Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (13)

Глава единадесета

Не смятам, че останах съвсем изненадан, когато ме връхлетя нападението. Още преди дори да навлезем в тази система, бяхме наясно, че е много вероятно тук да ни чака засада, и още докато се носех насам, хранех съмнения относно достоверността на сигнала за тревога. Но въпреки това не забелязах нищо нередно, преди по мен да открият огън.

Късметът обаче ми се усмихна, понеже току-що бях изключил двигателя, използвайки триенето от облака с прах, за да изпълня финалното си забавяне в отправната система на сигнала. Ако извършвах в момента промяна на курса, щях да бъда фатално обезсилен в онези мигове, когато полето е намалено. Вместо да изпържи „Дребен флирт“ за броени секунди, нападението просто изпита защитата му докрай. В мехура му за секунда бе напомпана повече енергия, отколкото бе погълната през всички сблъсъци, понесени от навлизането в облака досега. Спешни мерки незабавно влязоха в сила, преди дори да си помисля да дам нареждания. По протежение на целия кораб импасорите започнаха да създават вторични мехури, с които да обвият жизненоважни системи и товар, включително и мен самия. Дори ако главният мехур поддадеше и корабът бъдеше разкъсан на части, част от тези вътрешни мехури имаха шанс да оцелеят. Щеше да е като риба, която разпилява яйцата от вътрешностите си, докато я изкормват жива.

Прекарах няколко замаяни секунди, по време на които се чудех колко ли ще бъде в състояние да понесе основният мехур, преди да поддаде. На реещия се пред мен пулт червената линия пълзеше неотвратимо надясно. Ако лъчът запазеше силата си, „Дребен флирт“ нямаше да издържи повече от още тридесет секунди. Всеки мой инстинкт крещеше да се отклоня от обхвата на лъча, но това беше невъзможно.

После всичко свърши, а аз бях още жив. Можех само да предположа, че оръжието се е изтощило и сега или презарежда, или се е изключило, докато друго се подготвя да продължи атаката. В главата ми се появи заповед, но „Дребен флирт“ вече я беше предвидил. Докато мехурът му още беше вдигнат, в обшивката се отвориха шлюзове, които освободиха няколко дузини миноги: малки, автономни летала, екипирани с оръжия и маневрени двигатели с ограничен обсег. Миногите се групираха в ескади и се стрелнаха към границите на мехура. Твърдостта му намаля достатъчно, за да се измъкнат те в открития Космос и след това импасът се възстанови до пълна оперативна мощност. По време на този интервал от достъпност в защитата попаднаха дребни отпадъци, които затрополиха по обшивката като ноктите на хиляди вещици.

Миногите изпълняваха две функции. Три ескадри от по четири броя останаха близо до мехура, като държаха ръба му между себе си и вероятното местонахождение на източника на лъча. Другите шест отряда се отдалечиха от „Дребен флирт“ в различни посоки, усилили максимално маневрените си двигатели. Всяка минога си прогаряше тунел в полето от отпадъци, използвайки гама-лъчи да йонизира частиците до плазма, която изтласкваше електростатично. Това ги правеше ужасяващо видими, но надали видимостта представляваше проблем в момента.

Групираните около мехура на кораба ми миноги упражняваха натиск върху втвърденото отново поле и със синхронизирани двигатели избутаха „Дребен флирт“ на нов курс. След няколко секунди го промениха така, че не даваха на врага и минимална възможност да предскаже движенията ми. Ефектът от действията на миногите не можеше да бъде така силен като от главния двигател, но ускорението все пак бе достатъчно голямо, та да принуди омекотителното поле да се задейства.

След това оръжието ме откри отново. Мехурът едва бе имал време да се възстанови от последното нападение и сега онази червена линия отново запълзя надясно. В друга част на пулта наблюдавах смъртта на две от тласкащите ме миноги, заловени в потока енергия, връщана навън от повърхността на защитата ми. Останалите десет все още бяха в състояние да бутат „Дребен флирт“, но спасителните ми маневри и завои щяха да бъдат по-тромави от преди.

Към този момент другите двадесет и четири единици бяха открили огън към източника на лъча, използвайки същите гама-оръдия, с които си прочистваха пътя през облака от отпадъци. На главния екран — онзи, който заемаше цялата ширина на мостика — дори виждах лъчите им, гравирани ярко с отразена и омекотена светлина, докато пробиваха пътя си през облака. Те образуваха шарка като спиците на колело, които се събираха върху скрития ми нападател. Взирах се в напредващата червена линия на пулта, наясно, че спиците няма да затруднят много врага ми. Той беше достатъчно близо, така че забавянето от скоростта на светлината да бъде пренебрежимо или дори напълно игнорирано при оръжейните му калкулации.

Внезапно лъчът отскочи от мен и съсредоточи вниманието си върху двайсет и четирите миноги, избирайки три от тях в бърза последователност. Сега на колелото му липсваха три спици. В мига преди лъчът да се върне, накарах „Дребен флирт“ да отслаби мехура си и да избълва четири нови миноги, изтощавайки целия си арсенал, поне докато не успее да изработи още няколко. Лъчът отново се спря върху мен, както и си знаех, че ще стане, но червената линия бе успяла да се върне значително наляво, а известна част от ужасната енергия се бе разсеяла в околното пространство.

Две от новите миноги останаха с кораба ми, подпомагайки другите влекачи, а втората двойка се стрелна в противоположни посоки, за да подсили вече разположените в колелоподобна формация. Лъчът остана съсредоточен върху мен през повечето време, като само на моменти отскачаше да унищожи още един или два елемента от колелото. В Космоса имаше само един обстрелващ ме противник, което си беше чиста благословия. Ако бяха два, съмнявам се, че „Дребен флирт“ щеше да оцелее толкова дълго. Аз или щях да съм мъртъв, или да се рея в мехурче с всички основания да очаквам смърт в недалечно бъдеще.

Когато оръжието се взриви, бях останал само с осем миноги, разделени поравно между ролите на влекачи и на стрелкови отряд срещу врага. Експлозията проби в облака отпадъци дупка с размерите на луна — кухина, с която бързо се разминахме заради взаимните си ускорения по отношение един на друг. Когато секундите се проточиха, а нападението върху мен не се възобнови, реших да си позволя секунда самодоволство. Но при това бях наясно, че все още не съм в положение да свалям гарда.

Наредих на останалите осем миноги да се строят пред „Дребен флирт“, след това включих двигателя. Този път позволих на мехура да спадне напълно, така че двигателят да може да действа с максимална ефикасност. Реших да заменя скоростта за броня, за да оставя колкото се може повече разстояние между мен и врага, ако успея. Бях разрушил оръжието им, но призрачният сигнал все още бе на място.

Точно тогава се обади Хесперъс.

— Кемпиън — каза, а образът му трепкаше в зърнистата нереалност пред мен, — струва ми се, че бе нападнат. Понесъл ли си щети? Обездвижен ли си?

— Тук съм все още — казах; налагаше се да повиша глас. Насилвах двигателя повече, отколкото ми се нравеше. Вдигаше такъв шум, все едно някаква адска вършачка се канеше да си разпилее зъбчатките. Вълни от неовладяно ускорение подсказваха, че омекотителите се борят да компенсират. Добавих:

— Благодаря, че попита. Както изглежда, сигналът е бил капан. Не трябваше да хуквам след него, след като не е чисто джентиански.

Хесперъс беше приближил на минута от мен.

— Но си относително невредим?

— Напълно невредим съм. Както и корабът ми. Но мисля, че доказахме нужното — Фескю беше прав да ни предупреждава да стоим далеч от системата. Тя е като змийско гнездо. Колкото по-скоро изчезнем оттук, толкова по-добре.

— Разполагам със затруднена линия на видимост към Пърслейн. Ще я информирам за измъкването ти на косъм. Междувременно мога ли да ти предложа съдействие?

— Ще се оправя, щом се измъкна от облака. Съсредоточи усилията си да се убедиш, че и Пърслейн ще е в безопасност. Кажи й да игнорира всички сигнали.

— Сигурен ли си, че няма оцелели?

— Погледни това място, Хесперъс! От самото начало надеждите ни бяха безпочвени!

Но още докато му отговарях, от конзолата ми се разнесе звън. Погледнах накриво показателите, не бях в настроение за други новини.

„Дребен флирт“ беше засякъл още по-нов сигнал. Той идваше от местоположение, различно от това на предишния. Беше и по-силен — достатъчно, за да се предположи, че някой ни следи и насочва сигнализиращо устройство.

Беше също така и недвусмислено джентиански.

Задържах длан над пулта. Здравият разум ме призоваваше да пренебрегна този нов сигнал, особено предвид казаното току-що на Хесперъс. Но не можех да се насиля да му обърна гръб.

— Кемпиън?

— Засичам нов сигнал. Джентиански е, използва най-новите протоколи.

— Зов за помощ?

— Да.

— Ако тук е имало засада, може да не е неразумно да се приеме, че зов за помощ ще е бил пратен от много кораби. Може ли да си сигурен, че враговете не са прихванали такъв сигнал и просто не го копират?

— Ако могат да го направят, защо не започнаха с истински джентиански сигнал?

— Нямам отговор на въпроса — каза тихо Хесперъс. — Но все пак призовавам към повишена предпазливост. Да информирам ли Пърслейн за развитието на ситуацията?

— Чакай — казах с пръсти, все още вдигнати над пулта.

В момента „Дребен флирт“ ми съобщаваше, че е засякъл втори слой вградено в сигнала съдържание: не просто зов за помощ, а модулация на това предаване, която може да бъде интерпретирана като аудио-визуално съобщение.

Продължавах да се колебая. Ако отворех съобщението, можеше да се окаже убедително.

А аз може би не исках да бъда убеден.

В момента бях в положение да обърна гръб и да твърдя, че чисто и просто съм пренебрегнал втори капан, макар и по-добре измайсторен от първия. Вероятно врагът бе превключил на джентиански формат едва след като е заключил, че е вероятно да съм дяловек от тази линия.

— Кемпиън — обади се Хесперъс, — прости ми, задето си позволих тази свобода, но реших да съобщя на Пърслейн за съобщението.

Бях по-скоро изумен, отколкото ядосан.

— Казах ти да не го правиш!

— Почувствах, че информацията е твърде важна, за да я пропусна. Пърслейн вече знае, че в тази система има някой, способен да имитира джентиански сигнали. Този някой може да се окаже джентианец, но е също толкова вероятно и да не е. Сега, когато тя разполага с тази информация, това може да й е от помощ, дори ако ние бъдем разрушени.

Нямах енергията, нужна да споря с Хесперъс, особено когато сърдиткото в мен знаеше, че той е прав.

— Тя каза ли нещо?

— Пърслейн беше на мнение, че ще е най-разумно съобщението да се пренебрегне. Подкрепяше тази гледна точка извънредно активно.

Усмихнах се — нямах съмнения, че Хесперъс омекотява изказването й. В същото време наредих на „Дребен флирт“ да пусне аудио-визуалното предаване и да го прожектира във въздуха, върху плоската повърхност точно зад облия диск на контролната платформа.

Появи се лице.

Познавах я. Наричаше се Мъзириън^[1]. Беше една от нас.

— Надявам се, че говоря на Кемпиън — каза тя. — Поне си мисля, че си ти. Този твой кораб — бих го познала навсякъде. Поне дузина пъти съм ти казвала да го разкараш, но много се радвам, че не си го направил. Съжалявам, че те нападнаха, но дотогава не те бях забелязала. Моля те, не ми отговаряй все още; не и докато не се сближим повече. Вече те виждам от половин система разстояние, но аз още съм с камуфлаж и се надявам, че никой не ни подслушва на тази честота… — Мъзириън облиза сухите си, безцветни устни, сякаш беше жадна. На вид изглеждаше като обикновена жена — по стандартите на линията. Най-привлекателните джентиански черти: скулите, разноцветните очи, формата на устата — бяха смекчени практически до максималната възможна степен, при която не биха изчезнали напълно. Косата й беше вързана на тила в проста прическа, издърпвайки силно чак кожата на челото й. Носеше пурпурна рокля или блуза, която разголваше едното рамо, и претрупаната с показания стена зад нея ми подсказваше, че ми говори от вътрешността на кораб. — Предполагам, че вече си научил едно-друго за засадата. Бях в суспендиране, с настройка да ме будят, ако нещо се случи. Когато откриха огън с „Плюещата кобра“ разбрах, че има новопристигнал… — внезапен, варварски гняв разкриви чертите й. — Не са ни изтребили до крак! С мен тук са и други дяловеци, шепа, които успях да събера, докато адът се разтваряше около нас, и съм сигурна, че из системата се крият и още. Не можем да си тръгнем. Вече нямам двигатели. Мога да пълзя из този облак, но рано или късно ще ме спипат.

Изрекох беззвучен, полупрошепнат въпрос:

— Какво искаш да направя по въпроса?

Мъзириън дишаше тежко.

— Времето ни изтича. Свършихме синхромрежата и вече съм изхабила девет живота в стаза саркофага. Корабът ми умира. Вече не може да се саморемонтира и импасорът е, общо взето, последният действащ механизъм… — тя ме погледна с пронизваща настоятелност, сякаш ако очите ни се срещаха, тя ме предизвикваше пръв да отклоня поглед. — Дай ми знак, че си получил това съобщение — дори ако решиш да не сториш нищо. Промени курса си само колкото да ми пратиш сигнал. Искам просто да знам, че някой го е получил. Понеже има нещо, което трябва да знаеш, което трябва да занесеш на останалите от линията, дори ако ни оставиш тук да умрем. Казах ти за затворниците. Фескю не знаеше за тях, така че не смятам, че има начин и ти да си научил. Успяхме да измъкнем нещичко от единия. Нарича се Грилс^[2] — той е дяловек, беглец от линията на Марселин. Ето така са се сдобили с X-оръжията. Но не почвай да виниш Марселин засега — смятаме, че Грилс и дружките му са действали самостоятелно. Ако наистина говоря с Кемпиън, не знам как ще го понесеш, но Грилс ни заяви, че случилото се е по някакъв начин по твоя вина… — Мъзириън поклати разочаровано глава. — Не, нямам предвид „вина“. Имам предвид, че нещо, което си сторил, като цяло невинно, е довело до тези събития. Ти си бил катализаторът. Ти си послужил за спусък на засадата — независимо дали си го знаел или не.

— Че как мога да я задействам? — попитах изумен. — Как мога да я задействам, като дори не съм бил тук?

Предадох съобщението на Мъзириън на Пърслейн, така че и тя да чуе онази част за Марселин и предполагаемото ми участие в засадата. Не изчаках да ми отговори, за да започна да завивам. Няколко секунди по-късно Хесперъс повтори промяната в курса ми, ускорявайки здраво, за да ме изпревари с кораба си. Сигурно караше с близо пет хиляди g, много над възможностите на всеки един съществуващ омекотител.

Мъзириън не се забави с отговора.

— Благодаря ти, Кемпиън! Надявах се, че може да завиеш, но не смеех да разчитам на това. Каквото и да стане… имаш благодарностите ми до края на света. Знам, че за теб се говорят лоши неща… включително и от хора като мен, които е трябвало да си затварят устата. Не си заслужил нищо подобно. Ти си съкровище за линията, човек, с когото можем да се гордеем!

— Почакай първо да те спася — отвърнах.

— Изпращам ти позицията ни — продължи Мъзириън. — Не е точна, но не мога да я определя с по-голяма акуратност от тази. Когато се приближиш, ще си в състояние да ни надушиш по разсейките от мехура ни. Ще направя всичко по силите си и да говоря с теб. Все още смятам, че не би било разумно да ми сигнализираш пряко!

На пулта се появиха числа. Съответстващата им икона разцъфна на главния екран, на фона на кафявата мацаница на облака. Мъзириън се намираше на петнадесет градуса северно от оригиналния сигнал, малко по-навътре в мъглявината. С настоящото ми ускорение щях да се озова на позицията й в течение на час. Взирах се настоятелно в мъглата от пулверизираната планета с абсурдна надежда, че очите ми може да различат някаква погребана заплаха преди многократно по-чувствителните сензори на кораба ми.

Хесперъс, който все още можеше да говори, каза:

— Тя спомена „Плюещата кобра“. Признавам, че не намирам нищо по темата в паметта си.

— Знаеш ли нещо за червейните дупки, Хесперъс?

— Малко. Преродителите ги използват да подмладяват звезди.

— Така е, понеже нямат кой знае какви други възможни приложения. Те са шегичка от Господа. Може би Предшествениците са намерили начин да пращат по тях кораби и информация, но ако е така, ние си нямаме и идея как се прави. Най-доброто, което сме постигнали, е да цедим по тях материя. Стават за сифониране на вещество от една звезда в друга, но не са подходящи за почти нищо друго. Може би Машинните хора са измислили начин да влагат информация в потока от тази материя, но ние така и не сме успели. Модулираме ли потока в единия край, сигналът все пак се размазва, докато материята излезе.

— И ние се сблъскахме със същото затруднение — призна Хесперъс.

— Е, за наш късмет можем да използваме червейните дупки да убиваме разни неща. Взимаш една преродителска дупка, но закотвяш само единия й край в звезда. Оставяш горивото да се излива от другия й край в празния Космос. Обкръжаваш гърлото с машинарии за отваряне и прекъсване на потока вещество и го прицелваш в онова, което имаш желание да претрепеш. Ето ти огнепръскачка.

— Другият край в тази система ли е?

— Не е наложително. Може да се намира на стотици години разстояние. В една звезда може да има и по няколко кранчета, водещи до множество гърла.

— Смяташ ли, че и тук има няколко гърла?

— Няма начин да отгатнем, боя се. Може дори да не сме повредили онова, което улучихме. Може да сме обезвредили механизмите на гърлото, но се съмнявам, че сме постигнали нещо, което да не може да се поправи, стига противниците ни да разполагат с време.

— И защо биха използвали това оръжие вместо X-оръдията?

— Най-вече заради обсега. Кобрата има по-голям обсег, макар че не е толкова разрушителна. За да стреля с хомункулусните оръдия, човек трябва доста да се приближи. За да разбият планетата за сбирката, преди да стрелят по нея, нападателите е трябвало да се озоват наистина близо.

— А как са могли да скрият X-оръдията?

— Само вътре в кораби.

— Корабите са щели да бъдат забелязани — заключи Хесперъс.

— Но никой не би заподозрял нищо нередно, ако са използвали кораби на линията, пристигащи с джентиански опознавателни сигнали.

Роботът не отговори веднага. Не смятам, че е бил шокиран от предположението ми, по-скоро му се искаше да запази почтително мълчание. Предвид доказателствата, не хранех особени съмнения, че и той самият си е извадил подобни заключения.

Осъществяването на засадата е било невъзможно без съдействието на джентианци.

Пултът звънна, за да ме уведоми, че Мъзириън отново ми сигнализира. Съобщението й беше кратко, просто низ координати. „Дребен флирт“ леко пренастрои курса си и ми даде точен час за срещата. Имайки предвид намаляването на скоростта, щяхме да стигнем позицията на Мъзириън след дванайсет минути.

— Кемпиън — обади се след малко Хесперъс, — не искам да те стряскам, но виждам нещо зад Мъзириън. Нямаше го преди секунди. Каквото и да е, изглежда голямо и се движи право към нас.

„Дребен флирт“ напрягаше сетива до крайност, сваляйки праговете на детекторите си така, че вече имах независими доказателства, че наистина в облака се крие и нещо друго. След няколко секунди то се появи на показвателя — мъглива топка, оградена в кутия и съпроводена от изумително редки данни, каквито корабът ми бе успял да изтръгне. Предметът бе добре прикрит, но голям — пет или шест километра широк — и Хесперъс беше прав, че се приближава.

— Може да е голям кораб или да е голям кораб, натоварен с оръдие хомункулус, или просто да е едно от оръжията в самостоятелен полет — заключих.

— Виждам по-малки сигнали, групирани около него — може би други кораби.

В този момент Мъзириън се появи отново. Бяхме вече достатъчно близо, за да може тя без риск от прихващане да ми прати имаго. Силуетът се появи пред мен, отдясно на Хесперъс. Тя се опитваше да бъде твърда, но не успяваше напълно да прикрие потреперването на гласа си.

— Веднага обръщай курса, Кемпиън! Местят към теб едно от X-оръдията. Ако побегнеш и дадеш пълна газ, може и да останеш извън обсега му. Въпреки всичко ще те подгонят, но може би ще успееш да се задържиш на безопасно разстояние!

Този път протоколът на съобщението на Мъзириън позволяваше да й отговарям.

— Сигурно са разчитали да ме убият с „Плюещата кобра“, но аз я повредих.

— Браво на теб — възкликна събеседничката ми с блеснали от възхита очи. — Това няма да ги спре, но поне си им показал, че линията все още таи искрица съпротива.

— Надявам се.

— А сега бягай. Даде всичко от себе си, Кемпиън, но няма смисъл да умираш, за да се докажеш! Казах ти каквото можах. Щеше ми се да мога да ти предам затворниците, но…

— Въпреки това ще дойда — отвърнах.

— Ако си решен на тази спасителна акция — намеси се Хесперъс, — тогава ще направя всичко възможно да привлека огъня на хомункулусното оръдие. Ще подмина позицията на Мъзириън с висока скорост и ще повиша видимостта си.

— Наистина ли искаш да го направиш?

— Вече съм се посветил на каузата. Ще съм в най-голямо приближение до позицията на Мъзириън след три минути. След това ще наглася емисиите на импаса и излъчването на двигателя, за да примамя хомункулусното оръдие. Дори и да е в състояние да те вижда, съмнявам се, че ще успее да устои на по-близка мишена.

— Каквото и да се случи, Хесперъс… благодаря ти!

— Навлизам в радиомълчание. Ще се видим в междузвездното пространство, когато оставим това нещастно място зад гърба си!

Имагото му се надипли и изчезна, оставяйки ме насаме с Мъзириън.

— Ти току-що говори с машинен човек, нали? Как, в името на Бога, си врътнал този номер?

— Пълен съм с изненади.

Следващите три минути отминаха като цяла вечност, през която следих как Хесперъс се стрелва напред и след това прелита край позицията на Мъзириън, прескачайки я на едва половин милион километра. По това време видимостта ми към приближаващия обект и ескорта му от кораби се беше подобрила значително. Безспорно беше, че това е хомункулусно оръдие: виждах го от странична перспектива, но „Дребен флирт“ беше в състояние да екстраполира формата му в деликатната, подобна на цветче форма с тънко стебло, пастта му — корона от прозрачни листенца, прошарени с жилки като крила на водно конче, неприятно съвпадение с данните на съкровищницата. Сигурно беше пристигнало скрито в корема на някой от нашите кораби, но вече нямаше нужда да го крият; изящният му силует може и да изглеждаше уязвим, но крехкостта му бе измамна. Подсиленото с полета и бронирано с тях оръдие се задвижваше от шлепове досущ като собствените ми миноги: те бяха прилепнали към стеблото като тръни и оставяха остри следи с маневрените си двигатели.

Щом подмина Мъзириън, Хесперъс започна да настройва обшивката си, за да се направи по-видим. Стреля със собствените си оръжия срещу хомункулуса и ескортиращите го летала не с някакво очевидно намерение да причини щети, а с надеждата да предизвика отговор. Емисиите на двигателя му станаха по-шумни: вече можеше да бъде проследен на практика през цялата система. Пърслейн сигурно виждаше действията му, макар и да не беше в състояние да осъзнае важността им.

Минута по-късно започнах собственото си забавяне. „Дребен флирт“ пренебрегна всичките си обичайни предпазни мерки. Двигателите пищяха в ушите ми, омекотителите предупреждаваха, че не могат да гарантират неутрализирането на хилядите g, опитващи се да продължат движението ми по права линия.

Направих гримаса и потънах по-дълбоко в креслото си, стиснал здраво подлакътниците, сякаш това щеше да има и най-малко значение, ако омекотителите се проваляха.

Щом разстоянието между „Дребен флирт“ и кораба на Мъзириън се смали до хиляди километри, а после и до стотици, за първи път ясно видях леталото, което бях дошъл да спасявам. Сестра ми беше сторила всичко възможно да се маскира, но не беше успяла да сътвори чудеса. Корабът й беше развалина, повреден отвъд всяка надежда за възможен ремонт. Представляваше черупка с капковидна форма, дълга по-малко от километър от край до край и около една петдесета от километъра в диаметър. Там, където се беше намирал двигателят, имаше идеално сферична дупка, все едно гигант е отхапал хрускава хапка от корпуса.

В предния край носът беше разцепен като разбит семенник. Обшивката бе обсипана със сребристи кратери — следи от обстрел с по-малки оръжия или сблъсъци — като зловещи хромирани цветя на фона на среднощно черното на недокоснатите участъци.

Но Мъзириън бе действала изобретателно. Тя все пак имаше действащ импасор и бе събрала няколко милиона тона отпадъци в мехура заедно с кораба си, обвивайки ги около останките му, за да образуват тънък екран, който би й осигурил известно прикритие, ако мехурът се разпадне. Отвъд мехура още няколко големи парчета скала бяха аранжирани така, че да осигуряват допълнителен камуфлаж. Гледани отблизо, изглеждаха неестествено — големи камъни, сближени в нещо като бебе астероид, с лъскав мрамор в сърцевината на този орляк от канари, — но тя сигурно бе разчитала да не попада под пряк оглед.

— Много близо съм до теб — казах. — Товарният отсек вече е отворен — има достатъчно място да влезеш вътре. Но ще трябва да свалиш мехура и да се отървеш от прикритието.

— Страх ме е. Достатъчно близо са вече и ако махна мехура сега, няма да имат проблем да ме открият отново!

— Каза ми, че мехурът ти е на път и бездруго да предаде богу дух. Нямаш какво да губиш!

Докато завършвах финалната фаза от доближаването си, ускорението ми спадна до броени g скорост, а вниманието ми се стрелкаше обратно към Хесперъс. Той беше започнал да маневрира, без същевременно да прекратява непрестанното нападение върху хомункулусното оръдие. Явно беше успял да постигне някакъв ефект, понеже два от ескортиращите кораби бяха тръгнали да се придвижват по-близо към него. Но самото оръдие не даваше признаци да захапва примамката. Двата ескортиращи кораба ускоряваха зверски по време на завоя си — почти толкова силно, колкото и самият Хесперъс.

„Дребен флирт“ спря точно отвъд външния пласт камуфлажни скали на Мъзириън. Мехурът й присветна и корабът й започна да припълзява напред чрез тласкачите си, измъквайки се от боклуците, които бяха задържани вътре в импаса. Камънаците оставяха сребърни драскотини по обшивката, когато се удряха в нея, цепеха се и се разпадаха. Тласкачите започнаха да светят в живописно розово, давайки знак за притеснително заболяване дълбоко в механизмите си. То нямаше значение — от тях се изискваше само да избутат кораба няколкостотин метра и след това можеха да бъдат изхвърлени.

Пратих две от миногите да пренаредят канарите в самоделна преграда между нас и хомункулусното оръдие. С достатъчно интелект да не се нуждаят от постоянен надзор, те се захванаха за работа с такова бясно стрелкане, че се носеха напред-назад твърде бързо да ги проследи човешкото око.

Докато миногите бяха заети, аз обърнах „Дребен флирт“ така, че трюмът да дойде на права линия и свалих собственото си защитно поле. Миногите бръмчаха около мен като трудолюбиви пчелички, давайки всичко от себе си да подкарат по-големите канари, обезпокоени от появата на Мъзириън. Внезапно дори останките от кораба й ми се сториха твърде големи да паснат, сякаш не бях преценил добре капацитета на товарния си трюм.

— Откачи тласкачите си — наредих на Мъзириън. — Вече имаш достатъчно инерция. Аз ще се погрижа за останалото!

В този миг някой сякаш обели половина небе, за да разкрие ослепителна белота отдолу, все едно чернотата на нощта е просто тънък като яйчена черупка пласт, прикриващ невъобразимо ослепителна яркост. На реещия се пред мен пулт „Дребен флирт“ ми изписа литания от оплаквания: голям участък от обшивката бе понесъл умерени щети, една от светулките бе излязла от строя.

Имагото на Мъзириън примигна и се появи отново.

— Току-що използваха оръдието!

Кимнах — и аз така бях предположил.

— Пострада ли?

— Мисля, че скалите си го отнесоха. Все още сме извън ефективния смъртоносен обхват. Удари ли те?

— Нищо непоправимо и нищо, което да ни попречи да се измъкнем.

Не ми се щеше и да си помисля какво би станало, когато оръдието се озове по-близо. Технически то дори не ни беше докоснало. С треперещи ръце проследих как съсипаният кораб на Мъзириън започна да навлиза в товарния ми трюм със — както ми се стори — само ангстрьоми оставащо от всички страни разстояние. „Дребен флирт“ издрънча, когато нещо се удари в него. Но бавното дрейфуване продължи. Превключих на вътрешни камери и видях, че руината си проправя път в трюма, все едно някакво отвратително същество се мъчи да обладае тясната бърлога на друго животно. Парчета от кораба на Мъзириън, особено около вече съществуващите ядра на поражения, направо се отчупваха от корпуса.

Небето отвъд небето отново побеля, този път по-ярко, превръщайки трюма и кораба в очертани в розово силуети, и „Дребен флирт“ ме осведоми, че е понесъл още щети. Една от скалите се изтърколи встрани от изградената от миногите стена — страната, обърната към оръдието, сияеше нагорещена до червено.

Мъзириън се пропъхна през шлюза.

Пресегнаха се хващачи, които да закрепят кораба й неподвижен. Вдигнах импаса си и дадох команда за движение. С по-малко свободни да ме бутат миноги „Дребен флирт“ не можеше да поддържа предишното си темпо на ускорение. Реших, че ще рискувам да прекъсвам мехура, позволявайки на двигателя да допринесе за усилието. На хиляда g стената от канари се отдели зад мен с обезоръжаваща лекота. Беше съблазнително да си мисля, че вече съм оставил достатъчно безопасно разстояние между себе си и хомункулусното оръдие, но случаят не беше такъв.

Когато отново открих „Вечерник“, Хесперъс го насочваше към оръдието, изпълнил завъртане на място, което би смазало повечето кораби, да не говорим за човешките им обитатели.

— Хесперъс — прошепнах, — не го прави! Измъкваме се успешно!

Сякаш той би могъл да ме чуе и би ме послушал, дори ако можеше.

Оръдието стреля отново. Този път в пороя от светлина, който разряза небесата, имаше зъбата асиметричност. Когато светлината отслабна, остана нещо брахиформно и ярко. Оръдието бе създало лезия — враговете сигурно го използваха на границата на мощността му в стремежа си да ме убият.

Нямаше какво повече да сторя, за да подобря шансовете си. „Дребен флирт“ даваше всичко от себе си, за да се измъкне колкото се може по-бързо, а както и да кършех ръце, нямаше да променя ситуацията. Но не можех да обърна гръб, преди да видя какво се е случило с Хесперъс.