Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (20)

Един ден момчето и неговите пазачи роботи се изкачиха по рампата към совалката и това беше последният път, когато изобщо го видях на живо. Нямах представа, че този миг е настъпил именно сега; знаех само, че сме прекарали поредния следобед в „Придворие“, още един ден в дългата игра на империя. Но не за последен път срещах херцог Мордакс.

Аз бях на тридесет и пет по обичайното летоброене; по всички обективни мерки бях все още момиченце на около единадесет или дванадесет години — необичайно добре развито умствено и с набор спомени като за възрастна жена (макар и повечето от тях да бяха от живот в една и съща къща), но все пак дете. След три и половина десетилетия моите настойници заявиха, че е време на развитието ми да му бъде разрешено отново да продължи своя ход. Бях извикана в кабинета на мадам Клейнфелтър и тя ме помоли да навия ръкава си. Под кожата, точно на свивката на лакътя, имаше малка бучка. Мадам я докосна със затъпен стилус и усетих гъделичкане, с което всичко приключи. Бучицата изчезна, а биологичната машина, която ме бе задържала на фиксирана възраст, вече не се намираше вътре в мен.

Не се чувствах по-различно, разбира се. Но замлъкналият за години часовник току-що бе започнал да тиктака отново.

— Защо сега? — попитах.

— Когато ти се роди — каза мадам Клейнфелтър, — не сме възнамерявали да те държим в състоянието, в което се намираше досега. Умерена степен на удължаване — да, но… това е нормата в днешно време из целия Златен час. Защо да се бърза през детството, когато разполагаш с няколкостотин години пред себе си? Но да те задържим в предпубертета за тридесет и пет години… това е необичайно дори по съвременните стандарти! — тя остави стилото и сплете дебелите си, сбръчкани пръсти, както често правеше, когато изнасяше лекция. — Бе сторено по молба на майка ти, Абигейл, по времето, когато тя се радваше на продължителни периоди на просветление. Специалистите бяха убедени, че лудостта й може да бъде излекувана с времето. Те предупреждаваха, че това може да не стане скоро — да отнеме дори десетилетия. Майка ти реши да те задържи в състояние на спряно развитие, така че все още да може да се порадва на детството ти, когато се възстанови. Можеше да те замрази, разбира се… но избраният от нея метод беше този. Искаше да може да те гледа, когато е в настроение — да те вижда как се учиш и играеш. Не искаше да наблюдава кукла в цистерна… — мадам стисна по-силно пръсти. — Само че майка ти не се подобрява. Ако от време на време съм те навеждала на мисълта, че прогнозата й за възстановяване е по-добра, отколкото изглежда, значи ти дължа извинение. Аз обаче не правя нищо с лека ръка. Винаги мисля първо за теб, Абигейл!

— Значи майка ми няма да се излекува.

— Опитите няма да престанат. Но психозата й сега е всепоглъщаща. Всяка мярка, взета от лекарите — а те са най-добрите в Златния час, — е довела до постепенно влошаване на състоянието й. Моментите на просветление се раздалечават все повече и повече. Може би докторите ще се натъкнат на подходящо лечение още утре, но не можем вече да разчитаме на това. Което ме води до трудния проблем със семейния бизнес. Сега, когато вероятността от възстановяване на разума на майка ти е малка, се налага с натежали сърца да се обърнем към бъдещето.

— Към мен — казах. Усещах се олекнала, сякаш съм се изправила твърде бързо.

— Предстои ти да вървиш по нелек път, Абигейл. Сега е дошло време да пораснеш. Ще се превърнеш в жена. А когато настъпи моментът, ще поемеш на раменете си мантията, която носеше майка ти преди това. Ще водиш семейството, както го водеше тя. Всичко, което правеше тя, всичко, което построи, цялото познание и умения, които е събрала, ще бъдат в твои ръце. Ще бъде като невероятно ценен накит, все едно изработен от изящен цветен кристал и редки скъпоценни камъни. В твоите ръце ще бъде в безопасност. Но не бива никога, при никакви обстоятелства да го изпускаш!

Когато свършихме, отидох в стаята си за игри и влязох в онова вътрешно помещение, където се намираше зеленият куб на „Придворие“. Макар че инхибиторът на развитието бе премахнат, беше невъзможно в мен да са се случили някакви измерими промени. Въпреки това имах чувството, че зеленият куб и омагьосаният пейзаж в него са нещо, което принадлежи на детството ми. Не че за мен играта внезапно бе загубила привлекателността си. Все още усещах магнетизма й. Но щеше да е неудобно, неподходящо, дори грозно да мина отново през портала.

 

 

Бе минал може би месец, а може би година след този епизод — не си спомням с точност. Но дойде ден, когато мадам Клейнфелтър ме призова в кабинета си.

— Случи се нещо важно, Абигейл!

Сърцето ми изпърха.

— Майка ми?

Притеснение изкриви лицето й.

— Не точно. По-скоро има връзка със семейния бизнес. Макар че не си в течение с по-конкретните подробности, смятам, не е голяма тайна, че изпитваме затруднения от примирието насам. Златният час няма особена нужда от клонинги, не и когато машините са достатъчно умни да ни робуват вместо тях. Държахме се на повърхността, но само заради намаляващата шепа верни клиенти из дребните планети. Честно казано, от няколко години положението се влошава. А и с вечните разходи по строежа на къщата, да не споменавам и лечението на майка ти, резервите ни стабилно намаляват… — мадам вдигна пръст, преди да съм имала шанс да заговоря. — Ще бъда пряма: от много години се смята, че спасението ни лежи в обединението на два търговски концерна. Малкото момче, с което ти си играеше… определени групи се надяваха от вашата дружба да произлезе брак — корпоративно обединение — по тона й не ми остана капка съмнение, че тези групи никога не са включвали мадам Клейнфелтър. — Сега вече няма начин това да се случи. Родът му е приел да подкрепи друга комбинация и ни заряза да се оправяме сами. Боя се, че никога повече няма да видиш приятелчето си, Абигейл — не и преди да пораснеш достатъчно, за да взимаш сама решения за подобни неща!

Най-сетне ми бе разяснена причината за внезапното прекъсване на изпълнената ми с противопоставяне и проядена от злост дружба с момченцето. Предполагам, не би трябвало да скърбя особено дълбоко, но все пак не разполагах със стотици други приятели, към които да се обърна.

Не казах нищо, но усетих, че мадам Клейнфелтър има и други неща за казване.

— Но, както ти съобщих, има важен развой на събитията — и потенциално много плодотворен. Чувала ли си за жена на име Людмила Марселин, Абигейл?

— Не мисля.

— Казано най-общо, това е в твоя полза. Людмила Марселин е наследница на един от най-богатите родове в Златния час. За разлика от Джентиан обаче семейното й богатство не почива на познанията върху естествените науки. По време на Пожарището те просто са направили един куп пари чрез боравене с финансови инструменти. Не че това не изисква определени умения, но е нищо в сравнение с нашите знания по клониране. А в случая става въпрос именно за клонинги.

— Не те разбрах.

— Людмила Марселин е решила да се впусне в нов проект. Много е амбициозен и ще й създаде много неприятели — не че това някога я е спирало. Тя смята да навлезе отвъд Слънчевата система и да проучи познатата Вселена. Още от примирието насам консорциумът Марселин събира познания и материали, за да сбъдне това желание. Сега е време да постави на място последното парче от пъзела и именно тук идва наш ред. Людмила Марселин се нуждае от джентианската мъдрост. Тя се нуждае от клонинги!

— Нашите клонинги?

— Именно, Абигейл! И е готова да плати за услугите ни. Това е спасителният пояс, който чакахме; шанс да оправим финансовата си ситуация. Людмила Марселин е основоположник на модни тенденции — накъдето и да тръгне, повежда тълпата. Но ние трябва да демонстрираме искреността и отдадеността си на каузата. Бордът на директорите смята, че за теб ще е полезно да се срещнеш с тази жена, така че тя самата да види, че Джентиан имат бъдеще.

— Тя ще дойде ли тук?

— Не, ние трябва да идем при нея.

— Никога не съм напускала къщата!

— За всичко си има първи път — заяви мадам Клейнфелтър, преди да ме освободи.

 

 

Скоро след това ме ескортираха до площадката за совалки и напуснах дома си за първи път. Докато се отдалечавах от планетоида, видях къщата такава, каквато беше в действителност — същински архитектурен тумор, разпрострял се от хоризонт до хоризонт. Не само представляваше целият мой свят, но съдържаше и вградения в него свят на „Придворие“. При все това, докато се смаляваше зад гърба ми, замъглен от облака изгорели газове от совалката, осъзнах колко глупаво миниатюрен и ограничаващ е в действителност.

Совалката ме пренесе през дебелата сърцевина на Златния час, където небето бе покрито с фалшиви звезди и гъсто наблъсканите планетоиди образуваха мимолетни съзвездия. За времето на пътуването си прочетох всичко, което намерих за Людмила Марселин, но макар че разказвателният куб беше много по-открит, отколкото по времето на ранното ми детство, все още не знаех нищо за плановете й да проучи Вселената. Постоянно се връщах към онова, което малкото момче ми беше казало по време на едно от посещенията си — как един ден човечеството ще изскочи от Златния час и ще се разпръсне из галактиката. Това бяха думи на баща му, но то бе вярвало в тях. Аз се бях противопоставила с твърдението, че там отвъд няма нищо за разглеждане и че сондите и телескопите са способни да ни кажат всичко, което някога бихме пожелали да знаем за планетите около други слънца. Сега се чудех дали Людмила Марселин знае нещо, което аз не знам.

Преди аудиенцията при самата наследница първо ме отведоха да разгледам корабостроителницата й. Совалката мина през охранителния кордон на Марселин и навлезе в частното космическо пространство около голям, сферичен астероид. Около него бяха събрани дузина големи, зловещи на вид космически кораби, до един по-големи от всичко, което някога бях виждала или за което бях чела. Около някои от корабите имаше следи от строителни скелета, тук-там проблясваха заваръчни апарати или лазери, виждаха се шепа облечени в скафандри работници, но за неопитното ми око не изглеждаше да е останала много работа за вършене. Преброих тридесет и пет корпуса, а после забелязах и тридесет и шести полека да излиза от астероида.

Скалният отрязък беше продупчен през средата като ябълка на пръчка. Поставиха совалката ни на дистанционно управление и преминахме през отвора. Плъзнахме се съвсем близо до излитащия кораб, обшивката му мина на броени метри от прозорците на совалката. Беше същият като новопостроените отвън, като изключим, че приличната на цвете фуния отпред не беше разгъната. За нея нямаше да има място, докато остроносото летало не напуснеше астероида.

Корабите, както ме информираха, бяха бусардови тарани — превозни средства от тип, измислен още преди хиляди години, но построен за първи път едва сега. Единствената предишна междузвездна експедиция бе постигнала едва една пета от скоростта на светлината, но тези кораби щяха да могат да се движат много по-бързо. По времето, когато престанеха да ускоряват — когато триенето на черпалките им се изравнеше с тягата, която генерираха, — то бусардовите тарани щяха да пътуват с осем десети от скоростта на светлината. Щяха да са в състояние да извършат двупосочно пътуване до най-близките звезди за изминаването само на около десетилетие у дома.

Но Людмила Марселин си беше наумила друго. Тя се канеше да иде много по-далеч. Изобщо не възнамеряваше да се връща в Златния час.

Навлязохме в сърцевината на строителния астероид. Изяждаха го отвътре навън. В средата му копаеха сферична пещера, която бавно се разширяваше, а веществото се извлачваше и трансформираше в кораби. Обшивките на отчасти завършените летала — някои от които бяха близо до приключване, а други все още представляваха само скелети — образуваха гора от шипове, обърнати навътре. Бяха стотици, но докато Людмила Марселин приключеше строителството, щяха да бъдат изградени още няколкостотин. Астероидът щеше да бъде практически изтощен, а от него да остане само прозрачна черупка — като крехкия труп, захвърлен, след като паяк е погълнал насекомо.

В средата на празната сфера имаше закотвена в безтегловност станция, на която вече бяха пристанали дузина или повече совалки и лодки. Присъединихме се към тях и слязохме, посрещнаха ни представители на Марселин. Снабдиха ни с храна и питиета, показаха ни презентации и модели и ни накараха да се чувстваме достатъчно важни. Доста на брой възрастни си дадоха труда да поговорят с мен, повечето се мъчеха да балансират между снизхождението и елементарните реплики. Всички знаеха, че съм на тридесет и пет, но им беше трудно да си го спомнят, когато насреща им се изправи някой с вид и глас на дванадесетгодишен. Бавно обаче започнах да схващам какво възнамерява да постигне Людмила Марселин.

Когато приключеше, щеше да притежава хиляда кораба. Щеше да ги изстреля в междузвездното пространство по различни траектории, всеки — към отделна звездна система като своя първа цел. На някои от корабите щеше да им предстои да прелетят само дузина или малко повече светлинни години, преди да стигнат до първата спирка в списъка си. Други щяха да пътуват по двайсет-трийсет и дори повече.

И всеки кораб щеше да носи по една Людмила Марселин на борда си.

Или по-скоро всеки един щеше да носи на борда си дубликат на Людмила Марселин: клонинг със същата личност и спомени като истинската жена. Тя възнамеряваше да се раздели на хиляда дяла и да ги разпилее в космическото пространство.

В крайна сметка се появи и самата тя. Долетя на борда на совалка, прибираща се от инспекция на един от новите кораби. Беше висока и ослепителна, с харизма, която озари стаята, сякаш Людмила бе единственият източник на светлина. Имаше дълбок, заповеден глас. Излъчваше крайна увереност, че ще следва упорито плановете си, без значение колко неземни изглеждат.

— Имам вяра в човешкия дух — заяви Людмила Марселин. — Вяра, която подсказва, че няма да останем тук завинаги, в това малко лагерче около огнището на незабележителна жълта звездичка. Ние сме в Космоса от хиляда години — достатъчно време, че Златният час да съществува на белия свят по-дълго от всеки един жив човек. Лесно е да решим, че ще съществува завинаги, че това е стабилна подредба, която ще удовлетворява нуждите ни, докато слънцето угасне. Но спрямо бъдещето, което ни предстои, тези хиляда години са само един миг, поемане на дъх преди началото на същинското приключение. Имам вяра, че това приключение е на път да започне! Възнамерявам също и да съм сред първите участници. Скоро ще разполагам с корабите си — флота ми от хиляда прекрасни тарана. Клонингите, които ще направя от себе си — дяловеците, ако щете, — ще се качат по един на борда на всеки. Корабите ще се грижат за тях и няма да имат нужда от екипаж, като изключим тези мои копия. Клонингите ми ще бъдат замразени, докато не стигнат първоначалните си местоназначения, където ще се размразят. Там ще проведат наблюдения. Ще напуснат корабите си и ще слязат на нови планети и луни. Ще видят неща, които друго човешко същество не е съзирало никога. Когато видят достатъчно, ще продължат пътуванията си. Всеки кораб ще има три предварително определени спирки, всяка все по-навътре и по-навътре в галактиката. След третата дяловеците ще навлизат в територия, за която днес ни липсват данни — ще посещават светове, където планетите са твърде далеч да бъдат различени от телескопите ни или са отвъд обхвата на роботизираните ни сонди. Ще трябва сами да вземат решения накъде да се насочат оттам насетне, базирайки се на познанията, които вече са събрали след напускането на Златния час. След това ще начертаят нови курсове и ще продължат още по-нататък. Междувременно от напускането на дома им ще е изминал повече от век. Мнозина от вас ще са мъртви и погребани, но аз тепърва ще съм поела на път. Дяловеците ще посещават още звезди, ще опитват въздуха и пръстта на планети, които никога не са виждали и едничка молекула човешка ДНК. Ще плуват в извънземни океани, ще трупат съкровищници от спомени. А после — четиристотин или петстотин години след днешния ден, някъде около средата на днешното хилядолетие — те ще обърнат огромните си кораби и ще начертаят курс към дома.

Людмила Марселин замълча. Огледа ни с надменна суровост, преди да продължи:

— Но този дом няма да е нашият. Златният час може и все още да съществува след петстотин или хиляда години, но не разчитам на това. Моите дяловеци ще се съберат в друга система, около свят, за който засега още нямаме име. Убедена съм, че по това време човечеството ще е започнало миграция в междузвездното пространство. Може би примерът ми дори ще я пришпори и задвижи. По протежение на дългото си завръщане моите хиляда кораба — или колкото са останали от тях дотогава — ще посетят някои от световете, които са проучвали на отиване. Може би ще открият, че те са били заселени след преминаването им. Ако случаят е такъв, то тогава ще бъдат наистина странни посетители — бегълци от миналото, пратеници от бъдещето. Понеже дори тогава аз ще поставям само началото. След тази обиколка от няколкостотин светлинни години, хиляда човешки, моите дяловеци ще се съберат отново. Те ще се срещнат и ще обменят спомени за онова, което са преживели. А след това ще се разотидат по корабите си и ще отпътуват отново. Този път ще се впуснат в експанзионистична вълна и няма да спират, докато не се озоват на стотици светлинни години далеч. Ще посетят още светове. И границата на обиколката им — по-дълга този път — ще бъде на почти хиляда светлика от Златния час. По онова време ще бъдат в обхвата на някои от аномалните структури, които сме започнали да засичаме в дълбокия Космос. Моите дяловеци ще са първите хора, посегнали да се докоснат до тези странни форми. Те ще са първите, които ще научат със сигурност дали е имало и други преди нас, дали сме първият вид, обявил, че притежава галактиката — или не сме. А може би други хора ще се озоват там първи, подкарали подобни кораби — говоря за време след хиляда години от днешния ден все пак! Но разбирате гледната ми точка. Някой трябва да направи първата крачка. Защо да не бъда именно аз?

— Колко обиколки? — попита някой.

Людмила сви рамене, сякаш въпросът никога не й е хрумвал.

— Колкото потрябват, докато спре да бъде забавно. Всяка ще бъде по-голяма от предишната, докато корабите ми не се завъртят около Млечния път. По това време човечеството ще е имало време да се разпростре до всяка обитаема планета в галактиката. Не мисля, че тя ще престане да бъде интересно място за посещения. Защо да не поостанем и да видим какво ще се случи?

Людмила Марселин отговаряше на въпросите един по един, разбивайки всяко възражение или заяждане, което присъстващите имаха наглото непокорство да повдигнат. Технологията за замразяване и размразяване на клонингите? От зората на космическата ера никой не беше замразявал и разтопявал човешки същества. Това нямаше значение: ускорен курс по технология на възкресението щеше да даде на Марселин инструментите, от които родът се нуждаеше. Корабите нямаха нужда да чакат, докато технологията стане идеална; можеха да тръгнат с клонингите все още будни и да им се изпрати нужната технология, когато вече са на път.

Технология за сливане на спомените от хиляда индивидуални изживявания? Въпрос, който не си струва обсъждането. Вече съществува в зачатъчна форма. Беше достатъчно да се сетя как „Придворие“ бе влиял на спомените ми, за да се съглася с това. След хиляда години нямаше да си струва да си спомняме за този проблем. Със същата неизбежност дяловеците на Людмила можеха да очакват да се сдобият с инструменти за управление на тези съчетани спомени в течение на силно разраснали се в протежението си животи. Людмила Марселин нямаше намерение да си дава целия този труд само за да умрат клонингите й от старост след едва една-две обиколки. Човешката раса може и да се задоволяваше със сегашната си продължителност на живот, но за дяловеците единствено достойно бе физическо безсмъртие. Те трябваше да могат да живеят хиляди години (или поне да са в състояние да запазват спомените и личностите си непокътнати чрез трансплантиране в нови тела приемници), иначе цялото начинание щеше да е за нищо.

Но всичко това беше преодолимо. С наличие на време и пари във Вселената остават твърде малко неразрешими проблеми.

И точно в този момент се сетих за въпрос, който се свързваше с един отдавнашен разговор с малкото момченце.

— Защо да не се движим по-бързо?

— Не смятам, че проследих мисълта ти, Абигейл — отвърна Людмила Марселин. Държеше се свойски с мен, защото вече ни бяха запознали.

— Ами, защо да се задоволяваме с осем десети от нещо, което и бездруго си е много бавно?

— Всеки път, когато се срещнем, корабите ни ще бъдат подобрявани с помощта на развитата междувременно наука. В рамките на няколко обиколки, не се съмнявам, ще сме излезли отвъд ограничението на тези осемдесет процента и ще сме се приближили много повече до скоростта на светлината. Това ще донесе предимства, разбира се. Ако субективният времеви интервал може да бъде намален, няма да ни се налага да прекарваме толкова време във фризера. Но винаги ще се нуждаем от някаква форма на забавяне на функциите — ако корабите не ни смажат живи, ще има ограничения колко високо ускорение могат да развиват, което пък означава, че няма да могат да постигат относително високи скорости, преди да им се налага да забавят отново. Важното е, че ще можем да посещаваме разни места — не искаме просто да изстреляме корабите си към края на Вселената и да продължим да ускоряваме през целия път до там.

— Нямах това предвид — все още става дума просто за ограничението, поставено от скоростта на светлината.

— Не се нарича фундаментална константа за нищо, Абигейл! Но все пак може би си права — нищо чудно някоя новопоявила се цивилизация, далечна човешка отцепка от Златния час, да развие инструменти за пътуване със скорост, по-висока от тази на светлината. Ако това се случи, за нас то очевидно ще бъде от голямо значение. Ще го прегърнем чистосърдечно, не бой се. Но няма да промени естеството на това, което представляваме, или причината за съществуването ни. Галактиката въпреки това ще бъде твърде голяма и твърде сложна, за да я обхване един-единствен човек. Дяловек, превърнал се в множество гледни точки, все още ще е единственият начин да изядеш цялата торта. Трябва да кажа обаче, че не смятам, че пътуванията със свръхсветлинна скорост ще са част от нашето бъдеще. Вече хиляда години много целеустремени хора си трошат зъбите с тази задача, Абигейл. Така и не са намерили начин да преместят и един полезен бит с информация суперлуминално — да не говорим за нещо голямо и масивно като кораб. Границата е вградена във фундаменталните правила за действие на Вселената — все едно да се опитваш да играеш го на шахматна дъска. Не е възможно.

— Защо пък не?

— Отвори си разказвателя по пътя към къщи и го помоли да ти разкаже за нарушенията на каузалността. Веднъж го направих, понеже зададох същия въпрос като теб. Защо трябва да бъда ограничавана? Какво право има Вселената да ми диктува какво мога и не мога да правя? Аз съм разумно същество. Вселената е някаква си камара от водород и прахоляк, които се въртят безцелно. Но в този случай последната дума е нейна. Прочети в куба. Мисля, че ще ти бъде много просветляващо!

Имаше още много за виждане и научаване, но останалата част от посещението ни в корабостроителницата мина като миг. Ръкувах се с Людмила Марселин и я уверих в пълната си отдаденост на каузата да я снабдим с клонираща технология, която да превърне видението й в реалност. През цялото време настойниците ми — мадам Клейнфелтър и членовете на борда на директорите — ме гледаха с добродушни усмивки, сякаш току-що бях изпяла песен на сцената.

Забавното беше, че никой от тях си нямаше и най-малка представа какво си мислех.

В главата ми се беше оформила идея. Можеше да остане малко, трепкащо пламъче, което да угасне почти веднага след запалването си. Но вместо това с времето само се разгоря по-ярко и по-силно.

Людмила Марселин се канеше да изпише името си в небето. Тя щеше да крачи с гигантски стъпки през историята, пространството и времето. Беше страхотно и страховито, прекомерно голямо, за да си го представи сам човек, а и за да го осъществи самичък. Но тя все пак щеше да го стори.

И мисълта, която гореше в съзнанието ми, беше следната:

Ако тя е способна на това, защо аз да не съм?

Докато семейната совалка ни носеше към дома, се случиха две забележителни неща. Казах на мадам Клейнфелтър:

— Те се канят да ни платят много пари за опита ни, нали?

— Нека да кажем, че домът ни няма да има нужда да се безпокои за доста време напред. И това, без да се има предвид дори, че други ще тръгнат по пътя, накъдето се е насочила Людмила. Но те ще поемат натам, помни ми думите. Дори ако тя вземе всичките хиляда кораба и ги забие в слънцето, въпреки всичко ще има имитатори. И всеки един от тях, до последния, ще се нуждае от науката на Джентиан, за да завърши разделянето си.

— Значи добиваме много влиятелно положение.

— За първи път от доста време — да.

— Дали сделката с Марселин е финализирана?

Мадам ме изгледа твърде странно, сякаш бях изтърсила най-срамната простащина.

— Все още има да се договарят подробности, но ключовите елементи на споразумението…

— Трябва да получим корабите им — казах.

— Корабите са на Людмила Марселин. Щом тя построи достатъчно за нуждите на флота си, ще спре да ги произвежда.

— Нямам предвид самите кораби, а чертежите за тях. Можем да си намерим метален астероид, ако потърсим достатъчно старателно. Ако не можем, то нищо не ни пречи да разкъсаме онзи под къщата ни. Но трябва да разполагаме с чертежите й, така че да можем да построим собствен флот.

Все още без да схваща напълно накъде бия, мадам Клейнфелтър възкликна:

— Но ние не се нуждаем от флот!

— Аз се нуждая — отвърнах. — Искам същото, което е тръгнала да прави и тя.

Казаното от Людмила още отекваше в главата ми, когато накарах разказвателния куб да ми обясни за каузалността. В началото той ми даваше само бебешките дефиниции на думата, но не и каква връзка има тя с плановете на Людмила за космическа експанзия. Когато притиснах разказвателя да ми обясни как каузалността може да бъде „нарушена“, той ме обърка и обезкуражи, преценявайки, че проблемът се намира отвъд настоящия ми концептуален хоризонт.

Аз продължих с опитите. Мога да бъда много настоятелна.

Пътувания със скорост, надминаваща тази на светлината, както ме осведоми в крайна сметка разказвателят, бяха проблематични от множество гледни точки. От позиция на масата и енергията светлината беше като планински връх, който винаги е далеч от теб, независимо колко високо се изкачваш. Един кораб може да изхарчи безумно количество енергия и да стигне на един-два процента от тази крайна граница на скоростта. Но ще му струва безконечно повече енергия да прескочи тази последна цепнатина и дори тогава ще пътува само със скоростта на светлината, но не и над нея. При описване на свойствата на пътешествия с по-висока от светлинната скорост математиците изпадат до небивалиците на въображаемите числа от „Алиса в страната на чудесата“. Но и тогава не могат да ти кажат как да преминеш от едната страна на бариерата към другата.

Дори и ако предположим, че няма нужда да се пресича тази преграда и има ефективни кратки пътища през пространство-времето — нещо като червееви дупки, — съществува и по-сериозен, по-фин аргумент против свръхсветлинните пътешествия. Наричат се каузален постулат.

Този постулат твърди, че причината винаги трябва да предхожда следствието. Твърди също, че въвеждането във Вселената на надсветлинни скорости — създаването на онова, което кубът нарече „пространствено подобни каузални връзки“ — ще доведе до ситуации, в които постулатът за причинността и следствието може да бъде нарушен. И не става дума просто за някаква си теоретична врътка, а на практика се отваря вратичка, която би позволила на парадоксите да изтекат в реалността.

При пътувания с надсветлинна скорост бих могла да стана свидетел на последиците от някакво събитие — да речем, появата на дупка в бронята на робот, породена от това, че някой е изстрелял суперлуминален куршум в нея, и да пратя суперлуминално съобщение, нареждащо на стрелеца да не стреля.

Колкото и гладко да беше просветляващото сърдито обяснение на разказвателя, не претендирам да разбрах цялото му изложение отведнъж. Но схванах, че вселената явно не иска да съдейства на човешките мечти за лесна експанзия. Тя твърдеше, че можем да завладеем колкото си искаме голямо парче от нея, но че тази експанзия ще изисква от нас изключително голямо търпение.

Размишлявах по въпроса през останалата част от нощта, чувствах се окована и се задушавах, сякаш съм била вързана прекалено стегнато. Оставяйки настрани хиляда години повече или по-малко, търпението не е нещо, в което ние, хората, като цяло сме особено добри.

По-късно — когато домашният ни планетоид вече се появи на екраните — получих обаждане от далечен доброжелател. Мадам Клейнфелтър, все още с посивяло лице след по-раншния ни разговор (все едно й бях ударила силен шамар), не прие добре опита му да се свърже с мен.

— Не е на хубаво — каза тя, а главата ми още звънтеше от каузалност. — Те съсипаха всички шансове за брак, не ние. Какво право има той да те дразни точно сега?

— Може би не иска да ме дразни. Може ли да говоря с него? Насаме?

Приех обаждането. Забавянето във времето сигурно беше разтегнало разговора ни, бе го провлачило в течение на дълги минути, но нямам никакъв спомен от него.

— Чух, че си се справила добре с Марселин — каза момченцето. Сега изглеждаше по-възрастен, сякаш и на него също му бяха позволили да започне отново да расте. В гласа му долавях суровост, която не си спомнях от следобедите ни в стаята за игри. — Радвам се за теб! Рано или късно някой щеше да има нужда от опита ви в клонирането и съм сигурен, че той влезе в употреба твърде рано!

— Не очаквах някога да ми се обадиш!

— Вече не би било редно да се срещаме. Съжалявам, Абигейл — наистина. Случилото се на корпоративно ниво няма общо с мен, както знаеш. Или с теб, предполагам. Ние бяхме просто пешки, местени по волята на възрастните. Казвам само, че на мен би ми било приятно, ако може да си останем приятели.

— Не можем.

— Казваш го така, сякаш вече ти взимаш решенията. Наистина ли си заела мястото на майка си?

— Не ти влиза в работата.

— Може да не значи много, но съжалявам за начина, по който ти говорих за нея. Изобщо не беше любезно от моя страна. Предполагам обаче, че все трябваше да разбереш отнякъде. Във връзката ни винаги е имало нещо изкривено, тъй като знаех за теб много повече, отколкото ти за мен.

— Недей си губи съня заради това!

— О, няма. Ако ролите ни бяха разменени, не се съмнявам, че ти щеше да си също толкова жестока, колкото и аз. Но помежду ни остана недовършена работа, не е ли така?

Главата ми се въртеше от фантазии за междузвездни походи, за това как се разделям на хиляда подобни на скъпоценни камъни отломъка и вдъхвам във всеки от тях жизнената искра на собствената си личност. Малкото момче бе почукване на вратата от минало, за което вече не ме беше грижа. Исках да се махне и да отнесе детството ми със себе си.

— Не смятам, че имаме недовършени дела.

— Така и не завършихме „Придворие“ — напомни ми той.

За последно се бях сещала за зеления куб преди цяла вечност. Светът в него бе застинал в конфигурацията, в която се намираше при последното ни излизане от портала.

— Играта приключи вече.

— Няма причини за това. Не мога да те посещавам, но съществува и друго решение. Едно от копията на „Придворие“ — един от прототиповете — наскоро стана моя собственост.

— Въпреки това не можем да се срещаме!

— Няма нужда. Игрите могат да бъдат синхронизирани. Мога да влизам в моята версия на „Придворие“ и да споделям едно и също приказно пространство с теб. Мога да бъда в Черния замък, а ти — в Облачния дворец, но и двете ще са част от едно и също игрово поле. Ако аз пратя куриер, той ще пристигне пред твоите порти. Прати към мен армия и аз ще я посрещна с моите бойци. От самото начало „Придворие“ е бил предвиден да работи така, Абигейл! Така е бил програмиран. Ще има забавяне във времето, разбира се, но то няма да е от значение, освен ако не се наложи да водим разговор лице в лице. Всичко останало и бездруго отнема часове в „Придворие“ — нарича се доиндустриална епоха.

— Не можем да го направим.

— Трябва! Не съм положил за нищо всичките усилия да си намеря собствена бройка. Винаги съм мислел за теб… за играта, която не сме завършили.

— Няма да ни позволят.

— Ами накарай ги да ни позволят. Сега имаш власт, Абигейл — или скоро ще имаш! Използвай част от нея. Окажи натиск. Настоявай за правото да свържеш своята версия на „Придворие“ към моята… — той се отдръпна от камерата. — Херцог Мордакс ще те очаква. Моля те, не го разочаровай!