Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (21)

Глава седемнадесета

В уречения час ние с Пърслейн чакахме в готовност на площадката на осемнадесетия етаж. Бяхме донесли Хесперъс с нас, в открития заден багажник на личен флаер, принадлежащ на линията Джентиан. Вятърът духаше от запад, знамената се вееха и танцуваха по мостовете и променадите между кулите. Прахолякът ме жилеше по бузите и дращеше по присвитите ми заради поривите очи. Малцина имирци бяха във въздуха този следобед, като изключим онези, които се намираха в прикритието на машините. Радвах се, че съм се измъкнал от стаята за разпити на Мъзириън, но злополуките от деня връзваха възли в стомаха ми.

— Ето, идва! — каза Пърслейн и посочи инсектоподобно летало, което се насочваше към нас, крилцата му — вихър от пастелни цветове. Леталото увисна срещу слънцето, принуждавайки ме да вдигна длан заради блясъка. За миг ми се стори, че ще се обърне и ще си отиде.

— Кой е вътре?

— Член на научния съвет, само това ми каза Джиндабайн.

Пътникът в леталото сякаш взе решение, защото то сведе нос и се приближи към летателната площадка. Кацна и от кабината на носа с форма на перла излезе пътник, който се хвана за перилата и се спусна по стълбичката с гръб към нас, и чак накрая се обърна. Оказа се мъж, облечен в подплатен черен костюм с обшити с кожа яка и маншети. Костюмът му имаше много джобове, токи и дюзи, и беше нашарен с дебели, наръбени въздушни тръби, водещи към тежка, подобна на муцуна дихателна маска, увесена под увенчаното с очила лице на съществото. То се приближи към нас с нетърпелива, леко куцукаща походка.

— Аз съм Пърслейн — каза съдяловекът ми. — Това е Кемпиън, също дяловек. Много мило, че ще ни помогнете!

— Наредиха ми да ви помогна. Нямах право на решение по въпроса — водачът ни имаше медна на цвят козина, също като магистрат Джиндабайн, но неговата беше прошарена тук-там с пръски бяло — може би знак за напреднала възраст, стрес или някаква генетична неравност в пигментацията.

— Не одобрявате ли? — попитах.

— Със сигурност не. Ако имах право на решение, на първо място никога не бих ви допуснал в атмосферата ни.

— Това е малко крайно — отбелязах.

— Изучавам Духа през целия си съзнателен живот, дяловек! Никога не съм го виждал толкова възбуден и непредсказуем, колкото когато корабите ви започнаха да се появяват около планетата. Не го е грижа за вас. Предпочита да си тръгнете. Така че, честно казано, аз също!

— Много мило да знаем, че сме добре дошли! — казах.

— Не е нищо лично.

— Разбира се, че не е. А вие сте?

— Може да ме наричате мистър Джинкс.

— Съжаляваме, че предизвикваме такива проблеми — намеси се Пърслейн. — Правим го само заради нашия приятел — той е болен и смятаме, че би искал да се срещне с Духа. Всъщност това е последното, което ни каза, преди изобщо да спре да комуникира. Нали разбирате защо бихме искали да сторим каквото е редно за него?

Ако мистър Джинкс бе готов да ни признае дори най-малкото право, единственият външен признак за това беше прокашлянето за прочистване на гърлото. Като се замисля, то би могло също тъй лесно да означава дори още по-голямо нарастване на раздразнението.

— Вече закъсняваме — заяви той, пренебрегвайки факта, че се движим точно навреме съгласно сключеното споразумение. — Бих предпочел вече да съм напуснал своевременно наблюдателната площадка. Но нищо, не може да изменим помотването ви. Готови ли сте да ме следвате?

Кимнах към задната част на зависналия флаер.

— Приятелят ни е с нас. Искате ли да го видите лично?

— Мнението ми за него няма да промени с нищо ситуацията.

— Просто си помислих, че…

— Шансовете ви да постигнете успех са пренебрежимо малки. Много по-малки, отколкото шансовете да бъдете наранени или да умрете, които са прекрасни! — Мистър Джинкс се обърна и се насочи към машината си. Подвикна през рамо: — Последвайте ме, придържайте се на безопасна дистанция зад мен и не се отклонявайте от маршрута на полета ми!

Върнахме се при флаера.

— Голям веселяк е! Много се радвам, като знам, че изцяло ни подкрепя и е от край до край на наша страна!

— На негово място вероятно и аз ще се чувствам също толкова ненужна — каза Пърслейн, заемайки едната от обърнатите напред седалки. — Отвисоко са му наредили какво да прави. Не е чудно, че е малко недоволен.

— Малко.

След няколко секунди мистър Джинкс излетя. Завъртя носа на хвъркатата си машина и се изстреля, завивайки остро, за да се пропъхне между гъсто застроените кули на Имир. Пърслейн накара флаера да го следва, а ускорението ме притисна в седалката, преди омекотителят да изравни полета. Боядисаното в розово летало нямаше навес над кокпита, като изключим две полукръгли екранчета, разположени пред двете предни седалки. Вятърът ни блъскаше през първите няколко секунди, преди около флаера да изскочи и да се стабилизира аеродинамично поле. Внезапно всичко се успокои и се възцари тишина, сякаш се намирахме в балон с горещ въздух.

— Може и да е лудост в крайна сметка — каза Пърслейн. — Все едно да хвърляш счупен часовник в торнадо и да се надяваш да падне обратно, поправен по чудо.

— Само дето торнадото поначало не е живо. А ние знаем, че Духът на въздуха е започнал съществуването си като живо интелигентно същество. Не знаем само каква част от този интелект е останала към момента… — обърнах се да проверя дали Хесперъс е все още обезопасен в багажника отзад. — А и роботът значи за нас повече от счупен часовник. Не сме тръгнали на тази мисия, понеже сме повредили нещо и го искаме ремонтирано. Правим го, понеже е наш приятел и се пожертва заради нас!

— И според теб това ни дава право да пробваме невъзможното?

— Не е невъзможно — просто е много слабо вероятно. Не че Духът не се е намесвал преди в подобни случаи.

— Но не при Машинни хора.

— Само защото те не са идвали тук.

— Това може да е причината. А може да са твърде чувствителни или имирците да не са позволявали.

— Или пък да има нещо, което ги плаши — казах. — Механизиран интелект, по-стар от самите тях. Роботите смятат, че сме не по-сложни и изискани от игра на кръстчета и нулички. Може би ни четат точно толкова лесно. Но как биха реагирали, ако се изправят срещу наистина сложно и неразгадаемо същество? Според мен пред него ще се чувстват досущ като хора, прекарващи нощ в обитаван от призраци замък… — усмихнах се. — Странно защо, но внезапно взе да ми се струва, че аз съм онзи, който трябва да те убеждава в правотата ни. Струва ми се, че идеята поначало беше твоя, а не моя.

— Понякога си сменям мнението.

— Е, недей. Постъпваме правилно, без значение какво казват по въпроса Джиндабайн или Джинкс!

Джентианският флаер винаги ще бъде по-бърз от един орнитоптер, дори когато е тежко натоварен, така че не след дълго догонихме леталото на мистър Джинкс. Пърслейн можеше да се изравни с него, но предпочете да се нареди зад опашката му, точно както й беше казано. След десет минути черните пръсти, които подкрепяха Имир, започнаха да изчезват зад източния хоризонт, а след двадесет останаха да се виждат само върховете на най-високите постройки. Под нас се намираше лабиринт от сенчести бели дюни, увити и сплетени като човешки малък мозък.

От кабинета на магистратката бяхме видели наблюдателната кула, но до момента не бях оценил истинското й значение. Тя представляваше щръкнал от дюните костенобял израстък, увенчан с плоска наблюдателна платформа, прихваната към стеблото с филигранни спици. Мистър Джинкс се издигна по-високо и ние го последвахме, докато накрая двете превозни средства не се изравниха с платформата. На вид беше обла чиния с диаметър двеста метра, с наклонени страни, в средата й се издигаше постройка без прозорци. Мистър Джинкс кацна първи, недалеч от сградата. Пърслейн приземи флаера и двамата излязохме от него. Имирецът напусна своята летяща машина.

— Можете да свалите товара си. Виждате ли онова петно на хоризонта, вляво от слънцето?

— Онова, което прилича на буреносен облак или на ято звездоптици? — поинтересува се Пърслейн.

— Това е Духът на въздуха. По-близо е, отколкото очаквах — сигурно се е придвижвал бързо от последното обновяване на наблюденията. По-добре да се захващаме за работа — вече ще знае за присъствието ни на платформата.

Изглеждаше много далеч, като въздушен вихър, за който няма нужда да се притесняваме до утре.

— Приближава ли се? — попита Пърслейн.

— Може да дойде, може и да не дойде. Но фактът, че изобщо се вижда, е показател, че вероятно ще избере да се приближи.

Бяхме прикрепили към Хесперъс стационарни носилки. Хванах се за П-образна дръжка на най-близката и вдигнах тялото му от флаера, усещайки пълния товар на инерцията му, но никаква част от тежестта му. Бутах огромната златна маса странично, докато не го изнесох извън флаера.

— Къде е най-добре да го поставя?

— Колкото се може по-далеч от укритието — заяви мистър Джинкс. — Има малък пиедестал близо до западния ръб — понякога оставяме пробите там.

Не бях видял пиедестала по време на приближаването ни, понеже го скриваше убежището. Вървейки бавно, но уверено, местех Хесперъс пред мен с една ръка. Споменатият от имиреца пиедестал представляваше просто издигнат участък от пода, с плоска повърхност. Спрях Хесперъс над него и спуснах леватора, който държах, така че го чух да изхрусква при спирането.

— Сега махнете леватора — каза мистър Джинкс. — Ако искате да направите дар на Духа, трябва да избягвате всякакви външни усложнения.

— Това не е точно приношение — възрази Пърслейн.

— Това ще реши Духът, не вие.

Кимнах и откачих четирите носача, след това ги събрах така, че да могат да бъдат бутани като едно цяло.

— Така добре ли е? — попитах, отстъпвайки да огледам предмета, който оставихме на пиедестала. Споената част на Хесперъс бе обърната встрани от мен; виждах все още хуманоидното му тяло, а прекрасното му и спокойно лице се взираше в мен, като торсът, дясната му ръка и кракът бяха свободни от обгръщащата го маса. Светлинките все още танцуваха в прозорчето на черепа му, но никога не ги бях виждал толкова бледи, нито пък толкова бавни.

— Мисля, че е по-близо — обади се Пърслейн, поглеждайки към странния тъмен облак.

— Така е — съгласи се мистър Джинкс. — Ако реши да ни посети, ще ни достигне след трийсет минути… — той тръгна отсечено към флаера си. — Време е да си тръгнете. Сторихте всичко, което е по силите ви.

— Бихме искали да останем тук — отвърна Пърслейн и ме стрелна с поглед. — Аз поне ще остана!

— Не препоръчвам този курс на действие.

— Ако си тръгнем, Духът ще приеме, че Хесперъс е приношение, както казахте. Но той не е просто заклано теле, което му даваме, за да повикаме дъжда. Искаме да бъде излекуван. Духът трябва да разбере, че за нас той има специално значение!

— Ако останете, няма да го постигнете.

— Да, но нищо друго няма да внуши същото послание — отвърна приятелката ми. — Премислила съм го внимателно, мистър Джинкс. Ако се изложа на риск, Духът ще види, че Хесперъс не е просто парче метал, за което не ни е грижа. Той е личност, приятел!

— Надценявате степента, в която може да се приеме, че Духът проявява рационална дедукция.

— Готова съм да поема риска.

— Аз също — намесих се.

— Няма нужда да оставаш, Кемпиън!

— Нито ти.

Истината беше, че не споделях отдадеността на Пърслейн. Колебаех се и това извънземно нещо на хоризонта ме изнервяше. Но не можех да я оставя да мине през това изпитание сама.

— Можем да намерим и сами пътя си към Имир — каза Пърслейн.

— Не и без флаер.

— Разполагаме с такъв — посочи тя.

— Той не може да остане тук. Ако Духът пристигне, ще го разруши. Не харесва други машини — дори най-простите. Ако все още сте тук, когато Духът премине, можете да повикате флаера обратно.

— А леваторите?

— Отпратете и тях. Най-добре ще е да се отървете от всички машини, които носите — сега.

— В главата си имам вложки — съобщи Пърслейн. — Чрез тях разговарям с кораба си.

— Щеше да е разумно да ги бяхте споменали по-рано!

— По принцип не мисля за тях.

— Вече е късно да предприемем нещо. По-добре се надявайте Духът да не им обърне внимание — мистър Джинкс хвърли притеснен поглед на неспокойния, подвижен силует на хоризонта. — Стига машините в главата ви да останат тихи, би трябвало да сте в безопасност.

Пърслейн затвори очи за момент.

— Току-що казах на „Сребърни крила“ да се изключи от ефира.

Пристъпих към флаера, положих носилките в багажното отделение, след това се наведох над пилотското място и му казах да отлети надалеч до сутринта. Което означаваше, че ще прекараме нощта в убежището, но това в момента беше най-малкото ми притеснение.

Мистър Джинкс поспря до летящата си машина и положи длани на перилата от двете страни на вратата.

— Твърдо ли сте решени да предприемете тези действия? Още не е късно да се откажете. Но щом си тръгна, оставате сами. Няма начин да слезете от тази кула, като изключим падането. За нещастие не смятам, че някоя от машините ви ще успее да ви достигне навреме.

— Готови сме — отвърна Пърслейн.

— Трябва да призная, че ми е любопитно как ще се развият нещата. Малка частица от мен желае да остане тук, да стане свидетел на спектакъла от първа ръка.

— Ще ни наблюдавате ли?

— От разстояние. Никакви записващи устройства не са оцелявали при среща с Духа. Към платформата има насочени телескопи, но не виждат особено много, когато той присъства.

— Може да останете — предложих.

— По-голямата и здравомислеща част от мен няма такова намерение.

Без предупреждение вятърът ме зашлеви в лицето.

Мистър Джинкс се усмихна на изумената ми реакция.

— Усети го, нали, дяловек? Микроклиматът се променя. Духът носи собствен климат със себе си. Трябва да тръгвам вече!

— Вървете — казах. — Ще се справим. Сутринта ще ви разкажем как е минало!

Нещо в настроението на мистър Джинкс се промени. Може би беше приел обяснението ни, че нямаме друг изход, освен да помогнем на приятеля си.

— Пожелавам ви късмет! Смятам, че сте получили лош съвет, но ще сбъркам да кажа, че ви липсва смелост!

С тези думи той се качи в леталото си и се отдалечи с трепкане на механичните си крила. Флаерът се издигна от платформата и се насочи в същата обща посока, обратно към града, където щеше да чака до настъпването на зората. Ние с Пърслейн стояхме заедно и гледахме как се смаляват двете точици, докато вече не можехме да ги различим в небето.

Вятърът се усили, врязвайки се в очите ми като бръснач. Вдигнах ръка да се заслоня от него, надничайки през процепите между пръстите ми. Слънцето, което клонеше към западния хоризонт, беше потънало зад подобна на дим, кълбяща се маса. На цвят беше нещо средно между пурпурно и черно, а въртящата се, издута форма сякаш бе съставена от милиарди мънички частици. Трудно ми беше да оценя мащаба — нямаше по какво да съдя за размерите им. Но централната маса на Духа, тъмна пърхаща гъстота в сърцевината му, където плътността на въздушните съсиреци беше най-голяма, сигурно беше широка поне колкото наблюдателната платформа. Бях изпитал трепет преди, но това беше оптимистичен трепет на човек, който обмисля опасно, но изумително начинание като изкачване на връх или създаване на грандиозно художествено платно. Сега този трепет прерасна във възхитителен животински страх. Той ми подсказваше да бягам и да се крия от това приближаващо се чудо. Бе нужна всяка капка от решителността ми, за да остана на мястото си.

Замислих се за онова, което ми беше разказала съкровищницата, а също и за всичко, научено от имирците. Духът на въздуха навремето бил човек, мъж, живял в последните векове на Златния час. Името му било нещо подобно на Ейбрахам Валмик и бил човек с неизмеримо богатство и значително дългожителство, който въпреки това искал от вселената повече, отколкото му била дала до момента. По това време Абигейл и останалите основатели на линии вече се били разделили на такива като нас и били избрали един от възможните пътища към безсмъртието, и били започнали жадния си за знание поход в една празна галактика. Най-вероятно други пък вече били поели по дългия процес на промяна, който щял да ги превърне в кураторите на Бдящите, избрали различен път. Според Валмик достатъчно гаранции не давали нито разделянето, нито разтягането на времето, нито биологичната трансформация. Вместо това си бил наумил да се превърне в машина, така че съзнанието му да се въплъти в нещо толкова близко до неразрушимостта, колкото физиката позволява. Неврон по неврон позволил мозъкът му да бъде заменен с механични части. Тъй като процесът бил постепенен — близък до постоянното преизграждане на един град, а не внезапно разрушаване и замяна, — той не изпитал промяна в съзнанието си по време на замяната на един неврон и следващия. Но това не означава, че познатите му не започнали да го смятат за странен, докато умът му бавно се преобразявал в бръмчаща мрежа от изкуствени неврони.

Когато процесът приключил, Валмик захвърлил старото си тяло, тъй като то вече не отговаряло на нуждите му. Можел все още да управлява органична нервна система, когато обстоятелствата го налагали, но случаите били малко и нашироко разделени във времето. Предпочитал да си взаимодейства с абстрактния свят и симулираната реалност и само нарядко си давал труда да комуникира с хората, които бил оставил зад гърба си във външния свят. Те вече му били досадни — техните навици на мислене му се стрували болезнено предвидими, все едно умовете им се движели по релси. Чувствал се различен, като риба, която е изскочила на сушата и е открила, че все още може да диша, а всички останали са заседнали в океана. Нямал вече нищо общо с човечеството.

В течение на векове изкуственото съзнание на Валмик съществувало във фиксирана архитектура, на фиксирано местоположение. Негови копия били разпръснати из Златния час и отвъд цивилизованите му граници, но те били активирани само в случай на повреда или на разпад на първоначалния му ум. С времето разширявал сложността си — интегрирал все повече и повече изкуствени неврони в ума си, докато те надскочили броя на функционалните клетки в първоначалния му мозък на степен от стотици хиляди. По това време вече бил толкова далеч от човешкото, че единствени спътници му били други извисени умове. Известно време успявали да поддържат нивото му, докато той не започнал да изпреварва и тях. Те били твърде предпазливи и прекомерно се колебаели да отхвърлят последните остатъчни следи от човешката мозъчна архитектура. Придържали се към древните връзки, към архаичните, остарели подредби на сензорни и когнитивни модули. Структурата на човешкия ум е нещо, еволюирало чрез случайност и прищявка, наслагвайки всяко ново допълнение върху старото. До голяма степен прилича като къщата, в която бях роден, с коридори и стълбища, които не водят никъде, с изоставени стаи и фоайета, които не могат да бъдат разширени, понеже са притиснати от други, има зловеща канализация, която е прекалено сложна, понеже всяка нова инсталация трябва да бъде вкопана във вече съществуващия възел от ръждиви тръби и канали. Другите умове нямали смелостта да премахнат оплетеното, натежало наследство и да градят на чисто.

Валмик го сторил. Бил по-смел, по-дързък, не се боял толкова да не изгуби себе си.

Заклел се да се престрои, започвайки от самото дъно, реорганизирайки базовата си архитектура от самите основи на ума си. Никоя част от мозъка му нямало да остане непроучена. Възлите щели да бъдат изгладени; модулите — преместени или изтрити напълно. По време на този процес съзнанието щяло да пострада. Щяло да отслабне, докато промените минавали през най-радикалните си фази, но така и нямало да угасне напълно. Изисквало се изграждането на извънредно щателни планове — като замаян от собствената си упойка хирург, ако нещо се обърка в средата на процеса, Валмик нямало да бъде достатъчно свеж и нащрек, за да се намеси. Ето защо трябвало да вземе предвид всички възможни проблеми.

Както се оказало, процедурата преминала прекрасно. Просто след нея той станал нещо по-странно, по-голямо и по-бързо от преди. Старото имение сега се преобразило в лъскав, рационално организиран храм. Той бил стерилен и ефикасен. Мислите препускали през него със заслепяваща яснота. Погледнал назад към онова, което си бил причинил, и видял, че то е добро. Видял също, че завинаги е оставил зад гърба си старите си спътници. Процесът на подобрения, на настройки на архитектурата продължавал без съперници. Дори и ако някой от останалите променял намеренията си и решал да повтори онова, което Валмик бил направил, никога нямало да успее да го догони. Той се бил превърнал в нещо уникално, което може да не е съществувало от времето на Предшествениците насам.

Но Валмик не бил приключил. Макар че бил по-добър от преди — неизмеримо подобрен, — все още бил обвързан с една локация, заключен в процесорното ядро на конкретна машина. А тя, ако вземем предвид източника й на енергия, външните й части и обшивката й, била с размера на малък астероид. В онази ера, много преди да бъдат отключени елементарните тайни на пространство-времето, тягата и инерцията, не било особено лесно да се движиш насам-натам. Налагало му се да поддържа температурата си ниска, като сварява на пара цели комети. Бил станал богоподобен в личното царство на собствените си умствени процеси, но все още бил до огромна, унизителна степен зависим от други машини и човешки същества. Ако приливът на комети прекъснел, щял да се свари в собственото си сияние. Било достатъчно и един добре прицелен изстрел, за да се разруши машината, в която живеел.

Това не го устройвало.

Промяната, която сам си предизвикал, го изтласкала дори още по-далеч от човечеството, но към този момент за него човешкото вече представлявало далечен континент на хоризонта — такъв, за който нямало да пророни сълза, когато в крайна сметка изчезне от погледа му. Валмик дал възможност на всеки един от съставящите съзнанието му десетки хиляди милиарди неврони да се превърне в независима машина, способна да се грижи за собственото си оцеляване. В онези ранни дни все още се нуждаел от храна и суровини (още не бил научил простия номер как да се включва във вакуума за снабдяване с тези прости основни хранителни средства), но машините били достатъчно умни и сръчни да се справят сами със задачата. Оставайки във връзка едни с други посредством светлинни излъчвания, те превърнали Валмик в облачно съзнание, заемащо много по-голям обем отпреди. Всъщност облакът можел да се раздува до размери, каквито той си пожелаел. Ако поискал да обгърне планета и да се увие около нея, това не представлявало проблем. Единствената цена, която щял да плати, била забавянето на умствените му процеси, тъй като лагът между компонентите му, предизвикан от скоростта на светлината, нараствал от микросекунди до цели части от секундата. Тъй като нямало нищо друго във Вселената, което да го интересува, освен да говори със себе си, това не било особено належаща грижа. Можел дори да се разстеле из цяла слънчева система и извън нея.

Много след като Златният час се превърнал в исторически спомен и дяловеците били провели третата си среща — онези първи три обиколки обхващали само седем хиляди години, тъй като Абигейл не виждала смисъл да се лети из по-голяма част от галактиката, отколкото била изучена към момента, — господинът се бил раздул да обитава Облака на Оорт, онова хало от спящи комети, орбитиращи между хиляда и сто хиляди пъти разстоянието между слънцето и Стария дом. Сега и най-простите мисли му отнемали месеци планетарно време. Слънчевата система се въртяла вътре в него като часовников механизъм.

Огромен по размер и брой неврони, какъвто бил станал, Валмик все пак бил лесен за изчезване от погледа. Понеже не играел роля в човешките дела, хората в крайна сметка го забравили. Носели се легенди за поредици призрачни предавания, обхванали Оорт, но никой не ги взимал по-сериозно, отколкото милиони други митове. Когато изследователите се натъквали на някой от елементите му, по принцип приемали, че това е парче звезден боклук от зората на експанзията. Той и бездруго ги жертвал. Не бил способен да изпитва болка, не усещал дори неудобство, поне не и по способна за осъзнаване човешка скала. Дори нарастващата мощ на линиите не му причинявала тревоги.

Но слънцето можело да се окаже проблем. В забавената рамка на съзнанието му краят на живота на звездата в главната последователност се намирал само на няколко хиляди субективни години. Това било неприемливо. Сигурно можело да се направи нещо по въпроса в далечно бъдеще, когато линиите или другите човешки цивилизации изучели основите на удължаване на живота на звездите. Но Валмик не можел да разчита на това и трябвало да започне с предприемането на мерки сега, докато все още разполагал с достатъчно време да умува над вариантите.

Облачното съзнание решило, че е време да стане междузвездно. Вместо да се събере в концентрирана формация и да се изстреля към друга звезда — като флотилия кораби, макар и в немислим брой, — съзнанието започнало да се раздува, разпращайки невронните си елементи във всички посоки. Отнело десетки хиляди години, преди дори един елемент да стигне в близост до друго слънце, защото отделните части от него се движели дори по-бавно от пътническите кораби на линиите. А и Валмик се разредил още повече, така че скоростта на мислите му се забавила с още няколко степени. Раздуването в облак, обгръщащ няколко звездни системи, накарало и най-бързите му мисли да поглъщат десетилетия планетарно време. Но най-сетне той се освободил от зависимостта си от конкретна слънчева система.

Към този момент информацията в съкровищниците става откъслечна и противоречива. Не е ясно какво се е случило с някогашния човек през следващите милион и нещо години. Една от възможните версии е, че се е раздул до степен да обгърне масивен дял галактическо пространство — погълнал е стотици хиляди системи, разтегнал се е на хиляди светлици. По това време линиите стигнали до седмата, осмата и деветата си среща в зависимост от това кога били положили началото. Златният час представлявал ярък, кратък миг във времето, компресиран като слънчево зайче, гледано от обратната страна на телескоп. В рамките на Валмик съществували империи, които си нямали и понятие, че живеят в него. Но цената за подобна експанзия било съзнание, застинало до точката на смъртта. На него му отнемало цяла вечност да формулира дори най-простата мисъл.

Друга възможна версия е, че той никога не се разраснал повече от няколко десетки светлинни години в диаметър. След като достигнал размера на прилична мъглявина и прекарал няколкостотин хиляди години в това състояние, Валмик решил, че му стига толкова — че е готов отново да се върне в човешката цивилизация, пък макар и да се свърже с нея по своите доста отчуждени мерки и при все че „завръщането“ ще означава да се свие отново до планетарен мащаб. Не се оказало толкова трудно, понеже по време на експанзията си той бил научил извънредно много за самосъхранението.

Вече не се нуждаел от външни енергийни източници. Бил наблюдавал ранните галактически войни на проточовеците и видял на какво са способни техните оръжия. Ако вземел предпазни мерки и си останел подвижен, нищо вече не било в състояние да го засегне.

Онова, с което са съгласни съкровищниците, е, че по един или друг начин Духът на въздуха, Фракто-коагулацията, представлява именно онова, което е останало от човека Валмик след още пет и половина милиона години съществувание. Повечето от това време той е прекарал на Невма, тъй като в записаната история на планетата няма фаза, в която да не се споменава под някаква форма. Понякога е просто неясно, почти митично присъствие, което се крие по сложен начин в течение на векове, преди да се появи мимолетно пред объркани и предпазливи свидетели, на които невинаги се вярва. В други случаи е фиксирано в атмосферата присъствие като метастабилна буря в газов гигант. Прогонил е едни цивилизации, унищожил е други и е демонстрирал поносимост и добронамереност към трети. Когато плановете на Сеячите се провалили, той продължил да поддържа атмосферата на Невма в годно за дишане състояние. Това било акт на добронамереност, който не му коствал нищо. Щяло да му бъде по-сложно да настъпи мравка например по времето, когато Валмик бил още човек.

Поне така твърдят теориите. В действителност не знам на колко от тях вярвам, но историята ме порази като най-малкото достоверна в детайлите си. Ако Духът няма машинен произход — и е аксиоматично, че преди Машинните хора не е възниквало друго машинно съзнание, — тогава можеше да е започнал само като човек или група човеци. Заедно с другите основатели на линии Абигейл Джентиан си бе самопричинила нещо дръзко и грандиозно. Навремето бе имало дори противници — критици, твърдящи, че плановете й са чудовищни и дехуманизиращи. Тя ги бе пренебрегнала, разбира се — трябваше да благодаря за съществуването си на това. Щеше да е глупаво да предположа, че никой друг не е бил способен на подобно широкомащабно мислене; на подобна смела готовност да се отплава от бреговете на утвърденото човешко.

Духът се приближи толкова, че изпълни половината небе и вече можех да различа индивидуални елементи с множество размери и форми. Повечето не бяха по-големи от насекоми, но по-обемните същества представляваха крилати твари като прилепи или птици, само че с видими механични признаци: остри като бръсначи крила, скачени към заоблените тела посредством сложни панти, лишени от очи тела с проблясващи пастелни цветове и пронизващи изблици остра лазерна светлина. Беше нужно усилие да си припомня, че това същество не е продукт на роботска еволюция, не е някакъв странен роднина на Машинните хора, а е интелект, започнал съществуването си в човешка форма и добил това изумително климатично състояние посредством натрупване на съществени промени в течение на милиони години.

Духът танцуваше и помахваше, оформяйки преходни форми като триизмерен калейдоскоп. Вятърът прииждаше на вълни с всеки пулс на промяна. Съпровождаше го налудничаво, задавящо бръмчене, достигащо до крайности в обхвата, вариращи от субзвуков тон, който по-скоро усещахме, отколкото чувахме, и до остър писък, който можеше да разпука черепа ми всеки момент. Пърслейн ме стисна в още по-здрава хватка и ми хрумна, че рядко съм се плашил толкова силно, нито пък съм оставал толкова пълноценно на милостта на сили извън контрола ми. Внезапно идеята, че можем да помогнем на Хесперъс, като го доведем на това място, започна да ми се струва налудничава и детинска, все едно бяхме заложили нещо ценно на съществуването на феите. Но вече се бяхме посветили на каузата — нямаше начин да слезем от платформата, като изключим флаера, а той нямаше да се върне още часове наред.

Духът започна да се центрира върху платформата, така че вместо да изпълва едната половина от небето, той се превърна в буря, която бушуваше над нас, а околовръст под нея се виждаше ивица чисто небе. В ревящата сърцевина на явлението различавах само тъмнина, изпълнена с машини, натъпкани толкова плътно — въпреки че бяха независими едни от други, — че дневната светлина не беше в състояние да проникне. Мракът беше разсейван само от преплитащите се проблясъци на цветни светлинки, с които безбройните частици си комуникираха едни с други. Усетих удар на дъждовни капки по кожата си, макар че във въздуха преди пристигането на Духа не бе имало и капчица влага.

Сега той започна да се спуска към нас. Инстинктът ми подсказваше да приклекна, но знаех, че ще е безполезно, и се насилих да остана прав. Погледнах към убежището на сградата, но сигурно и на двамата ни беше хрумнала една и съща мисъл, защото Пърслейн поклати глава; бяхме дошли тук да покажем колко сме привързани към Хесперъс, не да се крием зад тези стени, което и бездруго най-вероятно щеше да се окаже неефективно.

Пърслейн протегна ръка към пиедестала. Над тътена съумя да каже:

— Нека идем там. Да покажем защо сме тук!

Знаех, че е права. Все още хванати за ръце, прекосихме платформата и се озовахме на няколко крачки от мястото, където бяхме оставили Хесперъс. Той сякаш ни гледаше. В очите му не се забелязваше и проблясък на разпознаване, но светлинките в главата му забързаха за кратко, преди да помръкнат и да се забавят отново. Сега ми се сториха дори още по-помръкнали, отколкото когато го поставихме на пиедестала.

Духът се спусна по-надолу, така че външните му краища затъмниха небето от всички посоки, процеждайки слънчевата светлина, сякаш вече бе паднал здрач. Ревът му стана почти непоносим, а черната сърцевина висеше над нас като лакома уста. От пурпурната граница на тази чернота торнадо машини започна да се извива надолу във въпросителен маниер, въртейки се като отпадъци, уловени във водовъртеж. Торнадото се оформи в проучващ крайник. Той увисна над Хесперъс, без да го докосва, приближаваше се и се отдръпваше неколкократно. Беше невъзможно да не се усети наличието на голямо колебание у Духа на въздуха при все несъмнената му сила. Чудех се дали при цялото си многогодишно съществуване се е сблъсквал с нещо, сравнимо с Хесперъс. Може би сега за първи път се озоваваше в присъствието на същество, сходно по сложност със самия него, макар и различно като телосложение и произход.

Крайникът се придвижи по-близо и аз допуснах грешката да повярвам, че сме на път да успеем, че нашето приношение ще бъде и прието, и разбрано — какво е и какво представлява. Може би имаше дори миг на контакт между една от машините и златната кожа на Хесперъс, но крайникът се оттегли с обезкуражаваща пъргавина, изчезна обратно в сърцевината, все едно се бе докоснал до огън или до електричество, или до болезнен токсин. Сърцевината запулсира с по-дълбока, по-плътна чернота и ревът — който вече звучеше невероятно мощно — се усили. Дъждът, който бях усетил да пада преди това, заваля на мъчителни струи, бясното движение на ятата машини буквално изтръгваше влагата от въздуха.

Епицентърът на облака, който бе започнал да се рее над пиедестала, се премести право над нас. Духът явно бе изгубил интерес към Хесперъс.

— Нещата не вървят на добре!

— Няма какво да сторим по въпроса — отвърна Пърслейн, сякаш търсеше подкрепа.

Рояк крилати твари се спусна да ни огледа. Когато крилата им се докосваха, се чуваше режещо дрънчене, но така и не видях някоя от машините да падне от небето или да получи видими щети. От време на време някоя от тях зависваше право над мен и ме фиксираше с интензивен проблясък на светлинката си, който очевидно служеше и за сензор, и за комуникатор. От време на време долавях докосване на студен метал по кожата си и макар да правех всичко по силите си да стоя неподвижен, беше невъзможно да не трепна. След едно ледено докосване вдигнах ръка към бузата си и пръстите ми се оцапаха с кръв, но не усещах болка от раната и тя спря да кърви малко по-късно. Пърслейн също беше одраскана — порязана отстрани по шията и по опакото на ръката, но явно не забелязваше. Не мисля, че Духът имаше желание да ни нарани — просто действията на отделните елементи не бяха идеално координирани.

След това се случи нещо неочаквано, за което мистър Джинкс не ни беше подготвил. Усетих машините да се скупчват около мен, по-многобройни от всякога, докато накрая пляскащото им с крила множество почти напълно скри Пърслейн от поглед. Те се сближиха около мен в пърхаща маса и изведнъж се издигнах — увиснах във въздуха, а машините поддържаха крайниците ми. Повиках Пърслейн, но тя бездруго не би могла да ме чуе, понеже Духът вдигаше невероятен шум. Вихрещият се мрак ми вдъхваше усещането за движение, но не можех да позная дали е илюзорно или истинско. Започнах да се накланям назад, но почти веднага изгубих цялото си усещане за горе и долу. Безпомощно размахах ръце, но машините овладяха движенията ми толкова ефикасно, че се чувствах като че сънувам и съм попаднал в плен на бавно сковаваща ме парализа.

Внезапно под краката си виждах само сребрист пясък. Бях изнесен извън платформата, отвъд ръба й. Рядко бях изпитвал остър ужас от височини, защото в повечето случаи съм бил защитен от бдящи над мен устройства, независимо дали са се явявали част от носените от мен дрехи, или са били съпровождащи ме роботи помощници, или част от околната среда, в която съм се озовавал. Сега страхът ме връхлетя в пълен обем, сякаш за да ми се отплати за всичките пъти, когато го бях избягнал. „Дребен флирт“ не можеше да ми помогне, нито „Сребърни крила“ да се притече на помощ на Пърслейн. Дрехите ми бяха просто глупав плат, липсваше им дори способност да секретират лекарство, ако падна и се нараня.

Но падане от тази височина би довело до резултат, по-лош от проста травма. Така се потъва в небитието, помислих си. Поемаш прекалено много рискове, въобразяваш си, че всички предишни случаи на добър късмет са те имунизирали по някакъв начин срещу опасността, а всъщност просто си имал изумителен късмет досега.

Точно за това си мислех, когато машините ме пуснаха.

Падах в течение само на секунда, но все едно продължи цял живот. Имах време да премисля много неща, не на последно място — неприятните обстоятелства, при които щеше да ме достигне неизбежният край. Винаги бях приемал за даденост, че след мен няма да остане труп и определено няма да е натрошен и окървавен след падане. От тази височина върху дюните долу щях да се размажа, все едно падам върху камъни. Питах се и дали Пърслейн също пада, както и дали ще се видим един друг, преди да се ударим в земята. Питах се и дали машините са я пожалили и усетих за миг спазъм на негодувание при мисълта, че биха могли да изберат нея вместо мен.

След това падането се прекрати. Машините се бяха събрали под мен и пресякоха спускането ми. Тъмната маса отново се сгъсти и ме връхлетя главозамайващото усещане, че набирам височина с огромна скорост — докато машините не ме пуснаха отново и не се озовах в чисто пространство, на стотици метри над платформата, към която се носех с висока скорост.

А машините отново ме спасиха.

Играеха си с мен, както осъзнах: подхвърляха ме, както котка би могла да измъчва мишка. Същото нещо вероятно се случваше и с Пърслейн, макар че така и не ми позволиха дори да я съзра. Не мога да кажа, че се оставих на съдбата си, но след като смъртта ми явно се отлагаше, се поуспокоих мъничко и мислите ми се забавиха до скорост, наподобяваща горе-долу нормалното им движение.

Не мога да кажа колко време машините се забавляваха с мен — може да бяха само десетки секунди, а може да бе продължило и няколко минути. В черната пещ на рояка им ходът на времето се преценяваше трудно, също като движението и положението.

Но в крайна сметка краят настъпи и се оказах безцеремонно изтърсен на платформата, а ударът бе достатъчно силен да ми изкара въздуха, но не чак толкова, че да ми счупи някоя кост. Проснат по лице върху бялата повърхност, зинах за въздух като изкарана на сушата риба. Мина поне минута, преди дори да се замисля за опит да се надигна. Когато го сторих, гърдите ме стягаха и сърцето ми препускаше. Въздухът все още гъмжеше от машини, но те вече не се доближаваха на повече от няколко метра до мен.

— Пърслейн! — повиках тихичко, преди да събера сили и да изкрещя името й втори път.

— Кемпиън! — викна тя в отговор. — Тук съм!

Намираше се едва на дузина крачки от мен, но я мярках само в отделните моменти, в които завесата от машини изтъняваше за секунда. Запрепъвах се в нейна посока, насиненото от падането коляно ме болеше, а Пърслейн се заолюлява към мен, протегнала ръце напред, сякаш се бе превърнала в сомнамбул. Прегърнахме се и се огледахме взаимно за признаци на нараняване. Като изключим нанесените порязвания, които вече бяхме понесли, и синините, скрити от дрехите ни, и двамата не бяхме пострадали кой знае колко след преживяването.

— Проклетото чудо… — понечих да кажа.

Пърслейн докосна устните си с пръст:

— Все още е около нас и почти със сигурност разбира транс! Надали желаеш да го обидиш!

Кимнах вяло, но все още едва сдържах гнева си. Не се чувствах като в присъствието на нещо зло, но усещах въздействието на изкривен разум — като ум на немирно или лукаво дете, просто зловещо голямо. Възкликнах:

— Помислих си, че ще умра!

— Аз също. Но предполагам, че не трябва да се изненадваме особено — имирците ни предупредиха, че Духът може да се разиграе. Сега знам защо мистър Джинкс толкова бързаше да си отиде.

— Ако това е „игривост“, не ми се ще да го виждам агресивен.

— Ако бяхме паднали на дюните, щяхме да сме на парчета. Но там става нещо, Кемпиън!

Пърслейн надникна над рамото ми към онова, което се случваше зад мен. Обърнах се предпазливо и видях, че бурята се е отдръпнала достатъчно, че да ни позволи да видим свободно пиедестала.

— Той го отнася — каза Пърслейн с почуда в гласа.

При все предишното си колебание, Духът на въздуха сега беше в пълен контакт с Хесперъс. Не просто го изучаваше, макар че роякът бе покрил практически цялото му тяло, а го разглобяваше, поглъщаше го във вълна, започваща от задната страна на пиедестала, където се намираше споена половина, и напредваща към хуманоидната му част, която, изглежда, беше наясно за присъствието ни преди. Там, откъдето бе минала вълната, от робота не оставаше и следа. В небесата го изпиваше черна фуния, в която блестяха люспици и парченца злато.

— Надявам се, че постъпихме правилно — казах, взирайки се в спектакъла с чувство между ужас и възхита. — Убива ли го, или го отнася, за да го излекува?

— Може би вгражда материала му в себе си или поглъща спомените и личността му — Пърслейн ме хвана за ръка.

— Няма какво повече да сторим за него, Кемпиън! Той вече е мъртъв. Това беше последната му, най-добра възможност!

След това нямаше какво повече да се каже. Гледахме как роякът оставя пиедестала празен, а накрая и последната златна люспица се понесе по всмукващата фуния и самата тя се прибра обратно в ревящия черен ураган. Духът повися над нас още няколко минути, след това светлинките заблестяха във вътрешността му, сякаш сега, след като бе взел Хесперъс, имаше много теми за размисъл. След това без предупреждение ревът и вятърът, и шибащият дъжд затихнаха, а Духът пораздалечи съставните си части, така че през процепите засия потъмняващото индиго на небето. След това се събра, наду се и потанцува няколко минути, а накрая се изстреля към залязващото слънце.

Ние с Пърслейн го проследихме, докато не се превърна просто в плющящо петно в далечината. След това влязохме в укритието и се приготвихме да чакаме утрото.