — попитах. — Какво се казва в съобщението?

Кемпиън лекичко се отдръпна.

— Какво вградено съдържание?

— Не си ли погледнал?

— Това е авариен сигнал, нищо повече. Не е предвидено да има вградено съдържание.

— „Сребърни крила“ твърди, че има. Може „Дребен флирт“ да не е забелязал, но го има.

— Това не съответства на протокола. От нас се очаква да се свържем с частната мрежа, за да открием за какво е тревогата.

— Нещо очевидно се е променило… — по-скоро възбудена, отколкото стресната, добавих: — Не мога да повярвам, че си пропуснал съдържанието, Кемпиън, какво щеше да стане, ако не бях тук? — след това се намръщих. — Не ми обръщай внимание — просто светът ми е крив!

— Да се оттегля ли, докато проучвате съобщението? — попита тактично Хесперъс.

Поклатих глава.

— Каквото и да е то, вече всички сме замесени — включително гостите ни. По-добре се приготви за някакви лоши новини. За каквото и да става дума, вероятно ще доведе до забавяне на завръщането ти при твоите приятели.

— Благодаря, че мислиш за добруването ми, когато има толкова други грижи на раменете ви. С ваше разрешение, ще сметна за привилегия, че ме запознавате с кодираното съдържание. Може ли да го проучим тук?

— Смятам, че първо ще имам нужда от едно питие — заяви Кемпиън, поглеждайки ме въпросително. Чувствах се по същия начин, разкъсвана между желанието да узная новината, колкото и лоша да е, и в същото време копнеейки да сторя всичко възможно да отложа мига на разкритието й.

— Ще изслушаме съобщението на мостика — казах, затваряйки вратата на криофага си.

— Има и още нещо, което трябва да научиш — каза ми тихо Кемпиън, докато се придвижвахме към най-близката точка за прехвърляне.

Стиснах го за ръката и попитах:

— Какво?

— С един пътник по-малко сме.

Мозъкът ми все още беше на пюре.

— Един от спящите, които прибрахме от Атешга ли?

— Не — за доктор Менинкс става дума. Няма да можем да се наслаждаваме повече на компанията му.

— Какво? — попитах отново, наясно, че Хесперъс върви само на няколко крачки зад нас.

— Умрял е. Цистерната му се счупила. Хесперъс казва, че се е опитал да я поправи, когато видял, че нещо не е наред, но доктор Менинкс бил сложил твърде много предпазни устройства — Кемпиън наблегна на „казва“, осведомявайки ме, че разполага само с думите на госта ни по отношение на това какво наистина се е случило.

— Мили Боже!

— При всеки друг случай това би било най-важното нещо за мен. Но точно сега е… — Кемпиън замлъкна.

— Не мога да кажа, че дъртият двуличник ще ми липсва, но…

— Но все пак предпочиташ да не беше умирал. Да, горе-долу така се чувствам и аз. Нашите ще ни се нахвърлят като акули, нали?

— Дай им само половин възможност. Но ако наистина не е по твоя вина… — неустоим импулс ме накара да погледна през рамо към Хесперъс, макар че правех всичко по силите си да не се държа странно.

— Той казва, че не го е сторил — промърмори Кемпиън под нос. — Засега смятам да му повярвам.

Когато се прехвърлихме на мостика на „Сребърни крила“, мислите ми се стрелкаха между притеснение за съдържанието на съобщението и мрачни размисли за невинността на Хесперъс. Бях все още изтръпнала и напрегната, когато мостикът се озари и ме приветства на влизане. В очакване на пристигането ни корабът бе приготвил три места около стъпилата на цокъл стъклена полусфера, която играеше ролята на главен показвател. Макар че „Сребърни крила“ можеше да побере малкия кораб на Кемпиън поне петдесет пъти, онова, което минаваше за мостик на собственото ми летало, беше около една двадесета от размера на неговия, с конфигурируеми стени, които винаги бяха подредени в скучен полукръг, нисък и извит таван с мрежа от лампи и само с възможния минимум по отношение на видим инструментариум и контролни интерфейси.

— Надявам се, че беше сериозен за онова питие — казах и се спрях пред създателя на мостика да изчакам да сътвори и напълни две чаши. В тази на Кемпиън напитката беше алкохолна, в моята — коктейл от неврални освежители, които да подпомогнат възстановяването ми след излизането от криофага.

Кемпиън взе чашата си.

— Благодаря ти!

Посочих на Хесперъс, че следва да заеме най-стабилното кресло, а ние с приятеля ми се настанихме в другите две.

— Няма смисъл да отлагаме повече, нали? — попитах с нервна тръпка в гласа. — Съобщи ни естеството на вграденото съдържание, „Сребърен“ — на всеослушание.

Корабът заговори на глас:

— Вграденото съдържание е неинтерактивен аудио-визуален запис с продължителност общо сто тридесет и пет секунди. Ако има по-дълбоки пластове съдържание, аз не мога да ги засека.

— Можем ли да предположим, че е безопасен?

— Проучих съобщението до границата на възможностите си и не намерих нищо опасно в него.

Прокарах език по сухото ръбче на устната си.

— В такъв случай по-добре го пусни. Всички ли сме готови?

— По-готов няма да стана — отвърна Кемпиън.

Избра този момент да се пресегне към ръката ми, пръстите ни просто леко се докоснаха.

В полусферата се появи горната половина от тялото на мъж, предаден в реален размер. Отне ми само миг да го разпозная като дяловек от линията Джентиан и да съпоставя име с лицето му.

— Фескю — казах тихо.

— Какво би искал пък той… — поде Кемпиън, преди Фескю да изрече словата си.

— Ако получаваш това съобщение, следователно приемам, че си закъснял за сбирката. По принцип заслужаваш сериозно наказание… но сега случаят е различен. Днес си заслужил нашата благословия, нашите благодарности и най-вече нашите сърдечни пожелания да продължиш да оцеляваш. Може да си последният жив от линията Джентиан! — образът кимна мрачно, без да оставя място за съмнение, че правилно сме разбрали посланието му.

Това определено беше Фескю, но не изглеждаше така, както бяхме свикнали да го виждаме. От високомерното му, надменно поведение бе останала само призрачна следа. Лицето му беше изпито, косата му — разрошена, с полепнали по челото влажни къдрици, очите му представляваха уморени, уплашени цепки. На бузата му дори имаше нещо, наподобяващо изгаряне или синина, или може би петно мазна мръсотия.

— Устроиха ни засада — продължи той, разтягайки сричките на думата с отвращение. — Хилядата нощи не бяха започнали — все още очаквахме пристигането на около дузина кораби, макар че вече се бавехме повече от петнайсет години. Бяха дошли стотици, разбира се — повече от осемстотин от нас бяха в орбита. Повечето дори бяхме слезли на планетата, будни в карнавалните градове или суспендирани в очакване на началото на празненствата. Когато оръдията откриха огън, практически нямахме защита: импасорите на планетата бяха твърде слаби да се противопоставят на нападението, а корабите ни бяха анихилирани, преди да успеят да се съберат в ефективна контрагрупа. Срещу нас бяха използвани оръжия тип „хомункулус“: кошмар, за който не смея да говоря, изваден от най-дълбоките и най-ужасяващи дълбини на историята. След като превърнаха корабите ни в облаци йонизиран газ — дори най-големите и най-силните сред тях, — враговете обърнаха оръдията срещу планетата и в течение на сто часа напомпваха енергия в нея. Беше въпрос на минути — просто увертюрата — да кипнат атмосферата и океаните и да стерилизират света така, както е бил преди пристигането ни. Но нападателите не спряха дотам. Те продължиха да наливат енергия в планетата, стапяйки първо кората, а после и мантията… превръщайки целия свят във втечнена топка, която засия първо в оранжево и после в яростно златно, а накрая започна да се разпада, собствената й гравитация бе недостатъчна да я задържи цяла. Над четири дни и половина енергийният поток на тези оръжия надхвърляше дори този на слънцето, около който се въртеше планетата. И когато враговете ни приключиха, не остана нищо. По мои сметки това се случи преди осем години — когато прихванете този сигнал, оттогава ще е минало още време. Съсредоточете сензорите си върху системата мишена и скоро ще видите не звездата и семейството й от планети, а нова мъглявина, кипнал черен облак от отпадъци и прах, и измъчен газ, сега свързан само чрез гравитационното притегляне на самата звезда. Ще оцелее с векове, хиляди години, значителна част от обиколка. Планети и луни се тътрят през този облак, но не и онзи свят, който се надявахме да направим свой временен дом. Изчезнал е, както и повечето от членовете на линията…

Фескю поспря и прокара пръст по подпухналата торбичка под едното си притворено око. В този момент ме осени мисълта — не ми беше хрумнала преди, — че е напълно възможно да е сляп, защото в нито един момент не бях усетила, че вниманието му се съсредоточава в някаква конкретна посока.

— Неколцина се измъкнаха — додаде той. — Тези с най-бързите кораби, най-добрия камуфлаж или защитни мерки… но малцина имаха такъв късмет. Надали ще се изненадате да чуете, че съм инициирал протокола „Беладона“. Трябва незабавно да се отклоните от настоящия си маршрут. При никакви обстоятелства не се опитвайте да се приближавате до системата за сбирката, защото дори сега — осем години след засадата — нашите нападатели все още се навъртат там и изчакват да заловят всеки новодошъл. Дори когато изпълнявате протокола „Беладона“, трябва да сте нащрек за преследвачи — направете завоя си потайно и използвайте каквито мерки за прикриване на следи намерите за добре. Ако усетите, че ви преследват, трябва да се жертвате, но в никой случай не отвеждайте враговете ни до убежището Беладона!

Фескю отново замълча, обръщайки се на една страна, сякаш беше видял — или може би чул — нещо, което заслужаваше вниманието му. Когато заговори отново, вече бързаше значително повече.

— Прецених да кодирам това съобщение, понеже е твърде рисковано да предавам тази информация по частната мрежа: естеството на засадата намеква, че сигурността ни не е така стабилна, както сме си въобразявали, и всеки опит да се включим в мрежата може да бъде засечен и проследен от онези, които искат да елиминират нашата линия. Що се отнася до естеството на нападателите ни и техните причини да ни посегнат… със съжаление ще кажа, че не разполагам с информация — Фескю поклати недоволно глава. — Нищо — дори най-малката троха сведения. Но знам едно. Освен ако не е възникнала през последната обиколка, никоя галактическа цивилизация — дори Преродителите или Машинните хора — не се смята за способна на технологиите за вакуумни манипулации, нужни да се възпроизведе технология на нивото на „хомункулус“. Следователно използваните при нападението оръдия трябва да са оригиналните инструменти, при все факта, че още преди четири и половина милиона години линията Марселин беше натоварена с унищожаването им. Въпросът се повдига сам: дали линията Марселин е нарушила клетвата си пред Гражданството и е скрила оръжията, когато е трябвало да се отърве от тях? Не мога да повярвам, че биха сторили такова нещо… но не мога да повярвам и че линията Джентиан има врагове, способни да й сторят подобно нещо. Така че действайте предпазливо, защото ако не може да се вярва на Марселин, тогава не може да се вярва на никоя друга линия в Гражданството. След трийсет и две обиколки и шест милиона години може би най-накрая приятелите ни се изчерпиха.

Фескю замълча и за момент ми се стори, че е приключил. След това вдигна брадичка, заемайки решителна поза, и продължи:

— Ще ми се да знаех колко от нас са останали. Ще ми се да мисля, че все още има закъснели на път за дома, но няма да се учудя и последните от нас да са потънали в небитието. Ще кажа следното обаче с напразната надежда, че ще достигне до някакви останки от линията. Сега ти и шепа оцелели носите запалената свещ на Абигейл. Това е огромна отговорност: по-голям товар, отколкото някога се е изисквало да нарамиш. Не трябва да се проваляте пред нас, останалите!

Фескю сведе глава. Изображението застина и след това примигна в началната си позиция, готово за преиграване на речта.

Изгледахме я още веднъж, в случай че има някакъв нюанс, който ни е убягнал първия път.

Когато куриерът ни изчезна, Кемпиън каза:

— Това не може да е истина. Някой го е подправил. Някой е открил как да изпрати сигнал за тревога и се е престорил на Фескю!

— Че защо му е да прави подобно нещо? — попитах.

Постепенно ме обземаше студенина — резултат от осъзнаването, че бъдещето ни току-що бе станало по-странно и по-страховито, отколкото само преди няколко минути, но засега все още бях способна на разумни разсъждения.

— За да ни спипа, разбира се! Да ни накара напълно да пропуснем сбирката. Бог знае, че имаме достатъчно врагове, много хора искат да ни видят да изтървем кораба.

— Не биха посмели да използват името на Фескю, освен ако не разполагат с разрешението му. Лично той е пратил това съобщение или го е поверил на някой, комуто вярва.

— Фескю ни мрази! Съвсем спокойно самият той би могъл да ни подлъже с номер от рода на това съобщение!

— И да рискува екскомуникация? Ако прати подобна вест чрез омнипосочно излъчване, тогава то може да бъде прихванато от всеки един дяловек, който още не е стигнал до сбирката. Фескю може и да ни точи брадвата, но не е отмъстителен и определено не е глупав… — прочистих си гърлото. — Аз също внимателно оцених съобщението, Кемпиън. Ще ми се да вярвам, че е номер, насочен точно към нас. Но не ми се струва вероятно. Според мен е истинско. Смятам, че се е случило нещо ужасно и ни предупреждават да се махаме от сбирката, докато можем.

— Моето заключение би било същото — обади се Хесперъс.

— Някой да те е питал? — отряза Кемпиън.

— Моите извинения. Не трябваше да се намесвам!

— Не — отвърнах. — Трябваше, понеже си прав. Предупреждението е истинско и трябва да го вземем насериозно. Вслушай се в думите на Хесперъс, Кемпиън. Той има основателни причини да иска да стигне до сбирката: там сме му обещали да намери други Машинни хора. А сега това съобщение го известява, че партито се отменя и Хесперъс все пак му вярва. Поведението му не ти ли подсказва нещо?

Кемпиън вдигна длани пред лицето си, сякаш копнееше да се скрие зад тях.

— Не мога да го понеса. Трябва да е някаква грешка — недоразумение, раздухано до безумие!

— Или пък се е случило точно каквото Фескю казва — реална засада с огромни загуби. Скоро ще разберем какъв е случаят. Сега, когато имаме причина, можем да насочим сензорите си върху системата пред нас. С два кораба можем да установим наблюдателна основа, достатъчно голяма да фокусира мъглявина — ако наистина има такава.

— Може да се използва и още по-лесен подход — обади се Хесперъс. — Ако системата е обвита в прах, спектралните качества на звездата ще са променени. Ще изглежда по-червена и ще съдържа абсорбционни линии, характерни за елементите, които съставят планетата.

— „Сребърен“ — повиках колебливо, понеже знаех, че съм на ръба да превърна вероятността в реалност, — кажи ми дали получаваш необичайни за целевата звезда данни в сравнение със записа в съкровищницата.

Не отне много време. „Сребърни крила“ ни съобщи, че звездата наистина е по-червена от очакваното и че атмосферата й съдържа необичайно силни спектрални следи от никел и желязо, доказващи, че слънцето е обвито в облак от отпадъци, които някога са представлявали света за сбирката ни. Нещо повече, дори от настоящото разстояние от тринайсет светлика се забелязваха ясни следи за наличие на мъглявина — топла, сияеща елипса като отпечатък от палец, притиснат над твърдата точка на звездата.

Така че вече със сигурност знаехме, че не са ни врътнали номер, че всичко от сега нататък ще бъде различно. Първите шест милиона години от живота ни бяха прекарани само в забавления и игрички.

Сега се налагаше да пораснем.

— Ами ако все още има оцелели, които се крият в облака? — попита Кемпиън. — Не сме ли длъжни пред тях поне да огледаме по-отблизо?

— Фескю каза, че по времето, когато е записал съобщението, вече са минали осем години. Добави още тринайсет, за да ни достигне сигналът. Това са двайсет и една години. Сложи и още тринайсет, докато пристигнем там, и стават трийсет и четири.

— Фескю е оживял през първите осем, иначе нямаше да успее да ни прати вест.

— Не твърдеше, че е все още там. Очевидната точка на подаване на съобщението не ни подсказва нищо. Може да е било предадено от кораб на път към убежището.

— Чети между редовете. Той беше ранен. Ако се е намирал някъде другаде, а не във вътрешността на системата, щеше да е в състояние да се лекува. Корабът му навярно е бил повреден и има шанс все още да е вътре в този облак. Фескю сигурно се крие там от самото нападение насам. Това означава, че трябва да обмислим възможността да има и други оцелели… — гласът на Кемпиън се покачи с един тон. — Ако сме там, в онази система, осакатени, но живи, и ние бихме разчитали на външна помощ!

— Оцеляването на линията надделява над оцеляването на отделните дяловеци.

— Запитай се какво би сторил самият Фескю — каза тихо Кемпиън.

— Какво?

— Сложи се на мястото на Фескю — представи си, че той се натъква на предаването, не ние. Ако ние сме го пратили, а той е човекът, който трябва да реши как да постъпи. Фескю е бил прав да ни предупреди, но знае прекрасно, че няма да го послушаме. Може хич да не ме е грижа за този арогантен задник хипокрит, но нима смяташ, че е особено вероятно той да ни послуша? Нямам представа дали предлагам правилен ход или нещо по-лошо от глупава постъпка, но знам, че не може просто да махнем с ръка и да отлетим. Там се намират наши братя и сестри, другари дяловеци. Те са части от нас, късчета от онова, което сме и ние, парченца от нещото, което ни прави хора. Ако ги изоставим, тогава по-добре направо да забравим, че сме дялове от линия. Няма да имаме право да се наричаме повече Джентиан!

 

 

Отидохме да видим доктора.

Цистерната бе все така тъмна, но сега отвътре нещо се опираше в стъклото, показваха се приплескани бели острови, прекъсвани от реки и делти от по-тъмни участъци. Взирах се известно време, опитвайки се да си обясня как тази бледа, тестена маса може да е проникнала в цистерната, без доктор Менинкс да го осъзнае. След това различих сплескания, пръснат овал на нещо, което някога е било око, и полека-лека започнах да осъзнавам с все по-голяма яснота, че бледата плът принадлежи на самия ни космически гост и че той се е раздул до поне двоен спрямо предишния си обем, и просто не е имало място да се разраства повече.

Покатерих се по стълбата до тавана на цистерната. Сгънах секцията от пътеката с пантите и започнах да развъртам кръглия капак. Разхлабих го и дори тръгнах да го вдигам назад, но го бях отворил едва един пръст, когато ме блъсна в носа отвратителна, кисела смрад.

С трясък затворих отново капака.

— Разкажи ми какво се случи!

— Нямам представа — отвърна Хесперъс.

С треперещи ръце се спуснах по стената на цистерната и обратно на безопасния под. Никога не бях харесвал доктор Менинкс и той ми се нравеше все по-малко и по-малко, щом същинските му предубеждения започнаха да изплуват на повърхността. Но той беше мой спътник сред звездите, същество, пропътувало далеч, плувало в океани от памет и опит, а сега всички тези спомени и преживявания бяха изтрити от лицето на живота.

Гневът ме удари със студената сила на взривната вълна на супернова.

— Какво искаш да кажеш с това, че нямаш представа? Ти си бил буден, мамка ти, Хесперъс! Беше и единственият, от когото той имаше защо да се страхува. Единственият, който той смяташе, че има причина да го убие! А сега е мъртъв!

Хесперъс стоеше на входа на кабината си, с отпуснати покрай хълбоците ръце и сведена леко глава — като учениче, привикано да бъде наказано.

— Разбирам реакцията ти, Пърслейн, но както вече обясних на Кемпиън, това не е мое дело.

— Защо не се опита да му помогнеш? — попита Кемпиън.

— Опитах се, въпреки настояването ви да стоя далеч от него. Когато засякох сигнали, че химическият състав в цистерната на доктор Менинкс се е променил — сигнали, които — наблягам на това — в никой случай не бяха очевидни, — се опитах да настроя оборудването по такъв начин, че да облекча възникналия дисбаланс. Бързо открих, че оборудването не се отнася дружелюбно към външна намеса.

Все още не бях готов да се откажа от подозренията си, но исках да чуя остатъка от защитата му.

— И?

— Стана ясно, че самите ми опити да променя настройките са вдигнали доктор Менинкс от предизвикания му чрез упойка сън. При завръщането му в частично съзнание се опитах да му обясня същността на случващото се. За нещастие докторът отказа да повярва, че намеренията ми не са били нечестни. Настоя незабавно да спра да си играя с цистерната му.

— А ти спря ли?

— Разбира се, че не — продължих заниманията си въпреки твърде яростните възражения на доктор Менинкс. Но при все опитите ми да му помогна докторът успя да задейства определени устройства, вградени в цистерната му, целта на които беше да отхвърлят външно въздействие. Тези контрамерки, макар че не представляваха сериозна заплаха за собственото ми съществуване, направиха извънредно трудно за мен да достигна до определени механизми, които исках да разгледам и настроя. Със съжаление бях принуден да изоставя усилията си, не можех да спася доктора и бях принуден просто да стана свидетел на неизбежния му упадък. В този момент се опитах да ви събудя от суспендиране, но не постигнах успех.

— И тогава?

— Направих многобройни последващи опити да се разбера с доктора и да поправя химическия дисбаланс, но при всички тези случаи бивах принуден да се оттегля. В крайна сметка настъпи момент, когато докторът изгуби съзнание и скоро след това заключих, че е мъртъв. След това, освен да следя целостта на цистерната, в случай че се счупи и съдържанието й се излее в кораба ти, нямах какво друго да сторя за обитателя й.

— Отливане и затваряне, с други думи — уточни Кемпиън.

— Способен съм да казвам само истината — отвърна Хесперъс.

 

 

Бяхме тримата заедно, докато пресмятахме алгоритъма „Беладона“. Претърсвахме част от Млечния път, разчертана уголемена на показвателя на Кемпиън. Гледката беше вече зуумната върху позицията на „Дребен флирт“ със само хиляда светлика видими във всяка посока — горе-долу дебелината на самия диск. Червената линия, която белязваше бъдещия курс на „Дребен флирт“ се стрелкаше към краищата на галактиката. Пред кораба се разтваряше конус, показващ търсещия обем на алгоритъма.

— От нас се изисква да гледаме в посока, обратна на центъра на галактиката — обясних. — Гледаме по радиалната линия, която минава през позицията на системата за сбирката. Както се оказва, това е сравнително близо до настоящия ни вектор.

— В този обем е включена и системата, към която вече се приближавате — уточни Хесперъс. — Това няма ли да доведе до двузначност?

— „Беладона“ старателно ни инструктира да не обръщаме внимание на системата за сбирка, както и на всички подходящи системи, които се намират близо до галактическия център — уточних. — Тя ни задължава да търсим отвъд, докато не намерим звезда от подходящия спектрален тип и с подходящата формация планети. Трябва да се намира на поне петдесет години от определения за сбирката свят, за да ни даде възможност да стигнем до там, без да ни проследят — ако сме по-близо, могат да ни прихванат прекалено лесно. В системата ще намерим камениста планета в кръгова орбита на подходящо разстояние от звездата.

— Планетата трябва ли да е способна да поддържа живот?

— Не е задължително, но не трябва да е толкова негостоприемна, че да не може да бъде приспособена. Трябва лесно да можем да прекараме няколко хиляди години в околностите на убежището си. Това е достатъчно да модифицираме климата, та дори да прехвърлим граничен случай към същинската обитаемост.

— А ако светът е вече населен?

— Тогава ще бъдем гости на който е собственик на мястото. Повечето цивилизации знаят достатъчно за линиите, за да не им откажат в час на нужда.

— А ако ви откажат гостоприемство?

— Не е нещо, което някой би повторил.

След малко Кемпиън се обади:

— Струва ми се, че имаме кандидат.

Образът с главозамайваща скорост се прехвърли и зуумна върху самотна жълта звезда, разположена на деветдесет светлика отвъд системата за сбирки — практически на прага й в галактически мащаб, но на безопасно разстояние отвъд предписаната граница от петдесет светлика. Като се вземе предвид, че нямаше да отидем право там, а щяхме тръгнем във фалшива посока и да завием, щом веднъж излезем от обсег за засичане, би трябвало да успеем да стигнем до системата, без никой да ни проследи.

Премислих данните от съкровищницата, скролващи в съседство до звездата. Обобщението по всяка вероятност представляваше само най-горният слой от девствен лед върху планината от данни, известна на линията Джентиан. Като се има предвид тясната граница на възприятие на човешката централна нервна система, като нищо за този свят бе възможно да имаше повече известни факти, отколкото могат да се възприемат за цял един нормален човешки живот.

— Невма^[1] — каза Кемпиън, — струва ми се познато — макар че, предполагам, в Космоса има хиляди Невми.

— Не, и на мен ми е познато, а ми се струва и че споменът е специфичен за точно този сектор. Един от нас навярно е ходил там. Не ние с теб, иначе споменът щеше да е по-ясен. Трябва да е било преди няколко обиколки — достатъчно, че мястото да се попромени.

Според съкровищницата планетата бе отглеждала много местни цивилизации. Нямаше записана живееща там към момента, което не беше гаранция, че ще заварим света необитаем. Последното обновяване на данните беше отпреди дванадесет килогодини.

— Името на планетата буди позната нотка и в мен — обади се Хесперъс.

— Бил си на Невма, така ли? — поинтересувах се аз.

— Не мисля, че съм ходил там. Нищо в костите ми не подсказва, че съм стъпвал на повърхността й. Но може да съм възнамерявал да ида там като част от по-подробните ми проучвания.

— На Невма живее същество, наречено „Духът на въздуха“ — каза Кемпиън, прочел няколко реда по-надолу в обобщението. — Някакъв вид постчовешки машинен интелект, доколкото разбирам, макар че е доста неясно написано. Възможно ли е да си се интересувал от това?

— Имаш предвид като една машина от друга?

— Ти може да си по-наясно.

Кемпиън все още хранеше подозрения към Хесперъс, макар че се бяхме споразумели, що се отнася до случая с доктор Менинкс, да му признаем правото на невинност до доказване на противното.

— Определено е възможно. Нищо чудно и да греша сериозно по повод на Невма. Както казваш, може да има и други светове с това име!

— Предполагам, ще разберем, като отидем там — заключих.

— Може само да се надяваме — каза Хесперъс. — Разбира се, съществува и малкият проблем със засадата, който трябва да се реши първи. Питам се дали мога да съм ви от полза в това отношение.

 

 

— Не можем да му вярваме — каза Кемпиън, облегнат на мен. — Дори да ни се ще да му се доверим, ще допуснем голяма грешка!

— Той сам предложи да ни помогне. Казах, че ще му позволя да си избере кораб от товарния ми трюм, който да е в състояние да използва.

— Може да е капан.

— Имаш предвид да вземе кораба и да не се върне?

— Има и такава вероятност.

— Да, но съществува и вероятност да ни казва истината — надигнах се на лакът. — А и какво, ако ни изостави? Ще сме изгубили един гост и кораб, с който вероятно не си спомням как съм се сдобила. Надали е най-лошото нещо, с което ще трябва да се разправяме.

— Ще ти го напомня, когато обърне оръжията му срещу нас.

— Той е разумно същество, Кемпиън, не е побъркан за отмъщение психопат — прокарах пръст по тънките косъмчета на гръдния му кош, по корема му и по заспалия му пенис. Преди да направя грешката да подема разговор, двамата лежахме заедно в топла посткоитална омая. — Лудият ни гост беше доктор Менинкс. Хесперъс просто се е озовал на погрешното място в неподходящия момент.

— Така твърди той.

— Нима наистина вярваш, че е убил водоплаващия?

Кемпиън поумува над отговора си, но накрая отвърна:

— Не. Мисля, че докторът просто си е позволил един риск в повече по отношение на оборудването си. Но трябва да се държа така, все едно приемам случилото се насериозно. Не мога да изглеждам небрежен там, където става дума за смъртта на мой гост.

— Дори когато друг гост се е писал доброволец да жертва живота си за нас?

— Не го прави по-трудно, отколкото вече е. Казвам просто, че Хесперъс има да си наваксва доста. Трябва отново да завоюва доверието ни. Да спечели нашето доверие.

Продължих да го галя, докато той не започна да показва слаби признаци на живот.

— Той вече е спечелил моето доверие. Ти си онзи, който трябва да навакса, Кемпиън!

 

 

Хесперъс прокара златната си ръка по златния хълбок на малкото корабче, което бе открил свряно в единия ъгъл на просторното помещение. Надали беше по-голямо от кит, представляваше по-скоро дрънкулка, а не кораб.

— Нарича се „Вечерник“ — уточних. — Това е горе-долу всичко, което помня за него. Май някой ми го беше дал като подарък. Не си спомням последния път, когато ми се е налагало да ползвам совалка между корабите, вместо просто да се прехвърлям на тях. Минало е доста време, откакто съм се занимавала с цивилизация от входно ниво.

— Това не е просто совалка — възрази Хесперъс, все още галейки кожата на малкото леталце.

— С какво си имаме работа тогава?

— Истински междузвезден кораб, Пърслейн. Смятам, че латералният издатък скрива част от малък параметричен двигател или машина на подобна основа.

Свих рамене:

— Няма особено значение. Тук има и други междузвездни кораби. Държа ги за търговия.

Намирахме се в основния товарен трюм на „Сребърни крила“, в кърмовата третина на кораба ми. Трюмът представляваше правоъгълно пространство под налягане, дълго осем километра, широко три и почти два високо. Бяхме влезли през подобно на скала издатъче в предната стена и бяхме следвали поредица окачени пътеки през залата, които се виеха между личната ми колекция, съставена от множество кораби и артефакти с подобни размери. Те се издигаха огромни, повечето от тях — обвити в сенки или мрак, като изключим някой и друг странен чист или неравен ръб, гладка или назъбена повърхност, очертани от ясното синьо сияние на далечните провесени от тавана прожектори.

Напоследък прекарвах в основния трюм колкото се може по-малко време. Претъпканото пространство и неподредената колекция от кораби и артефакти представляваха неудобно напомняне за безпорядъка в собствената ми глава. Черепът ми приличаше на тенджера под налягане, в която бе напъхана твърде много история. И двете места се нуждаеха от подреждане, но колкото повече отлагах и двете задачи, толкова по-малко ентусиазъм успявах да събера.

Кемпиън винаги е бил по-малко сантиментален от мен. Можеше без колебание да изхвърли древно съкровище или да се подложи на консолидация на спомените. Движеше се през живота с по-малко багаж, който да го тегли надолу — с по-малко, което да го закотвя към собственото му минало. Винаги съм му се възхищавала за готовността да захвърля собствената си история, защото да я помним е едно от нещата, които ни прави различни — мост, който никога не бих могла да прекося, ако искам да си остана Пърслейн.

И го правех, разбира се.

Понякога си представях как Абигейл ни прави като глинени кукли — както момиченце се забавлява в дъждовен следобед, без да си представя какво ще се случи с куклите, когато ги пусне по света. Колко тривиално трябва да е било за нея да наглася параметрите на личността си, преди да излее по една доза от себе си във всеки един от нейните дяловеци. Дали й е минало през ум дори за миг, че може да има нерадостни последствия? Че в някакъв немислимо далечен ден един от дяловеците й ще стои в огромна зала някъде далеч насред галактиката, дърпан към дълбините от меланхоличното усещане, че е неволен куратор в някакъв прашен, слабо посещаван музей на собственото си съществуване?

Хесперъс ме гледаше в очакване да продължа.

— Дяловеците имат склонност да трупат вещи, както сигурно си забелязал. Никога не съм ползвала и половината от нещата тук, но не мога да се насиля да се отърва от тях. Бих се притеснявала да не би да изхвърля нещо наистина безценно, без да се усетя.

— Разбирам те донякъде. Но нищо чудно този кораб да има скрити възможности. Ще ми се да получа разрешение да се кача на борда, ако няма да те затрудня!

„Вечерник“ се рееше в безтегловна люлка точно на ръба на гравитационния мехур, който обгръщаше пътеката ни. За да докосне кожата му, Хесперъс трябваше да се надвесва над перилата. Корабът беше построен с византийски дизайн, с лабиринти и шеврони, и преплитащи се подобни на цветя форми, смаляващи се до фрактална мъгла от микроскопични детайли, заради които ръбовете му губеха фокус. Предполагах, че дизайнът служи за някакъв модифициращ полето ефект, точно както грубата кожа на акулата й помага при плуването.

— Има ли някаква конкретна причина този кораб толкова да те интересува?

— Ще ми се да видя дали е в работно състояние и дали би ме приел за свой пилот.

— Не те обвинявам, че искаш да ни напуснеш, Хесперъс.

— Нямам подобно намерение. Но обмислям как да съм ви от практическа помощ през предстоящия сблъсък.

— Но това е само малка лодчица!

— Тук размерът може да е ключов, но не в смисъла, който влагаш. Подобен малък кораб е ограничен в подвижността си не от изходната мощност на двигателя, а от силата на приглушителното си поле. Но аз не съм човек. Неовладени сили, които биха ви превърнали в червено желе — съжалявам, че съм толкова графичен, но е нужно да обясня довода си, — биха ми се отразили само като леко ограничение на свободата на движенията.

— Способността за бързо движение няма да те защити от всичко, което може да се крие в този облак.

— Мисията ми трябва да е била оценена като високорисково мероприятие от момента, в който напуснах Машинното пространство. Несъмнено съм тръгнал на нея със знанието, че ще има мигове на криза и несигурност. В това отношение нищо не се е променило.

— Кемпиън показа ли ти структурите?

— Да, направи го.

Докато провеждаше подробни наблюдения над системата за сбирка, „Сребърни крила“ бе засякъл внедрени в облака ярки обекти. Представляваха огромни, блестящи структури с неравна форма, разклоняващи се в назъбени като замръзнали светкавици израстъци. Те бяха вече обвити в прах и трудни за проучване, но щяхме да бъдем в състояние да ги разгледаме отблизо, когато се гмурнехме в облака.

Нямахме представа какво представляват — дълбинното претърсване на съкровищниците продължаваше — но присъствието им с нищо не подобри настроението ни.

— Не те ли притесняват?

— Със сигурност са озадачаващи. Може би дори знам какво представляват на ниво на паметта, което в момента не мога да достигна. Убеден съм също така, че мога да навигирам около тях, без да си навредя.

Въпреки случилото се досега и смазващата тежест на наученото, смелостта му ме трогна.

— Казаното по-рано все още е валидно. Ако желаеш да ни напуснеш, можеш да вземеш всеки един кораб. Няма да ти се разсърдя, нито пък Кемпиън!

— Все още съм ви задължен. Нямам намерение да ви изоставям, преди да уредя този дълг. А сега ще може ли да ми позволиш да разгледам кораба? Ако ще го използвам по най-добрия възможен начин, ми се ще да модифицирам част от системата за управление. Знам, че все още има време, но колкото по-рано започна, толкова по-добре!

— Ние с Кемпиън скоро ще влезем в суспендиране. Ще излезем, когато сме по-близо и започнем да забавяме.

Казах на „Сребърни крила“ да свали ограничителните мерки върху златния кораб и да позволи на Хесперъс да се качи на борда. Част от парапета изчезна и участък от пода се огъна напред, за да се съедини с бароковия вход, който току-що се бе образувал в корпуса на кораба. От вътрешността се лееше бледа синя светлина, която озаряваше хромираните страни на лицето на Хесперъс. Той пристъпи през озарения в синьо вход — една златна машина влизаше в друга. След миг вратата се пренастрои до непроходимост — все едно отворът се замрази със златно листо — и след това изчезна отново в бароковите шарки на обшивката, без следа от досегашното си съществуване. Перилото се самовъзстанови. Косата по челото ми се размърда под порива на лек бриз, предизвикан от промяната в миниатюрната климатична система, съществуваща в трюма. Не бях идвала тук толкова отдавна, че появата ми бе нарушила равновесието на пленената атмосфера.

 

 

Има моменти, когато влизаш в суспендиране с тежестта на света на раменете си и излизаш с усещането, че всичките ти проблеми внезапно са се смалили — все още са там, все още заслужават вниманието ти, но не са надвиснали като канари, както преди.

Този път не се случи така. Излязох от криофага със същото ужасно усещане, с което бях влязла в него.

Натискахме спирачките силно и намалявахме скоростта рязко, насилвайки двигателите си до крайност. Бяхме го предвидили да се получи така, че да не дадем никакви или почти никакви предупредителни знаци за пристигането си до момента, когато започнем да спираме и забием нокти в пространство-времето като котки, пързалящи се по стена.

Два процента от скоростта на светлината е почти пълна неподвижност по стандартите на линията Джентиан — скорост толкова недоловимо малка, че е по-добре да се измерва в километри в секунда, единица по-често свързвана с пътувания в планетарната атмосфера. Но все пак беше скорост, по-висока от орбиталното движение на телата, съставящи системата, независимо дали става дума за оцелелите в нея планети и луни или прах, чакъл и търкалящите се канари от разбития ни бивш дом. Кемпиън вече се беше изтеглил напред на разстояние две минути — трийсет и шест милиона километра, — понеже беше започнал отделянето си преди много часове. Сега двата ни кораба се движеха по паралелни траектории, като куршуми, изстреляни от пушка с две дула, и щяхме да останем в тази конфигурация, докато се носехме през облака, пронизвайки го малко или много в най-широката му точка и преминавайки от двете страни на слънцето. Двата кораба щяха да надничат из околното пространство, търсейки следи от технологична дейност. Вземайки предвид ефективността на сензорите ни, би трябвало да сме способни да пресеем двайсет процента от облака с чувствителност, достатъчно висока да засечем типичните за кораби следи. В мъглявината имаше годни за скривалища места като топлите възли и вихри, предизвикани от приливните и отливните влияния на останалите планети. Там един кораб спокойно можеше да се сгуши и да се замаскира за очи, работещи посредством гравитация и топлина.

През цялото време щяхме да правим всичко възможно да не бъдем видени самите ние. Това означаваше да не поддържаме връзка, освен ако не е абсолютно необходимо: докато се намирахме дълбоко навътре в облака, щеше да има твърде голям шанс попаднал на пътя на тясно насочен лъч да го разпилее във всички посоки и най-малкото да направи частните ни разговори доловими за всяко ухо, ако не и дешифрируеми. Означаваше също, че трябва да използваме двигателите си колкото се може по-рядко и да не вдигаме импасорите си до пълна ефективност, освен когато сблъсъкът е неминуем. С други думи — да караме без защита и разчитайки изцяло на пасивни сензорни техники.

Проследих тръгването на Хесперъс. Стиснахме си ръцете, преди да влезе във „Вечерник“. Неговата длан беше много студена, много метална, но някак еластична в начина, по който се поддаваше на докосването ми. Изплъзна се от хватката ми и той се оттегли през озарения в синьо вход на златния кораб. Вратата се затвори и изчезна в неясната повърхност на обшивката. Разнесе се и набра мощ напевно бръмчене. Няколко секунди по-късно обшивката се замъгли още по-силно, сякаш виждах златния кораб през воал от сълзи. „Вечерник“ се отдалечи от пътеката, измъквайки се от силовата люлка. Перилото възстанови първоначалната си форма. Стиснах го и гледах как Хесперъс навигира между много по-големите и тъмни кораби, увиснали в трюма ми. Постепенно лодчицата му се смали до малка, неясна мушица от самоосветяващо се злато. Вратите на трюма се отвориха широко. Роботът проникна през атмосферната завеса и излезе в открития Космос. В течение на няколко секунди се рееше отвън, после задейства двигателя и сякаш изчезна от лицето на света, щом мощното ускорение го грабна в лапите си.

Проследих как се затваря вратата и след това се прехвърлих на мостика. Съобщих на Кемпиън:

— „Вечерник“ излетя!

Отговорът му пристигна след няколко минути:

— Не забелязах нищо, а се взирах много внимателно. Надявам се, че ще ни е от полза, ако и когато се натъкнем на неприятности!

Образът му бе построен въз основа на собствените спомени на „Сребърни крила“ за Кемпиън, не на визуална информация, пристигаща по разговорния лъч. Щеше да бъде безполезно и опасно да се пращат повече данни от най-необходимото, така че размяната ни на сигнали се състоеше само от изговорените думи, съпроводени с няколко улики за жестове, намеци и натъртване, предадени в убедителна симулация на реч.

Мина час, след което моят кораб имаше да ми съобщи новини.

— Съкровищницата ми извади информация — докладвах на Кемпиън. — Изглежда, ярките формации в облака ще могат да потвърдят още един аспект от историята на Фескю. Съкровищницата смята, че е вероятно да се окажат лезии — вид остатък след използването на оръжия тип „хомункулус“. Това очевидно не е добра новина; не само защото означава, че наистина си имаме работа с X-оръжия — но и понеже показва, че са влизали в действие преди по-малко от трийсет и четири години. Дори в чист вакуум лезиите имат кратък период на полуразпад. Няма да оцелеят дълго в околна среда от този тип.

Отговорът на Кемпиън пристигна:

— Прието — новината не е добра. Но поне значи, че относително скоро е имало причина за стрелба с тези оръдия. Освен ако не са ги прострелвали за едното забавление, това може да значи, че враговете са се опитвали да елиминират оцелели, които се крият в облака.

— Или да застрелят закъснели пришълци, които са имали хромираните топки все пак да наминат насам въпреки предупреждението на Фескю.

Кемпиън отвърна мрачно:

— И това е възможно… — след това погледна към някакъв показател. — Поне при мен прахът започва да се сгъстява. Ще трябва да поувелича ефективността на импасора си, преди положението да се влоши. Предлагам и ти да сториш същото.

Подадох на „Сребърни крила“ нужната команда.

— Готово. Чуваш ли ме все още?

Образът трепна, нашарен с розови и бели смущения.

— Да — отвърна Кемпиън с гърлен глас. — Засега сигналът минава. Обаче виждам мехура ти — започваш да сцинтилираш. Помага това, че знам къде точно да гледам, но си по-видима, отколкото преди минута.

Имаше предвид минута по негови сметки — на светлината все още й трябваха две, за да пропълзи между нас.

Можех да видя как импасът на „Дребен флирт“ присветва и гасне, когато пресреща връхлитащата го материя, макар че усилието напрягаше сензорите ми докрай. Понякога бях порицавала приятеля си, задето използва толкова малък кораб, но сега самият размер му даваше предимство пред мен. Повърхността, обхваната от мехура му, беше сто и двайсет пъти по-малка от тази, обвиваща „Сребърни крила“ и правеше много по-малка вероятността да се натъкне на съответното количество отпадъци.

Два часа по-навътре в облака вече можех и да усетя ефекта от сблъсъците. Разсеяният прах се сгъсти с напредването ни все по-навътре и по-навътре в облака от планетарен прах и „Сребърни крила“ започна да регистрира всеки един сблъсък с ясно доловима тръпка в момента, когато импасорът поглъщаше инерцията на идващата частица и след това чрез генераторите предаваше импулса на кораба. Омекотителите вършеха всичко възможно да премахнат възможните изменения в местната гравитация, но понеже не разполагаха с време да се подготвят, налагаше се да въздействат рязко, с доловим лаг между ефекта и реакцията.

Чувствах се като капитан на презокеански кораб, който се отърква в айсберг и всяко подскачане е удар по обшивката, от която се откъсва парче.

— Пътуването е по-грубичко, отколкото очаквах — каза ми Кемпиън, накъсаният му образ и металическият тембър на гласа му бяха начинът „Сребърни крила“ да ми подскаже, че трансферът на данни става проблематичен. — Ще се изглади обаче, щом веднъж сблъсъците започнат да следват плътно един сред друг.

Това отне още час. Сега вече „Сребърни крила“ се носеше сред поток от отпадъци и инерционният трансфер се бе превърнал първо в барабанен тътен, след това в рев, а сега просто в слаба, постоянно присъстваща вибрация. Недостатъкът беше, че сблъсъците убиват скоростта ми: налагаше се да включвам двигателя, просто за да запазя своите два процента от светлика, а можех да го пускам само в моментите, когато импасорът е свален. От време на време все пак имаше по някое голямо, почти несмекчено разтърсване, когато се натъквахме на нещо с порядък по-голямо от обичайните частици, но нервите ми вече и бездруго бяха толкова силно опънати, че нямаше накъде повече.

Три часа и половина по-навътре получихме първата възможност да огледаме лезия отблизо. Тя изникна от покривалото си от прах като ярък пейзаж, видян през вдигаща се мъгла. Беше с неравна форма, приплесната и надигната в единия край, огъната в средата и разперила огромни, закривени пръсти в другия. Сияеше с меко, млечно излъчване.

Изкара ми ангелите.

Стиснах по-здраво металното перило на мостика, сякаш очаквах корабът всеки момент да бъде принуден да се залюлее яростно.

Лезията се носеше по орбита с общата маса на облака, подчинявайки се на гравитационното влияние на звездата, но имаше безброй прахови частици, които се движеха по собствени орбити, със собствена скорост. Рано или късно един от тези сблъсъци щеше да освободи достатъчно енергия да прати трансформационен удар през лезията. Беше въпрос само на предположения кога ще се случи това и какво ще последва. Образуванието би могло просто да изчезне, цялата му енергия — погълната безобидно обратно в плътта на пространство-времето, откъдето бе дошла; или пък можеше да експлодира, освобождавайки на мига достатъчно разрушителни сили да обели кората на цяла планета.

Най-безопасно беше да си стоиш надалеч от всякакви лезии.

— Оттук насетне трябва да я караме на тъмно — заяви Кемпиън. — Твърде голям шанс има за отклонения на лъча. Ще ти дам сигнал, когато минем слънцето и гъстотата на местния облак отново падне до безопасно ниво!

Предстояха ми още пет или шест часа преход — имах чувството, че пред мен се простира половината от досегашния ми живот. Аз бях дяловек, с ум поначало програмиран да толерира невероятни отрязъци самота. Но това вътрешно програмиране бе дало на късо още преди много време.

Сега имах нужда от друго човешко същество близо до себе си просто за да се чувствам човек самата аз.

Не можех да видя Хесперъс, но знаех откъде минава предвидената му траектория. Той не беше влизал в контакт с нас от напускането на „Сребърни крила“, което не беше причина за тревога. Щеше да премине покрай лезията преди нас двамата, но малкото му пъргаво корабче надали щеше да задейства нежелани промени в анормалната структура. Повече се притеснявах от собствения си преход: щях да заобиколя лезията доста по-отдалеч, но силовите ми полета се простираха по-нашироко от тези на „Вечерник“. Дали стотици хиляди километри чисто пространство бяха достатъчни да освободят лезията от влиянието на импасора и двигателя ми?

Съкровищницата не беше в състояние да ме успокои.

Имах чувството, че не съм посмяла дори да дишам, преди да се измъкна оттам и докато и последният от огънатите пръсти не остана зад кораба ми. Бях оцеляла, но все още ми предстоеше да мина покрай други лезии, скрити навътре в облака. Останах нащрек, все още наясно, че оживяването ми зависи от безупречното функциониране на мехура ми — ако той се повредеше, „Сребърни крила“ щеше да бъде разкъсан на парчета от натрупаната инерция, а аз вероятно дори няма да усетя. От време на време по-силен удар служеше за напомняне, че карам през чакъл и канари, а не просто през зрънца прах.

Втората лезия се оказа по-голяма от първата, но се намираше по-далеч и планираните ни траектории минаваха на шестстотин хиляди километра от нея. Беше подобна на първата, но раздвоена посред разкривеното си, болнаво тяло. Протегнатите й пръсти бяха възлести и с начупени нокти. Колкото по-привични ми ставаха лезиите, толкова повече започваха да ми напомнят на рога, отчупени по време на титаничен сблъсък между животни, достатъчно големи да яхнат звездна система.

На шестия час от проникването достигнах точката на най-близкото си преминаване до обвитото в прах слънце. От другата му страна „Сребърни крила“ започна да регистрира бавно и постепенно намаляване на гъстотата на облака.

Щеше да мине още време, преди да рискувам да сигнализирам на Кемпиън. Тъкмо се бях подготвила за дълго чакане, когато той се появи пред мен.

— Получавам нещо — каза той с неуверен глас. — Много слаб сигнал, но се движи независимо от целия боклук. Според мен може да е кораб.

— Джентиански ли е?

— Засега не ми изглежда така. Протоколите са много стари.

— Тогава не тръгвай след него. Ние търсим оцелели от линията, не други, достатъчно тъпи да нагазят в тази супа.

— Съгласен съм — прие Кемпиън. — Но не е невъзможно да има оцелели джентианци, останали без средства, да пратят правилния вид сигнал. Ако корабът им е повреден или се крият на борда на друг…

— Ще ми се да не беше толкова добър в измислянето на оправдания, Кемпиън!

„Сребърни крила“ все още не забелязваше нищо, но „Дребен флирт“ може би беше по-близо и способен да надуши сигнал точно под прага на моите детектори. Докато корабът на спътника ми си обменяше данни с моя, потвърдих, че случаят е такъв. Обектът — какъвто и да беше — щеше да мине точно в рамките на ефективния сензорен пакет на Кемпиън, но напълно да пропусне моя.

— Добре, съгласна съм, че си струва да се провери, но, моля те, бъди внимателен. Игнорирахме едно предупреждение от Фескю, а сега поемаме риск, който щяхме да сметнем за неприемлив само преди няколко часа!

— Ние сме гъвкави — възрази Кемпиън. — Това е цената, която плащаме, задето сме разумни. Тръгвам; ще се видим след малко.

Хесперъс беше следващият, който се свърза с мен.

— Виждам, че Кемпиън се движи, Пърслейн. Той примигва с мехура си, за да изпълни промяна в курса. Случило ли се е нещо?

Притесняваше ме, че действията на Кемпиън са видими, но нямаше какво да се направи по въпроса.

— Той е доловил зов — смята, че може да е сигнал, може би от оцелели.

— Може да е и нещо много по-неприятно.

— Да — отсякох рязко. — Наясно е с това. Но все пак смята, че е длъжен да проучи!

— Ако нямаш възражения, ще се помъча да последвам Кемпиън и да открия същия сигнал. Ще се наложи да жертвам донякъде прикритието си, но който и да наблюдава системата, вече ще е забелязал пристигането ни.

— Внимавай, моля те!

— Непременно. Ако можеш, ще бъдеш ли така любезна да информираш Кемпиън за намеренията ми? Не искам да го стресна.

— Ще го сторя, Хесперъс. И благодаря. Не исках да си го изкарвам на теб.

— При дадените обстоятелства смятам, че може да ти се прости.

Роботът изключи връзката и ме остави насаме. Обадих се на Кемпиън и му казах, че машинният човек е тръгнал след него, но че няма нужда да отговаря на съобщението ми. Нямах никакво желание да се чувствам самотна, но колкото по-малко говорехме, толкова по-добре.

И преди съм била уплашена — твърде много пъти, че да си спомням. Но винаги е имало допълнителен фактор, който да омекоти страховете ми. Винаги съм могла да се утеша с мисълта, че ако оцелея, ще мога да вложа в записа си някакво изумително приключение, което ще ми гарантира ден или два мечтана известност, дори ако изобщо нямам интерес да печеля Хилядата нощи. И че дори ако умра по такъв начин, че записът да не достигне линията, все пак събратята ми ще ме помнят. Когато смъртта ми бъде потвърдена със сигурност, ще бъдат изготвени планове за възпоменание на живота ми, което да отрази шестте милиона години съществуване. Може да гравират лицето ми на повърхността на планета или да продухат образа ми в газовите пластове на мъглявина, или дори да оформят супернова така, че да прилича на мен. Всичко това е правено. А на следващата сбирка и на по-следващата — и на онези по-нататък, чак до онази, на която сме сведени до последния останал жив дяловек, последен блед спомен от Абигейл Джентиан, по време на Хилядата нощи ще има вечер, по време на която ще ме почитат, все едно още крача сред живите. Ще ме сънуват като жива, пък дори и да е само до сутринта.

Сега обаче вече нямаше да има Хиляда нощи, нито нова сбирка. Някои от нас може и да бяха оцелели — закъснелите, — но никога нямаше да се чувстваме в достатъчна безопасност, за да си устроим ново събиране. Най-доброто, на което щяхме да сме способни, за да опазим спомените, които така и така носим, щеше да е да се разпръснем в различни посоки и да намерим къде да се скрием, да живеем като отшелници, докато времето не смели враговете ни на прах.

Фактът е, че в мига, когато най-много имах нужда от утеха, не разполагах с нея.