Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (8)

Глава седма

Изкачих желязната стълба до покрива на обитаваната от доктор Менинкс цистерна. Под краката ми решетката на палубата пулсираше от непрестанното пъшкане на помпи и филтриращи системи. Под решетката имаше зелено като бутилка стъкло, достатъчно дебело, та през него да може само да се мерне силуетът на обитателя. Пристъпих към предната част на цистерната и коленичих. Разкопчах щифтовете и вдигнах секция от палубата на скърцащи панти. Отметнах я назад върху другата секция, а отдолу се разкри капак върху отвор за достъп в стъкления буркан. Настаних се така, че да не се катурна през борда и завъртях яко капака обратно на часовниковата стрелка. След няколко оборота успях да го надигна срещуположно на себе си.

Под него се намираше кръгла дупка, пробита в стъклото, което се оказа дебело колкото ръката ми, а под него имаше тъмна, шупнала с мехурчета течност. Завъртях се така, че да мога да пъхна лице в дупката и във водата. Сместа долу не беше точно вода, както знаех, а по-скоро топъл като кръв химически коктейл, който не само поддържаше доктор Менинкс срещу гравитацията и му позволяваше да диша, но и му осигуряваше различни хранителни вещества, всмуквани през кожата и онези вътрешни мембрани, с които влизаше в контакт. Зле фокусираните ми очи надникнаха в тази хранителна супа и различиха нещо: голям, тъмен силует, тук-там с пипала, стесняващ се отпред, с предполагаем блясък на очи, разположени във вдлъбнатини по протежение на онова, което избрах да смятам за глава. Възможно е въобще да не бяха очи, а друг високоспециализиран сензорен орган, а може да бяха и просто нефункционални израстъци. Стори ми се, че виждам от фланговете да излиза крайник или плавник, но тъй като в този край надзъртах в дори по-плътен мрак, нямаше как да съм сигурен.

С потопено до ушите лице казах:

— Тук съм. Какво е това, което е нужно непременно да ми споделиш лице в лице, докторе?

— За Хесперъс се отнася — гласът му беше гъргорещ тътнеж, който едва-едва разбирах. — Какво друго да е?

Издърпах глава и кихнах, след това пак се наведох в супата.

— Какво пак е сторил да те раздразни?

— Открих нещо за него. Стана случайно, но намеренията ми бяха добри. Исках да обсъдя с него нещо, да успокоя бурните води помежду ни…

— Направо виждам как успокояваш бурни води, докторе.

— Не те карам да ми вярваш. Твърдя само, че исках да установя взаимовръзка, така че да можем поне да се отнасяме любезно един с друг през остатъка от пътуването ни. Стигнах до кабината, която сте му отредили. Някога посещавал ли си го в кабината му, Кемпиън?

— От време на време. Е, и?

— А обявявал ли си намерението си? Казвал ли си му да очаква посещение?

Трябваше да кихна и се ощипах по носа, преди да успея да отговоря. Този път стисках очи, понеже течността бе започнала да ги раздразва.

— Случвало се е и едното, и другото.

— Дори ако се опиташ да го изненадаш, не вярвам да успееш. Сетивата на робота са много по-чувствителни, отколкото имаш представа. Сигурен съм, че знае, когато се приближаваш, понеже долавя признаците — електрическото поле на тялото ти, шумовете, които не можеш да прикриеш, химическите следи от тези четирийсет хиляди клетки, които се отделят при всяко твое вдишване.

— Какво намекваш?

— Аз не създавам подобни сигнали. Така де, аватарът ми не ги създава. Той е машина, но не като робота. Не смятам, че той дори усеща приближаването на аватара ми. Определено не го чува.

Вярно беше — аватарът бе тих като призрак, с изключение на моментите, когато говореше. Дори тогава имаше нещо призрачно и спектрално в него.

— Значи си го изненадал. Какво е станало?

— Когато минах през вратата — която не беше заключена, — той седеше на масата, зает с нещо. Беше странно да го видя в такова положение, но предполагам масите са също толкова полезни за роботите, колкото и за хората — особено ако тези роботи си дават труд да си дават вид да изглеждат като хора… — водата внезапно избълбука, сякаш доктор Менинкс си бе поел особено дълбок дъх. — Не можех да видя какво прави, освен че и двете му ръце са на масата и че около тях има парчета златист метал — извити части като онези, от които е изработена обшивката му.

Вече имах неприятно усещане.

— Продължавай.

— Обявих пристигането си, както изисква любезността. Едва тогава Хесперъс забеляза присъствието ми. Някога виждал ли си машина стресната, Кемпиън? Съветвам те да го изпиташ поне веднъж лично. Много изумително изживяване е!

Наложи се този път да извадя глава за няколко секунди, да избърша зелената слуз от бузите си и да бръсна мократа коса от очите си.

— И аз ще се стресна, ако се промъкнеш покрай мен — казах, когато се върнах в течността.

— Но ще имаш ли нещо, което не искаш да видя? Хесперъс имаше. В мига, когато осъзна присъствието ми, ръцете му се задвижиха със зашеметяваща скорост. Превърнаха се в златиста мъгла. Златните парченца по масата изчезнаха, все едно не бяха съществували. И двамата знаем какво се е случило с тях, разбира се.

— Знаем ли?

— Те бяха част от обшивката му — тази на лявата ръка, както смятам. Ръката, която е по-дебела от другата, сякаш под нея има нещо, нещо, което той крие.

— Той е робот. Какво е възможно да крие от нас? Че например под обшивката си има машини и части? Оръжия? Та той самият е оръжие, доктор Менинкс. Ако е искал да ни стори нещо гадно, вече щеше да го е направил.

— Той крие нещо. Видях го.

— Видял си какво крие?

— Видях, че крие нещо. Какво беше то… не можах да различа добре.

Знаех, че лъже или не желае да признае истината и пред себе си. Беше видял нещо съществено. Просто не искаше да излезе глупак, като го каже на глас.

— Виж — казах, опитвайки се да звуча разумно, — не би имало никакъв смисъл той да крие нещо в тази ръка, нали? Ако въобще съществува такава тайна, преди всичко той не би привличал внимание към нея, като направи едната ръка по-дебела от другата. И двете ръце щяха да са с еднаква дебелина — по този начин нямаше да се забелязва нищо особено в него.

— Но признаваш, че е странно.

— Признавам, че има загадка, нищо повече. Нищо чудно да се окаже, че е бил повреден и се е наложило да смени старата си ръка с тази от различен робот, ето защо не си съвпадат.

— Те не са просто роботи, Кемпиън. Хесперъс е машина поне толкова сложна, колкото всеки един космически кораб. Такива като него могат да приемат всякаква възможна форма. Ако е повредил своя част, може лесно да я ремонтира така, че безпроблемно да се слее с него. Ако му се наложи да вложи в себе си външни части, може да адаптира и тях.

— Ами може да сме го заварили на средата на трансформацията. Бил е повреден, прикачил си е нова ръка, а сега я преработва да пасва по-добре с остатъка от него самия. Ето това си го спипал да прави: напасвал си е новата ръка.

— И защо това ще го стресне?

— Понеже е лично? Никой от нас няма представа какво става в главата му.

— Аз имам. Там не става нищо. Просто се пресмятат тъпи изчисления, върви безкрайно прехвърляне на символи.

— В който случай той в действителност не може да бъде стреснат, нали?

— Не ти го разказвам, за да вдигам мехурчета, да знаеш! Роботът може да няма съзнание, но е в състояние да заговорничи и да крои подли планове като лисица. Може просто да следва програма, написана преди хиляди години. Но ако тази програма го инструктира да направи нещо подло, да тръгне срещу твоите интереси… ще се престориш, че просто е невъзможно ли?

— Какво предлагаш да направя?

— Изправи се срещу него, преди да е станало късно. Открий какво действително има под обшивката му.

— Казваш го така, сякаш очакваш да намериш бомба.

— Не видях бомба.

— А какво тогава видя, докторе?

— Кожа — отвърна Менинкс. — Кожа толкова човешка, колкото аз дишам и живея.

— Това просто не е възможно!

— Знам какво зърнах, Кемпиън! Твоят гост не е такъв, какъвто твърди. Единственият останал въпрос е: какво ще предприемеш сега.