Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (49)

Глава четиридесет и първа

Когато излязох от суспендиране, очакваше ме съобщение от Хесперъс. Възнамерявах да се появя, когато „Сребърни крила“ приближи звездния бент, точно преди очаквания от мен момент за задействане на отварачката. Както се получи, върнах се към живите по време на голяма звездна битка, почти микровойна, между кордона около звездния бент и кораба, който те се опитваха да спрат. Да го наречем „битка“ щеше да означава, че в събитията има определена равнопоставеност, но всъщност това беше безмилостно едностранчиво клане. „Сребърни крила“ бръсваше напъните на местните цивилизации, сякаш беше почти под достойнството му изобщо да ги признае. Но противниците му не се предаваха, дори след като бяха жертвали дузини и дузини кораби срещу безнадеждно неуязвимата мишена. Хората и машините продължаваха да напредват. Гледах с ужасено, поразено очарование.

— Провалих се — съобщи ми Хесперъс, след като изслушах последното съобщение на Пърслейн до мен, онова, което тя беше записала, преди да влезе в суспендиране. Той ми беше сигнализирал от час разстояние, спокоен въпреки ужасяващото клане, което се вихреше навсякъде около него. — Казах на Пърслейн, че разрушаването на белия кивот е единственият ни шанс да спрем „Сребърни крила“. Вярвах, че е по силите ми да го сторя, но съм сбъркал. За нещастие не можех да съм сигурен, преди да пратя последната команда. До този момент нямаше начин да преценя ефективността й.

Разказа ми подобно какво се беше случило — как с Пърслейн стигнали до общото решение да разрушат кораба и така да спрат клането на кордона и последващото отваряне на бента. Каза ми как я убедил да потърси убежище в саркофага за стаза, така че да има някакъв малък, но измерим шанс да преживее разрушаването на кивота, отварачката и по-големия кораб, в който се намираха и двете.

— Доволен, че съм сторил всичко по силите си и Пърслейн е в безопасност дотолкова, колкото можех да й осигуря, издадох командата. Миг по-късно, когато открих, че още съм в съзнание, разбрах, че не съм постигнал успех. Пърслейн е била по-умна и от двама ни, Кемпиън — по-умна от мен, по-умна дори и от бъдещото си аз. Вече е била взела мерки да предпази отварачката от саботаж, така че, предполагам, е било съвсем естествено да предвиди и другата възможност. Командата беше прихваната и неутрализирана от предпазни екрани, които не бях засякъл до този момент. Но има и по-лошо от това. Отварачката се задейства — усетих гравитационния импулс, препуснал през „Сребърни крила“. Не знам дали командата е причина за активацията на отварачката, или просто й е дошло времето, но… ние се провалихме — Хесперъс спря за време, достатъчно да си помисля, че съобщението му е свършило. След това добави: — „Крилата“ забавя ход. Вече си го усетил, но мога и да го потвърдя, в случай че се съмняваш в инструментите си. Така ще ти е по-лесно да ни догониш, но след като отварачката вече е задействана, нищо не може да се спечели от разрушаването на „Сребърни крила“. Можеш, разбира се, да прецениш, че не следва да се доверяваш на това съобщение. Няма да те обвиня, ако е така. Но е редно и да обмислиш последствията от намаляването на скоростта ни. Ако останем на настоящия си курс — а не сме започнали да се отклоняваме от него, — „Сребърни крила“ ще връхлети в звездния бент само няколко часа след пристигането на съобщението на отварачката. При предишната ни скорост бентът нямаше да се е отворил достатъчно да позволи кораб да се приплъзне между два от пръстеновите светове. Но ние забавяме скорост и това променя всичко. Границата въпреки това ще е тясна, но вярвам, че допълнителното време преди пристигането ни ще позволи на кораба да влезе в звездния бент. Тази корекция на скоростта е заключена преди тридесет века корабно време, Кемпиън — смятам, че намерението на роботите поначало е било да минат през бента и да се изправят пред онова, което се намира в сърцевината му. Целта на мисията им е била да освободят Първите машини, но те несъмнено са имали желание да осъществят контакт с тези машини в Андромеда. Роботите там са възнамерявали да направят червеевата дупка проходима и не смятам, че нещо вече може да го предотврати…

Хесперъс замълча отново, давайки ми време да премисля късчетата информация, които бяхме научили от Галингейл, преди да го опаковаме обратно за Невма и за нежните грижи на Мъзириън. Вратата, проходът, устата — макроскопичната червеева дупка, връзката между нашата галактика и Андромеда.

Най-сетне осъзнах защо роботът ми казва всичко това.

— Звездният бент може да не остане в отворено състояние завинаги. Не мога да ти обещая, че „Сребърни крила“ ще преживее прехода — това не е пътешествие, каквото човешки кораб някога е извършвал, но ако не ни последваш сега, може и да не получиш друга възможност. По обиколния маршрут до Андромеда има много път.

Предадох отговора си:

— Ако кордонът ме пропусне, ще продължа да ви следвам!

 

 

Инструкциите на линията до местните цивилизации щателно описваха естеството на целта и макар че корабите и защитните станции на кордона им бяха съсипани, никой не се опита да излее мъстта си върху „Дребен флирт“. Местните разбираха, че съм преследвал „Сребърни крила“ в продължение на шейсет и две хиляди години; осъзнаваха, че не им мисля злото.

„Сребърни крила“ беше забавил до осемдесет процента от скоростта на светлината, последвах примера му, след като си позволих да се приближа на пет минути до другия кораб. Кордонът направи последно усилие да спре „Сребърни крила“ макар че отварачката вече беше активирана. Дори при намалената му скорост техните оръжия едва го пощипваха.

Пред нас тъмните, загнездени една в друга машинни части на звездния бент започнаха да реагират на сигнала. Управлявани от тласкачите, пръстеновите светове полека се накланяха спрямо настоящите си позиции. Беше смъртоносно бавно разместване, но наблюдателните устройства около звездния бент потвърждаваха, че промяната е реална и продължава. Не се вдигна тревога, понеже наблюдателните устройства знаеха само, че автентична джентианска отварачка е изпратила тази команда. В средата на бента се появи разширяващо се отверстие с форма на лупа, все едно тъмна лимка отваря единственото си, лениво око. В течение на часове „Сребърни крила“ продължаваше да намалява скоростта си, достигайки до петдесет процента от светлинната, след това до една трета. Продължаваше да бъде прицелен точно в отварящото се око.

Ако имаше поне грам утеха в настоящата ситуация, това беше липсата на адска светлина, лееща се през зейналия процеп. В този звезден бент не се криеше супернова; местните цивилизации бяха запазени поне от тази конкретна заплаха. Имаше голяма вероятност Галингейл да ни е казал истината.

Гледах как „Сребърни крила на утрото“ пада през процепа и навлиза в черния часовников механизъм на звездния бент. Продължи по курса си в течение на няколко светлинни секунди, после започна да завива стремително и изчезна от полезрението ми. Няколко минути по-късно отвътре премина сигнал — накъсан, сякаш идваше от множество отражателни точки. „Дребен флирт“ подреди разбъркания пъзел и извлече смислено съобщение.

— Говори Хесперъс. Вярвам, че все още имаме връзка, Кемпиън. Започнахме да изпълняваме серия нарастващо зловещи промени в курса, така че да минаваме през процепите между вътрешните пръстенови светове. Завоите са толкова резки, че инерционните компенсатори вече не ги омекотяват правилно. Неовладените влияния надминават петстотин g и продължават да нарастват. В стаза Пърслейн е в безопасност, но нямаше да оцелее, ако се намираше в реално време. Приканвам те да вземеш същите мерки. „Сребърни крила“ все още е извън прекия ми контрол, но мога да предавам запис на траекторията ни на „Дребен флирт“, така че да продължиш да ни следваш по курса. Предварително предупреден за предстоящите промени, ще си в състояние да облекчиш напрежението върху кораба си.

— Благодаря ти! Ще вляза в стаза. Късмет, Хесперъс! Надявам се да успееш!

— Ще се видим от другата страна, Кемпиън! Ще имаме много за обсъждане, както смятам!

— Очаквам да имаме — отвърнах, питайки се защо внезапно е започнал да ми звучи много повече като човек.

В същия момент „Дребен флирт“ ми съобщи, че е прихванал траекторията на „Сребърни крила“. Корабът на Пърслейн летеше на зигзаг все по-навътре и по-навътре в бента, промъквайки се през цепнатини широки — в определени случаи — едва по няколко хиляди километра. Хесперъс беше прав да ме предупреди да вляза в суспендиране. На „Дребен флирт“ щеше да му е трудно да го последва по принцип, а да не говорим това да стане и по начин, позволяващ да защити крехкия си човешки товар.

Имах време само да предам съобщение до линията, приблизително насочено в посока на Невма, в което да съобщя за плановете си. Изстрелях също и копие към най-близкия възел на частната мрежа, преценил, че вече няма значение дали мрежата е компрометирана или не. Дори не знаех със сигурност дали има останали други живи Джентиан. Бяхме пътували толкова бързо, че само няколко века информация бяха успели да ни догонят от Невма насам.

Доволен, че съм свършил всичко по силите си, оставих „Дребен флирт“ да следва маршрута на Пърслейн и се прехвърлих в залата за стаза. Нагласих саркофага на съотношение от един милион, нагласих и часовника за изход на сто часа корабно време (чисто напосоки, след като нямах представа колко време ще ни отнеме да стигнем до сърцевината на звездния бент и да извършим последващия преход през червейната дупка) и оставих полето да ме обгърне.

Върнах се в реално време четири секунди съзнание по-късно.

Излязох от саркофага. Залата беше в същото състояние, в което я напуснах, и с нормална гравитация, а полетът протичаше нормално. Намирах се дълбоко във вътрешността на кораба и тук нямаше видими следи от щети или травми в системите му. За момент се почудих да не би Хесперъс да ме е измамил, като е повел „Дребен флирт“ по траектория, която го е накарала да пропусне изцяло звездният бент — да е оценил оцеляването ми по-високо от спазването на думата си. Бързо отхвърлих тази мисъл — роботът знаеше, че по-скоро бих умрял, отколкото да не последвам Пърслейн до край по пътя й. Според часовника в челното място на саркофага наистина бяха минали десет дни.

Прехвърлих се обратно на мостика с усещането, че току-що съм бил там. Коато пристигнах, открих, че всички обичайни показатели са нормални, сякаш „Дребен флирт“ просто плува в Космоса, обгърнат от равен вакуум. Но показвателят изпитваше големи колебания да ми покаже каквото и да е. Нямаше желание да ми предаде външен образ и твърдеше, че има проблеми в получаването на смислено описание на околната ни среда. Не беше готов да рискува и да гадае настоящото положение на „Дребен флирт“. Последният му достоверен астрографски фиксаж беше точно преди да влезем в звездния бент, но според паметта на кораба за собствените му движения би следвало да е минал през бента преди почти сто часа. Въпреки това не беше в състояние да получи данни от никой навигационен пулсар или шамандура, нито да набележи разпознаваем набор звезди. Всъщност не можеше да открие никакви звезди.

Така че се намирахме някъде другаде — не непременно все още в Млечния път. Може би бяхме в тъмната обвивка на Липсата на Андромеда, носехме се в беззвездната бездна, представлявала някога галактика. Настаних се на пилотското си място и придърпах реещия се пулт, на който натраках набор команди, за да принудя показвателя да ми покаже нещо, дори ако то не съответства на желанията му. „Дребен флирт“ толкова ме защитаваше, че би предпочел да прикрие някои данни, отколкото да ми покаже такива, които смята за особено подозрителни, може би изкривени от машинния еквивалент на халюцинаторен делириум.

Но накрая го победих.

Което беше грешка.

Не мога адекватно да опиша какво видях. Наясно бях, че ми е показан просто опитът на „Дребен флирт“ да представи възприятията си във форма, която може би е разбираема за мен, ехо от ехото, но при все това беше твърде много, твърде странно, твърде чуждо. Огромни и сияйни структури се стрелкаха покрай нас в твърде много посоки, за да ги възприеме съзнанието ми, приближаваха и се отдалечаваха едновременно, прехвърляха се от една форма в друга в постоянна плавна прогресия, която ми напомняше не толкова за машини, колкото за някакво естествено явление, за едноклетъчно същество, което се преобръща, върти се с хастара навън до безкрай. Останах с впечатление за изумителна скорост и изумителна неподвижност, сякаш „Дребен флирт“ беше оставен на милостта на буря, която го носи и в същото време създава тази буря около себе си, застинал в идеалния покой в центъра на собственото си творение. Освен ако не виждах пресъздадените условия в Липсата, трябваше да приема, че все още се носим през червейната дупка.

Предшествениците са го сътворили! — помислих си. Бяхме приели, че тяхната наука превъзхожда нашата, след като открихме техните пръстенови светове и древните, сфинксоподобни машини, реещи се около централната черна дупка на Млечния път. Но, честно казано, не бяхме осъзнали какви са техните реални възможности. Изправен пред подобен поток от познание, умът ми искаше да се сгърчи в черепа и да се надява Вселената да изчезне. За шест милиона години не бяхме докоснали дори повърхността на възможното. Едва-едва бяхме заключили, че съществува повърхност, до която можем да се докоснем.

Зачудих се дали да не се върна в суспендиране, но тъй като нямах представа още колко време ще е нужно, предпочетох да си приложа синхромрежа. Забавих се до десет, запазвайки достатъчно връзка с външното време, за да мога да реагирам на външни събития. След три часа в съзнание — трийсет часа корабно време — получих съобщение от, както „Дребен флирт“ колебливо го определи, „отпред“.

Беше от Хесперъс. Сигналът му доплерираше насам-натам, сякаш „Сребърни крила“ изпитваше абсурдни промени в скоростта — в една секунда се отдалечаваше от мен с половината от скоростта на светлината, а в следващата се връщаше назад с четвърт. Можех само да приема, че пространство-времето между двата ни кораба беше силно еластично.

— Надявам се, че все още ме чуваш, Кемпиън. Имам несигурна връзка с кораба ти, което предполага, че е запазил поне някаква функционалност. Времевият лаг помежду ни се изменя непредсказуемо — може би ще излезем от обхвата на сигнала всеки момент. Боя се, че „Сребърни крила“ преживя повреди през последните етапи на прехода си през бента и навлизането в червейната дупка. Правя каквото мога да стабилизирам кораба и да възстановя основните му функции, но се боря срещу блокадите на системата, инсталирани от Каскада. Не мога да кажа още колко време ще мине, преди да излезем в нормалното пространство, но вярвам, че преходът на излизане няма да е по-малко жесток от този на влизане. Може да се справиш по-добре от мен, но корабът ти е по-малък и вероятно по-пъргав. Ще сторя всичко по силите си да защитя Пърслейн, но не мога да ти обещая, че ще успея!

— Цял съм — отвърнах. — „Дребен флирт“ се бори да се ориентира, но като изключим това, е в добра форма.

На отговора му отне четиридесет минути да пристигне.

— Това е добра новина, Кемпиън! При все това бих те посъветвал да се върнеш в суспендиране при най-ранна възможност. Настрой апарата си така, че мога да те извадя, когато определя, че корабите ни са в безопасност.

— Благодаря, Хесперъс, но и така ми е добре!

Този път отговорът му пристигна за деветдесет секунди.

— Решението си е изцяло твоя отговорност, Кемпиън. Въпреки това в момента, в който засека преход в нормалното пространство, ще пратя предупреждение. Може би все още ще имаш време да се защитиш, преди „Дребен флирт“ да изпита затруднения!

— Видял ли си нещо да се задава срещу нас от другата страна?

— Концепцията за „друга страна“ е проблематична, предвид обърканото състояние на заобикалящата ни среда… — този път трябваше да чакам единадесет минути за отговора на Хесперъс и съобщението му беше изместено в червения спектър почти до точката на неразбираемост. — Но ако схващам накъде бие въпросът ти, не съм засякъл други физически обекти да заемат червейната дупка. Единствените два кораба в нея, изглежда, са нашите. Ти без съмнение се питаш за Първите машини.

— Хрумна ми, че ако има флот нашественици, чакащи да нахлуят обратно в нашата галактика, не се забелязват следи от него!

Пет секунди по-късно роботът коментира:

— Нямаше те много дълго време, Кемпиън — бях започнал да се притеснявам за теб. Голямо облекчение е да открия, че си още жив. Що се отнася до наблюдението ти, имаш право. Може би още е твърде рано да формираме мнение, но отсъствието на трафик, да не говорим и за непреки доказателства за Първите машини… е наистина озадачаващо.

— Чудя се какво ли биха казали сега Каденца и Каскада, ако още бяха тук.

— Предполагам, че биха били… озадачени — каза Хесперъс два и половина часа по-късно.

— Знаем, че Първите машини са съществували. Това не подлежи на съмнение, нали?

След единадесет минути:

— Срещал съм ги, Кемпиън. Беше преди много време, но не смятам, че паметта ми върти номера!

— Не съм сигурен как си могъл да ги срещнеш, но знам, че има много неща за теб, които Пърслейн не е могла да ми каже. Преливам от въпроси, но най-важният от тях е: къде са те?

След петнадесет секунди:

— Вероятно когато излезем оттук, ще добием по-добра представа.

— Какво смяташ, че ще намерим, когато достигнем Андромеда? Дали изобщо ще можем да съществуваме вътре в Липсата?

След деветнадесет часа и двайсет и две минути:

— Каденца и Каскада сигурно са очаквали да продължат да съществуват, иначе нямаше да насочат „Сребърни крила“ по този курс — и след малко Хесперъс добави: — Разбира се, те бяха роботи. Това може да е повлияло на мисленето им.

Усмихнах се на този далеч от успокоителния отговор.

— Какво смяташ, че са се надявали да постигнат?

След шест часа:

— Да се срещнат с Първите машини. Господ да ги приветства като пилигрими. Надникнах в мислите на Каденца, Кемпиън! Такива ги виждаше тя — сякаш това е посещение до светите земи, със свята цел… — и додаде: — Долавям нещо, промяна в местните условия. Вероятно и ти го усещаш. Смятам, че може би доближаваме изходната точка. Трябва да побързаш към суспендирането, Кемпиън. Не мога да…

Предаването му прекъсна. Внезапно и изцяло. От „Сребърни крила“ не остана дори носещ сигнал.

— Хесперъс?

Сигнал не се върна. Почаках минута, после още десет. След това се прехвърлих в залата за суспендиране, нагласих сто часа в стазно съотношение един милион и се оставих на милостта на саркофага.

 

 

Гръбнак от звезди се извиваше през небето, озарен с ореола от светлината на милиард слънца, никое от които не бе получавало човешко име. Сетих се за усилената светлина в небето над света на кентавряните, вкуса на силно вино на устните ми, докато с Пърслейн седяхме при залива нощес и гледахме как доктор Менинкс отива да плува, и чакахме с нервно нетърпение мистър Небюли да произнесе присъдата си над съкровищницата ми. Тогава бях гледал Млечния път, нарисуван върху небето. Сега го виждах отново, само дето това беше друг Млечен път — друг спирален ръкав, — извит в небесата на различна галактика. Изглеждаше болезнено познат, но се намирах на два и половина милиона години от дома. На пръв поглед звездите тук и там могат много да си приличат, но всъщност бях в различно ъгълче на Вселената.

Знаех, че съм пътувал, а не съм просто изстрелян обратно в галактиката на друго място във времето или пространството. Макар че околностите ми се струваха познати, специфичните им детайли не бяха. „Дребен флирт“ се вслушваше за цъкането на хиляда пулсари и не чу нито един, който да разпознае. В галактическия диск имаше пулсари, но никой от тях не се въртеше с правилните честоти. Дори ако допуснем забавяне от милион години, дори да им отпуснем десет милиона, никой от пулсарите не съвпадаше с набелязаните часовници, които корабът ми беше свикнал да разчита. Същото можеше да се каже и за най-ярките звезди в небето — онези, които би трябвало да бъдат обгърнати от звездни бентове у дома. Никоя от тях не отговаряше на картите. Намирах се в Тера инкогнита.

Е, не съвсем. Не е като да кажеш, че Андромеда е останала напълно ненаблюдавана през милионите години преди Липсата. В съкровищниците имаше данни, касаещи андромедянското звездно население, нейните пулсари, звездни купове, дори позициите и типа на отделните звезди. С времето навигационната система на „Дребен флирт“ вероятно щеше да успее да прерови целия куп древни данни, да го екстраполира напред и да го сравни с настоящите наблюдения — и да стигне до груба и по-точна преценка на настоящото ни местоположение.

Рано или късно щях да се сдобия с представа къде се намирам, дори ако не разчитах на никакви близки галактически забележителности. Все още се намирах в Местната група все пак. Казах на „Дребен флирт“ да намери Млечния път и каквито други галактики от Местната група успее и да триангулира настоящото ни местоположение. Не беше необходимо да постига точност повече от няколко хиляди светлика в която и да е посока. Стигаше ми да знам в кой спирален ръкав съм се озовал.

„Дребен флирт“ се захвана със задачата. Докато изчаквах отговора му, аз пък се заех да търся нещо интересно наоколо. Не открих никакви следи от Хесперъс и „Сребърни крила“. Не знаех дали да приемам това като хубав знак или не — несъмнено беше по-добре, отколкото да намеря останки, но само малко. Опитах с омнипосочни поздрави, но дори след сто часа сигнал не се върна. Небето мълчеше, с изключение на лишените от разум писъци и подсвирвания на радиозвездите и квазарите. Галактиката, която познавах, кипеше от човешко дърдорене. Тази беше като мавзолей.

„Дребен флирт“ още пресмяташе.

Зад гърба ми имаше планета, която се отдалечаваше с една трета от скоростта на светлината. Тя нямаше слънце — то или е било целенасочено преместено в междузвездното пространство, или е изхвърлено от слънчевата си система по време на някаква древна гравитационна среща. Планетата беше лишена от въздух, нашарена с кратери черупка, озарена само от звездна светлина, но около нея орбитираше нещо — петно светлинно изкривяване, отворената уста на червейната дупка, която ме беше довела дотук. Машинарията на Предшествениците, която поддържаше тази шахта отворена, беше толкова немислимо напредничава, че дори не се намираше във видимите измерения на макроскопичното пространство. Казах на „Дребен флирт“ да снеме точни показания и да пресметне курса на планетата така, че да можем да я открием отново. След това го попитах защо му отнема толкова време да триангулира Местната група.

Той ми обясни, че има проблем с намирането на галактиката, където съм роден. В тази посока, където би трябвало да е (въз основа на предполагаемите същности на другите галактики в групата) имало само черен овал, посипан с разпилени звезди, намиращи се точно извън границите му.

Разполагахме с втора Липса.

Замаян от последствията от това откритие и целият настръхнал, наредих на „Дребен флирт“ да приеме, че втората Липса действително е родната ни галактика и да триангулира въз основа на това предположение. Този път не му отне особено много време.

Бях в Андромеда. Позицията ми можеше да се определи в кубичен обем с хиляда светлика дължина на всяка страна. Сега „Дребен флирт“ бе способен дори да се опита да идентифицира някои от небесните забележителности, които ни заобикаляха. Шест хиляди години в посока към галактическия център се намираше позната на съкровищницата звездна люпилня, която все още раждаше слънца и светове. Трийсет хиляди години отвъд нея имаше „реактивна“ звезда, близък роднина на 55433 от нашата собствена галактика.

Мъчех се да проумея как така всичко може да изглежда толкова познато. Навсякъде наоколо виждах нормално изглеждащи звезди, носещи се в нормални групи, следващи нормални орбити. Отвъд слънцата съзирах звездни купове, сателитните галактики на Андромеда и други, по-далечни спирали. Можех да надзърна отвъд Местната група и в разреденото величие на Местния куп. А отвъд него се виждаше дълбинната структура на сътворението — галактически бездни и галактически суперкупове. Отвъд най-далечните суперкупове чувах воя на изместените в червения сектор квазари и силното чайниково съскане на космическата фонова радиация. Всичко си беше на мястото. Нямаше нищо необичайно.

Нямаше и следа от Липсата. Нямаше обгръщаща всичко черна мъгла. Нито черна завеса, увита около галактиката и скриваща я от останалата част на Вселената.

Осъзнах, че са били погрешни всички предположения, правени от нас за Липсата. Тя не беше каквото сме си представяли — ни най-малко. Очевидно бяхме грешали и за Първите машини. Те не се забелязваха никъде.

Но някой беше реактивирал червейната дупка, напомних си. Малко по-късно долових джентиански сигнал. Беше изумително слаб, но тъй като беше единственото изкуствено нещо сред цялото съскане и писукане на космическия шум, беше лесно да се изолира. Ако можеше да се вярва на общата му посока, изглежда, идваше от слънчева система на повече от три хиляди светлика от настоящата ми позиция. Преди надеждите ми да се надигнат, побързах да си кажа, че сигналът надали би могъл да идва от Пърслейн. Освен ако не беше изникнала от друго гърло на червейна дупка, тя не би могла да пропътува такова разстояние толкова бързо.

Но понеже не разполагах с нищо по-добро за правене и нямах други улики за следване, наредих на „Дребен флирт“ да проследи все пак сигнала.

 

 

Стазата компресира сто и петдесет години корабно време пътуване в няколко минути съзнание, което почти не заслужаваше да си давам труда да ползвам синхромрежа. Сигналът нарастваше по сила с приближаването ми, нетрепващ, като изключим цикличната промяна на честотата, причинявана от въртенето на планетата около слънцето й. От време на време сигналът затихваше, сякаш го блокира някаква заставаща помежду ни структура. Който и да генерираше предаването, местеше се заедно с планетата — или се намираше на повърхността, или в космически кораб на орбита около нея. Непрекъснато смазвах надеждата, че Пърслейн може да е подателят, докато същевременно се чудех как джентианският подпис изобщо е стигнал до Андромеда. Не беше възможно някой да е засякъл древните ни предавания през междугалактическото пространство, защото сигналният протокол беше прекалено модерен за това.

Все още не бях забелязал доказателства за Първите машини и бях видял само непреки свидетелства за андромедянските Предшественици. Но докато приближавах слънчевата система, все още движейки се близо до скоростта на светлината, „Дребен флирт“ откри забележителни структури, увиснали в пространството близо до звездата, големи колкото артефактите на Предшествениците, документирани в съкровищницата. Предпазливостта диктуваше бавно приближаване. Намалих скоростта си, докато бях все още на половин светлинна година от излъчвателя на сигнала и разгледах изумителния, възхитителен спектакъл, който ме очакваше. Не знаех дали това е дело на машини или на органични. Но бях сигурен, че в сравнение с него и най-величествените постижения на линията изглеждат като рудиментарни игри на пещерни хора, ровичкащи край огнище. Ние се гордеехме със звездните си бентове, но те бяха построени от нечии чужди компоненти — ние само местехме частите наоколо. Смятахме, че сме големи хитряги да ползваме червееви кранчета, но всъщност едва се досещахме за първите подробности около начина им на функциониране.

Слънчевата система, която приближавах, представляваше паметник на богоподобни интелекти с богоподобни способности. Тя взимаше наглите амбиции на линиите и ги смазваше под тока си. Казваше ни да се върнем отново, когато станем по-сериозни.

Представляваше триизмерно представяне на вписаните платонови тела. Всеки от петте многостени — октаедър, икосаедър, додекаедър, тетраедър и куб — беше вписан и описан в сфера, представена от изработено с дантелено съвършенство кълбо. Рейките на тази чутовна конструкция бяха по-дебели от слънце; стотици пъти по-големи от планета. Бяха много светлинни минути дълги, така че най-външната сфера беше по-широка от най-големия звезден бент, строен някога от линията Джентиан. Многостенът се въртеше — всеки слой в противоположна посока на вписания в него. Единствената планета на системата орбитираше в огромната конструкция, почти изгубена в този тъмен, цъкащ планетариум. Докато забавях дори още повече, проследих как тя минава през отвори в рейките, без да се отклони от пътя си. Структурата беше достатъчно непрозрачна, за да скрива планетата от поглед и да заглушава предаванията от повърхността й, но несъмнено имаше много малка маса. Лениво се почудих дали е изработена от стабилна форма на лезийна материя, оставена след хомункулусно оръдие.

Забавих „Дребен флирт“ до двадесет процента от скоростта на светлината, след това до десет, после до пет. Повтарях съответния джентиански идентификатор още от мига на потеглянето си, известявайки сигнализиращия за пристигането си, но не получавах отговор. Предаването не беше променило естеството си за шест хиляди години.

На една стотна от скоростта на светлината „Дребен флирт“ премина през черупката на най-голямата сфера. Бях очаквал някаква реакция, докато се спусках през външния слой, но в структурата не настъпи промяна, нито в планетата или сигнала, който се излъчваше от нея. До този момент бях установил, че той идва от една точка върху или близо до повърхността, в рамките на планетарната атмосфера. На планетата имаше синя вода и зелен живот, а в атмосферата й — кислород. „Дребен флирт“ вече ме беше уверил, че ще съм в състояние да оцелея на повърхността, стига да взема разумни предпазни мерки.

Спуснах се през куба, през тетраедъра, през промеждутъчното пространство на додекаедъра. Точно оттам минаваше орбитата на планетата, нанизана през ръбовете му като жица през дърво. Слънцето се намираше на още шест светлинни минути навътре, загнездено в двата най-малки многостена и техните черупки. Представляваше фенер, обграден от подвижни тъмни решетки, които рисуваха театър на сенките по стените на Вселената.

Съсредоточих вниманието си върху планетата, като приканих „Дребен флирт“ да я приближи със скорост само хиляда километра в секунда. Още от междузвездното пространство бях видял, че има континенти и морета, но сега успях да различа подробната топография на повърхността. Когато планетата завърши въртенето си — беше настроена на точно двадесет и четири часа, намеквайки за човешка намеса, — „Дребен флирт“ завърши картите си и огледа данните за признаци на технологична активност.

Това беше и моментът, когато откри орбитиращите останки от „Сребърни крила на утрото“, кръжащи малко над точката, където атмосферното триене би го свалило.

Сърцето ми спря, щом го идентифицирах. Бях свидетел как този прелестен кораб се отърсва от нежеланото внимание на междузвездни цивилизации, като едва-едва склонява да забележи техния обстрел. Бях се мъчил да го следвам, когато се гмурна в звездния бент, без да обръща внимание на ужасяващия курс, който се налагаше да измине. Гледах го как се издига и спуска над вълните на моретата на хиляди светове. Бях започнал да го свързвам толкова силно с жената, която обичах, че за мен бе почти непоносимо да го видя в сегашното му състояние.

Да доведе Пърслейн до този свят трябва да е било последният му напън. Беше понесъл толкова титанични щети, че не можех да си представя как лети с повече от малка част от скоростта на светлината. Откъснати бяха дълги цели километри секции от кораба, включително голяма част от обшивката там, където се намираше двигателят. От едната страна извитото, разперено крило беше изкривено, от другата — откъснато. Благородното сребро на корпуса сега в по-голямата си част беше почерняло, като изключим местата, където прозираха доскоро скрити машини от вътрешността. „Дребен флирт“ душеше и вкусваше, но откриваше само мъртва останка, лишена от мощност. Можех да пратя сонди да претърсват тази двайсет и пет километрова руина, но знаех, че няма да открият живот на нея. Възможно беше Пърслейн да е скрита дълбоко вътре, в пашкула на суспендирането, но инстинктите ми подсказваха друго. Знаех, че заради самото щателно проучване е редно да проверя, но нямах представа дали ще ми стигне душевна сила да чакам за резултата.

Опитах отново да изпратя съобщение.

— Хесперъс! Хесперъс или Пърслейн. Тук е Кемпиън. Отговорете!

Не получих отговор. Продължавах да опитвам в течение на десет часа.

Накрая насочих вниманието си към повърхността и към излъчвателя на джентианския сигнал. Не че го бях забравил, но „Дребен флирт“ вече беше проучил фокуса на предаването и не беше открил признаци на организирана дейност. Сигналът несъмнено си имаше източник, но явният извод беше, че като последно съзнателно действие „Сребърни крила“ е спуснал една от шамандурите си, наричайки този безименен свят на линията Джентиан.

Все пак се чувствах длъжен да проуча.

Вкарах „Дребен флирт“ в атмосферата, докосвайки годен за дишане въздух за първи път от света на кентавряните насам. Спуснах се през гъстите тропически облаци, докато накрая полетях над ивица гъста зелена джунгла, простираща се от хоризонт до хоризонт и на хиляди километри отвъд. Чудех се за произхода на тази самотна малка планета. Може би беше единствен свят в система, разглобена на парчета и сглобена наново в ефирната материя на платоновата геометрия. Или навярно бе родена в орбита около съвсем друго слънце, някъде другаде в тази празна галактика. Чудех се кой я е посял до настоящото й състояние на биологично плодородие; дали се е случило преди милиони или милиарди години.

Произходът на джентианския сигнал не можеше да бъде засечен по-точно от район, обхващащ няколко квадратни километра — изглеждаше, сякаш го създава толкова голям предавател, макар че не се забелязваше подобна машина. Забавих „Дребен флирт“ на по-малко от километър в секунда и обиколих района в търсене на нещо, което би могло да не се забелязва от Космоса. Джунглата оредя, теренът се промени до поредица плоски, каменисти плата, пресечени от дълбоки, стръмни оврази. Платата стърчаха от гъстата, тъмна джунгла, но техните стени бяха каменисти и лишени от растителност. Някои имаха микроекологии по горните си повърхности, напоявани от езера, захранвани от дъждовете, оттичащи се чрез тънки като панделки, увенчани с дъги водопади. Други бяха сухи и привидно безжизнени. Поне доколкото можеше да бъде засечено, джентианското предаване идваше от повърхността на едно от голите плата.

Накарах „Дребен флирт“ да зависне на сто метра над равната като маса повърхност на образуванието. Корабът ми беше твърде голям за кацане — щеше притеснително да се изсули извън ръбовете на площадката. Отказах се от скафандър, доверявайки се на преценката на „Дребен флирт“ че нищо в атмосферата няма да успее да ме убие бързо или невъзстановимо, спуснах рампа и излязох навън, облечен само в черните погребални джентиански одежди. Щом стъпих на земята, корабът прибра рампата и се издигна, докато не се превърна в голямо колкото длан петно в небето. Вятърът ме блъсна, топъл и уханен. Атмосферата бе натежала от полени и микроорганизми и предизвикваше древните защити на тялото ми. Обърсах носа си с ръкав и тръгнах към ръба на скалата. Спрях на една стъпка от ръба. Платото свършваше, отрязано като с нож. Сетих се за дългото падане на Сайфъл. До долу имаше много полет и „Дребен флирт“ нямаше да успее да реагира достатъчно бързо, ако изгубех равновесие. Щом горещият като дъх вятър смени посоката си, заплашвайки да ме бутне през ръба вместо назад от него, отстъпих бързо и без особено достойнство.

— Поседни за малко при мен, Кемпиън!

Гласът ме стресна с две подробности: не очаквах компания, нито пък да чуя човешки глас, който говори Транс и който не познавам. Не принадлежеше на Хесперъс, нито на Пърслейн. Обърнах се много бавно, защото говорещият бе излязъл зад гърба ми от място, което бях приел за напълно празно плато. Радвах се, че не донесох енергиен пистолет, защото ако държах такъв в ръка, със сигурност щях да го използвам.

Оказа се мъж, но и не беше такъв. Вървеше към мен, крачеше спокойно и незаплашително, вдигнал ръка за поздрав. Беше изграден от въздух, който с всяка крачка набираше форма и плътност. С приближаването му забелязах, че е съставен от хиляди стъклени сфери, със същия размер като лимките, които ме бяха забавлявали в стаята за игри навремето, когато бях Абигейл. Те долитаха от всички посоки, слепваха се, за да образуват приблизителната форма на крачещ човек. Дотогава се бяха намирали във въздуха, незабелязани като изключим сигнала, който предположих, че именно те бяха излъчвали. Съвкупност от машини, до голяма степен като Духа на въздуха.

— Кой си ти? — попитах.

— Както казах, поседи за малко с мен!

Стъкленият мъж стигна до самия ръб на платото и седна, провесил крака в бездната. Намираше се от лявата ми страна, на няколко метра от мен. С ръка, съставена от топчета, потупа по каменната земя, издавайки звънтящ звук от стъкло по скала, окуражавайки ме да се присъединя. Подкани ме, все още мило и приветливо, макар че под този му твърде човешки и добродушен тон да се долавяше нотка, което абсолютно ми забраняваше да сторя друго, освен да му се подчиня.

— Хайде! И бездруго нямаш кой знае какво за правене, нали, дяловек?

Стъкленият човек беше прав. Бях дошъл да търся Пърслейн и отговори. След като не намерих нея, щях да се задоволя поне с отговорите. Предпазливо се отпуснах в седнало положение и провесих крака през ръба, напълно наясно колко тънък може да се окаже пластът камък под мен.

— Ще попитам отново. Кой си ти?

— Вече знаеш. Очакваше да ни намериш в тази галактика, но когато пристигна, ние си бяхме отишли. Аз съм последният останал. Последният от Първите машини.

— Само Пърслейн ги наричаше така.

— Но тя говореше на Хесперъс, а Хесперъс си спомняше какво му е казала! — поправи ме стъкленият човек.

— Значи си говорил с Хесперъс.

— Не точно. Когато пристигна, той беше много повреден. Преходът е бил много труден. Видял си кораба.

— А Хесперъс?

— Той се спусна до земята. Имал беше време да се събере в по-компактна форма, но когато стигнахме до него, от съзнанието му не беше останало много. Приех спомените му, колкото се бяха съхранили. Не можех да сторя много за личността му. Вече беше захвърлил голяма част от нея по своя собствена воля…

Стъкленият ми домакин замълча, сякаш след обсъждането на смъртта на друга машина бе нужно да се отдаде минута мълчание. В очакване да продължи се взрях през отделящата ни от гладката стена на следващото плато бездна. Мъгла обвиваше залесената земя, приглушавайки далечния рев на водопад.

— Много жалко — обади се събеседникът ми след известно време. — Ние с него имахме много теми за разговор. Много да си наваксваме след толкова много време. Винаги сме се радвали на компанията му.

— Не би могъл да познаваш Хесперъс. Той беше машинен човек. Преди той да се появи на сцената, вие вече сте били мъртви и изчезнали от милиони години.

— Грешиш, дяловек — но не мога да те обвинявам, задето не разполагаш с всички факти. Едно време Хесперъс беше също и човек. Наричаше се Ейбрахам Валмик. Беше човек, роден в Златния час. Когато се появиха Първите машини, Валмик стана наш голям приятел. Наричахме го Посредника. Имахме високо мнение за него и се надявахме да донесе доверие между двата еволюционни реда. Грешахме, но вината не беше на Валмик. Той стори всичко по силите си за нас, а ние винаги сме му били благодарни за това!

— Истина ли е, че ние сме убили Първите машини?

— Вие търсихте начин да ни убиете, да опрете кинжал в сърцата ни. За нещастие кинжалът трепна. Беше случайност, но това не намалява отвратителния факт, че кинжалът е бил опрян там поначало… — стъкленият човек докосна гърдите си с длан. — Някои от нас извадиха късмет — бяхме достатъчно далеч от центъра на Първомашинното общество и можахме да избягаме или да се адаптираме, за да премахнем заплахата. Аз бях сред онези, които побягнаха. Потърсихме убежище в Андромеда, като си представяхме, че органичните ще ни оставят на мира, ако ние оставим на мира тяхната галактика.

— Ние забравихме за престъплението — казах. — След това се появиха Машинните хора…

— Да. Обещаващи са, нали? Смяташ ли, че от тях ще излезе нещо голямо? — стъкленият човек зададе въпроса с интерес, сякаш наистина се интересуваше от отговора ми. — Ние се надяваме и се боим!

— Смятам, че те биха искали да ни избият до крак.

— И би ли ги обвинил, ако го сторят? Все пак, трябва да го подчертаем, показали сте определена склонност към убийство на машинни разуми. Машинните хора имат правото да вземат защитни мерки, не би ли казал?

— Не знам. Линиите са извършили това зверство и след това са го прикрили. Трябва ли всички други култури в метацивилизацията да носят отговорност за нещо, в което не са взели участие и дори не знаят, че се е случило?

— Интересен въпрос.

— Смятахме, че Първите машини ще минат през червейната дупка и ще помогнат на Машинните хора. На това разчитаха Каскада и Каденца.

— Да, Каденца и Каскада… — стъкленият ги спомена с определена доза неприязън. — Знам за тях от спомените на Хесперъс. Е, ти как смяташ, дяловек? Забелязваш ли доказателства Първите машини да се събират накуп, за да нахлуят през червейната дупка да вземат кървава дан за начина, по който сте се отнесли с тях? Да забелязваш да крещим за мъст, този най-безцелен от биологичните императиви?

— Като изключим тази система, не съм видял особени доказателства за нищо. Андромеда ми се струва напълно изоставена.

— Не е каквото си очаквал, така ли?

— Ние приехме, че Липсата е резултат от организирана дейност на андромедянските Предшественици. Когато научих за Първите машини, приех, че те са отговорни за нея. Но тук няма нищо — просто милиони празни системи. Възможно е да се криете, да се маскирате, но ако е така, то го правите много добре. А сега не разбирам дори Липсата. Това е Андромеда — знам го от определената от „Дребен флирт“ позиция — но всичко тук изглежда абсолютно нормално. Виждам оттук чак до края на Вселената. Но когато погледнах към нашата галактика, там виждам друга Липса.

— В едно отношение си прав — каза стъкленият човек. — Липсата беше резултат от организирана активност. Реактивирането на червейната дупка беше едно от последните действия на Първите машини, преди да си отидем.

— Все още не разбирам.

— Става дума за запазване на каузалността. Това, което възприемаш като Андромедянската липса, всъщност не е нищо повече от бариера, която позволява на информацията да протича в едната посока, но не и в другата. Тя е все още тук. Когато погледнеш към небето, към ръба на Вселената, ти съзираш фотони, които са пропътували през тази бариера в позволената посока. По същия начин никакви фотони — никакви информационни носители от какъвто и да било вид — не могат да напуснат Андромеда. Ти виждаш лишен от светлина балон, обгръщаш цялата галактика, с изключение на онези близки звезди, които се е случило да се намират извън него в момента на възникването му. Гравитационното поле на галактиката се простира извън този мехур, но то е на практика статично, не пренася информация.

— А нашата галактика?

— За нея се отнася същото нещо. От момента, в който червеевата връзка е реактивирана и свръхсветлинният информационен поток между двете галактики става възможен, те трябва да бъдат закрити от останалата част на Вселената. Ти виждаш Липсата на Млечния път от външната страна, но тя съществува също толкова отдавна, колкото и тази около Андромеда. Но понеже информацията е била свободна да ви достига от външната страна, не сте си имали представа за съществуването й.

— Но никога не бихме могли да напуснем. Нито кораб, нито сигнал биха били в състояние да преминат през тази бариера…

— А линиите някога пращали ли са посланици в междугалактическото пространство?

— Никой никога не се е завръщал.

— Ето, сега имаш отговор защо. Липсата е бариера, която позволява пътувания със скорост, по-висока от светлината, между две точки в пространството на милиони светлинни години разстояние, без да нарушава постулата за каузалността. Просто Вселената в по-голям мащаб никога не наблюдава свръхсветлинните пътешествия.

— Това вие ли го направихте, или просто го накарахте да проработи отново?

— Добий малко перспектива, Кемпиън. Машинните разуми съществуват само от около пет милиона години. Предшествениците, които са поставили червеевата връзка на мястото й, от милиарди години са манипулирали енергията и материята по космологичната скала. Дори за тях това сигурно е била изтощителна дейност. Ние все още не разбираме как са го постигнали, а само как действа.

— Но цената на междугалактическото пътешествие е, че не можем да идем никъде другаде. Това ли имате да ни съобщите?

— Не казах нищо подобно. Нима си мислиш, че си дошъл тук по единствената червейна връзка във и от Андромеда? Има и други, Кемпиън — много други. Прекарахме повечето си време тук да записваме местоположенията им и да гадаем накъде водят — стъкленият човек вдигна ръка към небето, посочвайки в определен участък, близо до западната му част, измервана от бавно залязващото слънце. — Ако беше нощ, щеше да гледаш в посока на войда във Воловар, на около двеста и петдесет милиона светлика оттук — сто пъти по-далеч, отколкото вече си пропътувал, с други думи. Това е едно от най-големите празни места във видимата Вселена — огромен регион от пространството, лишен от галактики, най-перфектният вакуум във Вселената. Но да предположим, че в този мрак има галактики, само че всяка една е скрита зад своя собствена Липса, всяка свързана със следващата чрез свръхсветлинна червейна дупка? Представи си, Кемпиън — огромна, подобна на паяжина мрежа от галактики, хиляди или десетки хиляди, или стотици хиляди, еквивалент на цял суперкуп?

— Липсите могат да бъдат забелязани. Биха блокирали светлината от микровълновия фон.

— Може би… — стъкленият човек махна с ръка, сякаш смяташе гледната ми точка за особено интересна. — Има и други теории, развити от Първите машини, които подсказват, че Липсите могат да бъдат превърнати в определен вид невидимост, ако суперцивилизацията го сметне за полезно. Още не сме стигнали до този тип разбиране, но кой знае какво може да стане възможно след милион или милиард години? Връзката с червеева дупка все още се настройва след дълъг период в спящо състояние — забелязал си непредвидимото естество на пространствено-времевия преход по време на преминаването си. Липсата също може все още да се организира от първоначалното си състояние… — наканих се да заговоря, но той ме прекъсна. — Важното е, че там има още много. Казах ти, че съм последният от Първите машини. Така е, понеже избрах да остана, когато другите заминаха. Те напуснаха Андромеда чрез изходящи червееви връзки, възнамеряваха да ги проследят, докъдето са способни. Не се съмнявам, че събратята ми вече са излезли много отвъд Местната група, а може и вече да са стигнали до войда във Воловар.

— И какво се надяват да намерят, когато се доберат дотам?

— Нещо по-голямо и по-добро от нас самите. Видял си какво можем да правим с материята, когато ни се прииска. Кеплеровият платонов модел — хареса ли ти?

— Уплаши ме, ако трябва да съм честен.

— Точно така се чувстваме и ние спрямо суперцивилизацията във войда във Воловар, ако съществува такава.

Позяпах мъглата, която се надигаше от дълбините.

— Ще тръгнеш ли и ти?

— Сега, когато задачата ми тук е изпълнена — защо не? Разгледал съм предостатъчно от Андромеда за цял един живот.

— А ние? Няма ли да ни накажете за стореното?

Стъкленият човек положи на гърба ми, между лопатките, длан от лимки:

— Наистина ли смяташ, че наказанието представлява и най-малък интерес за нас?

— Били сме на границата да ви изтребим до крак.

— Така е и това е непростимо. При все това ние ви предлагаме прошката си. Какъв е смисълът да си висшестояща цивилизация, ако не можеш да го правиш от време на време? Мога да те бутна от тази скала и да те гледам как падаш чак до долу. Като знам какво си ни причинил, може и да добия някакво едва измеримо ниво на задоволство от факта, че ще те видя да умираш, но дали това действие би послужило на някаква по-висша цел?

Напрежението върху гърба ми намаля; бях способен леко да отпусна тежестта си назад.

— Не е каквото очаквах.

— Изненадите винаги са хубаво нещо. Това е, за което живеем ние, разумните като теб и мен… — стъкленият човек се изправи на крака. — Смятам, че приключихме разговора си, дяловек. Можете да се настаните в тази галактика. Предлагам да се въздържите да ни следвате по-надълбоко в червеевата мрежа — примерно следващите няколко милиона години. Нека са пет… може би десет. След това вероятно ние с човечеството ще бъдем в състояние да поговорим като метацивилизация с метацивилизация. Междувременно се постарайте да не се оплескате тук. Това, което правите вие, хората — процесът на преходните култури? Трябва да има и по-добър начин, не смяташ ли?

— Не знам — отвърнах съвсем искрено. — Ние все още се лутаме в мрака, опитваме се да открием как да живеем в галактически мащаб.

— Прав си. Все още сте в началото. Не трябва да ви съдя твърде сурово!

— Ще има ли война? Между нас и Машинните хора имам предвид.

— Ако има, тя вероятно вече е започнала. Нищо не е излязло от червеевата дупка от пристигането ти насам, но тъй като достигна този свят малко по-бавно от скоростта на светлината, няма начин да се каже, че след теб там не е влизал никой. Може да са още на път или да са забавени с хиляди години, или звездният бент да се е затворил отново. Каквото и да е станало, смятам, че спокойно може да се твърди, че ви очакват особено интересни времена.

— Макровойна, обхващаща целия Млечен път!

— Не е задължително да се случи точно по този начин. Дори ако започне войната, все още може да бъде спряна. Вие имате врагове сред машинните хора, това е ясно. Но имате също и съюзници и симпатизанти като Хесперъс. Той не е единственият от своя вид. Най-доброто за прогресивните елементи в човешката цивилизация би било да се опитат да потърсят съответствията си в Машинното пространство. Линиите могат да изиграят роля и там — дори изтощените, отслабени линии, чиито ръце са окървавени.

— Като джентианската?

— Именно.

— Ние сме свършени. Няма да се учудя да съм последният оцелял.

— Не мисля така, дяловек!

Часто от стъкления започна да се отделя. Лимките се белеха, политаха и изчезваха във въздуха. Той разсеяно докосна челото си с намаляваща ръка.

— Трябваше да съм го споменал вече! Ти излезе от червеевата дупка преди малко над три хиляди години по твои сметки, нали?

Кимнах мъчително.

— Горе-долу.

— „Сребърни крила на утрото“ изплува много по-рано. Беше повреден при прехода, неспособен на бърз полет. Достигна орбита около тази планета преди седемнадесет хиляди и петстотин години.

Имах чувството, че скалите под мен най-сетне са поддали — цялата ми надежда се изпари. Имаше я за секунда — като слънцето, просветнало през цепнатина в облаците, донесло за миг светлината на деня. Сега облаците се бяха затворили, по-тежки от преди.

— Не те разбирам!

— Казах ти, че червеевата дупка все още се стабилизира. Така става. Просто ще трябва да му свикнеш, докато нещата се установят. Ще се справите. Не е като да нямате вече известен опит с дълбокото време.

— Каза ми, че си намерил Хесперъс. А какво е станало с Пърслейн? Намери ли я в стаза?

— Намерих робота. Беше изпаднал от Космоса, изоставяйки умиращия кораб. Нищо не би могло да оцелее повече на борда му — при заплаха от взрив на двигателя щеше да е твърде опасно да се остане там дори в стаза. От онова, което научих от спомените му, не е било възможно да се приземи или да вземе совалка.

Хесперъс сигурно все още е бил лишен от достъп до жизненоважните контролни функции, дори след като корабът го е докарал през целия път дотук. Тъй като не е било възможно да се е насочвал към джентианския сигнал, можех само да приема, че „Сребърни крила“ е навигирал към първия признак на интелигентна дейност, който е намерил — платоновия модел слънчева система със странно прикритата му звезда.

— Той довел ли е Пърслейн със себе си?

— Ще ти покажа робота, дяловек — може да ти се стори интересен. Няма да отнеме много време — той е долу в джунглата, в основата на това плато… — стъкленият човек ме помами през ръба на платото. — Пристъпи напред!

— Какво?

— Освен ако не се сещаш за друг начин да се озовеш долу. Не поглеждай към кораба си — не би могъл да се пъхне в цепнатината. Не се безпокой, ще те хвана!

— Разполагам само с честната ти дума.

— Да — отвърна стъкленият човек, — точно в това е смисълът. Ще трябва да си имаме много повече доверие оттук насетне. Защо не започнем да се държим така, сякаш възнамеряваме да продължим в същия дух?

Затворих очи. Хрумна ми, че е възможно това да е наказанието: че Първите машини са оставили стъкления човек да измъчва само един член на човешката раса, изливайки мъстта си единствено върху мен, а не върху цялата метацивилизация.

Но както Хесперъс беше казал: отмъщението е за биологичните видове. Машините виждат нещата по друг начин.

Пристъпих извън ръба.

Последва миг на безтегловност, достатъчно дълъг да си помисля, че наистина са ме измамили. След това късчетата от стъкления човек догониха падащото ми тяло и ме подкрепиха, точно както Духът на въздуха бе сторил, когато го посетихме на Невма. Лимките се притиснаха под мишниците ми, в кривата на гръбнака ми и под краката ми.

Спуснаха ме надолу в мъглата, към ревящия поток и в увенчания със зелен листак сумрак на джунглата. Там имаше живот, но не животински — нищо с ум или уста. Гората бе тиха, като изключим шумоленето от потъркване на листо в листо, пропукването на стари дървесни стволове и статичното съскане на падаща вода, както радиоприпукване на милион квазари. Все още носен, стигнах до полянка близо до основата на скала. Мъглата беше като бял таван, който от време на време изтъняваше да разкрие по-синьо небе или стръмната стена на платото.

Приземих се меко. Полянката беше покрита с нещо като трева с дебели, влажни от конденза стебла. Тревата се оказваше универсална, дори в Андромеда. Полянката беше празна, като изключим стъклена сфера с диаметър три метра, със заключен в нея златен силует.

— Той е още в стаза — обясни златният човек, докато събираше парченцата си обратно в човешка форма. — Прекарал е тук седемнадесет хиляди и петстотин години, но е преживял по-малко от шест дни субективно време.

— Къде е апаратурата? Не виждам никакви машини за генериране на стаза!

— Не би и могъл да ги видиш — отвърна стъкленият човек. Вдигна ръка и накара стазния мехур да колабира, а едва видимото тяло на Хесперъс полека се спусна по гръб на тревата. — Има много по-прост начин за забавяне на времето. Ще го откриете все някога и тогава ще се чудите за какво е била цялата суетня.

Тялото на Хесперъс беше в лошо състояние. Златната броня бе стопена и почерняла, сякаш е бил нагряван и после оставен да се охлади. На места беше патиниран, напукан като стара картина; на други — лъскав като кехлибар. Беше по-голям, отколкото го помнех — приличаше по-малко на златен човек, отколкото на златен саркофаг във формата на човек. Ръцете му бяха споени за хълбоците, краката му — съединени в една обща буца. Главата му, значително раздута, не показваше признаци на живот. Чертите му бяха слети в едно, оставяйки само полуоформено подобие на човешко лице. Очите му бяха изчезнали. Тъмните прозорчета на черепа му бяха очернени, но не виждах зад тях да се движат светлинки.

— Вече ми каза, че си е отишъл — рекох. — Сподели ми, че е мъртъв, че не е останало нищо от личността му.

— Това все още е истина.

— Тогава защо си го сложил в стаза?

— Заради онова, което съдържа. Казах ти, че е пожертвал висшите си функции, захвърлил е голяма част от самоличността си. Сторил го е с причина. Налагало се е да направи място вътре в себе си, за да защити нещото, за което го е било грижа най-много… — стъкленият човек кимна на мислите ми, сякаш те бяха прозрачни за него. — Той се е превърнал в предпазна броня, Кемпиън — променил се е така, че да може да защити Пърслейн по време на падането към земята. Решил е, че нейната защита ще бъде сред последните му съзнателни действия като напълно оформено разумно същество!

Бях успял да запазя присъствие на духа до този момент, но сега паднах на колене до златното тяло.

— Тя се намира вътре в него?

— Вътре в бронята има женско човешко същество. Жената е жива, макар и в състояние на кома. Не съм специалист по въпроса, но смятам, че човешкото същество е невредимо. Разбира се, това може да не е Пърслейн, но предвид наличните доказателства…

Затворих очи, хлипайки под напора на невидимия водопад, отмиващ в сребърен поток най-големите страхове от съзнанието ми.

— Трябва да сваля бронята! — възкликнах, когато си възвърнах дар словото. Разтърсваше ме мъка по Хесперъс, но ме пронизваше и отчаяна, упоителна благодарност за товара, който бе съхранил докрай.

— Тогава ще ти помогна — обеща стъкленият човек, щом забих безполезните си нокти в споените шевове на златната маска на робота. — След което, колкото и да съжалявам, ми е време да поема по пътя си!