Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (31)

Глава двадесет и пета

Бях тръгнал да се поразходя по един от мостовете на Имир, очарован от пляскането на флаговете и цветовете им, вълнуващи се на фона на небето. Там ме намери Бетъни.

— Кемпиън — каза той, вдигайки черната яка на палтото си за защита от вятъра.

— Мъзириън свърши ли за днес?

— За Пърслейн става дума. Току-що получихме тревожни новини!

Вятърът не ме беше притеснявал до този момент, но точно сега ме прониза до кости.

— Какво е станало?

— Знаем само, че се качи на „Сребърни крила“ с роботите — и тримата са на борда. Корабът й току-що напусна орбита внезапно, без предупреждение. Насочва се извън системата на Невма със — както смятаме — максималното възможно за този модел безопасно ускорение.

Сграбчих перилото на моста, за да не се олюлея. Новината ме порази като световъртеж.

— Преди колко време?

— По-малко от четвърт час. Дойдох колкото се може по-бързо.

— Трябва да се кача на орбита!

— Всички совалки са вече заети. Аз ще ползвам моята след няколко минути — добре дошъл си да дойдеш с мен. Мога да те хвърля на борда на „Дребен флирт“ преди срещата ми със „Синият Адонис“.

Толкова бях замаян, че дори не обърнах внимание на предложението му.

— А другите кораби?

— Три вече потеглиха без пилот на борда им. Те са напуснали орбита, така че имаме потеря непосредствено по петите на „Сребърни крила“. Няма да успеят да го догонят, но ще могат да влязат в обсега на…

— … на оръжията — довърших изречението вместо него.

— Няма да се действа прибързано, но трябва да сме готови за всички възможности. Не е ясно какво е станало горе, Кемпиън, но знаем, че не е част от плана. Не казвам, че ще стреляме при първа възможност — това ще е последното, което ще сторим. Но може да се наложи да осакатим „Сребърни крила“, да го забавим достатъчно, за да го догоним…

— Знам какво си мислите. Но Пърслейн не би откраднала собствения си кораб!

— Не й харесваше да го даде на роботите.

— На теб щеше ли да ти хареса, ако беше на нейното място? — поклатих гневно глава. — Пърслейн не постъпва така. Тя щеше да предаде кораба си на роботите, а после да се върне тук долу с високо вдигната глава.

— Какво е станало тогава?

— Онези роботи изобщо не ми харесваха.

— Смяташ, че са откраднали кораба? — Бетъни се втренчи в мен неразбиращо. — Те и бездруго щяха да го получат, Кемпиън — защо да го крадат сега, когато можеха просто да почакат Пърслейн да им го връчи?

— Не знам. Просто казвам, че не ги харесвам. И не започвай да ме обвиняваш, че съм машинофоб. Нямах проблеми с Хесперъс… — след това пред очите ми се изпречи мисъл. — Някой да се е опитвал да говори с нея?

— Първото, което пробвахме, веднага щом напусна орбита. Но Пърслейн не отговаря.

— Това просто доказва, че не е замесена.

— Така ли?

— Пърслейн не би тръгнала, без да се свърже с нас, Бетъни — тя ще положи дяволски много усилия да ни даде да разберем точно какво мисли по съответния въпрос.

— Вероятно ще проговори, когато се почувства в безопасност.

— Тя не говори, понеже не може да говори. Нещо се е случило в орбита…

Полека-лека възможността Пърслейн да е била убита завземаше мислите ми, образувайки самотен тъмен облак на иначе чисто небе. Избутах я решително от съзнанието си, но тя упорито се връщаше. Ако по някаква причина роботите бяха решили да вземат кораба, вместо да чакат да им го прехвърли, убийството на Пърслейн нямаше да ги затрудни повече от простото примигване.

— Трябва да се кача на орбита — повторих.

— Точно там отиваме! — Бетъни посегна и ме хвана за ръцете, стискайки ме грубо над лактите. — Кемпиън, чуй ме наистина внимателно. Имаме си различията! Не очаквам да се държиш като мен или някога да ми простиш за стореното на Пърслейн. Но разбери, че си имам причини — мислех за линията, за това неизмеримо крехко, невероятно рядко нещо, което споделяме помежду си. Трябваше да покажа важността на дисциплината — сега повече от всякога. Но не беше лично; не беше извършено от отмъстителност. И знаеш ли какво? Признавам, че беше грешка да допусна Мъзириън да води разследването. Ти го забеляза далеч преди мен. Не съм непогрешим. Но не съм и чудовище! Ако можеш да ми простиш за всичко, което смяташ, че съм сторил на теб или на Пърслейн, готов съм да загърбя недостатъците ти и небрежното ти отношение към линията. Предлагам ти приятелството си и своята прошка. Ако Пърслейн е сторила нещо лошо, тя заслужава да получи възможност за изкупление. Ако не е, то заслужава нашата помощ — абсолютно и безусловно. Ще пришпорвам кораба си до границата на възможностите му, за да я догони, и знам, че ще сториш същото. Разполагаме с още четиридесет и осем дяловека, които се чувстват по същия начин.

Изчаках малко, после попитах:

— Приключи ли с речта?

— Казах каквото имах за казване. Ако си с мен, совалката ми е готова да ни качи на орбита! Ако не можеш да понесеш мисълта да се возим заедно, мисля, че Акънайт или Тънзи след малко също ще се качват горе.

Обмислих положението и отвърнах:

— Да вървим!

 

 

Политиката на линията диктува всичките ни кораби да са в състояние за незабавна готовност за излитане, така че да могат да напуснат орбита и да се втурнат към междузвездното пространство в мига, когато патрулът забележи приближаването на вражески сили. Възможността за бягство витаеше в дъното на съзнанието на всички ни, във всяка секунда, прекарана на Невма. Нуждата в рамките на пет минути да се наложи да напуснем този свят и никога повече да не го видим.

Но това не означаваше, че всички кораби ще се присъединят към преследването на „Сребърни крила на утрото“. Развитието на събитията беше неочаквано, но не беше причина за непредвидена евакуация — през този ден Галингейл беше на патрул на борда на „Среднощна кралица“ и не беше докладвал нахлуване на вражески нашественици; нямаше следи от флотилии убийци, намаляващи от междузвездна скорост. Линията щеше да остане в сесия, макар и с намалена численост. Така или иначе поне половината от трийсет и петте останали кораба бяха твърде бавни да догонят Пърслейн, а и от другите не повече от десет като цяло имаха някакви шансове да опитат. Три вече бяха на път, летяха без собствениците си. Ако не бяха подобренията, които получи благодарение на Атешга, „Дребен флирт“ щеше да попадне в категорията на по-бавните. Сега можеше да се смята за граничен случай — за да се надява да догони „Сребърни крила“, двигателите му трябваше да бъдат вкарани в червената зона и нямах представа какво щеше да се брои за опасна граница в момента.

— Продължаваме да й сигнализираме — каза Бетъни, докато вкарваше совалката си в обхват за прехвърляне на „Дребен флирт“, — но още няма отговор. Ако роботите са на мостика, те не може да имат никакви изисквания.

— Те нямат какво да искат от нас — отвърнах. — Разполагаме ли с предвиждане за траекторията?

— Насочват се към антицентъра на галактиката, паралелно на равнината. Може да завият, щом веднъж достигнат междузвездното пространство, но засега няма причина да приемем, че крайната им цел не е машинният Космос.

— Цялата работа ми намирисва, Бетъни!

— Намирисва отвсякъде.

— Каквото и да става тук, не е дело на Пърслейн. Знаеш го дори и ти.

— Ще ме изненада, ако е, но няма да ми е за първи път.

Благодарих му за возенето и се прехвърлих на „Дребен флирт“. Доловил пристигането ми, корабът се постави в незабавна готовност за излитане. По времето, когато стигнах до мостика, двигателят пухтеше леко, готов за преследването.

Всичко се случваше толкова бързо, че, що се отнася до цялата поредица събития, имах усещането, че плувам в сънна нереалност. За по-малко от дванайсет часа корабът на Пърслейн щеше да се движи толкова близо до скоростта на светлината, че на най-бързия строен някога друг кораб щяха да са му нужни сто хиляди години да го догони. А когато успееше, и двата щяха да се намират от другата страна на галактиката. Единствената възможност да я настигнем беше да я гоним сега, пратили по дяволите всички вградени предпазни системи.

Заех командирското си място, положих курс за преследване и включих двигателя на хиляда g. Невма пропадна като стотинка, хвърлена в кладенец. Като всички планети, докато стоиш на нея, тя ти се струва голяма като цялата Вселена, но сега я виждах като малкото сребърно камъче, каквото в действителност беше — миниатюрно, обло чакълче, носещо се в безконечно по-голяма бездна, оградено от вакуума чрез тъничък воал атмосфера.

В течение на няколко минути бях насаме, без придружители в близкия обхват на сензорите ми, но след това другите кораби започнаха да се включват във формация около мен, за момента със съвпадащо ускорение. Трите отпред принадлежаха на Чарлък, Орич и Агримъни^[1]. Следваха ги пет, единият от които беше моят, другият — на Бетъни. Останалите три принадлежаха на Соръл, Тънзи и Хенбейн, съответно с Чарлък, Орич и Агримъни в ролята на пътници. Скоро щеше да ни съпроводи и шести, тъй като Галингейл се беше отклонил от патрулния си обход, за да се присъедини към потерята. Той пришпорваше на хиляда и двеста g, убеждавайки „Среднощна кралица“ да отдаде и последния си нютон псевдотяга. От всички кораби, които в крайна сметка щяха да съставят ескадрилата преследвачи, неговият имаше най-добър шанс да скъси разстоянието до „Сребърни крила на утрото“, макар че нямаше да бъде в състояние да достигне круизния таван на Пърслейн.

В течение на час отхвърлихме над три светлинни минути пространство между нас и Невма — сега тя представляваше просто ярка звезда зад кърмата, почти измита от светлината на слънцето си. Със стабилни двигатели, напрегнати до сегашната приемлива граница от хиляда g, събрахме корабите си достатъчно близо за разговор в реално време. Кръгла маса се образува на моя мостик, копирана с по една, която щеше да се появи на другите кораби. Имагите на събратята ми дяловеци се въплътиха около нея. С изключение на това на Галингейл другите се въплътиха плътни. Мъглявостта на събрата ни служеше да напомни, че все още се намира на близо минута от нас и не може да се очаква да отговаря незабавно на дискусията, развила се по време на дебата.

— По обед никой от нас не очакваше да бъде на борда на кораба си преди залез и да се отдалечава скоростно от Невма — поде Бетъни. — Но каквото и да се говори за нас, винаги сме били бързи и приспособими, когато бъдем принудени да действаме. Чарлък, Орич и Агримъни — благодаря, че изпратихте корабите си незабавно! Бъдете сигурни, че линията няма да забави вашето благородство!

— Прехвърлянето е твърде опасно, но ако можем да натиснем до хиляда и сто g, дори хиляда и двеста, можем да се приближим до совалковия обхват на корабите си — обади се Орич, с ръце, отпуснати на масата пред нея. Имаше дълги и заострени нокти, боядисани в полунощно черно заради погребението на Сайфъл. — Аз лично предпочитам да съм на борда на моя кораб, отколкото да седя тук и да го гледам от разстояние. Трите кораба вече са твърде отдалечени за ефективен контрол в реално време, а моят няма подходящи протоколи за подобна ситуация… — с равен глас тя добави: — имам предвид бойни протоколи, ако не стана ясно.

— Ще стигнем до протоколите след малко — каза Бетъни. — Първо бих искал да говори Кемпиън. Той познава Пърслейн по-добре от всички нас и поне веднъж не го казвам с критика наум. Прекрачили сме отвъд тази граница. Ако той има идеи, каквото и да е полезно в този миг на криза, бих желал да го чуем!

— Нямам представа какво се случва — казах, — като изключим онова, което вече споделих, и то е, че в крайна сметка всичко това не е дело на ръцете на Пърслейн. Тя е или мъртва, убита от роботите, или е техен затворник.

— Че защо роботите биха сторили подобно нещо? — попита Чарлък. — Няма какво да спечелят, ако я пленят или усмъртят. Корабът вече беше техен.

— Ако Пърслейн е решила да тръгне срещу линията… — поде Тънзи.

— Не би — отрязах я. — Бях с нея точно преди да се качи горе. Не гореше от радост, задето губи „Сребърни крила“, но беше готова да го направи. Също така искаше роботите да помогнат на Хесперъс колкото им е по силите — щом това изискваше да дари кораба си, щеше да им услужи.

— Би ли могла да блъфира? — попита Соръл, почесвайки фината си, прошарена със сиво брада. — Съжалявам, но някой трябва да зададе този въпрос. Ако Пърслейн е планирала бягството си предварително, няма да иска да научиш за него.

— Тя не блъфираше!

— Откъде си толкова сигурен? Не сме способни да четем мисли. Ако е била достатъчно твърдо решена…

Втренчих се в Соръл. Досега не бяхме кръстосвали шпаги, но не го бях смятал и за близък приятел.

— Повярвай ми — Пърслейн не е имала намерение да краде собствения си кораб.

— Засега ще приемем, че Кемпиън е прав — подкрепи ме Бетъни. — Главната ни цел е да спрем кораба. Щом успеем в начинанието си и си върнем Пърслейн, ще проверим какво точно е станало.

— Как предлагате да спрем „Сребърни крила“, като изключим варианта с разрушаването й? — полюбопитства Тънзи. — Съжалявам, вероятно трябваше да го кажа по-смислено, но не може просто да й метнем ласо и да се надяваме да забави скорост, нали?

— Ще се целим с надежда да осакатим кораба, но без да нараним пътниците на борда — поясни Бетъни. — Това е най-доброто, на което може да се надяваме за момента.

— Някой опитвал ли се е да сигнализира на Пърслейн? — попита Чарлък.

Бетъни кимна:

— Опитваме се от момента, в който напусна орбита, но нямаме отговор.

— Което нищо не доказва — обадих се аз. — Ако роботите са иззели властта, те нямат никакъв интерес да говорят с нас.

— Смяташ ли, че Пърслейн е все още жива? — попита Тънзи.

— Надявам се.

— Това не е отговор!

— С такъв разполагам. Моля те, не ме припирай.

За мое облекчение тя наистина се отказа да рови в болната тема.

— Има нещо, което трябва да обмислим, преди да обстреляме „Сребърни крила“ — обади се Орич, почуквайки с връхчетата на ноктите си по призрачната повърхност на масата. — Ако роботите са взели контрола, то можем да приемем, че действат като агенти на Машинните хора. Стрелба по кораба на Пърслейн дори с намерение да го забавим може да бъде сметната за враждебно действие. От определена гледна точка това може да се тълкува като обявяване на война на машинния народ.

— Няма чак такива глупаци — възрази Агримъни. — Това е изолиран инцидент, кораб, отнет без нужното обяснение. Имаме пълното право да си върнем собствеността на линията.

Изражението на Орич дори не трепна.

— Казах „от определена гледна точка“. Най-малкото ни заплашва екскомуникация от Гражданството. Надали има нужда да ви казвам колко катастрофално може да се окаже това за линията Джентиан в сегашното ни и бездруго сериозно положение. В най-лошия случай може да провокираме роботите към ответни действия.

— Ще оправдаем действията си — каза Бетъни.

— Тогава по-добре се надявайте, че отсреща ще са готови да ви изслушат. Между тези два варианта има и други възможни изходи, почти всички — лоши. Друга линия може да реши да ни нападне просто за да покаже на роботите каква позиция заема. Ако достатъчен брой преходни цивилизации решат да комбинират силите си срещу нас, може да се сблъскаме с трудности.

— Ще ги смажем, ако проявят дързостта — каза й Бетъни. — А ако Машинните хора се обърнат срещу нас, ще смажем и тях. Те са бързи и силни, но сме наоколо много по-дълго от тях самите.

Намесих се със — както се надявах — мнението на здравия разум:

— Нека не се впускаме в размисли за далечното бъдеще. Не знаем почти нищо за двата робота — не знаем много и за самите Машинни хора, ако това е въпросът!

— Какво искаш да кажеш? — попита Чарлък.

— Че просто не трябва да сме тесногръди. Вече стигнахме до извода, че именно посещението ми при Бдящите по някакъв начин е станало първопричина за засадата. Доктор Менинкс си имаше причини да иска да посети Бдящите, също и Хесперъс. Същото вероятно се отнася и за Каденца и Каскада.

— Те дойдоха при нас, не при Бдящите — намеси се Соръл.

— Това не променя позицията ми. Бдящите внезапно съсредоточиха доста внимание и заради записа ми ние също се оказахме забъркани в тази афера. Може машините да са решили, че е в техен интерес да посетят нас вместо събирачите на информация.

Соръл не ми се стори убеден.

— Не виждам защо случаят да е такъв. Ако Бдящите са нещото, от което се интересуват всички, защо да не се иде направо там?

— Бдящите не се занимават с роботи, само с органични интелекти. Питай тях защо. Хесперъс планираше да се маскира като човек, но това щеше да изисква съществени жертви от негова страна, включително намаляване на капацитета му в изключително голяма степен — можеше изобщо да не успее. Каденца и Каскада може да не са били готови да стигнат чак дотам или вече да са преценили, че рискът от разкриване е твърде голям. Можеш ли да си представиш каква ужасна ситуация ще възникне, ако стане ясно, че Машинните хора се опитват да се инфилтрирарт в човешките цивилизации? Това вероятно ще е достатъчно да разпали дипломатическа криза с галактически размери, без значение как ще постъпим ние. Затова в замяна Каденца и Каскада са дошли при нас, наясно, че ние сме получили от Бдящите данни, които по някаква причина са от значение за тях двамата. Надявали са се да се доберат до информацията чрез нас, прескачайки изцяло основния източник.

Соръл попита:

— Смяташ, че ни обръщат чак такова внимание?

— Някой го прави — свих уморено рамене.

— И мислиш, че има връзка между роботите и Дома на слънцата? — попита Бетъни.

— Всичко е свързано — отвърнах. — Това не означава, че всички те работят за една и съща цел.

— Бях готов да повярвам, че сме си навлекли мъстта на друга линия, а засадата е разплата за нещо, сторено преди дузина обиколки или повече — за наше безгрижно действие, което навремето дори не сме се обърнали да погледнем втори път…

— Но вече не ти се струва така.

— Не и ако машините също са въвлечени. А и нека си признаем, те явно са, нали? — Бетъни огледа всички ни. — Нищо лично спрямо Сейнфойн…

— … но, изглежда, са я използвали, за да се доберат до нас — заключих. — Така че в каквото и да сме забъркани, то е от пряк интерес за машинните хора. Те са пратили Хесперъс. Мисля, че са изпратили също и Каскада и Каденца. Единственият въпрос е дали и тримата са дошли с една и съща цел.

— След като са машинни хора, нима не може да го приемем за даденост? — учуди се Соръл.

— Не е задължително. Машинните народи може да са също така раздробени, както и собствените ни човешки цивилизации…

Главоболие ми докарваше самото обмисляне на пермутациите и опитите да се наместят мотивите за скорошните събития в някакъв вид рационална структура. Притиснах пръсти към челото си.

— Казвам само, че Каденца и Каскада може да следват съвсем различни заповеди от Хесперъс или да имат повече свобода да изпълнят онова, което са пратени да извършат.

— От мястото ми не изглежда да са постигнали особено много — каза Тънзи. — Дойдоха на сбирката, преживяха засадата, постояха на Невма и накрая се съгласиха да се приберат у дома с новината за нападението. Какво пропускам?

— Нищо — отвърнах. — Като изключим факта, че на тръгване взеха Хесперъс със себе си, което вероятно не им е влизало в първоначалните планове. Освен това обаче — освен ако не са били по-изкусни, отколкото осъзнаваме — не са получили достъп до никакви наши тайни или не са научили на Невма нищо, което не сме узнали и ние. Не си спомням да са обръщали особено внимание на разпитите — останах с впечатление, че изобщо не се и интересуват от тях.

— Може би вече знаеха всичко, което Грилс и останалите имаха да кажат — предположи Чарлък.

— Тогава, ако не са преследвали нашите тайни и информацията, известна на затворниците, какво целят? — попита Соръл.

— Очевидно нещо друго. То или стърчи право пред нас и е толкова очевидно, че не можем да го забележим, или е така добре скрито, че изобщо не се сещаме за него.

— Но все пак има нещо общо с нас — додаде Чарлък.

Мъглявият образ на Галингейл заговори за първи път:

— Извинете за прекъсването, но ми се струва, че вече се споразумяхме за едно — това не е типично за Пърслейн поведение. Аз съм на страната на Кемпиън и мисля, че тя е била измамена от роботите. Да не забравяме, че те първи намекнаха, че се нуждаят от бърз кораб. Просто лош късмет за Пърслейн беше, че нейният съответства на изискванията им, а и че имаше нужда от плесване през пръстите.

Бетъни стисна зъби, но не го прекъсна.

— Тя е просто жертва на обстоятелствата, нищо повече. За щастие в случая говорим за Пърслейн. Тя е умна и приспособима, а и се опитват да откраднат нейния кораб. Според мен има отлична вероятност още да е жива. В същото време не бива да отхвърляме и вероятността роботите да са прихванали и контрола над оръжията на „Сребърни крила“. Приближаването до него може да се окаже сериозно предизвикателство.

— Има предпазни механизми, които да попречат на един кораб на линия да обстрелва други — обади се Соръл.

След минута Галингейл отвърна:

— Ако роботите са достатъчно умни, няма да се затруднят да ги изключат. Не смятам, че трябва да си затваряме очите за рисковете. Все пак обаче разполагаме с брони, импасори, собствени оръжия и очевидно числено предимство. Предлагам да изключим скоростните предпазители на трите кораба в първата вълна и да ги оставим да се доближат до Пърслейн, ако успеят.

Орич беше твърда:

— Въпреки всичко искам да се кача на кораба си!

— Аз също — обади се и Чарлък.

— Корабите са заменими — посочи Галингейл. — Дори един от нас струва повече от всеки кораб!

— А ако планът се провали? — попита Бетъни. — Ако изгубим три кораба, тогава какво?

— Моята „Среднощна кралица“ има най-добър шанс да догони „Крилата“. Снабден съм и с броня и оръжия, по-добри от тези на останалите в ескадрилата преследвачи. Ако се стигне дотам, аз ще съм следващият поред… — Галингейл се усмихна сухо. — Бъдете сигурни, че осъзнавам добре последиците, когато правя това предложение!

— Ако ти отидеш, всички отиваме — казах.

— Много достойно от твоя страна, Кемпиън, но трябва да мислим за линията — прекомерната себеотдадена храброст и излишните героични жестове ще доведат до изчезването й. За да оцелее тя, ще трябва да си угодим с проява на тактическа страхливост — Галингейл се усмихна отново. Това беше усмивката на човек, който не залага голяма сума на шанса си да доживее нова обиколка. — Не съм най-храбрият от всички ни. Сред нас няма страхливци по рождение, разбира се, но всички притежаваме здравословен инстинкт за самосъхранение. Въпреки това аз имам най-бързия кораб, така че съм длъжен да го използвам по начин, който най-добре ще допринесе за благото на линията.

— Нищо няма да предприемаш, преди да сме скъсили дистанцията с първите три кораба — възрази Бетъни. — И дори тогава всичко ще се прави по взаимно съгласие!

— Значи е решено? — попита Орич. — Корабите ни стават пушечно месо?

— По-добре те, отколкото вие — отвърна Бетъни и по тона на гласа му ясно пролича, че смята темата за изчерпана. — Поддържаме хиляда g, откакто напуснахме Невма. Има ли някой, който не е готов да повиши на хиляда и двеста като извънредна мярка?

Не отговорихме веднага; всички знаехме, че това ще означава да напрегнем корабите си повече откогато и да било преди. Дори ако двигателите издържаха, щяхме да сме оставени на милостта на омекотителите, опериращи далеч извън обичайния си режим. Последва бавна размяна на погледи и споделено усещане, че участваме заедно в това приключение и трябва да сме подготвени да поемем колективния риск.

— Ще го сторя — казах.

— Ще го сторим заедно — каза Чарлък. — Всички си слагаме главата в торбата, така постъпват Джентиан!